Песните на далечната Земя

30. Рожбата на Кракан

«Калипсо» потегли обратно към Тарна бавно, със скромните двадесет клика в час. На борда цареше тишина; пътниците мълчаха замислени над загадъчния живот, който току-що бяха открили на морското дъно. А Лорън все още живееше в този свят — останал с пълнообхватните очила за подводно гледане, той отново наблюдаваше сцените в дълбоководната гора, през която се провираше изследователската шейна.

Развивайки кабелите си като непрекъсната нишка, изплитана от механичен паяк, роботът бавно се движеше покрай грамадните стволове. Изглеждаха им тънки явно поради огромната дължина, но в действителност бяха по-дебели от човешко тяло. Сега вече съвсем ясно се виждаше, че са подредени в редове и колони и никой не се изненада, когато завършиха в правилно очертана редица. Там, в лагера си сред джунглата, заети със своята работа, живееха скорпионите.

Добре, че не включиха прожекторите — морските същества изобщо не бяха забелязали безшумния наблюдател, увиснал в непрогледната тъмнина само на няколко метра над тях. Лорън бе гледал много видеозаписи за живота на мравките, пчелите и термитите и начинът, по който се проявяваха скорпионите, много му напомняше за тях. На пръв поглед невъзможно бе да повярва човек, че такава сложна организация може да съществува без управляващ интелект — и все пак поведението им можеше да бъде изцяло инстинктивно-автоматично, както в случаите със земните общности насекоми.

Някои от скорпионите се грижеха за големите, извисяващи се към повърхността стволове, за да могат да поглъщат повече от лъчите на невидимото слънце, други сновяха насам-натам по дъното, мъкнейки камъни, листа и… да, недодялани наистина, но несъмнено мрежи и кошници. Следователно скорпионите умееха да си изработват оръдия на труда, но и това въпреки всичко не можеше да се счита за наличие на разум у тях. Та гнездата на птиците са много по-изкусно съградени, отколкото тези грубо изработени предмети, изплетени явно от стеблата и клонките на вездесъщия келп.

Чувствувах се като космически изследовател, помисли си Лорън, спрял полета си над земно селище от каменната ера, в онази епоха, когато човекът е открил земеделието. Би ли могъл той или то — само от такъв един оглед — правилно да оцени човешкия интелект? А не би ли могла присъдата да бъде чисто инстинктивно поведение?

Сега сондата бе навлязла толкова навътре в «поляната», че заобикалящата я гора не се виждаше вече, макар че най-близките стебла бяха отдалечени на не повече от петдесет метра. Точно в този момент остроумен северняк изрече името, което оттогава неизменно се използува дори и в научните доклади — «Даунтаун Скорпвил».

Изглежда, че «поляната» бе, тъй като липсват подходящи думи да я наречем, техният жилищен и делови район. Пресичаше я, криволичейки, стърчаща като самотна стена, висока около пет метра, гола скала, в която зееха множество тъмни дупки, широки толкова, колкото да се провре един скорпион. Тези малки пещери бяха разположени безредно, но същевременно бяха толкова еднакви но големина, че едва ли бяха естествени, приличаха на многоетажна жилищна сграда, създадена от някой ексцентричен архитект.

Скорпионите влизаха и излизаха през входовете им. Като канцеларски работници в някой стар град отпреди ерата на телекомуникациите, помисли си Лорън. Движенията им му се струваха толкова безсмислени, колкото вероятно общуване между хората би било за тях.

— Ей! — извика някой от другите онемели съзерцатели на борда на «Калипсо». — Какво е онова там? Съвсем вдясно — може ли да се приближим повече?

Лорън бе толкова вглъбен в това, което наблюдаваше, че тази външна намеса го стресна. Моментално го изтръгна от дъното на морето и го върна обратно към живия свят на повърхността.

Панорамната гледка рязко се наклони при бързото коригиращо движение на сондата. Балансираха я отново, после тя бавно започна да се провира към някаква самотна скала с форма на пирамида, висока около седем метра, съдейки по големината на двата скорпиона в основата й. Един-единствен пещерен вход тъмнееше пред нея. Първоначално Лорън не забеляза нищо особено, сетне постепенно съзнанието му възприе, че в картината имаше някакви аномалии — дразнещи елементи, които не се вместваха в познатата вече сцена на Скорпвил.

