Песните на далечната Земя

42. Оцелелият

Много неприятна работа, мислеше си капитан Бей. Оуен Флечър е свестен човек; аз самият одобрих избора му. Как е могъл да направи такова нещо?

Обяснението сигурно не бе лесно. Ако не беше сабър и ако не беше влюбен в онова момиче, това може би никога нямаше да се случи. Каква бе думата за «едно плюс едно прави повече от две»? Син… — А, да. — Синергия. И все пак той не можеше да се освободи от мисълта, че тук има нещо повече, нещо, което вероятно никога нямаше да узнае.

Спомни си една реплика, която Колдър, който сякаш винаги имаше готова фраза за всеки случай, бе казал веднъж, когато двамата разговаряха за психоклимата на екипажа:

— Ние всички сме осакатени, капитане, без значение дали го признаваме или не. Няма човек, който да е изпитал това, което преживяхме ние през онези последни години на Земята, и да е останал незасегнат. Над всички нас тегне едно и също чувство — чувството за вина.

— Вина ли? — възкликнал бе той с възмущение.

— Да, макар и не наша. Ние сме оцелелите — единствените оцелели. А оцелелите неизменно се чувствуват виновни, че са останали живи.

Това заключение будеше тревога, но можеше да му помогне да си обясни Флечър, а и много други неща.

Ние всички сме осакатени хора.

Чудя се как си осакатен ти, Мойсей Колдър, и как се справяш? Аз зная своите поражения и имах възможността да ги използувам за доброто на себеподобните си. Те ме доведоха дотук, където сме днес, и мога да се гордея е това.

Може би в по-ранна епоха бих могъл да бъда диктатор или пълководец. Вместо това работих всеотдайно като шеф на континенталната полиция, като действуващ генерал, отговорен за техниката за строителството на космическите съоръжения, и накрая — като командир на звездолет. Моите мечти за власт бяха успешно удовлетворени.

Капитан Бей отиде до сейфа, за който само той имаше ключ, и плъзна кодово метално лостче в отвора на ключалката му. Вратата плавно се отвори и откри подредени папки и документи, няколко медала и трофеи, както и малка плоска дървена касичка, на която бяха инкрустирани със сребро инициалите «С. Б.».

Докато я поставяше нежно на масата, капитанът изпита забравеното присвиване в слабините. Отвори капака и се загледа в блестящия символ на властта, сгушен в кадифеното си гнездо.

Някога неговата перверзия е била споделяна от милиони. Обикновено била съвсем безопасна, а в примитивните общества — дори ценна. И много пъти тя променяла хода на историята, за добро или за зло.

— Зная, че си фалически символ — прошепна той, — но освен това си и оръжие. Използувал съм те в миналото, мога да те използувам отново.

Връщането му в миналото продължи не повече от част от секундата и все пак припомни си цели години…

Той все още стоеше прав до бюрото си, когато това свърши; само за миг цялата внимателна обработка на психотерапевтите бе разрушена и вратите на спомените широко се отвориха.

Капитанът с ужас, но и с възхищение се вгледа в миналото, в онези последни бурни години, които бяха извадили на повърхността най-лошото и най-доброто на човешката природа. Спомни си как като млад полицейски инспектор в Кайро издаде първата си заповед за стрелба срещу разбунената тълпа. Знаеше, че патроните са халосни, но двама загинаха.

За какво се бяха разбунтували тогава? Изобщо не разбра. Толкова много политически и религиозни движения имаше в последните дни. Това бе великата ера на супергангстерите; те нямаха какво да губят и не очакваха нищо от бъдещето, така че поемаха всякакви рискове. Повечето от тях бяха психопати, но някои бяха почти гении. Спомни си за Джоузеф Кидър, който едва не открадна един звездолет. Никой не разбра какво стана с него и понякога капитан Бей се стряскаше от кошмарни видения: ами ако някой от хибернизираните е…

Принудителното ограничаване броя на населението, пълната забрана на всякакви раждания след 3600-а, абсолютният приоритет, даден на разработването на квантовия двигател и строителството на кораби от класа на «Магелан» — всичко това заедно с мисълта за предстоящата гибел бе наслоило толкова напрежение в земното общество, та все още изглеждаше чудо, че изобщо някой бе успял да избяга от Слънчевата система. Капитан Бей си спомни с възхищение и благодарност онези, които бяха дали последните години от живота си за кауза, за чийто успех или поражение никога не биха могли да узнаят.

Отново видя Елизабет Уинзър, последната президентка на Света, уморена, но горда, когато напускаше кораба след обиколката й за инспектиране. Връщаше се на планета, на която оставаха само няколко дни живот. А се оказа, че на нея самата е оставало дори по-малко. Бомбата в космоплана й бе избухнала минути преди да кацне на Порт Къневъръл.

Кръвта му и сега се смразяваше при мисълта, че тази бомба е била предназначена за «Магелан» и само грешка в синхронизирането бе спасила кораба от гибел. Звучеше като подигравка, че всички съперничещи си култови движения поеха отговорността за атентата…

Джонатан Колдуел и намаляващата, но все още крещяща глупости тълпа негови последователи продължаваха да проповядват още по-безразсъдно, че всичко щяло да бъде добре, че господ просто подлагал човечеството на изпитание подобно на Йов някога. Че въпреки всичко, което ставало със Слънцето, то скоро щяло да се върне в нормалното си състояние и човечеството щяло да бъде спасено, освен ако онези, които не вярвали в милостта на бога, не предизвикали гнева му — тогава можел да промени решението си…

Последователите на култа «Божия воля» пък вярваха точно в обратното. Дошъл бил най-после денят на Страшния съд и не трябвало да правят опити да го избегнат. Напротив, трябвало да го посрещнат с радост, защото след изпълнението на присъдата онези, които били достойни за спасение, щели да живеят във вечно блаженство.

И така, изхождайки от напълно противоположни гледни точки, колдуелитите и уогите^[16]бяха достигнали до едно и също заключение: човешкият род не трябва да се мъчи да избегне съдбата си. Всички звездолети трябва да бъдат разрушени.

Може би е било добре, че последователите на двата съперничещи си култа са били толкова жестоко враждебни един към друг, та не са могли да си съдействуват дори за постигането на една обща цел.

В действителност след смъртта на президентката Уинзър враждата им се превърна в кръвопролитна ярост. Пусна се мълвата (почти със сигурност от Световното бюро за сигурност, макар колегите на Бей никога да не признаха това пред него), че бомбата е била заложена от уогите, а броячът й — саботиран от колдуелитите. Популярна бе и точно обратната версия; някоя от тях може дори да е била вярна.

Всичко това сега бе история, известна само на него и на още шепа хора, и скоро щеше да бъде забравена.

И все пак колко странно, че сега «Магелан» отново бе заплашен от саботаж.

За разлика от уогите и колдуелитите сабрите бяха високобразовани, а не полудели от фанатизъм хора. Ето защо те можеха да бъдат много по-сериозен проблем, но капитан Бей вярваше, че знае как да се справи с него.

Ти си добър човек, Оуен Флечър, мислеше той сурово, но аз съм убивал и по-добри навремето. А когато не съм имал друг избор, използувал съм и изтезанието.

Беше повече от горд, че това никога не му бе доставяло удоволствие, а освен това — този път имаше много по-лек начин.