30.

Дядо Пасилидис ми спести много напразни усилия — тършуване в почти осем века.

Скочих напред по линията към текущото време, порових за сведения в службата на времето в Атина и се нагиздих като византийски благородник от края на дванайсети век, с пищна копринена туника и черно наметало. Отпътувах на север към Албания и пристигнах в град Джинокастер. Преди столетия името му било Аргирокастро, намираше се в областта Епир.

И там се пренесох назад по линията в 1205 година.

Селяните зяпаха почтително моята княжеска премяна. Казах им, че съм тръгнал към двора на Михаил Ангел Комнин и те ме упътиха, продадоха ми и магаре, за да стигна по-лесно. Заварих Михаил и свитата му от византийски изгнаници да се забавляват със състезание с колесници в импровизиран хиподрум в подножието на назъбени ридове. Промъкнах се в тълпата ненатрапчиво.

— Търся един Дука — подхвърлих на кротък старец, който разнасяше вино.

— Кой Дука по-точно?

— Мнозина ли са тук? Нося вест от Константинопол за Дука, но там не ми казаха, че ще заваря повече от един на това място.

Старецът се разсмя.

— Ами очите ми виждат наоколо Никифор Дука, Йоан Дука, Лъв Дука, Георги Дука, Никифор Дука Младши, Михаил Дука, Симеон Дука и Димитрий Дука. Засега не мога да зърна Евтимий Дука, Леонтий Дука, Симеон Дука Високия, Константин Дука и… пропуснах ли някого?… да, Андроник Дука. Та кого от рода търсите?

Благодарих му и скоро се прехвърлих напред по линията.

В Джинокастер през шестнайсети век попитах за семейство Маркезинис. Със старинното облекло на византиец заслужих доста недоумяващи погледи, но пък византийските златни монети ми осигуриха цялата формация, от която се нуждаех. Заради първата ми казаха как да се добера до имението на Маркезинис. Още две ме запознаха с управителя на лозята им. Още пет — скъпичко ми излезе — и вече похапвах зряло грозде в просторната гостна на Григорий Маркезинис, старейшината на рода. Той беше достолепен мъж на средна възраст с гъста прошарена брада и пронизващи очи. Изглеждаше суров човек, но не пестеше гостоприемството. Докато разговаряхме, неговите дъщери шетаха спокойно около нас — сипваха вино в чашите, носеха още грозде, студен агнешки бут, вкусен ориз. Момичетата бяха може би на тринайсет, петнайсет и седемнайсет години. Внимавах да не се заглеждам в тях, защото познавах сприхавия нрав на планинските големци.

И трите бяха красавици — мургава кадифена кожа, тъмни очи, хубави гърди, сочни устни. Биха могли да са сестри на моята лъчезарна баба Катина Пасилидис. Убеден съм, че и майка ми Диана е изглеждала така като момиче. Тези родови гени са силни.

Ако не бях сбъркал с разклонението на родословното дърво, някое от момичетата беше моя далечна прабаба. А Григорий Маркезинис беше мой пра-пра… и така нататък… прадядо.

Представих се като богат млад кипърец от византийски произход, който обикаля света в търсене на удоволствия и приключения. Григорий, чийто гръцки беше лекичко зацапан с албански думи, очевидно не бе срещал жител на Кипър дотогава, защото произношението ми не го накара да се усъмни.

— По кои земи сте били? — попита той.

Изброих небрежно Сирия, Либия и Египет, Рим, Париж и Лисабон, споменах и че съм бил в Лондон, за да присъствам на коронясването на Хенри VIII, после продължих с Прага и Виена. А сега пътувах отново на изток към турските владения, решен въпреки опасностите да посетя гробовете на прадедите си в Константинопол.

Той изви вежда, щом стана дума за предтечи. Докато режеше енергично парче агнешко с кинжала си, полюбопитства:

— А вашият род високопоставен ли е бил по онова време?

— Аз произхождам от рода Дука.

— Дука ли?!

— Да, Дука — потвърдих с равен глас.

— И аз съм от рода Дука.

— Тъй ли било?!

— Не може да има никакво съмнение.

— Дука в Епир! — провикнах се аз. — Как се е случило?

— Дошли сме тук с Комнините, след като онези свине латините си присвоили Константинопол.

— Наистина ли?!

— Няма съмнение!

Той заръча да донесат от най-доброто вино в дома му. И когато дъщерите му се върнаха, извика оживено:

— Сродник! Сродник! Странникът се оказа сродник! Приветствайте го както подобава!

Заобиколен от момичетата Маркезинис, аз се озовах сред стегнатите им гърди и сладко ухание. Прегръщах ги съвсем целомъдрено, както би постъпил неочаквано появил се братовчед.

Отпивахме от гъстото старо вино и обсъждахме родословното дърво. Аз започнах, като си избрах наслуки един Дука — Теодор, и му приписах бягство към Кипър след злощастната 1204 година. Маркезинис прие думите ми с пълно доверие. Съчиних дълга поредица от мъже в това разклонение на рода Дука между мен и Теодор, като използвах обичайни византийски имена. Щом приключих, попитах:

— А ти какво знаеш за рода, Григорий?

В по-трудните за паметта му моменти той си помагаше, като драскаше с кинжала по дебелия плот на масата. Проследи произхода си до Николай Маркезинис в края на четиринайсети век, който се оженил за най-голямата дъщеря на Мануил Дука от Аргирокастро. Мануил имал само дъщери и нямало на кого да предаде родовото име. Григорий стигна полека и до бягството на византийците от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Каза, че тогавашният му прадядо от рода Дука носел името Симеон.