Всички скорпиони трудолюбиво щъкаха наоколо. Онези двата стояха неподвижно, само дето непрекъснато люлееха главите си напред-назад. А имаше и още нещо… Тези скорпиони бяха големи.

Трудно се преценяваше в мащаб тук и Лорън се убеди, че тази двойка са почти два пъти по-големи от обикновените, чак когато няколко животни притичаха наблизо.

— Но какво правят тези? — прошепна някой.

— Ще ти кажа — отговори друг. — Те са на пост — часови!

Веднъж изказано, заключението бе толкова крещящо, че никой не се усъмни в истинността му.

— А какво пазят?

— Кралицата! Може би имат кралица? Или — Централната банка на Скорпвил?

— Как ще разберем? Шейната е голяма, няма да се провре навътре, дори ако допуснем, че ни позволят да опитаме.

Именно от този момент разговорът стана чисто академичен. Роботната сонда се спусна надолу и увисна на по-малко от десет метра над върха на пирамидата и операторът форсира контролните двигатели, за да я спре да не слиза по-дълбоко.

Шумът ли, вибрациите ли, нещо стресна часовите. И двамата едновременно застанаха нащрек и Лорън сякаш изведнъж попадна в кошмар сред гроздове от очи, размахващи се пипала и гигантски щипки. Добре, че не съм наистина сред тях, макар че имам такова чувство, помисли си Лорън. И добре, че не могат да плуват!

Да плуват — не, но да се катерят — можеха. С учудваща бързина скорпионите се покатериха нагоре по стената на пирамидата. За секунди се намериха на върха й, само на няколко метра под подводната шейна.

— Трябва да се махаме оттук, преди да са скочили — извика операторът. — С тези щипки ще ни срежат кабела като конец!

Много късно обаче. Единият от скорпионите се изхвърли от скалата и само след секунди щипките му сграбчиха едната ска на носещата каретка под шейната.

Рефлексите на оператора бяха също толкова бързи, но контролирани от много по-висша схема. В същия миг той даде пълен назад и дръпна рамото на робота надолу, избягвайки атаката. Включи и прожекторите — всъщност може би това бе решаващото.

Скорпионът замръзна заслепен. Щипките му се разтвориха в почти човешки жест на изненада и той се люшна назад към морското дъно още преди механичната ръка на робота да успее да отвърне на атаката му.

Лорън също ослепя за част от секундата — при адаптирането очилата му се бяха затъмнили напълно. После автоматичните вериги регулираха камерата за наблюдение при увеличения светлинен поток и той съвсем отблизо видя потресаващата гледка, която представляваше в този миг обърканият скорпион, малко преди да падне назад към дъното. Лорън изобщо не се изненада, когато забеляза на дясната щипка на скорпиона да проблясват две метални гривни.

Той отново се бе съсредоточил над тези последни кадри, докато «Калипсо» държеше курс към Тарна. Толкова бе вглъбен в подводната картина, че не усети внезапната вълна, ударила борда на корабчето. Долови виковете и суматохата около себе си чак когато «Калипсо» промени курса си и палубата под него рязко се наклони. Той свали очилата и застана объркан, премигващ, заслепен от ярките лъчи на слънцето.

Очите му постепенно свикнаха със светлината и той видя, че са само на неколкостотин метра от осеяния с палми бряг на Южния остров. Ударили сме се в подводна скала, помисли той. Брант няма да се отърве от…

И тогава над хоризонта на изток видя нещо невероятно. Не вярваше на очите си — нима е възможно, на мирната Таласа? Това бе облакът с форма на гъба! Облакът, тормозил с кошмара си съня на хората в продължение на хилядолетия.

Но какво права Брант?! Защо бяга от сушата? Защо завърта «Калипсо» толкова рязко? Остър завой. Малък кръг. Към открито море! Невероятно! Но той сякаш е напълно на себе си. Изглежда, че знае какво прави, докато всички други стоят като треснати на палубата, зяпнали на изток.

— Кракан! — прошепна един от северните учени и Лорън възприе това тихо възклицание като вечната ругатня на таласите. В следващия миг осъзна. Осъзна… и го обзе огромно чувство на облекчение. Но — съвсем за кратко.

— Не! — Кумар изглеждаше много по-уплашен, отколкото Лорън би могъл да допусне. — Не е Кракан! Много по-близо е! Рожба на Кракан!

