Песните на далечната Земя

19. Прекрасната Поли

— Все още не ми се вярва, Лорън! — възкликна Брант. — Наистина ли никога не си се качвал на лодка — или на кораб?

— Някакъв спомен се върти в главата ми — как натискам педалите на гумена лодка из малко езеро. Трябва да съм бил около петгодишен.

— Ще ти хареса тогава. Дори мъртво вълнение няма, да ти се разбърка стомахът. Може би ще се съгласиш да се погмуркаш с нас?

— Не, благодаря. Много ще ми стане, всяко нещо по реда си. Освен това учили са ме да не се пречкам, когато другите си имат работа.

Излезе, че Брант е бил прав. Наистина изпита удоволствие, когато малкият тримаран безшумно се понесе напред към очертанията на рифа, бърз като ракета. Но все пак, когато обърна глава и видя как бързо се отдалечава тъмната ивица на брега, Лорън за миг усети страх, близък до паника.

Само чувството му за хумор го спаси да не стане за смях. Беше пътувал петдесет светлинни години — най-дългото пътешествие, направено някога от човешко същество, за да стигне дотук, а сега трепереше от неколкостотинте метра, които го отделяха от сушата.

Но не можеше да не приеме предизвикателството. Той се разположи удобно на кърмата и се загледа във Фолкънър, застанал на руля (от какво ли е тоя светъл белег на плещите му? — О… да! Беше споменавал за някаква катастрофа с микролет преди години), чудейки се какви ли мисли минават през главата на ласанина в този момент.

Трудно можеше да се повярва, че в някое човешко общество, колкото и образовано и освободено от предразсъдъци да е то, напълно биха могли да липсват ревността или каквато и да е форма на сексуалнособственическо чувство. Не че се бе случило нещо, за което Брант би могъл да ревнува. Поне не досега, уви!

Лорън едва ли бе разменил и стотина думи с Мириса, като повечето от тях — в компанията на съпруга й. Впрочем на Таласа думите «съпруг» и «съпруга» не се използуваха до раждането на първото дете. Ако се родеше момче, майката обикновено, но не задължително, приемаше фамилията на бащата. Ако първородното бе момиче, и двете запазваха фамилното име на майката, поне до раждането на второто, последно дете.

Наистина много малко бяха нещата, които биха могли да възмутят ласаните. Жестокостта, особено към децата, беше едно от тях. А другото — една трета бременност в този свят на оскъдна суша, само двадесет хиляди квадратни километра.

Детската смъртност ниска, че ражданията на близнаци бяха достатъчни, за да поддържат устойчива населеност. Имаше един забележителен случай, единственият в цялата история на Таласа, когато едно семейство бе ощастливено — или наказано — с два пъти по четири близначета. Въпреки че бедната майчица едва ли е имала вина, споменът за нея бе заобиколен от онзи ореол на възхитителна греховност, блестял някога около Лукреция Борджия, Месалина или Фаустина.

Много внимателно трябва да разигравам картите, помисли си Лорън. Вече знаеше, че Мириса го харесва. Разбираше го по израза на лицето й, по интонацията на гласа й. Имаше и по-убедителни доказателства — лекото докосване на ръцете, случайното докосване на телата им, продължило по-дълго от обикновено.

И двамата знаеха, че всичко е въпрос на време. Лорън бе сигурен, че и Брант е наясно. И все пак въпреки напрежението между тях и двамата се държаха приятелски един към друг.

Вибрациите на реактивните двигатели затихнаха и лодката спря близо до голяма стъклена шамандура, която леко се люлееше във водата.

— Това е енергиен източник — посочи я Брант. — Необходими са ни само по неколкостотин вата, така че слънчевите батерии са достатъчни. Едно от преимуществата на сладководните морета — такова нещо не би могло да се осъществи на Земята. Вашите океани са били прекалено солени — щяха да лапат киловати, киловати…

— Няма ли да съжаляваш, чичо Лорън? — усмихна се Кумар.

