Назад по линията

33.

Не мисля, че можех да се меря с Метаксас като куриер, но нарисувах за моите хора съвсем сносна картина на Византия. Свърших страхотна работа като за пръв опит.

Минахме на скокове през всички върхови моменти и някои от паденията. Показах им кръщенето на Константин Лайното, унищожаването на иконите по волята на Лъв III, нашествието на българите през 813 година, дърветата от позлатен бронз в Магнаурската школа на Теофил, гуляите на Михаил Пияницата, пристигането на първите кръстоносци през 1096–1097 година, несравнимо по-унищожителната поява на участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, успешния опит на византийците да си върнат града през 1261 година и коронясването на Михаил VIII. Накратко — всичко, което си струваше да видят.

И моите хора се захласваха. Подобно на повечето туристи в миналото, те много си падаха по бунтовете, въстанията, размириците, обсадите, масовите кланета, нашествията и пожарите.

— Кога ще ни покажеш как нахлуват турците? — честичко питаше предприемачът от Охайо. — Искам да видя как проклетите турци опустошават това място!

— Напредваме натам — уверявах го.

Първо им представих Византия в нейния залез при династията Палеолог.

— Империята е загубила повечето си земи — обясних, когато се преместихме напред по линията в 1275 година. — Сега византийците мислят и строят в смален мащаб. Ценят над всичко интимността. Ето я малката църква „Света Мария Монголска“. Построена е в чест на извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, която за малко е била съпруга на монголски хан. Долавяте ли очарованието й, простотата?

Пренесохме се още по-напред в 1330 година, за да надникнем в църквата „Христос Спасител“. Туристите вече я познаваха от Истанбул в текущото време под турското й име — „Карийе Джамии“. Видяха я каквато е била преди, с всичките й смайващи мозайки, свежи и нови.

— Погледнете там — сочех им. — Ето я Мария, която се омъжила за монголец. Още можете да я видите и в текущото време. А тази — ранните години и чудесата в живота на Христос — я няма в наши дни, но сега се убеждавате, че е била превъзходна.

Куко-докторът от Сицилия си направи пълен холографски запис на църквата. Носеше камерата в шепа. Службата на времето допуска това устройство в миналото, защото никой не би го забелязал, нито пък би проумял за какво се използва. Неговата кривокрака временна съжителка се тътреше край стените и ахкаше неспирно. Онези от Охайо май скучаеха, както и очаквах. Все едно. Ако беше нужно, щях да им натикам малко култура насила в гърлата.

— Кога ще гледаме турците? — питаха нетърпеливо. Подминахме епидемията на „черна смърт“ от 1347–1348 година.

— Не мога да ви заведа там — отсякох пред сърдитите туристи. — Трябва да се запишете на специална екскурзия из чумните епидемии, ако искате да присъствате на тях.

Зетят от Охайо изсумтя:

— Ваксинирани сме, както се полага.

— Но петте милиарда в нашето текущо време не са защитени — напомних аз. — Можете да пренесете заразата и да развихрите световна епидемия. И тогава ще бъдем принудени да заличим цялата ви екскурзия от потока на времето, за да не допуснем това бедствие. Не бихте искали, нали?

Зяпаха ме неразбиращо.

— Вижте какво, щях да ви заведа, ако можех. Но ми е забранено по закон. Никой не може да влезе в години на чума без специално разрешение, каквото аз нямам.

Поведох ги към 1385 година — в залиняващия Константинопол с все по-малкото жители зад могъщите му стени. Цели квартали бяха изоставени, много църкви се рушаха полека. Турците опустошаваха околните земи. Качих моите хора на крепостната стена зад Влахерна и им посочих конници на турския султан, обикалящи наблизо. Приятелчето от Охайо размаха юмрук към тях.

— Мръсни варвари! Боклуци!

Стигнахме и до 1398 година. Показах им Анадоллу Хисар — крепостта на султан Баязид на азиатския бряг на Босфора. Лятната мараня замазваше малко гледката, затова прескочихме в есента и пак се взряхме. Подавахме си скришом два малки бинокъла. Доближиха ни двама престарели византийски монаси, зърнаха биноклите, преди да ги прибера, и поискаха да им кажем през какво гледаме.

— Помага на очите — отвърнах и се изнесохме оттам набързо.

В лятото на 1422 година наблюдавахме как армията на султан Мурад II млати здраво по крепостните стени. Двайсетина хиляди турци изгориха селата и нивите около Константинопол, изтребиха жителите, изкорениха лозята и маслиновите дръвчета, а сега напираха да влязат в града. Избутваха обсадни машини към стените, блъскаха с тарани по портите, мятаха грамадни камъни с огромни катапулти, изобщо забавляваха се с цялата тежка артилерия на онова време. Промъкнах се с туристите чак до битката, за да се насладят на зрелището.

