Назад по линията

23.

Скочих право в парадокса на едновременността.

Първо се отбих в склада за костюми. Имах нужда от дрехи, подходящи за Истанбул през периода от XVI до XIX век. Вместо да ме натоварят с цял набор от какви ли не премени според менящата се през столетията моди, те така ме облякоха като мюсюлманин, че да се вписвам в немалко епохи — проста бяла роба, най-обикновени сандали, дълга коса и малко проскубана младежка брада. За да имам джобни пари, снабдиха ме с богата колекция от злато и сребро за съответните векове, включително византи от гръцко време, сечени от различните султани монети и солидно количество венециански златни монети. Всичко беше напъхано в пояс, с който се препасах над таймера, монетите бяха разделени в джобчета по векове, за да не си прося белята, като предложа динар от осемнайсети век на пазара през шестнайсети век. Не поискаха да платя и за това. Службата на времето се снабдява непрекъснато с пари от различните епохи за удобство на своя персонал. Куриер, решил да прекара почивката си в миналото, има право само срещу подпис да получи всяка разумна сума, за да си купува каквото му е нужно. За службата тези пари бездруго са като игрални жетони и запасите винаги могат да бъдат попълнени. Харесва ми тази система.

Преди да потегля, изкарах хипнокурсове по турски и арабски. Отделът за специални поръчки ми скалъпи набързо самоличност, която да остане правдоподобна във всеки от вековете, които се канех да посетя. Ако някой започнеше да ме разпитва, трябваше да се представя за португалец по рождение, който още десетгодишен е бил пленен в открито море от алжирски пирати и възпитан като мюсюлманин на тяхна земя. Така бих обяснил несъвършеното си произношение и пролуките в житейската си история. При лошия късмет да срещна истински португалец, което не беше особено вероятно, просто щях да твърдя, че не помня подробности от живота си в Лисабон и съм забравил имената на хората от семейството си. Ако си затварях устата, молех се с лице към Мека пет пъти дневно и внимавах какво правя, не би трябвало да закъсам. (Разбира се, при сериозна заплаха винаги бих могъл да избягам, като използвам таймера, но в службата на времето това се смята за постъпка на страхливец. Не е желателно и защото с внезапното си изчезване бих оставил след себе си ярки спомени за магия.)

Цялата подготовка ми отне ден и половина. Накрая казаха, че мога да скоча, аз нагласих таймера на 500 година преди настоящето и се прехвърлих.

Попаднах в 14 август 1559 година, девет и половина вечерта. Владетел на империята беше великият султан Сюлейман I, чието царуване наближаваше края си. Турските войски застрашаваха мира в Европа, Истанбул се пръскаше по шевовете от заграбената плячка. Не можех да откликна на този град както на бляскавия Константинопол по времето на Юстиниан или Алексий, но това си беше субективна нагласа, която дължах на произхода, пристрастията и историческите си предпочитания. Погледнат обективно, Истанбул на Сюлейман I си беше забележителен град.

Отделих половин ден да кръстосвам насам-натам. Цял час гледах как строят нова джамия, а по-късно видях и Сюлеймание, нова-новеничка и сияеща под лунните лъчи. Отидох на свое лично поклонение, като скришом си помагах с карта, която отмъкнах от Службата без разрешение. Накрая намерих джамията на Мехмед Завоевателя, която щеше да бъде разрушена от земетресение през 1766 година. Струваше си ходенето. В ранния следобед, след като огледах превърнатата в джамия „Света София“ и окаяните останки от Големия дворец на Византион отсреща (джамията „Султан Ахмед“ щеше да се издига там петдесет години напред по линията), запътих се към Покрития пазар. Намислил бях да купя малко дреболии за спомен, но не бях направил и десетина крачки, когато зърнах моя любим гуру Сам.

Представете си какъв беше шансът това да се случи — хиляди години, в които да бродиш, но двамата идваме на почивка в същия ден, в същия град и се срещаме под същия покрив!

Той се бе облякъл като мавър, сякаш щеше да участва в постановка на „Отело“. Нямаше начин да го сбъркам с друг — наоколо никой не можеше да се мери по ръст с него, а въгленочерната му кожа блестеше на фона на бялата роба. Втурнах се към него.

— Сам! — креснах в движение. — Сам, дърт черен мръснико, какъв късметлия съм, че те срещам тук.

Той се извъртя стреснато, смръщи се насреща ми и ме зяпна озадачен.

— Не те познавам — изрече студено.

— Не се оставяй тази брада да те заблуди. Аз съм — Джъд Елиът.

Погледът му стана свиреп и той изръмжа. Около нас се събираше тълпа. Вече се питах дали не съм сбъркал. Може пък да не беше Сам, а някой негов прапра… и тъй нататък, който изглеждаше като негов близнак заради шегичките на гените. Не, казах си, това си е Самбо и никой друг.

Но защо вади ятаган от ножницата?

До този миг говорехме на турски. Минах на английски:

— Слушай, Сам, не знам какво става, но ще ти играя по сценария. Какво ще кажеш да се видим след половин час при „Света София“, за да…

— Неверническо псе! — изрева той. — Изчадие на просяци! Прасешки чекиджия! Стой настрана от мен! Махни се, проклет джебчия!

Завъртя ятагана опасно над главата ми и продължи да беснее на турски. Изведнъж смънка доста по-тихо:

— Не знам кой си ти, пич, дяволите те взели, но ако не се разкараш бързичко оттук, ще ме принудиш да те разсека на две. — Само това каза на английски и пак се развика на турски: — Насилник на бебета! Пияч на жабешко мляко! Любител на камилски фъшкии!

