Назад по линията

41.

Появихме се под матов купол, предадохме замърсените си скафандри и излязохме обеззаразени, пречистени и облагородени от видяното. Но аз още бях обсебен от образа на Пулхерия. Неспокоен и изтерзан, продължавах да се боря с изкушението.

Да се върна ли в 1105 година? Да позволили на Метаксас да ме вкара в дома на Дука? Да легна ли с Пулхерия и да се избавя от копнежа?

Не. Не. Не. Не.

Бори се с изкушението. Сублимирай. По-добре изчукай императрица.

Без повече бавене се прибрах в Истанбул и скочих назад по линията в 537 година. Отидох при „Света София“ да потърся Метаксас на церемонията по освещаването.

Имаше го къде ли не в гъстата тълпа. Забелязах го в поне десет екземпляра. (Зърнах и двама Джъд Елиът, без да ме е грижа за това.) Първите два пъти обаче се сблъсках с парадокса на едновременността. Метаксас не ме позна. Единият ме отпъди с гримаса на раздразнение, другият ми каза:

— Още не сме се срещали. Разкарай се.

Третия път попаднах на Метаксас, който ме познаваше, и си уговорихме среща вечерта в странноприемницата, където щеше да настани групата си. Щяха да пренощуват в 610 година, за да покаже на туристите коронясването на император Ираклий.

— Впрочем, каква е отправната ти точка в текущото време? — попита той.

— Началото на декември 2059 година.

— Значи съм пред тебе. Аз съм от средата на февруари 2060-а. Разминаваме се.

Това ме сепна. Този човек познаваше два месеца и половина от моето бъдеще. Добрите обноски го задължаваха да запази за себе си подобни знания. Изобщо не беше изключено да бъда (вече да съм) убит през януари 2060 година, а този Метаксас да знае всички подробности, но не би могъл дори да ми намекне. И все пак разликата в отправните ни точки ме плашеше.

Той долови състоянието ми.

— Искаш ли да се върнеш и да потърсиш друго мое „аз“?

— Не. Всичко е наред. Ще го понесем някак.

Лицето му беше като маска. Играеше по правилата — нито с тона, нито с изражението си бе реагирал на казаното от мен така, че да разкрие собственото ми бъдеще.

— Спомена веднъж, че можеш да ме уредиш да го набутам на императрица Теодора.

— Да, помня.

— Тогава ти отказах. Сега ми се ще да опитам.

— Няма проблем — успокои ме Метаксас. — Хайде да се върнем назад в 535-а. Юстиниан е вечно зает с построяването на „Света София“. Теодора е достъпна.

— Колко лесно ще бъде?

— Фасулска работа.

Скочихме. В хладен пролетен ден на 535 година отидох с Метаксас в Големия дворец, където той потърси и се срещна с приличащо на евнух същество на име Анастасий. Приказваха си дълго и оживено. Явно Анастасий беше главният сводник на императрицата през тази година и имаше задължението да й осигурява от един до десет млади мъже на нощ. Разговорът се състоеше в тихо мърморене, прекъсвано от гневни изблици. От откъслечните думи, които чувах, схванах, че Анастасий ми предлага един час с Теодора, а Метаксас упорства да имам цяла нощ с нея. Малко настръхнах. Да, издръжлив съм, но дали бих могъл да забавлявам една от най-известните нимфоманки в историята от смрачаване до зазоряване? Подканях с жестове Метаксас да приеме нещо по-скромно, но той настояваше и накрая Анастасий се съгласи да ми отпусне четири часа с императрицата.

— Ако си го заслужи — добави дебеланкото.

Изпитанието беше проведено от неукротима нисичка жена на име Фотия, една от придворните на Теодора. Анастасий ни наблюдаваше добродушно, а Метаксас поне прояви приличие, като излезе от стаята. Досещах се, че Анастасий се задоволява тъкмо с воайорство.

Фотия беше чернокоса, с тънки устни, но налети гърди… и ненаситна. Виждали ли сте някога как морска звезда поглъща стрида? Не? Е, поне си го представете. В секса Фотия беше като морската звезда. Засмукването беше с приказни измерения. Аз устоях, притиснах я да мирува и я изчуках до екстаз. Предполагам, че се представих малко над необходимия минимум, защото Анастасий ме одобри и ми уреди четири часа с Теодора.

Благодарих на Метаксас и той си тръгна — скочи обратно при групата си в 610 година.

Анастасий се зае с мен. Аз бях изкъпан, сресан и задължен да изгълтам мазна, горчива отвара, която според евнуха беше афродизиак. И накрая час преди полунощ бях въведен в покоите на императрица Теодора.

Клеопатра… Далила… Лукреция Борджия… Теодора…

Някоя от тях съществувала ли е? Дали са били толкова легендарно похотливи? Наистина ли Джъдсън Даниъл Елиът Трети стоеше пред спалнята на пропадналата императрица на Византия?

Знаех какво е писал Прокопий за нея. Оргиите на императорските банкети. Ексхибиционистките представления в театъра. Непрекъснатите извънбрачни бременности, ежегодните аборти. Приятелите и любовниците, които е предавала и изтезавала. Отрязаните уши, носове, тестиси, пениси, ръце, крака и устни на онези, които не я задоволявали. И как предлагала на олтара на Афродита всяко отвърстие, с което разполагало тялото й. Ако само една от десет истории беше вярна, виждах пред себе си несравнимо гнусна твар.

Тя беше светлокожа, бледа, едрогърдеста, с тънка талия и учудващо ниска — темето й едва ми стигаше до раменете. Цялата беше просмукана с благоухания, но и през тях се усещаха по-тежки телесни миризми. Очите й бяха жестоки, студени, непрощаващи и подсказваха за проблеми с щитовидната жлеза. Очи на нимфоманка.

Тя не попита за името ми. Заповяда ми да се съблека, огледа ме и кимна. Прислужница донесе гъсто мазно вино в огромна амфора. Изпихме немалко от него, после Теодора се намаза с останалото от челото до пръстите на краката.

— Оближи всичко.

Подчиних се. Изпълнявах и други заповеди. Предпочитанията й бяха забележително разнообразни и през четирите часа с нея задоволих повечето. Може и да не бяха най-перверзните четири часа през живота ми, но се бореха за първото място. Въпреки това се смръзвах вътрешно от тези изпълнения. Имаше нещо механично и кухо в начина, по който Теодора искаше ту това, ту онова. Тя сякаш следваше сценарий, който бе играла милион пъти. Интересно и изтощително. Но не и завладяващо. Незнайно защо очаквах повече от упражненията в постелята на една от най-прочутите грешници в човешката история.

Когато бях четиринайсетгодишен, един старец, от когото научих какви ли не истини за света, ми каза:

— Синко, оправиш ли една, оправил си ги всичките.

Съвсем наскоро бях започнал опитите си в секса, осмелих се обаче да му възразя. И до ден-днешен не съм напълно съгласен, но съпротивата ми чезне с всяка година. Жените се различават, истина е — в телосложението, в страстта, в уменията, в подхода. Не забравяйте обаче, че бях и с императрицата на Византия, самата Теодора. След нея започнах да си мисля, че онзи старец беше прав. Оправиш ли една, оправил си ги всичките.