Назад по линията

29.

Тя имаше красотата на момичетата от древните критски стенописи. Много мургава, чернокоса, с тъмни очи. Преливаше от селска жизненост. Не показваше гърдите си като мустакатата любителка на модата пред кметския кабинет, но и тънката блузка не ги скриваше кой знае колко. Гърдите бяха щръкнали и кръгли. А тазът — широк. Пищна плодовита плът. Тогава трябва да е била на двайсет и три, най-много на двайсет и четири години.

Това си беше похот от пръв поглед. Нейната хубост, нейната простота, нейната топлота ме завладяха мигновено. Усетих познатия гъдел в скротума и стягане в задника. Жадувах да разкъсам дрехите й и да проникна надълбоко сред сгорещените, разрошени косми по слабините й.

Нямаше нищо общо с кръвосмесителното настървение на Метаксас. Само невинна, чисто животинска реакция.

Във внезапния прилив на желание дори не я възприемах като своя баба. Виждах в нея единствено млада и фантастично съблазнителна жена. Миг-два по-късно се сетих коя е тя и всичко отшумя тутакси.

Пред мен стоеше баба Пасилидис. А аз я помнех добре.

Неведнъж я посещавах в центъра за възрастни хора близо до Тампа. Тя почина през 49-а, когато бях на четиринайсет, и макар че още не бе доближила осемдесетте, открай време изглеждаше ужасно стара и немощна — съсухрена, изпита, потрепваща дребна женица, която винаги носеше черни дрехи. Само очите й — Господи, тези тъмни, преливащи, топли, блестящи очи! — понякога бяха като намек, че много отдавна може да е била здрав, изпълнен със сили човек.

Баба Пасилидис страдаше от какви ли не болести, отначало чисто женски, после нарушения в работата на бъбреците и тъй нататък. Поне десетина пъти й присаждаха нови, клонирани органи, но нищо не помогна и през цялото ми детство тя крееше все по-немощно. Все чувах за поредната й криза по пътя към гроба. Горката старица…

А аз срещнах горката старица, освободена като по чудо от бремето на годините. И мислено побързах да се наместя между бедрата на майката на моята майка. Що за порочна непочтителност — човек, комуто бе даден шансът да пътува между епохите, да се отдава на подобни мисли!

И младата госпожа Пасилидис се стъписа от появата ми, но без помен от похот. За нея сексът започваше и свършваше със съпруга й кмета. Тя се опули изумена и накрая избълва:

— Константин, той толкова прилича на тебе!

— Наистина ли? — учуди се кметът, който не беше забелязал.

Съпругата му ни издърпа пред голямото огледало, засмяна и развълнувана.

— Погледнете се! — възкликна тя. — Видяхте ли? Като братя сте!

— Смайващо — поклати глава кметът.

— Невероятно съвпадение — признах и аз. — Вие имате по-гъста коса, аз пък съм по-висок, но…

— Да, да! — плесна с ръце той. — Дали все пак не сме роднини?

— Невъзможно — уверих го сериозно. — Моето семейство е от Бостън. Открай време живеят в източните щати. Но наистина е смайващо. Господин Пасилидис, сигурен ли сте, че някой ваш прадядо не е плавал на кораба „Мейфлауър“?

— Едва ли, освен ако не са имали гръцка прислуга.

— Съмнявам се.

— И аз. И двата ми рода са чисти гърци много поколения назад.

— Бих искал, да поговорим малко и за това, ако имаме време — подхвърлих нехайно.

Тъкмо в този момент сънливо, съвсем голо момиченце на около пет години излезе от една спалня. Застана безсрамно пред мен и попита кой съм. Това сочно дупенце, тази розова малка цепка — колко чисти изглеждат всички малки момичета, когато са голи. Преди пубертетът да оплеска всичко.

Пасилидис каза гордо:

— Това е дъщеря ми Диана.

Гръмовен глас отекна в мозъка ми: „И ДА НЕ ОТКРИВАШ ЗА ВЗОРА СИ ГОЛОТАТА НА СВОЯТА МАЙКА!“

Извърнах се потресен и прикрих смущението си с насилена кашлица. Видението на необраслите с косми срамни устни на малката Диана пламтеше в душата ми. Катина Пасилидис сякаш долови, че намирам нещо нередно в голотата на момичето, и побърза да й обуе гащи.

Още се тресях. Озадаченият Пасилидис отвори бутилка рецина. Седнахме на балкона в яркото пладне. Под нас неколцина ученици помахаха с ръце и поздравиха гръмогласно кмета. Малката Диана изтопурка на балкона, защото й се играеше, аз разроших пухкавата й косица и натиснах с пръст върха на нослето й, но се почувствах твърде странно от всичко това.

