Песните на далечната Земя

16. Тържества

— Нарича се бебе — каза Мириса. — Ще порасне и ще бъде напълно нормален човек един ден…

Тя се усмихваше, но в очите й бликна влага, когато забеляза объркания поглед на Лорън. Осени я мисълта, че в малкото селище на Тарна сигурно имаше много повече деца, отколкото е имало по цялата Земя през онези последни десетилетия на ограничена, сведена до нула, раждаемост.

— То… твое ли е? — пророни Лорън.

— Чакай… не е то, а е той. Това е Лестър — племенник на Брант. Ще се грижим за него, докато родителите му се върнат от Северния остров.

— Прекрасен е! Може ли да го подържа?

Като по даден сигнал Лестър заплака.

— Моментът не е подходящ — засмя се Мириса, грабна бебето и забърза към най-близката баня.

— Познавам тоя зов — добави тя. — Брант или Кумар ще те поразведат наоколо, докато дойдат другите.

Ласаните обожаваха забавленията и никога не пропускаха възможност да ги организират. И идването на «Магелан» се оказа най-големият празник в живота им, всъщност в живота на много поколения таласи. Ако не внимаваха и приемаха всички покани, които им се отправяха, земните гости биха прекарвали всеки миг от свободното си време от един официален или неофициален прием към друг. Не след дълго командирът издаде една от своите редки, но строги заповеди — «гръм и мълния на Бей» или само «Бей-мълния», както ги наричаха иронично, с която постави своите офицери на режим: максимум един коктейл на пет дни. Някои считаха, че и това е прекалено щедро, имайки, предвид дългото време, необходимо за възстановяване от гостоприемството на ласаните.

Резиденцията «Лионидас» — дом на семейството вече от шест поколения, обитавана в момента от Мириса, Кумар и Брант, бе голяма красива сграда, построена във формата на пръстен. Висока само един етаж (малко многоетажни сгради имаше в Тарна), тя ограждаше широк около тридесет метра, покрит с трева вътрешен двор. В средата на двора се синееше малко езеро с островче, до което бе прехвърлено живописно дървено мостче. В средата на островчето стърчеше самотна тъжна палма.

— Често се налага да я подменят — каза Брант с извинителен тон. — Някои земни растения се приспособяват много добре. Други просто загиват въпреки химическите стимулатори. Същите трудности имаме и с рибните видове, които се опитваме да развием. Сладководните стопанства работят добре, разбира се, но пък нямаме достатъчно площ за тях. Като си помислиш само — имаме милиони пъти повече океан, а не можем да го използуваме!

Според Лорън Брант Фолкънър ставаше досаден, когато се отплесваше да говори за морето. Трябваше да признае обаче, че тази тема бе много по-безопасна, отколкото ако разговаряха за Мириса. Тя бе успяла да остави Лестър на някого и сега посрещаше гостите си.

Не съм и сънувал, че може да ми се случи такова нещо, помисли си Лорън. Беше се влюбвал и по-рано, но спомените, дори имената милостиво бяха заличени с програмите за изтриване на паметта, през които преминаха всички още преди да излязат от Слънчевата система. Той изобщо не се напрягаше да си спомни: защо да се измъчва с образи от миналото, изчезнали завинаги в небитието?!

Дори лицето на Кайтани се губеше в съзнанието му, макар че само преди седмица я бе видял в хибернакулума. Тя бе част от бъдещето, за което бяха мечтали заедно и което не се знаеше дали ще могат да споделят.

А Мириса бе тук, в настоящето, изпълнена с живот и радост, а не упоена в половинхилядолетен сън. Тя го бе накарала да се почувствува отново изпълнен с живот, щастлив, че невероятните усилия и изтощението от Последните дни не бяха все пак ограбили младостта му.

Всеки път, когато бяха заедно, той чувствуваше как напира мъжкото у него. Желаеше я. Спокойствието му се изпари. Имаше моменти, в които лицето й изплуваше пред очите му, разполагайки се върху скиците и чертежите на залива Мангроув. Не успяваше да отпъди образа. Принуждаваше се да даде ПАУЗА на компютъра, за да могат все пак свързано да продължат мисловния си диалог. Прекрасно изтезание бе възможността да бъде близо до нея в продължение на няколко часа сега, без да могат да разменят повече от няколко вежливи баналности.

За голямо облекчение на Лорън Брант изведнъж се извини и изчезна нанякъде. Лорън разбра причината много бързо:

— Командир Лоренсън — изненада го кметицата Уолдрън, — надявам се, че Тарна ви посреща добре!

Лорън изръмжа вътрешно. Знаеше, че от него се очаква вежливост, но светските обноски не бяха в природата му:

— Прекрасно! Благодаря… Не вярвам да познавате господата…

Той се провикна през патиото много по-силно, отколкото бе необходимо в действителност, към група свои колеги, които току-що бяха дошли. За щастие всички бяха лейтенанти; макар и свободни от дежурство, рангът имаше своите привилегии и той никога не се колебаеше да се възползува от тях:

— Госпожо Уолдрън, представям ви лейтенант Флечър. (За пръв път си долу, нали, Оуен?) Лейтенант Вернер Нгъ, лейтенант Ранджит Уилсън, лейтенант Карл Босли…

Типично за марсианците с техните кланове, помисли си той. Винаги заедно! Е, това пък ги правеше великолепна мишена, а и бяха представителна група от хубави млади мъже. Не вярваше кметицата да е забелязала стратегическата му маневра на оттегляне.

