Мисти

СЕДМА ГЛАВА

Корнуоа, Англия

Слязох от минибуса пред хотела, носещ името „Залива на контрабандистите“, и открих, че Ейнджъл и Самър ме чакат. Хвърлих чантата си на земята и потънах в прегръдките им.

— Хей, момичета, страхотно е, че ви виждам! — Огледах ги, за да видя дали не са се променили от последната ни среща по Великден. — Самър, изглеждаш фантастично!

И наистина беше така. Бяха ли това прокрадващи се по-дълги пластове в черната й коса? Сега предните кичури се къдреха върху гърдите й, а не се спускаха по гърба й с останалите.

Самър прокара опакото на ръката си по челото си с преувеличено облекчение.

— Пфу! Не бях сигурна какво ще кажеш. Понижи самоувереността ми до нулата последния път с онези бели дънки.

— А какво ще кажеш за мен? — попита Ейнджъл, като ме бодна в ребрата. — Не изглеждам ли и аз великолепно?

Усмихнах се.

— Ейнджъл, ти изглеждаш както винаги.

— О! Ще приема това като комплимент.

— Такъв е. — Винаги съм завиждала на Ейнджъл за правата й коса с цвета на див мед, а тя от своя страна ми е казвала, че ми завижда за къдриците. И двете харчим по цяло състояние за продукти за коса, всяка от нас, опитвайки се да изглежда като другата. Единствените, които печелеха от това, бяха производителите на лосиони. Поуката от историята: трябва да престана да се тревожа за косата си и да инвестирам в козметичната индустрия.

— Земята вика Мисти? — Самър бе свикнала с разсеяността ми.

— О, съжалявам! Просто планирах как ще спечеля първия си милион. — Взех чантата си. Останалите хора с дарби, пристигнали заедно с мен, вече бяха влезли в сградата, където бе рецепцията. Местността при Залива на контрабандистите приличаше повече на горска долчинка, отколкото на морски залив. Виждах хижите, разпръснати сред сребристите брези.

— Присъда?

— Не е лошо — каза Ейнджъл и ме въведе вътре. — В една хижа сме. Трябваше да има и четвърто момиче, но казаха, че няма да дойде.

— Това е жалко, но пък ще е забавно да сме само трите. — Оставих чантата си до бюрото и се регистрирах, — името ми — изписано с едри букви със заврънкулки в сравнение с четливите почерци над него.

— Ако имаше и четвърто момиче, това тук щеше да е повече като Известната петорка¹⁴ — каза Самър. — Според теб мислили ли са за това, като са избирали името?

Ейнджъл поклати глава.

— Не, заливчето наистина се казва така. Проверих на картата.

— Страхотно. Значи, сме близо до морето? — попитах.

— Не се вижда оттук, но не е далеч. Трябва само да се мине през горичката и после да се слезе по стръмна пътека.

Слънцето грееше, нямаше да имаме нищо преди четири часа, двете ми най-добри приятелки бяха с мен, а банският ми беше в чантата...

— Нека само хвърля нещата си в хижата, а после какво ще кажете да поплуваме?

— Има ли нужда от питане? — каза Ейнджъл.

Заливчето бе всичко, за което можеш да се надяваш на малък корнуолски плаж: полумесец от светъл пясък, много интересни скали, по които да се катериш или да скачаш от тях, ивица студена, но синя вода. Приливът прииждаше, затова трябваше да оставим хавлиите и обувките си доста по-нагоре. Хванахме се за ръце и се приготвихме за годишния си ритуал.

— На три. Без колебания. Без отклонения. Без да се обръщаме назад — каза Ейнджъл.

— Едно. Две. Три! — преброи Самър.

Викайки, затичахме надолу по плажа и влязохме право във водата, потрепващи от студ. Наказанието да не влезеш от първия път беше другите да те хвърлят, така че поощрението да не се уплашиш бе голямо.

— Не усещам краката си! — изпищя Ейнджъл.

— Късметлийка си. Аз ги чувствам и те ме молят да изляза. — Самър влезе още по-навътре. — А сега до кръста. Ооо-оу!

— Като се потопят и раменете, става по-добре! — извиках както винаги. Заплувах усилено, за да накарам кръвта си да циркулира. Приятелките ми бяха само на едно загребване зад мен. Плувахме около потопена наполовина скала. Когато се обърнахме отново с лице към брега, вече бяхме свикнали с температурата. Висях безтегловна и се наслаждавах на люлеенето на вълните.