В отговор Лорън поклати глава. В началото това универсално обръщение, употребявано от младите ласани, го стряскаше, но по-късно свикна с него. Всъщност беше твърде приятно изведнъж да се сдобиеш с толкова племенници.

— Не, благодаря. Оставам. Ще ви гледам през прозореца за подводно наблюдение — да не ви изядат акулите!

— Акули! — в гласа на Кумар се прокрадна копнеж. — Какви чудесни животни! Ех… да ги имаше тук! Гмуркането би било много по-вълнуващо.

С интереса на техник Лорън наблюдаваше как Брант и Кумар натъкмяват принадлежностите си. В сравнение с екипировката, която човек трябваше да има в Космоса, тяхната бе изключително проста, а аквалангите им бяха толкова малки, че лесно биха се побрали в една човешка длан.

— Ама че кислородна бутилка! — възкликна той. — Не мога да си представя, че ще издържи повече от две минути.

Брант и Кумар го погледнаха с укор.

— Кислород! — изсумтя Брант. — Чиста отрова при дълбочина под двадесет метра. Тази бутилка съдържа въздух — и е само авариен запас, точно за петнадесет минути.

Той посочи хрилеобразната раница, която Кумар вече бе нарамил на гърба си.

— Кислородът, необходим за човека, се съдържа в морската вода, стига да може да го екстрактира. За процеса е необходима енергия, така че трябва да се носят батерии, с които да се захранват помпите и филтрите. С този апарат бих могъл да остана под водата и цяла седмица.

Той почука флуоресциращото зелено екранче на гривната върху лявата си ръка:

— Този монитор предава всички необходими данни — дълбочина на гмуркането, състоянието на батериите, времето, когато трябва да започне изплуването, спирането за декомпресия.

Лорън рискува с още един глупав въпрос:

— Защо ти си с маска, а Кумар не е?

— И аз имам — усмихна се Кумар, — погледни ме по-внимателно!

— О… да. Виждам. Много фино!

— Но неприятно. Освен ако не прекарваш по-голямата част от живота си във водата като Кумар — каза Брант. — Веднъж и аз опитах с контактно-лицева, но ми се възпалиха очите. Така останах верен на добрата стара маска.

— Готов ли си? — обърна се той към Кумар.

— Да, капитане.

Те се претърколиха през бакборда, после се прехвърлиха през щирборда; движенията им бяха толкова добре синхронизирани, че лодката почти не се залюля. Лорън се премести пред голямата прозрачна стена от дебело стъкло, разположена на кила, и ги видя как плавно, без усилия, се плъзнаха надолу към плитчината, която изглеждаше съвсем близо, макар че в действителност бе на дълбочина около двадесет метра.

Предварително бяха пуснали инструментите и кабелите и сега двамата гмуркачи веднага се захванаха да поправят счупените решетки. От време на време си разменяха тайнствени едносрични думи, но, общо взето, работеха в пълна тишина. Всеки знаеше своята — и на другаря си — задача така добре, че изобщо не се налагаше да разговарят.

За Лорън времето мина неусетно. Той знаеше, че наблюдава един нов свят. И така беше наистина. Въпреки че бе гледал безброй видеозаписи, направени в земните океани, почти всяка животинка, движеща се сега в дълбините под него, му бе напълно непозната. Виждаха се някакви въртящи се дискове, спирали — подобни на тирбушони, люшкаха се «килимчета», но нямаше същества, конто при каквато и да е сила на въображението си би могъл да оприличи с истинските земни риби. Само веднъж, някъде към края на видимостта, зърна бързо движеща се риба, която му заприлича на торпила. Ако бе прав, тя също бе изгнаник от Земята.

Вече си мислеше, че Кумар и Брант съвсем са забравили за него, когато го стресна глас, прозвучал от подводния фоноком:

— Излизаме! При тебе ще сме след двадесет минути. Всичко наред ли е?

— Нормално — отговори Лорън. — Тази риба, която се мярна преди малко, земна ли беше?

— Не съм я видял.

