Назад по линията

46.

Византийските вечерни забавления се състояха от музика, танци на робини, похапване и много вино. Нощта напредваше, свещите догаряха, знатните люде се замаяха. В сумрака се движех спокойно из тълпата от представители на видни родове. Водех светски разговори и сам се учудих колко лесно общувах с тези хора. Забелязвах не съвсем потайни уговорки за изневяра зад гърбовете на пияните съпрузи. Пожелах лека нощ на император Алексий и получих покана да го посетя в двореца му във Влахерна, съвсем наблизо. Отбих набезите на Евдокия, която прекали с виното и искаше да се изчукаме набързо в задна стаичка. (Накрая тя избра някой си Василий Диоген, който май наближаваше седемдесетте.) Отговорих уклончиво на безброй въпроси за моя „братовчед“ Метаксас, когото всеки познаваше, но произходът му си оставаше тайна за всички. И три часа след пристигането си в двореца най-сетне говорех с Пулхерия.

Стояхме един до друг в ниша на голямата зала. Огряваха я две примигващи свещи. Пулхерия изглеждаше развълнувана, дори възбудена. Гърдите й се надигаха бурно, капчици пот обрамчваха горната й устна. Не бях виждал такава хубост.

— Погледни — кимна тя, — Лъв задряма. Обича виното повече от почти всичко останало.

— Сигурно обича и красотата — казах й. — Щом я има до себе си в такава пищност.

— Ласкател!

— Не, опитвам се да говоря истината.

— Не винаги успяваш — отвърна тя. — Кой си ти?

— Маркезинис от Епир, братовчед на Метаксас.

— Казваш ми твърде малко. А какво си дошъл да търсиш в Константинопол?

Поех си дъх.

— Да сбъдна съдбата си, като намеря онази, която ми е предопределено да открия. Онази, която обичам.

Това я впечатли. Момичетата на седемнайсет години са податливи на такива приказки дори във Византия, където съзряват рано и ги омъжват на дванайсет. Пулхерия се задъха и скръсти благопристойно ръце върху високите хълмчета на гърдите си. Потръпна. Стори ми се и че зениците й се разшириха за миг.

— Невъзможно е — възрази тя.

— Нищо не е невъзможно.

— Моят съпруг…

— Спи — прекъснах я. — Тази нощ… под този покрив…

— Не. Не можем.

— Пулхерия, опитваш да се бориш срещу съдбата.

— Георгиос!

— Има връзка между нас… която се простира през вечността…

— Да, Георгиос!

„Я по-леко, прапраправнуче, не си развързвай езика. Доста е тъпичко да извършиш времево престъпление, като се хвалиш, че си от бъдещето.“

— Така ни е писано! — прошепнах й. — И трябва да се случи!

— Да! Да!

— Тази нощ.

— Тази нощ, да.

— Тук.

— Тук — повтори Пулхерия.

— Скоро.

— Когато си тръгнат гостите. Когато Лъв е в постелята си. Ще те скрия в стая, където е безопасно… ще дойда при тебе…

— Ти знаеше, че ще се случи още в деня, когато се срещнахме.

— Да. Знаех. На мига. Каква магия си ми направил?

— Никаква, Пулхерия. Магията властва и над двама ни. Събира ни, създава този миг, сплита нишките на съдбата, за да се срещнем, разкъсва границите на самото време…

— Толкова чудно говориш, Георгиос. И толкова хубаво. Сигурно си поет!

— Може би.

— След два часа ще бъдеш мой.

— И ти моя.

— И завинаги.

Потреперих, щом се сетих за времевия патрул, надвиснал като дамоклев меч.

— Завинаги, Пулхерия.