Баба ми поднесе чудесен обяд с гозба от варено агнешко. Изпихме шише и половина от виното. Приключих с въпросите за политика и най-сетне заприказвах Пасилидис за произхода му.

— Винаги ли сте живели в Спарта?

— О, не. Дядо ми по бащина линия е дошъл тук преди век от Кипър. По майчина линия пък са били атиняни от едно столетие.

— Родът Маркезинис, нали? — уточних аз.

Той ме изгледа особено.

— Ами да… Вие как…

— Случайно попаднах на фамилията, когато прочетох материали за вас, преди да се срещнем — побързах да го прекъсна.

Той забрави подозренията си. Щом заприказвахме за семейството му, заговори по-охотно, а може би виното му развърза езика. Засипа ме с подробности за родословието си.

— Прадедите на моя баща са живели в Кипър поне хилядолетие. Там е имало род Пасилидис още когато кръстоносците стъпили на острова. А прадедите на майка ми дошли в Атина чак през деветнайсети век след поражението на турците. Преди това живели в Шкипери.

— Шкипери ли?

— В Албания. Преселили се там през тринайсети век, след като кръстоносците превзели Константинопол. Останали там и под властта на сърбите, и под турско иго, и по времето на бунтовника Скендербег. Винаги съхранявали гръцкото си потекло въпреки всички трудности.

Наострих уши.

— Споменахте Константинопол. Можете ли да проследите произхода си чак до онези векове?

Пасилидис се усмихна.

— Познавате ли историята на Византия?

— Повърхностно — излъгах го.

— Може би ви е известно, че през 1204 година кръстоносците са превзели града и са го владели известно време като Латинска империя. Византийските благородници избягали и възникнали няколко държавици, наследници на Византия — една в Мала Азия, друга на Черно море и трета на запад — в Албания. Моите прадеди последвали Михаил Ангел Комнин в Албания, защото не искали да бъдат подвластни на кръстоносците.

— Разбирам… — Пак започнах да треперя. — А фамилното име? И тогава ли е било Маркезинис?

— О, не, Маркезинис е доста съвременна гръцка фамилия! Във Византия сме принадлежали на рода Дука.

— Тъй ли?! — облещих се аз. Все едно някой германец да твърди, че носи кръвта на Хохенцолерните или англичанин да си приписва гени от Плантадженет. — Дука! Наистина ли?

Бях видял бляскавите дворци на рода Дука. И бях гледал как четирийсет горди представители на рода Дука крачат в златотъканите си одежди по улиците на Константинопол, за да празнуват въздигането на трона на своя братовчед Константин. Щом Пасилидис беше Дука, значи и аз бях Дука.

— Е, родът е бил много голям — добави Пасилидис — и доколкото знам, ние сме били от не толкова знатните разклонения. Все пак човек може да си позволи мъничко гордост, че произхожда от такъв род.

— Няма спор за това. Бихте ли могли да споменете имената на някои свои прадеди в Константинопол?

Сигурно въпросът ми прозвуча така, сякаш се канех да ги потърся при следващото си пътуване до Византия. Тъкмо такова беше и намерението ми, но Пасилидис не би могъл да се досети, защото още нямаше и теория на пътешествията във времето.

Той сви вежди.

— Това необходимо ли е за статията, която ще напишете?

— Всъщност не. Обикновено любопитство.

— Май познавате историята на Византия не чак толкова повърхностно.

Изглежда недоумяваше, че някакъв американски варварин е чувал името на прочут византийски род.

— Само откъслечно — вдигнах рамене. — Каквото съм запомнил от уроците в училище.

— За жалост не мога да ви кажа имена. Не познавам родословието си толкова подробно. Може би някой ден, когато се оттегля от политиката, ще поровя в историческите архиви… — Той тръсна глава и каза: — Още не мога да се опомня, че толкова си приличаме. Искате ли да се снимаме?

Чудех се дали не нарушавам правилата на времевия патрул. Твърде вероятно беше, но не измислих как да откажа любезно на толкова безобидна молба.

Моята баба донесе фотоапарат, Пасилидис и аз застанахме един до друг и тя направи първо снимка за него, после и за мен. Щом излязоха обработени от фотоапарата, тримата се взряхме в тях.

— Като братя — повтаряше тя. — Като братя!

Още щом излязох от апартамента, накъсах моята снимка на парченца. Предполагам обаче, че някъде из книжата на моята майка още има овехтяла и плоска снимка, на която баща й стои до по-млад от него мъж, с когото си приличат много. Сигурно си е мислила, че е някой далечен роднина. Нищо чудно снимката да е запазена и досега. Не бих се престрашил да я потърся.