Стандартният похват е групата да се маскира като поклонници — те могат да се врат навсякъде. Раздадох кръстове и икони, накарах всички да си придадат отнесено изражение и ги поведох с песен на уста. Разбира се, нямаше как да ги науча на византийски псалми, затова им казах да мрънкат каквото им хрумне, стига да звучи тържествено и набожно. Семействата от Охайо тутакси подхванаха химна на Щатите и го повтаряха неуморно, психиатърът и приятелката му се развличаха с арии от опери на Верди и Пучини. Защитниците на града прекъсваха за малко заниманията си, за да ни махнат с ръка и да ни поздравят. Ние също ги поздравявахме и прекръствахме.

— Ами ако ни убият? — поколеба се зетят от Охайо.

— Не може да се случи. Не и окончателно. Ако случайно ви улучат, ще повикам времевия патрул и те ще ви измъкнат оттук пет минути предварително.

Той ме гледаше с недоумение.

Византийците се сражаваха настървено, за да отблъснат турците. Мятаха по тях „гръцки огън“ и врящо масло, отсичаха всяка глава, която се подаде над стената, понасяха ударите на обсадните машини. И въпреки това изглеждаше неминуемо градът да падне до залез. Здрачаваше се.

— Сега внимавайте — дадох знак на туристите.

На няколко места около крепостните стени лумнаха огньове. Турците сами подпалваха обсадните машини и се оттегляха!

— Защо? — питаха ме моите хора. — Само след час градът щеше да бъде техен.

— Византийски историци ще напишат по-късно, че се случило чудо. Появила се Дева Мария във виолетова мантия сред ослепително сияние и обиколила стените. Турците избягали в ужас.

— Къде? — озърташе се зетят. — Не видях никакво чудо. Не видях никаква Дева Мария!

— Дали да не се върнем половин час назад и да погледнем пак? — колебливо предложи жена му.

Обясних им, че всъщност никой не е виждал Дева Мария на укрепленията. При султан Мурад пристигнали вестоносци с новината за въстание срещу него в Мала Азия. Поради опасението да не бъде откъснат от владенията си и обсаден на свой ред в Константинопол, ако го превземе, той се отказал веднага от нападението и потеглил да се разправи с бунтовниците на изток. На хората от Охайо им личеше, че са разочаровани. Май наистина искаха да видят Дева Мария.

— Видяхме я на екскурзията миналата година — промърмори зетят.

— Тогава беше друго — поправи го жена му. — Онази беше истинската, не някакво си чудо!

Настроих таймерите и продължихме напред по линията.

Утрото на 5 април 1453 година. Чакахме изгрева върху крепостната стена.

— Градът вече е обграден напълно — започнах аз. — Султан Мехмед Завоевателя е построил крепостта Румели Хисар на европейския бряг на Босфора. Турците затягат обръча. Елате да видите и да чуете.

Слънцето се издигна в небето. Надникнахме от стената и ни оглуши мощен вопъл.

— Отвъд Златния рог са палатките на турската армия, която наброява двеста хиляди души. В Босфора има четиристотин деветдесет и три турски кораба. Византийските бранители на града са осем хиляди и имат петнайсет кораба. Християнска Европа не се притече на помощ на християнска Византия, дойдоха само седемстотин генуезки войници и моряци под командването на Джовани Джустиниани. — Никой от туристите не се сети за приликата с името на Юстиниан, не чу ехото от далечното минало. — Византия ще бъде хвърлена на вълците. Чуйте рева на турците!

Прочутата верига беше опъната през Златния рог и закрепена от двете страни — огромни дънери, съединени с железни куки, препречваха достъпа на нашествениците към пристанището. Вече бе разкъсана веднъж — през 1204 година. Сега беше по-яка.

Скочихме напред в 9 април и наблюдавахме как турците се промъкват все по-близо до стените. Прехвърлихме се в 12 април и гледахме как огромното турско оръдие започна да бълва огън. Християнският продажник Урбан от Унгария го бе направил за турците. Сто волски впряга го изтеглиха към града. Дулото, широко три стъпки, изстрелваше гранитни гюлета по седемстотин килограма всяко. Видяхме огнена струя, кълбо дим, после чудовищна каменна топка се издигна мудно и се заби в стената в облак прахоляк. Ударът беше с такава мощ, че тръпката бе усетена в целия град. Ушите ни звъняха от взрива.

— Могат да стрелят с оръдието само по седем пъти на ден — казах на туристите. — Зареждането е бавно. Сега вижте това.

