Песните на далечната Земя

52. Песните на далечната Земя

И ето, настъпи време на раздяла, време на сбогувания — на разлъки, вечни като самата смърт. И все пак въпреки изплаканите сълзи — и на Таласа, и на кораба — се чувствуваше радост и облекчение. Макар че никога нищо нямаше да бъде същото, животът можеше да се върне в руслото си. Земяните бяха като гости, останали повече, отколкото са били желани, време беше да си отиват.

Дори президентът Фарадайн вече се бе примирил с това и бе изоставил мечтата си за звездна олимпиада. Но си имаше добра утеха — замразяващите съоръжения от залива Мангроув бяха преместени на Северния остров и първата ледена площадка на Таласа щеше да бъде готова навреме за Игрите. Дали щеше да има и подготвени състезатели, бе друг въпрос, но много млади ласани прекарваха дълги часове, наблюдавайки скептично някои от най-добрите танцьори в миналото.

Междувременно всички искаха да се организира някаква церемония, за да се отбележи отпътуването на «Магелан». За съжаление имаше много разногласия. Организираха се безброй тържества в тесен кръг, които костваха големи духовни и физически усилия на всички участници, но нито едно официално открито празненство.

Кметицата Уолдрън, която претендираше за приоритет от името на Тарна, смяташе, че церемонията трябва да се проведе на Площадката на първото кацане. Едгард Фарадайн възразяваше, че президентският дворец въпреки скромните си размери е по-подходящ. Някакъв умник предложи Кракан като компромис, посочвайки, че прочутите му лозя са подходящо място за прощалните наздравици. Спорът продължаваше, още не беше решен, когато «Таласан Бродкастинг Корпорейшън» — една от по-дейните бюрократични инстанции на планетата — тихомълком си присвои правото на организатор.

Прощалният концерт щеше да се помни и да бъде слушан отново и отново от поколения наред. Без никакво видео, разединяващо чувствата — само музика и възможно най-кратък разказ. Наследството на две хиляди години бе претършувано из основи, за да се припомни миналото и да се намери надежда за бъдещето. То беше не само реквием, но и люлчина песен.

Цяло чудо бе, че след като изкуството им бе достигнало техническото съвършенство, композиторите все още успяваха да създават нещо ново. Вече две хиляди години електрониката им даваше възможност да контролират всеки звук, възприеман от човешкото ухо, и вероятно се е смятало, че всички възможности в тази област отдавна са изчерпани.

В действителност в продължение на цяло столетие се бяха чували само пискане и чуруликане, преди композиторите да овладеят безграничните си възможности и още веднъж успешно да обединят техниката и изкуството. Никой не бе успял да надмине Бетховен и Бах, но някои се доближаваха до тях.

За повечето слушатели концертът бе запознаване с неща, които те никога не бяха чували — неща, които принадлежаха само на Земята. Бавното биене на огромни камбани, отекващо като невидими кълба дим над островърхи катедрали; благодарствените песни на рибарите, връщащи се на брега в последните зари на деня; песните на армии, поемащи на битки, които Времето е лишило от цялата им болка и злина; пъстрият шум от милиони гласове, огласяващ градовете на човечеството в мига, когато се събужда, за да посрещне утрото; студеният танц на северното сияние над безкрайните морета от лед; ревът на мощни двигатели в устрема им нагоре по далечния път към звездите. Всичко това слушателите чуха в музиката, която се изливаше в нощта — песните на далечната Земя, пренесени през светлинните години.

За финала продуцентите бяха избрали последната велика творба в симфоничните традиции на Земята. Написани в годините, когато Таласа бе загубила връзка със Земята, тя бе напълно непозната за ласаните. И все пак темата за океана я правеше особено подходяща за случая — а въздействието върху слушателите бе такова, каквото отдавна починалият композитор най-много би желал.

«Когато пишех «Химн за «Атлантида»» почти преди трийсет години, нямах в съзнанието си никакви определени образи, предпочитах емоционалното въздействие, а не подробните картини, исках музиката да предава чувство за тайнственост, мъка от съкрушаваща загуба. Не съм се опитвал да рисувам музикални портрети на разрушени градове, станали царство на рибите. Но сега става нещо странно, винаги когато в главата ми прозвучи Lento lugubre както в този миг…

То започва от такт 136, когато серията акорди, спускащи се до най-ниския регистър на органа, за пръв път срещат безсловесната ария на сопраното, издигащо се все по-високо и по-високо, далече от дълбините… Ти си спомняш, разбира се, че написах тази тема, вдъхновен от песните на големите китове, тези мощни певци на океана, с които сключихме мир прекалено късно, прекалено късно… Написах я за Олга Кондрашин и никой друг не можеше да пее тези пасажи без електронен съпровод.

Когато започне вокалната партия, ми се привиждат неща, които сякаш наистина съществуват. Стоя на огромен градски площад, голям почти колкото «Сан Маркс». Наоколо е пълно с полуразрушени сгради, подобни на гръцките храмове, и със съборени статуи, обрасли с водорасли; зелени папрати бавно се люлеят напред-назад. Всичко е покрито с дебел слой тиня.

Отначало площадът изглежда празен, после забелязвам нещо тревожно. Не ме питай защо винаги ме изненадва, защо го виждам все за пръв път…

В центъра на площада има ниска могила, цялата набраздена от лъчи, излизащи от центъра й. Питам се дали това не са разрушени стени, заровени от тинята. Но какъв смисъл има да са така подредени? И тогава виждам, че могилата… пулсира.

Миг по-късно забелязвам две огромни, немигащи очи, вперени в мен.

И това е всичко, нищо не се случва. Нищо не се е случило тук от шест хиляди години, от онази нощ, когато провлакът се е откъснал и океанът се излял през Херкулесовите стълбове.

Lenta е любимото ми темпо, но аз не можех да завърша симфонията с такова настроение на отчаяние и безнадеждност. Затова финалът е «Възраждане».

Аз, разбира се, зная, че Платоновата Атлантида никога не е съществувала. И именно затова ще остане безсмъртна. Тя винаги ще бъде един идеал — мечта за съвършенство, — цел, която вдъхновява хората в продължение на много векове. Ето защо симфонията завършва с триумфален марш за бъдещето…

Чувал съм, че популярното тълкуване на Марша е — една Нова Атлантида, раждаща се от вълните. Прекалено прозаично; за мене Финалът символизира покоряването на Космоса. След като я написах, месеци минаха, докато успея да се освободя от заключителната тема. Проклетите петнайсет тона гърмяха в главата ми денем и нощем…

Сега Химнът съществува отделно от мене, той заживя свой собствен живот. Дори когато Земята няма да я има вече, той ще лети към мъглявината Андромеда, воден от петдесетте хиляди мегавата на предавателя за далечния Космос в кратера «Циолковски».

И някой ден, след стотици хилядолетия, той ще бъде уловен и разбран.»

Аудио-мемоари — Сергей ди Пиетро (3411–3509)