— Чичо Лорън е прав, Брант. Преди пет минути край нас мина една близо двадесеткилограмова мутантна пъстърва. Уплаши се от заваръчната дъга.

Те се бяха отделили вече от морското дъно и бавно се издигаха нагоре покрай тънката котвена верига. Спряха на около пет метра под повърхността.

— Това е най-отегчителният етап от гмуркането. Трябва да изчакаме тук петнадесет минути — поясни Брант. — Канал две, моля — благодаря — но не толкова силно…

Вероятно Кумар бе подбрал музиката за декомпресията; разтърсващият й ритъм никак не подхождаше на мирната подводна картина. Лорън бе много доволен, че не е «потопен» в нея, и веднага, щом двамата гмуркачи подновиха изплуването си, я изключи.

— Добре като начало тази сутрин — каза Брант, измъквайки се на палубата. — Напрежение и сила на тока — нормални. Можем да тръгваме.

И двамата мъже с благодарност посрещнаха несръчните опити на Лорън да им помогне да се освободят от мокрите си екипи. Чувствуваха умора и студ, но се възстановиха бързо, след като изпиха по няколко чаши от горещата сладка течност, която ласаните наричаха чай, макар че много малко приличаше на някоя от земните напитки, носещи това име.

Кумар се зае с двигателя, а Брант се наведе над купчината мокри принадлежности, порови се и измъкна малка ярко оцветена кутийка…

— Не, благодаря — отблъсна поканата Лорън, когато той му предложи една от леко упоителните си таблетки. — Не искам да привиквам към местни навици, от които ще ми бъде трудно да се откажа.

Моментално съжали за забележката си; трябва да му е била подсказана от някоя погрешна тръпка на подсъзнанието — или може би от чувството му за вина. Но Брант явно не бе доловил никакво по-дълбоко значение лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, загледан в безоблачното небе.

— «Магелан» може да се види и през деня — продължи Лорън, като бързаше да промени темата, — ако знаеш точно къде да го търсиш. Но аз самият не съм го виждал.

— Мириса го наблюдава често — обади се Кумар. — И ми обясни как да го намирам. Първо питаш «Астронет» за часа на преминаването му, а после излизаш навън и лягаш по гръб. Вижда се като ярка звезда, точно над главата ти и сякаш изобщо не се движи. Но ако си отклониш погледа дори за миг — изгубил си го.

Неочаквано Кумар намали оборотите, направи няколко кръга на ниска скорост и спря. Лорън се огледа наоколо, за да се ориентира, и се учуди, като разбра, че все още са най-малко на километър от брега на Тарна. Във водата до тях се люлееше друга шамандура с червено флагче и голяма буква «П», изписана на нея.

— Защо спряхме? — запита той.

Кумар се засмя дяволито и се зае да изсипва зад борда някаква малка кофичка. За щастие тя бе стояла затворена до този момент. Съдържанието й съмнително приличаше на кръв, а пък вонеше много по-лошо. Лорън избяга настрани, доколкото позволяваше ограничената площ на лодката.

— Само да навестим един стар приятел — прошепна Брант. — Не мърдай — и нито звук! Много е чувствителна.

Тя, помисли си Лорън. Но какво става тук?

През следващите близо пет минути не се случи абсолютно нищо. Лорън не вярваше на очите си — Кумар да стои неподвижно толкова дълго! После видя, че някаква тъмна, нагърчена лента се е появила на няколко метра от лодката, точно под повърхността на водата. Той я проследи с очи и забеляза, че всъщност представлява пръстен, обграждащ ги изцяло.

Почти в същия миг осъзна, че Брант и Кумар не гледаха нея, те наблюдаваха него. Значи искат да ме изненадат — помисли си той, — е добре, ще видим…

Въпреки всичко Лорън трябваше да впрегне цялата си воля, на да заглуши вика на ужас, когато нещо подобно на стена от бляскаво — не! — вонящо розово месо се показа над морската повърхност. Издигна се, капещо, на височина около половин човешки ръст и образува около тях непрекъсната жива преграда. И за да е пълен ужасът — горната му повърхност бе изцяло покрита с ярко оцветени в червено и синьо виещи се змии.