— По-хубаво е от това да плуваш в басейн — въздъхна Ейнджъл.

— Със сигурност! — Усмихнах се, а Ейнджъл си играеше с капките, които се стичаха по пръстите й, караше ги да се въртят на слънчевата светлина. — Не съм била в морето от миналата година.

— А аз мислех, че си ходила на плаж в Южна Африка. Видяхме снимките. — Изкикоти се тя.

— Не знам дали си забелязала, Ейнджъл, но в другия край на света е зима. Прекалено е студено. Но се къпах в басейна на леля и чичо, който се нагрява посредством слънчева енергия.

— А хубавецът на месеца къпа ли се с теб?

И двете ми приятелки много бързо бяха „харесали“ снимките на Алекс, които бях публикувала във фейсбук.

— Нещата между нас не стояха така. — Плувах по гръб и се наслаждавах на усещането как косата ми се носеше покрай мен. Алекс: сини очи, очарователна усмивка, облак кестенява коса, дълбок глас, който прониква в теб...

Удари ме вълна, предизвикана от момиче.

— И защо не? — попита Ейнджъл. — А аз се надявах да се върнеш с истории за романтична връзка, които да ни разказваш край лагерния огън.

Стъпих на дъното и изтръсках капките от лицето си.

— Ще ти го върна за това.

— Разбира се. — Ейнджъл не очакваше да й остана длъжна. — Но първо ми кажи как въобще е възможно да откажеш на момче като това. Той те гледа, докато правиш снимката, с такъв... ооо, гаад. — Тя потръпна.

— Тъжно е, но той съумява да излъчи онзи сексапил, който сякаш казва на всички: „Съблечи ризата ми“. За него това е естествено като дишането. Двамата с него не сме започнали нищо. Дарбите ни се сблъскват. — Смръщих вежди. — Или по-точно моята унищожава неговата. Което не е добра комбинация.

— Наистина ли? — Това предизвика интереса на Самър. — Той има дарба? Провери ли рождената му дата?

Заплувах към брега. Предпочитах да имам пясък под краката си, ако щях да бъда разпитвана за неловката си връзка с Алекс.

— Защо? Да не би да искаш да кажеш, че сблъсъкът на дарбите е добър знак? Не мисля така. Освен това той е година по-напред, така че се предполага, че е прекалено голям за мен. Моят рожден ден е на трийсети декември. Той трябва да е доста извън двете седмици, които обикновено се разрешават за потенциалните удачни връзки.

Излязох от водата и се загърнах в хавлия. Пясъкът се полепи по краката ми като пантофи. Ейнджъл и Самър се присъединиха към мен на брега. Самър имаше памучен халат на пеперуди, който можеше да облече и да не мръзне като Ейнджъл и мен. Бива я в предварителното планиране.

Самър изстиска косата си.

— Казвам само, че не трябва да омаловажаваш случилото се. Както сама посочи, там е зима. Училищната им година започва и завършва по различно време от нашата. Може и да не е толкова голям, колкото мислиш.

О, мили боже!

— Права си. Понякога съм тъпа като тухла. — Изведнъж ми се стори от огромна важност да изпратя съобщение с въпроси на Тарин. — Да влезем ли вътре ида вземем душ? — Придърпах сандалите си по-наблизо с помощта на телекинезата.

— Разбира се. Който стигне първи до хижата, получава банята! — Ейнджъл вече тичаше, докато думите излизаха от устата й.

Двете със Самър тръгнахме обратно, знаейки, че сме изгубили надбягването.

— А сега ми припомни: защо родителите й са избрали това име за нея?

— попита Самър.

— Не мисля, че някой от тях двамата е имал дарба да вижда бъдещето

— отговорих.

Когато влязохме за организираната кратка среща в стаята за игри на хотела, открихме, че след обяд бяха пристигнали много от старите ни приятели. В младежкия лагер на англичаните с дарби имаше ядро от тийнейджъри на възраст от тринайсет до осемнайсет; повечето от нас бяха редовни, вече бяхме проверили рождените си дати и знаехме, освен ако към нас не се присъединеше нов човек, че всички сме предопределени да бъдем по-скоро приятели, отколкото сродни души. Резултатът бе, че всички можехме да се отпуснем в компанията един на друг. Беше страхотно да бъдеш с други на твоята възраст, които разбират изпитанието да се живее с дарба. Можехме да споделим триумфите и провалите си през годината и да очакваме съчувствие. Мен ме търсеха много, за да научат какво ми се е случило през последните дванайсет месеца, защото бях нещо като постоянен повод за шеги за повечето от тях. Нямах нищо против това, но под престорената си веселост не го намирах за забавно. Тревожех се, че не мога да контролирам дарбата си. Ако можеше да се съди по преживяването ми в Южна Африка, ставаше все по-зле, а не по-добре. Опитвах се да се утеша с мисълта, че поне, когато я усетих да се изплъзва, не предизвиках пожари като Ив Бенедикт, по-малкия брат на Ксав.

