20. Идилия


На тарнанци това им се виждаше много смешно. Правеха се, че не му вярват:

— Първо — никога не се бил качвал на кораб, сега пък казва, че не можел да кара велосипед!

— Би трябвало да се срамуваш от себе си, Лорън! — сгълча го Мириса с дяволско огънче в очите. — Това е най-универсалното транспортно средство — а ти не си го пробвал дори!

— Не може да се каже, че е подходящо за космическите кораби, а в градовете е много по-опасно! — отговори Лорън. — Както и да е, казвай какво има да се учи!

Скоро откри, че карането на велосипед не било толкова лесно, колкото изглеждаше. Въпреки че наистина бе нужен талант, за да паднеш от велосипед с малки колела и нисък център на тежеста (той успя да го направи няколко пъти), първите му опити бяха буквално жалки. Не би упорствувал, ако не бяха уверенията на Мириса, че това е най-добрият начин да опознае острова, а той тайно се надяваше, че е най-добрият начин да опознае и самата нея.

«Номерът» беше, той го усети след няколко падания, напълно да се абстрахираш и да оставиш всичко на рефлексите на тялото си. Съвсем логично; ако човек трябва да премисля как да крачи, обикновеното ходене би било невъзможно. С разума си Лорън приемаше това, ала доста време мина, преди да се отпусне и да се довери на инстинктите си. След като най-после преодоля тази бариера, бързо постигна успех. И накрая, както се бе надявал, Мириса предложи да му покаже отдалечените места на острова.



Лесно би могло да се повярва, че те са единствените живи същества на острова, и все пак отдалечаването на повече от пет километра от селището практически бе невъзможно. Ако можеха, положително биха отишли много по-далече, но тясната колоездачна пътека бе явно замислена така, че да прави най-живописната обиколка, а освен това оказа се, че тя е и най-дългата. Въпреки че с помощта на позиционния локатор в комуннкатора си само за секунда би могъл да определи местонахождението си, Лорън не го направи. Забавно бе да играеш на «уж си се загубил». Мириса щеше да е много по-доволна, ако той не бе взел комуникатора.

— Защо трябва да носиш това? — бе казала ти, като посочи контролната гривна под лакътя на лявата му ръка. — Понякога е приятно да избягаш от хората.

— Така е, но редът на кораба е много строг. Ами ако капитан Бей ме потърси спешно, а аз не отговоря…

— Е, какво ще ти направи? Във вериги ли ще те окове?

— Предпочитам ги пред лекцията, която с положителност ще ми прочете. Не мисли за това! Сложил съм го на режим «сън». Ако централният корабен компютър пренебрегне това, значи обстоятелствата действително са критични и аз на всяка цена трябва да отговоря на повикването.

И Лорън, както повечето земяни, вече от хиляди години предпочиташе да бъде по-скоро без дрехи, отколкото без комуникатора си. Земната история бе изпълнена с ужасяващи случки за небрежни или безразсъдни хора, които бяха намерили смъртта си едва на няколко метра от спасението само защото не са могли да стигнат до червения бутон за ТРЕВОГА.

Велосипедната пътека бе прекарана пестеливо, не за натоварено движение. Ширината й бе по-малка от метър и в началото на Лорън му се струваше, че се движи по тънко въже. За да не падне, трябваше да гледа гърба на Мириса (съвсем не неприятна гледка!). След като изминаха няколко километра, започна да се движи по-уверено и вече можеше да се наслаждава и на другите гледки. Ако случайно някой се изпречеше на пътя им, сигурно щеше да се наложи всички да слязат; мисълта за сблъскване при скорост петдесет, а може би и повече клика бе твърде неприятна, Това би означавало дълго пътешествие в обратна посока, и то с велосипедите на гръб…

Наоколо им цареше пълна тишина, която само Мириса нарушаваше от време на време, когато му посочваше някое необикновено дърво или изключително красиво кътче. Тази тишина бе нещо, което Лорън не познаваше; на Земята вечно го бяха заобикаляли звуци, а животът на кораба представляваше цяла симфония от вдъхващи спокойствие механични шумове, прекъсвани понякога от резки, спиращи дъха тревожни сигнали.

Туй дърветата ги обгръщаха с невидимо, поглъщащо ехото наметало и всяка отронена дума сякаш потъваше в тишината още при изговарянето й. В началото преживяването бе приятно поради тайнствената неизвестност на новото, но не след дълго Лорън за копня да чуе нещо, което да изпълни акустичния вакуум. Изкушаваше се дори да настрои комуникатора на тиха фонова музика, но се въздържа при мисълта, че на Мириса щеше да й бъде неприятно.

Ето защо се изненада, когато до слуха му достигна познатият вече ритъм на ласанската танцова музика. Идваше откъм гората пред тях. Пътеката често криволичеше и той видя източника на мелодията чак когато преминаха един остър завой и се озоваха пред някакъв пеещ метален колос, заел цялата ширина на пътя, движещ се срещу тих като охлюв. Приличаше на робот-товароподемник. Двамата слязоха от велосипедите, за да се отстранят от пътя му. Механичната грамада се приближи към тях и Лорън разбра, че всъщност това бе автоматична машина за ремонт на пътната настилка. Той бе забелязал доста изровени места, дори дупки, и се бе зачудил кога ли «Южният промишлен департамент» ще се поразмърда, за да ги оправи.