Огромна, обкичена с пипала паст бе изплувала от дълбините, сякаш зяпнала да ги погълне.

Ала явно нищо не ги заплашваше. Познаваше се по развеселените лица на спътниците му.

— Какво, за бога — Кракан! — е това? — прошепна Лорън, като се опитваше да запази спокойствие.

— Чудесна реакция! — възхити се Брант. — Някои се крият на дъното на лодката. Нарекохме я Поли — от «полип». Прекрасната Поли! Колониално безгръбначно — милиарди, живеещи в симбиоза клетки, приспособени към нова среда. И вие сте имали подобни животни на Земята, макар че не вярвам да са били толкова големи.

— Положително не са били! — разпалено отговори Лорън. — А как ще се измъкнем оттук, ако смея да запитам?

Брант кимна на Кумар и той пусна двигателите на пълна мощност. С удивителна за нещо толкова огромно скорост живата стена около тях потъна обратно в морето, без да остави и следа освен лека мазна вълна на повърхността.

— Изплаши се от вибрациите — поясни Брант. — Погледни през наблюдателния екран — ще видиш цялото животно!

Под тях, към дъното на морето, се спускаше нещо подобно на дънер, дебел около десет метра. Лорън разбра, че змиите, които бе видял да се вият на повърхността, са нежни пипала; върнали се обратно в естествената си среда, те се люлееха безтегловно, претърсвайки водата наоколо за каквото — или когото можеха да докопат.

— Какво чудовище! — въздъхна той, отпускайки се за пръв път след толкова напрегнати минути. Връхлетя го гореща вълна на гордост, дори на радост. Разбра, че е издържал още едно изпитание, че е спечелил одобрението на Брант и Кумар, и го прие с благодарност.

— Това нещо… не е ли опасно? — запита той.

— Разбира се, че е опасно. Затова е тази предупреждаваща шамандура.

— Честно казано, бих се изкушил да го убия.

— Защо? — Брант бе искрено възмутен. — На кого вреди?

— Хм… Едно толкова голямо същество положително унищожава много риба!

— Така е. Но само ласанска — не рибата, която ние ядем… А знаеш ли кое е най-интересното в това животно? Дълго време се чудехме как ли предизвиква рибата, та макар и най-глупавата, сама да влиза в търбуха му. После разбрахме, че отделя някакъв съблазнителен химически секрет, и всъщност това ни наведе на мисълта да използуваме електрическите капани… Което ми напомня, че…

Брант се протегна към комуникатора:

— Тарна три вика Тарна авторекордер — тук Брант. Поправихме решетката. Всичко работи нормално. Потвърждение не е необходимо. Край на съобщението.

За най-голяма изненада отговор прозвуча веднага, и то от познат на всички глас:

— Здравейте Брант, доктор Лоренсън! Радвам се да чуя това. Имам една интересна новина за вас. Искате ли да ви я кажа?

— Разбира се, кметице — отговори Брант, поглеждайки Лорън, за да срещне и неговия учуден поглед. — Кажете я!

— Информационните хранилища са изровили нещо изненадващо. Тази история с късането на кабели не се случва за пръв път. Преди двеста и петдесет години са направени опити да се изгради подводна плитчина откъм Северния остров чрез електроутаяване — техника, добре позната на Земята. Но няколко седмици след като извършили приготовленията, подводните кабели били скъсани, а някои от тях били… откраднати! Причините не са били изследвани изобщо, защото цялата тая работа била един пълен провал. Водата има ниско съдържание на минерали — не си струвало. Така че ето какво, Брант — не можеш да обвиняваш Консерваторите. По онова време тях не ги е имало.

Лицето на Брант изразяваше такова удивление, че Лорън избухна в смях:

— А ти се опитваше мене да шашнеш! Е, признавам, успя да ми докажеш, че в морето има неща, които не бих могъл да си представя дори… Но сега излиза, че има неща, които и ти самият не би могъл да си представиш.