Изобщо не се преструваше. Наистина не ме позна и наистина не искаше да има нищо общо с мен. Сащисан, аз се отдръпнах заднешком, шмугнах се в един страничен проход на пазара, излязох навън и припряно скочих десет години напред по линията. Двама-трима ме видяха да изчезвам, но не давах пукната пара за тях. За турчина през 1559 година светът сигурно изобилстваше на ифрити и джинове, щяха да ме сметнат за поредното явяване на дух.

Не останах в 1569 година повече от пет минути. Буйството на Сам при срещата ни ме потопи в такова недоумение, че не можех да се успокоя и да разглеждам. Трябваше да намеря обяснение. Побързах да се върна в 2059 година, появих се на една пресечка от Покрития пазар и някакво такси за малко не ме размаза по улицата. Неколцина съвременни жители на Истанбул се ухилиха и започнаха да ме сочат, когато видяха средновековните ми одежди. Тези простаци още не бяха свикнали да приемат с безразличие завръщането на пътешественици във времето.

Намерих най-близкия комуникатор, притиснах палец към сензора и опитах да се обадя на Сам.

— Не отговаря на домашния си номер — осведоми ме главната информационна система. — Да го издирим ли?

— Да, моля — казах, без да се замисля.

Миг по-късно се наказах с пестник по челото за тъпотията. Как ще си е вкъщи бе, идиот, като е назад по линията в 1559-а!

Но комуникационната мрежа вече го проследяваше. Вместо да постъпя разумно и да прекъсна връзката, стърчах там като слабоумен и чаках неизбежното съобщение, че не е открит никъде.

След три минути чух безизразния глас:

— Намерихме лицето, което търсите, в Найроби. Очаква вашето обаждане. Моля решете дали искате да продължите.

— Продължавайте — промърморих и абаносовите черти на Сам цъфнаха на екрана.

— Да не си загазил, дете мре? — попита той.

— Ама ти какво правиш в Найроби?! — изврещях аз.

— Позволих си малка почивка сред своята раса. Не биваше ли да съм тук?

— Чуй ме — аз съм в почивка между куриерските задачи и допреди малко бях в Истанбул през 1559-а, където те срещнах.

— И какво от това?

— Как е възможно да си там, щом си в Найроби?

— Както е възможно да има двайсет и двама екземпляри от твоя арабски лектор, които гледат как римляните коват Исус с пирони. Мамка му, човече, кога ще се научиш да мислиш в четири измерения?

— Значи в 1559-а е друго твое „аз“?

— Силно се надявам, готин! Той си е там, аз съм си тук! — разсмя се Сам. — Човече, такива дреболии не бива да ти опъват нервите. Вече си куриер, забрави ли?

— Чакай малко. Чакай… Ето какво се случи. Влязох в Покрития пазар, знаеш го, и ти беше там в мавърска премяна, аз креснах и се втурнах към тебе да ти кажа „здрасти“. А ти не ме позна, Сам! Започна да размахваш ятагана си, да ме обсипваш с ругатни, а на английски ми каза да ти се разкарам от главата и…

— Ей, мой човек, нали знаеш, че е забранено да си бъбриш с други пътешественици във времето, когато си назад по линията. Ако не сте се прехвърлили от една и съща точка в текущото време, не бива да му обръщаш внимание, дори да си го разпознал. Тези дружески срещи са забранени, защото…

— Да бе, знам, но нали бях аз! Не съм си помислял, че ще ме напъдиш заради правилата. Дори не ме позна!

— Естествено. Защо си толкова огорчен, хлапе?

— Все едно имаше амнезия. Уплаших се.

— Че нали е било немислимо да те позная?

— Какви ги дрънкаш?

Сам прихна.

— Парадоксът на едновременността! Само не ми разправяй, че не са ви говорили за него!

— Споменаха нещо, Сам, но аз не се задълбочавах особено в тези неща.

— Ами задълбочи се сега. Знаеш ли през коя година се помотах из миналото на Истанбул?

— Не.

— През 56-а или даже 55-а, нещо подобно. А с тебе се запознахме едва тази пролет. Онзи Сам, когото си намерил в 1559-а, изобщо не те е виждал дотогава. Едновременно пребиваване в миналото, чатна ли? Ти си тръгнал от точка в текущото време през 2059 година, а аз — от 55-а, май тогава беше. Затова си ми бил непознат, а ти си ме познавал. Сега схвана ли поне една от причините защо куриерите не бива да заприказват свои приятели, на които се натъкват назад по линията?

Започнах да схващам.

— Започвам да схващам — уверих Сам.

— За мен си бил някакъв тъп новак, който се опитва да ми докара беля на главата, може би дори доносник на патрула. Не съм те познавал и не съм искал да ми досаждаш. Като си порових в паметта, се сетих, че имаше такава случка, когато бях там. Някой от дошлите назад по линията ме ядоса на пазара. Смешно е обаче, че не те разпознах, когато те видях по-късно!

— Имах фалшива брада.

— Може би затова. Е, сега всичко ли ти се намести в главата?

— Парадоксът на едновременността. Ясно.

— И ще запомниш да стоиш настрана от старите си приятелчета, когато си назад по линията?

— Можеш да се обзаложиш. За Бога, Сам, много ме уплаши с онзи ятаган!

— Иначе как си?

— Страхотно. Наистина.

— Внимавай с парадоксите, хлапе — настоя Сам и ми прати въздушна целувка.

С огромно облекчение се махнах от комуникатора и се пренесох назад по линията в 1650 година, за да гледам как строят джамията на Сюлейман Великолепни.