Назад по линията

52.

Даджани се връщаше от неуспешно търсене в града от 630 до 650 година. Беше уморен и раздразнителен, очевидно никак не му допадаше да си прахосва свободното време, за да издирва турист, избягал от друг куриер.

Той угаси набързо сантименталното огънче в душата ми. Опитах се да натрапя и на него благодарствената реч, но Даджани подхвърли язвително:

— Зарежи подмазването. Правя го, защото ще ми излезе лошо име като инструктор, ако патрулът научи що за човекоподобно съм позволил да вилнее като куриер. Пазя собствената си кожа.

Настъпи неприятно мълчание с пристъпяне от крак на крак и прокашляне.

— За мен е много обезсърчаващо да чуя това — смънках аз.

— Хлапе, не го оставяй да те смачка — намеси се Буонокоре. — Казах ти — на всеки куриер може да се падне турист, който ще разбъзика таймера си и…

— Изобщо не говоря за изчезването на туриста — сопна се Даджани. — А за факта, че този идиот е успял да се удвои, докато се е мъчил да заличи грешката си! — Той си изплакна гърлото с още вино. — За първото му прощавам, но не и за второто.

— Удвояването си е грозна история — призна Буонокоре.

— Сериозен проблем — кимна Колетис.

— Лоша карма — въздъхна Сам. — Хич не знам как ще прикрием това.

— Не мога да си спомня подобен случай — заяви Папас.

— Голямо оплескване в сметките — отбеляза Пластирас.

— Слушайте — казах им, — удвояването стана случайно. Толкова се увлякох от желание да хвана навреме Зауерабенд, че не отделих време да обмисля последствията…

— Разбираме — смънка Сам.

— Естествено е човек да сбърка под напрежение — добави Джеф Монро.

— На всеки би могло да се случи — успокои ме Буонокоре.

— Жалко. Много жалко — изсумтя Папас.

Започнах да се чувствам не член на задружно братство, а по-скоро достоен единствено за съжаление слабоумен племенник, който все оставя смрадливи локвички след себе си, където и да стъпи. Чичовците на идиотчето се опитваха този път да почистят особено противна цапаница и да го залъгват през това време, за да не разхвърля още повече боклук.

Щом осъзнах какво е истинското отношение на тези мъже към мен, дощя ми се да повикам времевия патрул, да призная времевите си престъпления и сам да се примоля за заличаването си. Душата ми се спаружи. Аз, който се чуках с императрици, съблазнявах пазени благороднички, беседвах с императори… Аз, последният Дука, крачещ из хилядолетията, надареният куриер, подражаващ на Метаксас… Аз бях за тези ветерани само ходеща купчина лайна.