Назад по линията

2.

Той си беше истински черен. Семейството му работело по въпроса от пет-шест поколения, още от времето на афроренесанса. Намислили да се прочистят от гените на омразните робовладелци, които — то се знае — имали предостатъчно време да зацапат обилно потеклото на Сам. Белите господари не пропускали да задоволят нагона си в периода от седемнайсети до деветнайсети век. Но през 60-те години на предишното столетие предците на Сам започнали да се отървават от наследството на белите гадове, като се сношавали само с черни като абанос и с коса на ситни къдрици. Ако се съди по семейните снимки, които той ми показа, започнало се с прапрабаба, чиято кожа била като кафе с мляко. Тя обаче се омъжила за възчерен студент от Замбия или някоя от онези забавни, дребни, временни държавици. Най-големият им син си избрал същинска нубийска принцеса и тяхната дъщеря се събрала с елегантен, безупречно черен мъжкар от Мисисипи, а те…

— Е, дядо ми бил поносимо кафяв — отбеляза Сам, — но от пръв поглед си личало, че е мелез. Постигнали сме доста по-тъмен оттенък, но нямало как да минем за чиста кръв. После се родил баща ми и гените направо се изметнали. Въпреки, всички усилия. Светла кожа, прав тънък нос, тънки, устни — помияр, чудовище! Генетиката решила да се погаври с едно усърдно семейство африканци, откъснати от прародината. Тате накрая отишъл в център за генни услуги, за да разкарат бялото бреме от него. За четири часа постигнал каквото прародителите ни не успели за осемнайсет години. И ето ме мен. Черен и красив.

Сам беше на около трийсет и пет. Аз — на двайсет и четири. През пролетта на 59-а си деляхме двустаен апартамент в Долен Ню Орлиънс. Всъщност апартаментчето беше на Сам, но той ме покани, щом научи, че няма къде да се подслоня. Тогава работеше почасово като разпоредител в смъркалница.

Аз тъкмо бях довтасал с капсула от По-новия Ню Йорк, където от мен се очакваше да бъхтя като трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън. Разбира се, уредих се с политически връзки на тази работа, не с будния си ум. Помощниците на съдиите не бива да имат излишък от мозък, защото разстройват компютрите. Прекарах осем дни със съдия Матачине, търпението ми се изчерпа и аз се пъхнах в първата капсула, потегляща на юг, понесъл цялото, си имане. А то се състоеше от зъбочистката и апаратчето за махане на черни точки от носа, чипчето за достъп до главния информатор, последната ми карта с пръстов отпечатък и талисманчето — византийска златна монета, нумизма от времето на Алексий Първи. Добрах се до Ню Орлиънс и се завлякох надолу през подземните етажи, накрая краката ме отнесоха до луксозна смъркалница на Подземната Бърбън Стрийт, трето ниво. Признавам си, че ме привлякоха двете кръшни момичета, които се занимаваха с подводно плуване в огромен аквариум с течност, която приличаше на коняк. Оказа се, че наистина е коняк. Казваха се Хелън и Бетси, опознахме се доста добре с тях по-късно. Те бяха примамките на смъркалницата. Носеха хрилни маски и показваха на минувачите приятната си голота, обещаваща (без никога да се стигне до това) оргазмени лудории. Зяпах ги как обикалят лениво, всяка стиснала лявата гърда на другата, понякога и гладко бедро се пъхаше между още две. Момичетата ми се усмихваха подканящо и накрая влязох.

Посрещна ме Сам. Стори ми се, че с всичките си добавки стърчеше едва ли не три метра над пода, носеше само препаска и щедро количество козметични масла по себе си. Съдия Матачине просто би се влюбил в него.

— Добра ти вечер, бели човече, искаш да си купиш сън ли?

— Какво има при вас?

— Садо, мазо, хомо, лесбо, отвътре, отвън, отгоре, отдолу и всички разновидности и отклонения. — Той посочи сензора за разплащания. — Избери си и притисни палец тук.

— Не може ли първо да пробвам образци?

Той се взря в мен.

— Какво ли е довело симпатично еврейско момче като тебе на такова място?

— Ама че съвпадение. Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

— Крия се от Гестапо — подхвърли Сам. — В черен облик. Йисгадал в’йискадаш…

— … адонай елохайну — довърших аз. — Само че аз принадлежа към Преобразуваната епископална църква.

— Аз пък съм от Първа църква на Христос-Вудун. Да ти изпея ли някой от псалмите на чернилките?

— Пощади ме — помолих го. — Може ли да ме запознаеш с момичетата в аквариума?

— Тук не продаваме плът, бели човече, само сънища.

— И аз не купувам плът, само я ползвам назаем за малко.

— Тази с по-хубавите цици е Бетси. А онази с по-хубавия задник е Хелън. Честичко са девствени й тогава цената се качва. По-добре опитай някой сън. Виж какви свежи маски имаме. Не искаш ли да си смръкнеш?

— Не искам, ама хич даже.

— Откъде си лепнал тоя нюйоркски акцент?

— Във Върмонт през лятната ваканция. Ти откъде се сдоби с тая лъскава черна кожа?

— Тате ми я купил в център за генни услуги. Как ти е името?

— Джъд Елиът. Твоето как е?

— Самбо Самбо.

— Повторението е в повечко. Може ли да ти викам Сам?

— Мнозина го правят. Ти вече в Долния Ню Орлиънс ли живееш?

— Преди малко слязох от капсулата. Не съм си намерил подслон.

— Приключвам тук в четири сутринта. Хелън и Бетси — също. Я всички да се занесем у дома — предложи Сам.