Дорийн Чанг би предпочела да разговаря с капитана, но той направи едно реактивно появяване, колкото да отбие номера, обърна една чашка, извини се на домакините и изчезна.

— Защо не ми позволява да го интервюирам? — запита тя Колдър, който нямаше подобни скрупули и вече бе изпълнил няколко дни аудио— и видеовреме.

— Капитан Сърдар Бей — започна той — има някои привилегии. За разлика от всички нас той не е длъжен да се обяснява или извинява.

— Усещам нотки на сарказъм в гласа ти — отбеляза звездата на информационната емисия на «Таласан Бродкастинг Корпорейшън».

— Не е преднамерено. Аз уважавам капитана изключително много, дори с разбиране приемам мнението му за мене — с резерви, разбира се. Хм… записваш ли?

— В момента — не. Прекалено много шум има във фона.

— Добре, че съм си доверчив! Както не зная по какъв начин бих могъл да разбера дали записваш…

— Не записвам, Мойсей, повярвай ми! Какво мнение има за тебе?

— Доволен е, че може да се ползува от възгледите и опита ми, но не ме възприема много сериозно. Съвсем ясно ми е защо е така. Веднъж ми каза: «Мойсей, ти обичаш властта, но не и отговорността. Аз се наслаждавам и на двете.» Това бе един много проницателен извод, който обобщава разликата между нас.

— А ти как му отговори?

— Какво бих могъл да кажа? Беше си самата истина! Единственият път, когато се забърках в реалната политика, беше — е, не чак провал, но всъщност изобщо никакво удоволствие не ми достави.

— Кръстоносният поход на Колдър ли?

— О, нима и това знаеш? Глупаво определение! Дразнеше ме. Това бе още един пункт на разминаване между капитана и мене. Той смяташе, и все още смята, сигурен съм, че Директивата да се избягват всички планети с потенциален живот е една голяма сантиментална глупост. Ето още един цитат от нашия добър капитан: «Закона признавам. Но Метазаконът е тъ… ъ… щуротия.»

— Чудесно е! Някой път ще го запишем!

— В никакъв случай! Какво става там?

Дорийн Чанг бе упорита дама, но все пак знаеше кога трябва да отстъпи.

— О, това е любимата газова скулптура на Мириса! На Земята трябва да сте ги имали?

— Разбира се, че имахме! А след като не записваш, ще ти кажа — не мисля, че това е изкуство! Но е забавно!

Главното осветление в една част на патиото бе изключено и около дузина от гостите бяха заобиколили нещо, което приличаше на огромен сапунен мехур, почти метър в диаметър. Колдър и Чанг се отправиха нататък. Първите цветни светлини лумнаха вътре, завъртяха се вихрено, сякаш се раждаше спирална мъглявина.

— Нарича се «Живот». От двеста години е в семейството на Мириса. Но газът, изглежда, започва да изтича. Спомням си — беше по-ярка.

Ярка или не — покоряваща бе! Електронните и лазерните инжектори в основата на фигурата бяха така програмирани — от някой отдавна мъртъв ваятел, — че да излъчват серии от геометрични форми, които постепенно се развиваха в органични структури. От центъра се появяваха все по-сложни форми, разширяваха се, размиваха се, докато изчезнеха, сменени от следващите. В оригинална последователност от светлинни феерии по спираловидна стълбица плавно се изкачваха едноклетъчни същества — молекули на ДНК. При всяка нова фаза се добавяше нещо ново; само за няколко минути красивите светлинни потоци проследиха четирибилионната одисея на Живота — от амебата до Човека.

По-нататък творецът се бе опитал да си представи цикъла и отвъд… и Колдър изгуби образите. Изкривяванията на флуоресцентните газове ставаха все по-сложни и абстрактни. Ако човек гледаше скулптурата по-често, може би щеше да успее да улови очертанието…

— Какво ли е станало със звука? — зачуди се Дорийн, когато водовъртежът от цветове в балона рязко угасна. — По-рано имаше много хубава музика, особено към края.

— Опасявах се, че някой ще забележи — каза Мириса с извинителна усмивка. — Не знаем къде точно е повредата — във възпроизвеждането или в самата програма.

— Не може да нямате резервни части!

— Да, разбира се! Но резервният модул е някъде в стаята на Кумар, вероятно затрупан под частите на кануто му. Докато не видите бърлогата му, не бихте могли да разберете същността на ентропията!

— Не е кану! Каяк е! — чу се разпаленият глас на Кумар, влизащ с две момичета под ръка. — А какво е ентропия?

Един от младите марсианци самонадеяно се залови да обяснява, наливайки в една чаша две напитки с различен цвят. Преди да успее да навлезе в същността на явлението обаче, гласът му бе заглушен в гръм от музика откъм газовата скулптура.

— Видяхте ли! — гласът на Кумар надвиши оглушителния трясък с чувство на гордост. — Брант може да се справи с всичко!

О, всичко ли, мислено се запита Лорън. А може би не… Кой знае…