Назад по линията

38.

Пренощувахме в странноприемница през 1098 година. Напрегнат и изцеден след толкова усилия, реших да прескоча напред в 1105 година, докато моите хора спят, и да намина при Метаксас. Дори не знаех дали ще го заваря във вилата, но си струваше да проверя. Имах отчаяна нужда да се отпусна.

Настроих скока грижливо.

Последната почивка на Метаксас бе започнала в началото на ноември 2059 година и той се бе прехвърлил в средата на август 1105 година. Пресметнах, че е останал там десет-дванайсет дни. Така би се върнал в 2059-а преди края на ноември. Предположих, че е завел група на двуседмична екскурзия, значи би могъл да се върне във вилата около 15 септември 1105-а.

Реших да играя на сигурно и скочих в 20 септември 1105 година.

Сега оставаше да измисля как да се добера до вилата.

Една от чудатостите на епохата, започнала с откриването на ефекта на Бенчли, е, ми беше по-лесно да се прехвърля през седем години, отколкото да измина някакви си десетина километра до околностите на византийската столица. А аз трябваше да се справя тъкмо с този проблем. Не разполагах със собствена колесница, а в дванайсети век нямаше чакащи да ме откарат файтони, нито таксита.

Да ходя пеша? Що за нелепост!

Поумувах дали да отида в най-близката странноприемница и да убедя с няколко византина свободен в момента кочияш да склони да се разкара чак до имението на Метаксас. И тогава познат глас ми извика:

— Хер куриер Елиът! Хер куриер Елиът!

Обърнах се. Академичният магистър Шпеер.

— Гутен таг, хер куриер Елиът! — поздрави ме той.

— Гутен… — Озъбих се, стиснах устни и го поздравих по-подходящо за византийските времена.

Той се усмихна снизходително на желанието ми да спазвам правилата.

— Много успешно посещение имах — заразказва ми Шпеер. — Откакто се радвах на вашата компания, намерих „Тамирас“ на Софокъл, също и „Меланипа“ на Еврипид, както и непълен текст, за който предполагам, че е „Архелай“ на Еврипид. Освен това попаднах на текст, за който се твърди, че е „Хелиос“ на Есхил, но за него не се споменава никъде другаде. Може би е фалшификат, а може би е откритие, четенето ще покаже. Е, успешно посещение, какво ще кажете, хер куриер?

— Чудесно — кимнах аз.

— И сега се връщам във вилата на нашия приятел Метаксас, щом направя малка покупка в това магазинче за подправки. Бихте ли ме придружили?

— Имате ли превоз?

— Натюрлих! Ето там. Чака ме колесница с кочияш по благоволението на Метаксас.

— Разкош! — искрено се зарадвах. — Купете си каквото искате в магазинчето, после ще отидем при Метаксас заедно, бива ли?

Вътре цареше ароматен сумрак. В бъчонки, гърненца и кошници бяха изложени стоките — маслини, ядки, смокини, фурми, стафиди, сирена и най-различни подправки — стрити или на зърна. Шпеер май изпълняваше поръчка от главния готвач на Метаксас и направи скоро избора си, а накрая извади кесия с византини, за да плати. През това време богато украсена колесница спря пред входа, от нея слязоха три жени и влязоха в магазинчето. Едната беше робиня, на която очевидно се падаше да отнесе покупките. Втората беше зряла жена с обикновени дрехи — допуснах, че е придружителка, бдителен дракон, който да съпровожда византийска съпруга. Третата беше самата съпруга, несъмнено от най-знатните.

Тя се оказа фантастично красива.

Веднага определих, че е на не повече от седемнайсет години. Отличаваше се с гъвкавата жизненост на Средиземноморието. Очите й бяха тъмни, големи, блестящи, с дълги мигли, кожата й имаше светъл маслинен оттенък. Сочните устни се допълваха от тънък прав нос. Елегантността й веднага издаваше аристократка. Одеждите от бяла коприна показваха само очертанията на високи гърди, плавни извивки, закръглен ханш. В тези идеални форми се въплъщаваха всички жени, които бях пожелавал някога.

Зяпах я безсрамно.

И тя ме зяпаше. Безсрамно.

Погледите ни се срещнаха и между нас протече чиста енергия, от чиято мощ потръпнах. Тя се подсмихна само с лявото ъгълче на устните и откри два блестящи зъба. Подканяща усмивка. Похотлива.

Кимна ми почти незабележимо.

После се обърна и започна да сочи гърнета и кутии, да поръчва едно или друго, а аз не можех да откъсна очи от нея. Накрая придружителката забеляза и ме опари с яростен, отпъждащ поглед.

— Да вървим — каза ми нетърпеливо Шпеер. — Колесницата чака…

— Нека почака още малко.

Накарах го да остане, докато трите жени привършат покупките си. Изпратих ги с поглед, прикован в полюшващия се, обгърнат от коприна ханш на моята възлюбена. И се хвърлих към собственика на магазинчето, стиснах китката му и изръмжах:

— Онази жена!… Как се казва?

— Господарю, аз… тоест…

Шляпнах златна монета на тезгяха.

— Името!

— Тя е Пулхерия Дука — отвърна задъхан. — Съпругата на всеизвестния! Лъв Дука, който…

Изстенах и се втурнах към изхода.

Колесницата й чаткаше по калдъръма към Златния рог.

И Шпеер излезе.

— Добре ли сте, хер куриер Елиът?

— Зле съм, та чак ми се вие — изфъфлих. — Пулхерия Дука… Това беше Пулхерия Дука…

— И какво от това?

— Обичам я, Шпеер, не можеш ли да проумееш?

Той напомни безизразно:

— Колесницата ни чака.

— Все ми е едно. Няма да дойда с тебе. Предай на Метаксас моите най-сърдечни поздрави.

Защурах се безцелно по улиците, умът и слабините ми бяха възпламенени от спомена за Пулхерия. Целият се тресях. Обливах се в пот. Хълцах. Накрая се подпрях до стената на някаква църква и притиснах буза към студените камъни. Докоснах таймера и скочих обратно при туристите, които зарязах спящи в 1098 година.