Сега радиото на борда зави тревожно като сирена. От време на време предупредителни съобщения прекъсваха воя. Лорън още не бе успял да схване нито едно от тях, когато отново нещо странно се случи с хоризонта. Той вече не беше там, където трябваше да бъде!

Всичко се обърка. Мислите му бяха все още там, долу, при скорпионите. Все още не виждаше добре, заслепяваха го слелите се в едно небе и море. А може би зрението му не беше наред — ето, сигурен е, че «Калипсо» изобщо не се поклаща, а очите му му казват, че се гмурка стръмно надолу.

Не! Надигаше се морето… Ревът му заглуши всичко друго. Лорън не посмя да огледа връхлитащата вълна. Сега вече разбра защо Брант бе насочил корабчето към дълбоки води — далеч от смъртоносните плитчини, върху които цунами щеше да излее своята ярост.

Сякаш гигантска ръка подхвана «Калипсо». Повдигна носа му нагоре, към висините, Лорън безпомощно се плъзна по палубата. Сграбчи някаква скоба, изпусна я и се намери във водата.

Спомни` си обучението за критични обстоятелства! — каза си той твърдо. — В морето или в Космоса — принципът е един и същ! Най-големият враг е паникьосването, затова запази…

Нямаше опасност да се удави. Спасителната риза щеше да го избави. Но къде беше лостът за надуване? Пръстите му бясно шареха по лентата около кръста му. Въпреки хладнокръвието си усети ледено смразяване… Най-после намери металното лостче. То се задвижи леко и той с голямо облекчение почувствува как ризата започва да се надува около гърдите му, обхващайки го в сърдечна прегръдка.

Сега единствената опасност идваше от «Калипсо» — да не се стовари върху главата му. Но къде беше корабчето?!

Прекалено близко, а водата бушуваше, Каюткомпанията увисна над морето. Невероятно, повечето от хората, изглежда, още бяха на борда. И ето, сочат към него. Някой се готвеше да му хвърли спасителен пояс.

Във водата край него плуваха разни неща — столове, кутии, вещи от екипировка, ето там потъваше шейната, изпускайки мехурчета от някой повреден въздушен резервоар. Дано успеят да я извадят, помисли си Лорън. Ако ли не, този курс щеше да им излезе много скъп и сигурно нямаше да могат скоро да навестят и изучават скорпионите отново. Имайки предвид обстоятелствата, той се почувствува много горд от себе си е тази толкова спокойна преценка на нещата.

Нещо ожули десния, му крак. Опита се да го отритне, но то болезнено се заби в плътта му. Въпреки това бе по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Държеше се здраво на повърхността. Гигантската вълна бе отминала и нищо лошо не можеше да му се случи сега.

Той ритна отново. Този път — по-внимателно. И в същия миг почувствува, че нещо се оплете около другия му крак. Това вече не беше неопределено жулване. Макар че спасителната риза все още го задържаше на повърхността, нещо го дърпаше надолу, под водата.

В този миг Лорън Лоренсън бе обхванат от истинска паника, защото изведнъж си спомни жадните пипала на огромния полип. Но не! Те сигурно бяха меки, все пак от плът. А това явно бе някаква тел или жица. Ами да! Та това бе главният кабел на потъващата шейна.

Все пак може би щеше да успее да се освободи, ако не се бе нагълтал с вода, когато го захлупи неочаквана вълна. Кашляйки задавено, той се опитваше да изчисти дробовете си, като продължаваше да отритва омоталите се около краката му жици.

И тогава изведнъж съдбоносната граница между въздуха и водата, между живота и смъртта… остана там, горе — на по-малко и от метър, но над главата му. И никак не можеше да я достигне.

В такъв случай човек не мисли за нищо друго — освен как да оцелее. Никакви мимолетни спомени от миналото, никакво съжаление за преживяното, не проблесна в съзнанието му и образът на Мириса.

Когато разбра, че всичко е свършено, не почувствува никакъв страх. Последната му мисъл бе просто ярост, че е преминал петдесет светлинни години само за да срещне една толкова банална, лишена) от геройство смърт.

Така, в топлите плитчини на Талаския океан Лорън Лоренсън умря за втори път. Но без да е почерпил опит от първата смърт. Онази отпреди двеста години бе преживял много по-лесно — тя бе лека смърт.