Огледах стаята, наслаждавайки се на знанието, че имам цяла седмица със старите си приятели. Изглеждаше, че липсват две момчета, а имаше няколко нови лица. Странна бе мисълта, че сестра ми Гейл щеше да се присъедини към нас следващата година; тази бе последната, в която щях да съм единствената Девън в лагера.

В стаята влезе Пол Хамптън, организатор на дейностите на младите хора с дарби в Англия.

— Здравейте отново! Страхотно е да ви видя за нова доза лагеруване. Освен обичайните забавления и игри, имам някои нови идеи, които ще изпробваме тази седмица, като следваме формулярите с отзиви от миналата година. — Пол седна на ръба на масата за снукър и изчака ние да се настаним на столовете, масите и на пода около него. Беше в края на двайсетте, не притежаваше класическа красота, но имаше онова пламъче в очите, което те караше да го погледнеш втори път. — Тази година с мен е Лара, за да ми помага с вас, затова не я затруднявайте много, нали става? — Махна с ръка към млада жена, в която разпознах ученичка от същия този лагер отпреди няколко години. С ореол от черна като на всички афроамериканки коса, великолепна тъмна кожа и огромни кафяви очи, Лара бе истинска красавица. — Не искам да я уплашите, както направихте с последната ми помощничка.

Ние се засмяхме на предположението, че сме уплашили старата му помощничка. Елиз беше страховита датчанка, която държеше всички ни нащрек с неочакваните си посещения по стаите. За щастие, тя бе намерила сродната си душа в Индия и сега според Самър тероризираше децата от Гоа¹⁵, които ходеха на лагер.

Пол и Лара ни раздадоха брошури. Прелистих моята и разпознах повечето от дейностите на открито от миналата година. Отбелязах мислено да отида на бодибординг. Сутрешните часове обаче бяха до един заети с нещо, наречено „Личностно развитие”.

Фин от Манчестър зададе въпроса, който занимаваше всички.

— Хей, Пол, какво ще кажеш за сутрешните часове?

— Това е голямата промяна тази година. В края на миналогодишния лагер някои от вас изразиха интерес, свързан с вашите дарби. Традиционно ви оставяме да се справяте с това сами, но през последните месеци станаха няколко инцидента, които ни принудиха да преосмислим позицията си. Вярваме, че можете да се облагодетелствате от указанията на по-опитни от вас хора с дарби.

Усещах как по бузите ми плъзва червенина. Миналата година бях написала във формуляра си, че бих желала да получа помощ в контрола над дарбата си (чувствах се особено зле, след като бях принудена да сменя

последното си училище заради подигравки). Трябва да съм предусетила, че напредъкът ми през следващата година ще бъде нулев. Но тъй като не исках да бъда обвинена, че съм развалила забавленията и съм наложила повече работа, си замълчах.

Фин сбърчи нос.

— Искаш да кажеш, че ще правим упражнения или нещо подобно? Това няма ли да е като училище?

Пол се усмихна.

— Ще бъде забавно, обещавам ви. Учителите ви знаят, че сте във ваканция, и бяха помолени да измислят начин на преподаване, който ще ви допадне.

— Ay, човече!

— Фин. — Усмивката на Пол се стопи. — Дайте шанс, моля ви. И сега, докато сме на по-сериозни теми, има нещо, което трябва да знаете. Имаме двама специални гости за вечерта. Някои от вас вече са ги срещали, но причината да са тук е трагична, затова, моля ви, чуйте внимателно какво имат да кажат. Лара, ще ги поканиш ли?

Лара подаде глава през вратата, после влезе Уриел, последван от по-малкия си брат Виктор. Когато мина покрай мен, Уриел спря и ме прегърна набързо.

— Съжалявам, Мисти, не можех да ти напиша съобщение, че идвам. След миг ще разбереш защо. — И отиде отпред при брат си, докато Пол продължаваше да говори.