Чак жлезите ми се спаружиха от отчаяние.

— Симеон ли? За Симеон Дука Високия ли говориш, или за другия Симеон?

— Двама ли са били? Ти как научи?

С леко сгорещени бузи стъкмих набързо лъжата.

— Трябва да ти призная, че проучвам с увлечение историята на рода. Двама Симеоновци са последвали Комнините до тези земи — Симеон Високия и още един.

— Не знам нищо за това — призна Маркезинис. — Само ми казаха, че името му било Симеон. А негов баща бил Никифор, чийто дворец бил разположен близо до църквата „Света Теодосия“ при Златния рог. Венецианци го опожарили през 1204 година. А бащата на Никифор… — Той се запъна и завъртя глава бавно и натъжено като застаряващ бивол. — Не помня името на бащата на Никифор. Лъв? Михаил? Василий? Забравих. Главата ми е пълна с вино.

— Не е толкова важно — утеших го.

Вече бях проследил нишката обратно до Константинопол, останалото беше лесно.

— Върти се някъде из главата ми, но има толкова имена… толкова имена…

Той още си мърмореше, когато заспа, опрял глава в масата.

Една от тъмнооките дъщери ме отведе в твърде проветрива спалня. Можех и да скоча във времето, щом научих всичко, за което бях дошъл. Реших обаче, че е по-прилично да прекарам нощта под покрива на моя прапрадядо, вместо да се изсуля като крадец. Съблякох се, угасих свещта и се пъхнах в леглото.

В мрака меката плът на младо момиче се притисна до мен под завивката.

Гърдите й прилягаха приятно в свитите ми длани, ароматът й беше чудно възбуждащ. Не я виждах, но си помислих, че е някоя от трите дъщери на Маркезинис, дошла да ми покаже докъде може да стигне семейното гостоприемство.

Пръстите ми се плъзнаха по закръгления, гладък корем и надолу, между краката. Бедрата й се разтвориха, самата тя нямаше търпение да се любим.

Изпитах смътно разочарование, че дъщерите на Маркезинис лягат толкова охотно със странници… ако ще и да твърдят, че са благородни братовчеди. В края на краищата и тези хора бяха в моето родословно дърво. Нима потеклото ми е била размътвано от спермата на случайни натрапници?

От много умуване стигнах до по-смущаваща мисъл — ако момичето е всъщност моя прапра… и още много „пра“ баба, аз какво правя в едно легло с нея? Майната му на секса с непознати, но нима би трябвало да спи със свои далечни потомци? Когато започнах издирването си, насъскан от Метаксас, не ме подтикваше желанието за кръвосмешение между епохите… но ето че го правех.

Налегнаха ме угризения и така се изнервих, че за малко да стана импотентен.

Но моята дружка по постеля се смъкна към корема ми и се зае усърдно с устни да ми върне желанието. Чудесна стара византийска традиция, рекох си, и с подновена ерекция проникнах в нея, за да тласкам с наслада. Успокоявах съвестта си, че все пак има двойно по-голям шанс да се забавлявам с някоя от прапралелите си. Значи кръвосмешението изобщо не беше чак толкова сериозно.

Съвестта ме остави на мира и двамата с момичето стигнахме задъхани до желания завършек. Тя се надигна от леглото и излезе. Когато мина пред прозореца, тясната ивица лунни лъчи открои бялото й дупе и бедра, блесна мимолетно и дългата руса коса. Чак тогава проумях онова, което трябваше да знам поначало — момичетата от семейство Маркезинис не биха легнали по ескимоски с госта. Някой обаче се бе погрижил за доброто ми настроение, като ми изпрати крепостна селянка от домашната прислуга. За какво трябваше да се боричкам със съвестта си? Облекчен, че не съм извършил кръвосмешение, аз заспах дълбоко.

Сутринта пак закусихме студено печено агнешко и ориз. Григорий Маркезинис подхвърли:

— До мен стигнаха слухове, че испанците открили нов свят отвъд големия океан. Как мислиш, има ли поне зрънце истина в това?

Припомних си, че съм в 1556 година.

— Истина е, и то неоспорима — отвърнах. — Видях доказателствата в Испания, в двора на крал Карлос. В новия свят има злато, нефрит и подправки… и червенокожи хора…

Червенокожи ли? О, не, братовчеде Дука, не, не! Как да повярвам на това? — Маркезинис се заливаше от смях, повика и дъщерите си. — В новия свят на испанците… там хората били с червена кожа! Каза ми го братовчедът Дука!

— Е, по-скоро са меднокожи… — смънках, но той май не ме слушаше.

— Червена кожа, а? Червена кожа! Сигурно нямат глави, а очите и устите са на гърдите им! Има и еднокраки, които по пладне вдигат крак над главата си, за да им пази сянка! Да, да! О, прекрасен нов свят! Братовчеде, много ме развесели!

Казах му, че за мен е удоволствие да го разведря. Благодарих му за изисканото гостоприемство, отново прегърнах целомъдрено всяка от дъщерите и се наканих да продължа по пътя си. Изведнъж прозрях — щом родовото име на моите прадеди е било Маркезинис още от четиринайсети век чак до двайсети, никое от момичетата не беше моя пряка прародителка. Угризенията на моята превзета съвест бяха съвсем напразни, но поне ми показаха докъде се простират за мен границите на позволеното.

— А имаш ли синове? — попитах домакина.

— Ами да — шестима!

— Дано родът ти се множи и процъфтява — пожелах му и си тръгнах.

Изминах десетина километра, яхнал магарето, накрая вързах животното за маслиново дръвче и скочих напред по линията.

Загрузка...