— Виж ти, колко е музикален! — пошегува се той. — Май не прилича много на ценител на това изкуство!

Едва бе затворил уста, когато роботът го стресна със строг, сериозен тон:

— Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! — и пак: — Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! Благодаря!

Забелязала учудената му физиономия, Мириса избухна в смях:

— Наистина не е от най-интелигентните, разбира се. Музиката служи за предупреждение към насрещното движение.

— Не е ли по-подходящо да се използува някаква сирена?

— Е, да. Но звукът им е много тревожен.

Двамата избутаха велосипедите си и се изправиха до алеята, докато край тях бавно се изтъркаля грамадата от свързани един към друг контейнери, резервоари, командни блокове, механизми и валяци за полагане на настилката. Лорън не можа да устои на желанието да докосне току-що положеното покритие — беше още меко, топло и съвсем сухо при допир, макар че наглед изглеждаше влажно. Само след няколко секунди обаче стана твърдо като камък. Лорън забеляза едва различимия отпечатък от пръстите си върху настилката и си помисли иронично: «Оставих следа на Таласа, поне докато роботът отново дойде насам».

Пътят заизвива нагоре по хълмовете и Лорън почувствува, че забравени мускули в бедрата и прасците му напомнят за съществуването си. Малко спомагателна енергия би била добре дошла, но Мириса с презрение бе отхвърлила електрическите велосипеди, тъй като ги считаше за прекалено остарели. Тя ни най-малко не бе намалила скоростта си, така че Лорън се видя принуден да диша дълбоко и да се старае да не изостава от нея.

Но какъв е този грохот? Положително тук няма кой да изпитва реактивни двигатели! Колкото по-нататък отиваха, толкова по-силен ставаше звукът; Лорън се досети какво става едва миг преди да види самия източник.

Според земните представи водопадът не бе от най-внушителните — водата падаше от стотина метра височина, а ширината на коритото не беше повече от двайсет метра. Тясно метално мостче, блестящо от водните пръски, се простираше като свод над врящата пяна на езерцето, в което се сгромолясваше водата.

За радост на Лорън Мириса спря, слезе от колелото и го погледна дяволито:

— Да забелязваш нещо особено? — запита тя и посочи картината пред тях.

— В какъв смисъл? — зачуди се той, като претърсваше с очи околността. Докъдето поглед стига, се виждаше само непрекъсната панорама от дървета и друга растителност и пътят, криволичещ през нея на отсрещната страна на водопада.

— Виж дърветата! Дърветата!

— Какво дърветата? Не съм… ботаник.

— И аз не съм. Но е очевидно. Огледай ги добре!

Все така озадачен, той се загледа по-внимателно. И изведнъж разбра… защото дървото е частица от инженерството на природата, а той бе инженер.

Друг конструктор бе работил от другата страна на водопада. Въпреки че не би могъл да назове нито едно от дърветата, пред които бе застанал, те му бяха смътно познати и бе сигурен вече, че произхождат от Земята… Да, онова там е дъб, разбира се, а някъде много отдавна бе виждал тези красиви жълти цветя, цъфнали долу, в гъсталака!

Отвъд моста сякаш започваше друг свят, друга планета. Дърветата (нима наистина са дървета?) изглеждаха груби, недодялани. Някои имаха къси, бъчвоподобни стволове, от които стърчаха по няколко чепати клона, други наподобяваха огромни папрати, трети изглеждаха като оголени гигантски пръсти на скелет с пръстени от мъх в основите на разклоненията. И нито едно цвете…

— Сега разбирам! Това е естествената растителност на Таласа.

— Да! Изтръгнала се от морето преди няколко милиона години само. Великият прараздел, както го наричаме ние. Но той прилича по-скоро на фронтова линия между две армии и никой не знае коя от двете ще надделее. Дори ако им помагаме. Земната растителност е по-култивирана, но пък местните растения са по-добре пригодени към химическите процеси на планетата. Случва се някоя от страните да нахлуе в другата и тогава се намесваме ние — с копачите, преди още да е успяла да се укрепи.

Колко странно, помисли си Лорън, бутайки велосипеда си по тънкото мостче след Мириса — за пръв път, откакто сме на Таласа, чувствувам, че се намирам в чужд свят.

Такива тромави дървета и недодялани папрати вероятно са били суровината на земните въглищни пластове, осигурили енергията за промишлената революция — точно навреме, за да спаси човечеството. Той лесно би повярвал на очите си, ако в този миг от храсталака изскочеше някой динозавър, но се сети, че когато тази растителност е царувала на Земята, все още са оставали сто милиона години до появата на отвратителните гущери…

Вече на отвъдния бряг, преметнал крак, за да възседне отново велосипеда си, Лорън изстена:

— Кракан и проклятия!

— Какво стана?

Лорън се свлече върху нещо, което за щастие се оказа дебел слой мек мъх.

— Спазма — изпъшка той през зъби, обхващайки с ръце втвърдилите се заплетени мускули на прасеца си.

— Дай аз! — прозвуча загриженият, но уверен глас на Мириса. Под нежните й, макар и не съвсем умели грижи, болката постепенно утихна.

— Благодаря — пророни Лорън след малко. — Вече ми е по-леко. Но не спирай, моля те!

— Нима наистина мислиш, че ще спра? — прошепна тя.

И не след дълго, на границата между двата свята, двамата се сляха в едно.



Загрузка...