Още седмица напред по линията. Нашественици се бяха скупчили около великанското оръдие и го подготвяха за изстрел. Запалиха фитила и то се пръсна с потресаващ изблик на пламъци, грамадни парчета от дулото разкъсваха турците. Навсякъде се въргаляха трупове. Византийците нададоха радостни крясъци, от стените.

— Сред мъртъвците е и Урбан — вметнах аз. — Но турците скоро ще направят ново оръдие.

Вечерта турците напираха към стените, а ние пеехме „Прекрасната Америка“ и арии от „Отело“, докато гледахме как храбрите генуезци на Джовани Джустиниани ги отблъскват. Над главите ни свистяха стрели. Малцина от византийците стреляха с трудни за боравене и неточни пушки.

Показах последните дни на обсадата толкова виртуозно, че самият аз се просълзих. Представих на моите хора морски битки, ръкопашни схватки по крепостните стени, молебени в „Света София“. Дадох им възможност да видят как турците хитроумно издърпаха корабите си върху дървени трупи от Босфора в Златния рог, за да заобиколят веригата. Направих ги свидетели на ужаса на византийците, когато утрото на 23 април разкри пред погледите им седемдесет и два турски кораба, пуснали котва в пристанището, а след това и зрители на доблестната победа на генуезците над тези кораби.

Скачахме, виждахме стените да се ронят, но да устояват, виждахме упорството на защитниците да крепне, а решимостта на нападателите да чезне. През нощта на 28 май отидохме в „Света София“ на последното християнско богослужение, което щеше да бъде извършено там. Човек можеше да се заблуди, че целият град се е събрал в катедралата — император Константин XI и свитата му, просяци и джебчии, търговци, сводници, католици от Генуа и Венеция, войници и моряци, князе и попове, а също и тълпа преоблечени гости от бъдещето, може би повече от всички други накуп. Слушахме звъна на камбаните и унилото „Кирие“ на свещениците, коленичихме и мнозина, дори някои пътешественици във времето, плакаха за Византия. Когато литургията завърши, повечето свещи бяха угасени и прекрасните мозайки и фрески потънаха в сенките.

После настъпи 29 май — последният ден на един свят.

В два часа през нощта турците настъпиха към портата „Свети Роман“. Джустиниани беше ранен. Битката беше страшна и по неволя държах туристите встрани от нея. Ритмичното „Аллах! Аллах!“ набираше мощ, докато врявата запълни цялата вселена, бранителите се уплашиха и побягнаха, а турците нахълтаха в града.

— Всичко свърши — казах аз. — Император Константин загива в сраженията. Хиляди бягат от града, други хиляди търсят убежище зад залостените порти на „Света София“. Гледайте, гледайте — грабежите, кланетата!

Скачахме трескаво, изчезвахме и изниквахме, за да не ни прегазят конници, препускащи весело по улиците. Нищо чудно да сме стреснали мнозина турци, но в това безумие вълшебното изчезване на групичка поклонници едва ли ги е развълнувало особено. Избрах за завършек 30 май — султан Мехмед влезе победоносно в древния Византион, придружен от везири, паши и еничари.

— Спира пред „Света София“ — шепнех на туристите. — Взема шепа пръст и я посипва на чалмата си в знак на смирение пред Аллах, удостоил го с такава велика победа. Сега влиза. Не е безопасно да го последваме. Вътре ще завари турчин, който разбива с кирка мозаечния под, и ще сметне постъпката му за богохулство. Султанът ще зашлеви този мъж и ще му забрани да съсипва катедралата. „Света София“ ще бъде превърната в джамията „Ая София“. Вече няма Византия. Да тръгваме напред по линията.

Замаяни от видяното, шестимата чакаха да настроя таймерите им. Дадох сигнала и ние се върнахме в 2059 година.

Малко по-късно в службата на времето предприемачът от Охайо дойде при мен. Изпружи палец нагоре във вулгарния жест на човек, предлагащ бакшиш.

— Синко, само искам да ти кажа, че тази екскурзия си беше трепач! Я ела при терминала, та да притисна този палец към сензора и да покажа колко съм ти благодарен.

— Съжалявам — отговорих, — но ни е забранено да приемаме парични подаръци.

— Остави ги тези глупости, синко. Ще си представим, че си се разсеял, докато съм ти превеждал малко парици в сметката, бива ли? Хайде да речем, че ти нищичко не знаеш за това.

— Не мога да попреча на прехвърляне на сума, за която не знам — вдигнах рамене.

— А така. Проклет да съм, ама страхотно шоу беше, когато онези турци влязоха в града! Страхотно шоу!

Когато получих извлечението от сметката си следващия месец, аз научих, че палецът на предприемача е добавил цяла хилядарка към моите пари. Не докладвах на началниците си. Според мен си заслужавах бакшиша, каквото ще да гласяха правилата.