— Двамата ни гости са Уриел и Виктор Бенедикт. Вие всички познавате Мисти. — В стаята се понесе шепот на съгласие. — Е, две от лелите на Мисти са сродни души на техните братя, колко сте всъщност? — Каза Пол, опитвайки се да говори весело, макар да знаех, че щом в стаята е Виктор, агентът от ФБР, значи, сме се запътили към тъмни територии.

— Седем — каза Виктор. Чертите му бяха по-остри от тези на Уриел, той бе ястребът сред братята Бенедикт. Очите му правеха особено силно впечатление — сиви ириси, оградени от по-тъмни кръгове. Тъмно-кестенявата му коса бе доста дълга, но бе прибрана назад от лицето му по начин, който подхождаше на впечатлението за безмилостен контрол, което той вдъхваше. Намирах го за очарователен, но наум отбелязах, че не трябва да се набивам в очите му по време на семейните събирания. Благодарение на съзнанието ми, което винаги бе готово да поеме вината, той ме караше да се чувствам така, сякаш се каня да извърша престъпление или вече съм го извършила и той ще ме арестува. Сигурна бях, че ако имаше моята дарба, той никога нямаше да й позволи да се изплъзне дори минимално.

Той задържа вниманието на всички в стаята с проницателния си поглед, усещах как дори най-големите бунтовници сред нас са готови да се държат възможно най-добре.

— Съжалявам, че прекъснах ваканцията ви. Тук сме, за да ви поговорим за безопасността.

Безопасността? Това бе нещо ново. Размених поглед с Ейнджъл и Самър. Те като че ли очакваха да знам нещо. „Нямам представа“, признах телепатично.

— Трябва вече да сте забелязали, че определен брой ваши приятели не са с нас тази седмица — каза Пол.

Мислено прегледах набързо списъка: нямаше го Джоуи Марстън; Ели Фишър липсваше; а Калъм Макдоналд не седеше както обикновено до Фин.

— Не дойдоха, защото обществото на хората с дарби е разтревожено за безопасността на по-младите си членове — обясни Пол. — Някои родители избраха да задържат децата си у дома.

В ума ми изникна образът на картата, която Уриел ми бе показал. Нито едно от убийствата не бе станало в Обединеното кралство и аз не се бях почувствала особено заплашена.

— Преди две седмици бе отвлечена Миа Гордън от Лондон, току-що открила дарбата си — каза Виктор, с което потвърди най-лошия ми страх. — Тя трябваше да слуша този наш разговор заедно с вас. Тя бе само на шестнайсет и щеше да отиде за първи път на лагер.

„Това е името на момичето, което трябваше да бъде с нас в нашата хижа“, каза Самър на Ейнджъл и мен.

— Дарбата й беше да търси съкровища. — Виктор разпъна пръсти, единственият знак, че е разтревожен, тъй като лицето му оставаше безпристрастно.

„Беше? О, господи!“

— Откриха я мъртва, тялото й било хвърлено в Темза миналата седмица. Заключихме, че е последната жертва на убиец, който пътува по света и избира за жертви изключително млади хора с дарби. До този момент знаем за тринайсет жертви: една тук, пет в Америка, две в Австралия, две в Нова Зеландия, три в Европа — в Германия, Дания и Франция. Затова сме тук. Ще обиколя всички лагери по света, за да ви предупредя да бъдете нащрек. Този човек ще убие отново, освен ако преди това не го открием.

Думите му бяха последвани от ужасена тишина. Как трябваше да реагираме, когато момиче, което се очакваше да седи сега с нас, е било убито? Смъртта винаги ни бе изглеждала далечна, като проблем на бъдещето, но ето че сега смразяващо се бе прокраднала в стаята.

— Много съжаляваме да ви съобщим тази лоша новина, но това е още една причина да включим сутрешните занятия в програмата тази година — продължи Пол оттам, където Виктор бе спрял. — Искаме да сте в безопасност. Целта на убиеца са онези, които още не са овладели дарбата си. Жената от ФБР, която съставя профила на убиеца, мисли, че това е така, защото те се подчиняват по-лесно, а той е страхливец. Ако можете да се съпротивлявате, той ще ви остави на мира.

Виктор вдигна ръка с изпънат показалец, за да подчертае думите си.

