Назад по линията

24.

Темистоклис Метаксас беше старшият куриер за втората ми времева екскурзия във Византия. От мига, когато се запознах с него, аз си знаех, че този човек ще има твърде важна роля в съдбата ми. Познах.

Метаксас приличаше на петле с ръста си малко над метър и половина. Черепът му беше с триъгълни очертания, плосък в темето и изострен към брадичката. Косата му, гъста и къдрава, вече посивяваше. Предполагам, че беше на петдесетина години. Имаше малки и блестящи тъмни очи, гъсти вежди и голям остър нос. Устните му бяха вечно присвити навътре и изглеждаше, че изобщо няма устни. По него не можеше да се види грам мазнина, а и беше необичайно силен за дребния си ръст. Ниският му глас покоряваше.

Метаксас преливаше от обаяние. Или е по-точно да кажа наглост?

По малко и от двете, струва ми се. За него цялата вселена се въртеше около собствената му личност. Звездите се появяваха само за да го огряват с лъчите си. Ефектът на Бенчли беше открит единствено за да му позволи да броди из епохите на миналото. Ако някога го споходеше смъртта, космосът щеше да се разпадне.

Бил сред първите, започнали работа като куриери преди повече от петнайсет години. Ако бе поискал, със сигурност е щял да се издигне и до шеф на цялата куриерска служба с цял взвод порочни секретарки, свободен от принудата да се бори с бълхите в стария Византион. Но Метаксас избрал да си остане куриер и да не се занимава с нищо друго, освен с екскурзиите в миналото на Византия. На практика се смяташе за жител на империята и дори прекарваше почивките си в онези времена — в началото на дванайсети век имаше вила в предградията.

Покрай основното си занимание беше затънал в дребни и по-тежки нарушения на закона, облагите от които биха секнали, ако напусне работата си. Затова не я напускаше. Патрулните се бояха до вцепеняване от него и го оставяха да прави каквото иска. Разбира се, на Метаксас му стигаше здравият разум да не се набърква в миналото така, че да предизвика сериозни промени в текущото време, но иначе си присвояваше назад по линията какво ли не без никакви задръжки.

Когато се срещнахме за пръв път, той ми каза:

— Не си живял, докато не преспиш с някоя от прабабите си.