Песните на далечната Земя

49. Огън на рифа

Сега малкият каяк щеше да остане недовършен, но щеше да направи своето първо и последно пътешествие.

До залез слънце лодката остана на брега, полюшвана от леките вълни на безприливното море. Лорън се развълнува, но никак не се учуди, като видя колко много хора се бяха събрали, за да отдадат последна почит. Цяла Тарна бе тук, а и много още — от Южния остров и дори от Северния. Макар че някои бяха дошли само от глупаво любопитство, може би защото бяха разтърсени от неповторимо драматичния нещастен случай — Лорън никога не бе виждал такова искрено излияние на мъка. Той не бе разбрал, че ласаните са способни на толкова дълбоки чувства. Отново с топлота си спомни фразата, която Мириса бе открила в аналите на информационното хранилище, когато търсеше утеха за мъката си: «Малкият приятел на целия свят». Произходът й бе неизвестен и никой не би могъл да каже кой отдавна мъртъв мъдрец и в кой век я бе скътал за следващите векове.

След като прегърна и двамата в безмълвно съчувствие, той остави Мириса и Брант при старите Лионидас и събралите се около тях роднини от двата острова.

Не искаше да се запознава с нови хора, защото знаеше какво ще си помислят. «Той те спаси, но ти не можа да го спасиш.» Това бе тежък товар, който той щеше да носи през остатъка от живота си.

Прехапа устни, за да възпре сълзите, неприлягащи на старши офицер от най-големия построен някога звездолет, и почувства как един от мозъчните механизми за защита му идва на помощ. В мигове на тежка скръб понякога единственият начин да предотвратиш загуба на контрол е да извикаш някой съвсем неуместен — дори комичен — образ от дълбините на паметта си.

Да. Вселената има странно чувство за хумор. Лорън бе почти принуден да потисне усмивката си; как би се зарадвал Кумар на последната шега, която му бе изиграла тя!

— Не се чудете! — беше ги предупредила заместник-командир Нютън, когато отваряше вратата на корабната морга и струята студен, напоен с миризма на формалин, въздух ги облъхна отвътре. — Случва се много по-често, отколкото си мислите. Понякога това е един последен спазъм — почти като несъзнателен опит да се противопоставиш на смъртта. Този път е било причинено от загубата на външното налягане и последвалото замразяване.

Ако не бяха ледените кристалчета, очертаващи мускулите на красивото младо тяло, Лорън би помислил, че Кумар не само спи, но и сънува блажени сънища.

Защото в смъртта си Малкият лъв бе дори по-мъжествен, от колкото в живота.

Слънцето се бе скрило зад ниските хълмове на запад и откъм морето полъхваше хладен бриз. Без да плисне вълничка дори, каякът се плъзна по водата, теглен от Брант и още трима от най-близките приятели на Кумар. За последен път Лорън зърна застиналото спокойно лице на момчето, на което дължеше живота си.

До този момент тук-там някой проплакваше, но когато четиримата плувци избутаха бавно лодката, отдалечавайки се от брега, над насъбраната тълпа внезапно се разнесе дълбоко тъжно ридание. Лорън не можеше повече да гълта сълзите си и не го интересуваше дали ще го види някой.

Движейки се бързо и равномерно, воден от мощните тласъци на четиримата плувни, каякът се отправи към рифа. Бързата таласка нощ вече настъпваше, когато процесията мина между двата просветващи фара, които маркираха канала към открито море. Изчезна в миг зад бялата пяна на вълните, лениво плискащи се по външния риф.

Риданията заглъхнаха, хората чакаха. И ненадейно на фона на потъмняващото небе избухна светлина и огнен стълб се издигна от морето. Той гореше буйно и чисто без никакъв дим; а колко дълго горя, Лорън не би могъл да каже, защото времето над Тарна спря.

После изведнъж пламъците угаснаха, огнената им корона се спусна обратно към морето. Всичко потъна в мрак, но само за миг…

Когато огънят и водата се срещнаха, фонтан от искри избухна към небето. Повечето живи въгленчета паднаха обратно, но някои се устремиха нагоре, докато се загубиха в тъмното небе.

Така за втори път Кумар Лионидас полетя към звездите.