— С това не искаме да кажем, че жертвите са виновни за случилото се с тях. Целта ни е да намалим вероятността да се превърнете в негова цел. За нещастие, човек с такава природа винаги ще намери над кого да доминира. Има ли въпроси?

Милиарди. Вдигнах трепереща ръка.

— Мисти?

— Знаете ли нещо за убиеца, как изглежда?

— Той или тя — поправи ме Виктор. — Знаем много малко. Жената, която съставя профила му, го определя и смята по-вероятно за мъж във възрастовата граница от трийсет до петдесет, така че не е някой от тази стая.

Уриел се изправи, вече не се подпираше на масата за снукьр.

— Някои от вас знаят, че специалността ми е съдебна медицина. Също така имам дарба да връщам хора и неща в миналото. Получава се най-добре с живи същества, но мога да извличам някои впечатления от телата. Най-странният аспект на тези убийства е, че няма и следа от убиеца, нито се знае как всъщност убива. Последната жертва е била мъртва, преди тялото й да бъде хвърлено в Темза, но резултатите са такива, че сякаш спонтанно е престанала да живее.

— Значи, не знаете нищо? — попита Фин и думите му прозвучаха агресивно, защото той, като всички нас, беше уплашен.

— Не съм казал това. Липсата на доказателства е следа. Можем да заключим, че убиецът е един от нас, човек с дарба, която е да изтрива всички физически данни за присъствието си, както и тези, които един човек с дарба може да долови. Можем също така да заключим, че начинът, по който убива, също е част от дарбата — ако щете, тя е приключване на живота.

— Господи! — прошепна Ейнджъл и потърка ръце. — Това е наистина страшно.

— Така е — съгласи се Уриел. — Има екип, който работи по откриването на убиеца, и сме твърдо решени да предотвратим поредното убийство. В добавка към това как да се справяте с дарбата си, ще научите някои основни мерки за сигурност и как да вдигнете тревога, ако сте в ситуация, в която имате причина да подозирате човек.

— Искам да подчертая — каза Виктор, — че нито една от жертвите не е могла да изпрати сигнал за бедствие, преди да бъде убита. Това означава, че или убиецът може да блокира телепатията, или жертвата е намерила смъртта си, без да подозира за убиеца.

Пол отново взе думата.

— Съжалявам, че трябваше да помрачим така началото на лагера, но вие разбирате, сигурен съм, че залогът не би могъл да бъде по-висок. Моля ви, научете колкото можете повече тази седмица и се погрижете да се упражнявате, когато се върнете към обичайното си всекидневие.

— Ще бъда тук през първите два дни, за да ви обучавам на малки групи как да се защитавате мисловно — каза Виктор. — Утре ще пристигнат други доброволци от Мрежата на хората с дарби, за да ви помогнат да се справите със своите.

Самър вдигна ръка.

— Да? — Лицето на Виктор изрази интерес, когато погледът му се спря на приятелката ми. — Самър, нали?

Тя се усмихна смутено.

— Откъде знаете?

— Дарбата ти е сходна с моята, затова ще работя с теб отделно.

— О, хм, страхотно. — Долавях, че Самър е разтревожена от тази новина. Искаше ми се да можех да й кажа, че Виктор само лае и не хапе, но не можех да лъжа. Ако се съдеше по репутацията му, той по-скоро хапеше, без да лае. Имаше стотици престъпници зад решетките, които не го бяха видели да се приближава, докато не ги заловеше: помислете само за плувеца във водата и акулата от филма „Челюсти”.

— Имаш въпрос?

— Да. — Съвзела се, Самър възвърна част от обичайната си самоувереност. — Казахте, че убиецът е един от нас.

— Правилно.

— Как в такъв случай можем да имаме доверие на хората, които ще ни обучават тази седмица?

Виктор се усмихна одобрително.

— Добър въпрос. Не можете да им имате абсолютно доверие. — Виктор не беше от хората, които предлагат фалшиви успокоения. — Обадих се на хора, на които знам, че мога да имам доверие, така че, ако можете да гласувате доверие на мен, аз гарантирам за тях.

— Сигурен ли сте? — настоя Самър.

— Бих заложил живота си, защото половината от тях са ми роднини. Седмицата с вас ще прекарат четирима от братята ми и три от техните сродни души. Мисти също ги познава, ако имате въпроси относно тях. Току-що приключиха работата си в летен лагер в Калифорния, така че ще пристигнат утре сутринта.

— О, уоу легендарните братя Бенедикт ще дойдат тук — прошепна ми Ейнджъл и потупа сърцето си. Бях й казала за новите връзки на лелите ми и й бях показала сватбените снимки от Венеция.

— Кой ще дойде? — попитах.

Думата взе Уриел.

— Леля ти Диамант и Трейс са водачите на екипа. — Обърна се към всички в стаята. — Лелята на Мисти е експерт в решаването на конфликти, най-големият ми брат, Трейс, е полицай, но също така и следотърсач. С тях ще бъде и Уил, той усеща опасността и заедно с Вик ще води обучението по лична защита. По-младите членове на екипа са Ив, Феникс, Скай и Зед.

„Ще харесате Феникс и Скай — казах на приятелките си. Толкова са забавни.“

— Те всички имат много различни дарби, но и Скай, и Феникс са били в капана на по-силен човек с дарби, така че ще могат да ви дадат съвети за оцеляване. Надеждата ни, разбира се, е, че никога няма да ви се наложи да ги използвате. Обаче, тъй като убиецът нанася повече от един удар в една и съща страна само седмици, след като е взел първата жертва, убийството на Миа означава, че сега наш приоритет е Обединеното кралство.

По гръбнака ми полазиха студени тръпки: странно предчувствие, че някой от тази стая ще бъде следващият, който ще умре.

— Всички наясно ли са какво става? — попита Пол. — Сега за мига на истината! Лара, моля те, раздай списъците, в които са подробностите кой с кого ще работи.

Щом получи своя, Ейнджъл изпищя.

— Оу, двойно уоу, ще работя с Ив!

— Не позволявай Феникс да те чуе с какъв тон го казваш — пошегувах се леко, борейки се да се отърся от предчувствието си.

— Знам, че са предани един на друг, но, о, боже мой! — Престори се, че загубва съзнание.

— Предполагам, мислят, че способността ти да манипулираш водата е близка до неговата да контролира енергията.

— Пет пари не давам какво мислят, просто резултатът ми харесва. — Усмихна ми се самодоволно.

Отворих своя лист. Зед. Не можех да се сетя с какво моята дарба за истина прилича на неговата: в качеството си на седми син на седмо дете Зед имаше по малко от дарбите на всичките си братя, както и собствена — за предвиждане. Да си го кажем направо, той беше овладял всички циркови номера, докато аз бях понито, което имаше само един номер.

„Защо Зед за мен?“, попитах Уриел чрез телепатия, за да не започнат и другите ученици да искат обяснения.

„Защото той трябва да контролира входящата информация от всички нас, когато комбинираме дарбите си. Виктор мисли, че това е малко като твоя контрол над истината — толкова много сетивна информация, че ти се изплъзва.“

Кимнах доволна. Зед бе малко страшен, но аз знаех как да го неутрализирам — трябваше да имам Скай на своя страна, а, за щастие, двете с нея бяхме свързани.

„Благодаря.“

— Добре, ако всички сте получили листовете си — каза Пол, — предлагам да ги приберете в шкафчетата си и да се върнете за вечеря. Няма да позволим на този зъл индивид победата да развали ваканцията ви, така че поне засега забравете за това. Ще започнем със защитата утре.

Макар да бяхме недоволни, че ни е зададена „работа“, недоволството ни беше по-скоро показно, защото всички подкрепяхме новия режим. Бяхме усетили студените тръпки на страха. Всъщност сутрешните упражнения се оказаха най-добрата част от лагера. Уил, средният по възраст от братята Бенедикт, в началото на двайсетте, имаше квадратно лице и широки рамене, които говореха за надеждност. Също така притежаваше приятно чувство за хумор и бе по-мил от страховитите си братя. Всички бяхме малко изненадани да открием, че ще ръководи обучението по лична защита, а Виктор ще отстъпи първото място. Виктор излизаше на преден план само когато биваше помолен да изиграе ролята на лошия в създадените от Уил сценарии. Тази стратегия беше добра, защото означаваше, че Виктор остава далеч от нас с престорените си нападки, които бяха толкова обезпокоителни, сякаш бяха истински. Или поне аз си ги представях така.

— Хайде, Мисти, издигни стена срещу него — подкани ме Уил, когато петият ми опит да отблъсна проникващия ум на Виктор се разтопи като шоколад.

Разочарована, прокарах длани през косата си и я стиснах в корените. Ейнджъл и Самър наблюдаваха търпеливо. И двете бяха успели да овладеят въпросното умение от първия път.

— Добре, Виктор, нападни ме отново. — Затворих очи и вложих всичко срещу неговия ум, който се опитваше да ме завладее. За миг помислих, че съм успяла, но после той проектира образа как яде шоколад, седнал в шезлонг.

Отворих очи и сведох поглед към краката си. Поне пръстите ми изглеждаха добре с розовия като раковина лак, но останалата част от мен бе истинска катастрофа.

— Как се справи? — попита Уил.

Виктор поклати глава.

— Съпротивлявам се колкото мокра хартиена кърпичка — признах.

— Това е странно. — Виктор ме потупа по рамото и двамата с Уил отново застанаха отпред в нашата малка класна стая в една от хижите.

Мисля, че искаше да прозвучи като утеха, но с него никога не съм сигурна. Жестът му можеше също така да означава „арестувайте този човек“. — Не съм срещал досега ум като нейния. Тя е напълно беззащитна. Това ме кара да се чудя дали не я караме да прави нещо, което дарбата не й позволява.

Вдигнах поглед.

— Искаш да кажеш, че е възможно вината да не е моя?

— Никога не съм казвал, че е твоя. — Виктор потърка челюстта си и мислено се върна към онова, което знаеше за дарбата ми. Гледаше ме така, сякаш бях проблем, който трябваше да разреши. — Всички виждаме, че се опитваш, но предполагам, че издигането на стена се усеща като лъжа от подсъзнанието ти, защото това е номер, отклонение, а не истинска стена.

— Страхотно. Значи, моят мозък, който не приема нищо друго освен истината, не иска да наруши правилата дори за да се защити?

— Така виждам аз нещата.

— И какво, прецакана съм, ако някой реши да ме нападне?

— Ето това не знам със сигурност. Що се отнася до хората с дарби, нищо не е еднозначно. Просто е въпрос да адаптираш силата си така, че да намериш начин да защитиш границите си.

— А силата ми е...?

— Ти ми кажи.

— Добра съм на тенис на маса — опитах.

Уил се засмя.

— Не мисля, че брат ми имаше предвид това, Мисти. Има предвид дарбата ти.

„Този списък е много кратък.”

— Познавам лъжците, предполагам. И ако изтърва контрола над нея, хората около мен не могат да лъжат.

— В такъв случай най-добрата ти защита е да разобличаваш хората с лоши намерения, преди да стигнат до теб. Да издигнеш бариерата далеч навън в зоната на истината, където си кралица. — Тъмните очи на Уил блестяха весело. Той ми изпрати игрив телепатичен образ, на който се виждах с тиара на главата как тъпча лошите момчета в стил „танц на Лейди Гага“.

— Благодаря, това ми харесва: да бъда кралица. — Обаче проблемите бяха очевидни. — Но ако се разхождам наоколо с активно поле, няма ли да дразня много невинни хора?

— Въпрос на преценка, която ще трябва да направиш сама — каза Виктор. Той никога не смекчаваше истината и никога не мислеше, че сме прекалено малки за цялостните факти. Възхищавах му се за това, макар да бе стряскащо. — Ако подозираш някого, направи своя собствена версия на сондиране на ума и изложи мотивите му наяве. Малко наранени чувства са цена, която си струва да платиш, за да не се превърнеш в цел на убиеца.

Самър преплете пръсти с моите.

— Но как може Мисти да разбере кого да подложи на тест?

— Инстинкт. — Уил скръсти ръце на гърдите си, бицепсите му бяха привлекателно изложени на показ изпод късите ръкави на черната му тениска. — Моята дарба е да усещам опасността, но това всъщност е само много по-силна форма на инстинкта за оцеляване, който всички имаме. Слушай какво ти казва интуицията. Има много добра причина тя да съществува.

„Внимавай, Мисти. Престани да гледаш мускулите му.“

— Да, бедните глупаци, които не са притежавали този инстинкт, са отпаднали от еволюционното дърво — каза Ейнджъл.

Уил я удостои с усмивка.

— Права си. Сигурен съм, че всички знаете за какво говорим, това е едно от първичните сетива, което всички споделяме. Вярвайте на интуицията си и всичко ще бъде наред.

„Но всяко поколение си има по няколко глупака“, помислих си мрачно. Винаги съм се смятала за кандидат за тази титла заради многобройните си моменти на Мисти, както ги наричахме. Просто се надявах, че ще мога да се доверя на интуицията си.