Мисти

ДЕВЕТА ГЛАВА

Напуснах лагера в края на август със загар и много домашни задания как да осъществявам контрол над дарбата си. Чрез вълнението от бодибординга и уроците по уиндсърф през следобедите се опитах да забравя, че причината за необходимостта от сутрешното обучение е фактът, че сериен убиец убива тийнейджъри с дарби на нашата възраст — и че той може да удари отново всеки момент. Всеки път, когато се връщах в хижата и виждах празното четвърто легло, получавах постоянно напомняне за реалността извън пашкула на лагера. Не оставяхме нищо на леглото и поставихме диви цветя във ваза на нощното шкафче, нашата почит към Миа, която щеше да ни е вече приятелка в края на първата седмица. Прегръщахме се малко по-силно, когато се разделяхме, и си казвахме, че трябва да внимаваме.

Върнах се за няколко кратки дни в Девън Сентръл, известен също така като дома на моето семейство, в който цареше хаос, и наваксах онова, което се бе случило в живота на сестрите и братята ми. Бях развълнувана да открия, че бях липсвала особено на Гейл, тъй като бях отсъствала от дома си през по-голямата част от последната година и лятото. Осъзнах, че е доста пораснала сега, когато щеше да започне втората си година в средното училище и да се превърне в човек с интересни собствени гледни точки. Обещахме си да поддържаме контакт. Всяващите ужас в по-малките класове, Фелисити и Пийс, се оказаха противоположности на имената, които носеха, и правеха по някоя дяволия всеки път, когато родителите ни им обърнеха гръб. Едно от последните им постижения бе, че бяха направили на очарования Темпест, и то с неговото пълно съгласие, прическа мохаук, но тъй като той бе само на три, мама не бе впечатлена. Съни, на пет години, сега шумно искаше същото.

Като оставиха спора зад себе си поне за деня, мама и татко ме закараха до училището. Беше прекрасно да ги имам само за себе си поне за няколко часа. Баба гледаше малките, така че, ако прекаляха, Темпест и Съни щяха да прекарат деня в сън. Обикновено дори само заплахата от това ги караше да се държат добре.

Атмосферата в колата не бе така спокойна, както при други пътувания. Страхът бе достигнал до всички от обществото на хората с дарби. Доколкото знаехме, нямаше повече отвличания, но според Уриел съществуваше модел: няколко жертви в бърза последователност, после нищо. Да чакаме втори удар в Обединеното кралство, бе като да чакаме изригването на вулкан: знаеш, че ще се случи, но никой не може да каже кога. Мама ми изнесе сериозна лекция да не разговарям с непознати и я повтори, докато разопаковахме багажа ми. Татко стоеше до малкия прозорец в стаята, която ми беше и спалня, и място за учене, и си играеше със завесите, озадачен от нещата, които се случваха с хората с дарби, но, както винаги, примирен с това. Когато мама свърши, аз се съгласих с всичко казано от нея, обещах да бъда нащрек, после се отпуснах в прегръдката на татко.

— Обичам те. — Зарових глава в пуловера му.

— Аз също те обичам. — Той прокара палци по веждите ми. Неговите бяха ръждивочервени; светлата коса и вежди бях наследила от мама. Ако родителите ми бяха обувки, той щеше да е удобни пантофи, а мама — италиански сандали. — Тревожа се за теб, още повече, че оставаш тук, а този убиец дебне хората с дарби. Прави това, което казва майка ти, става ли? — Очите му блеснаха, когато през главата му мина нова мисъл. — Или вероятно можеш да страниш от другите хора с дарби няколко години. Да дадеш на властите време да го заловят.

— Да стоя настрани, както ти направи с мама... имаш предвид?

Той прочисти гърлото си, а погледът му се спря на мама.

— А, да. Разбирам какво намеквате. Някои хора с дарби са неустоими.

С мила усмивка на устни мама се присъедини към прегръдката.

— По-добре да се връщаме, Топаз, преди момичетата да са направили прическа мохаук и на майка ти — каза татко и ни прегърна за последен път.

Мама се засмя.

— О, и ти!

Той разтърси ключовете за колата и ги накара да зазвънят.

— Тя може и да им позволи, знаеш колко е посветена на внучетата си. Не съм ли прав, Мисти?

Усмихнах се.

— Абсолютно си прав.

Усмивката на мама се стопи, щом чу истината от мен.

— Бързо, Марк.

Татко ми намигна.

— Да се надяваме, че няма да попаднем на задръстване в движението.

Училището бавно навлезе в обичайното си ежедневие. Бях избрала да се явя на изпитите за квалификационно ниво А, след като се справих по-добре от очакваното на изпитите за средно образование. Кариерният консултант искаше непременно да подготви всички ни за бъдещето и беше зает с посещенията ни на всички основни университети преди настъпването на лятото. Дори той не знаеше каква професия да ми предложи, когато миналия юни проведох разговор с него. Най-доброто, излязло от устата му, беше: „Не, не дипломация, не и за теб“.

„Благодаря, господин Грейвс, и сама се бях досетила.“

След като се посъветвах със Самър и Ейнджъл, се спрях на географията, математиката, химията и биологията, — тъй като вероятността да стана за посмешище в тези области бе по-малко вероятна в сравнение с, да кажем, изкуствата. Не бих могла да се нарека талантлив учен, но пак бе по-добре от това да пиша есета, в които да изразявам искреното си мнение за книги и пиеси, които всъщност не харесвам или не разбирам. По някаква причина това ядоса изпитващите.

Ноември донесе прекъсване на обичайната рутина. Училището ми, което заедно с университета в Кеймбридж щеше да бъде домакин на обществото по дебатите, се подготвяше да посрещне отборите от цял свят. Планът беше да се състои прием по посрещането на учениците и техните учители в петък вечерта в университетския клуб за дебати, който бе като минипарламент — съвършеното място за обучаващите се за бъдещи политици, много от които мечтаеха да навлязат в истинската политика, всеки на своята страна. Дебатите щяха да се състоят през седмицата на различни места в града, а финалът щеше да е в последната събота. Всичко това се оказа наистина голяма работа, тъй като международната преса, която следеше събитията в областта на образованието в много страни, се интересуваше от изхода. Бях изненадана колко много държави са изпратили финалисти, включително такива, в които английският не беше първи език.

Приятелите ми от училище, Хафса, Тони и Анализ, се бяха записали като помощници в приема и малко насила ме накараха да се присъединя към тях. Разкъсвах се. Исках да видя Алекс и приятелите му отново, въпреки смесените чувства, които имах към него, но не желаех да изглеждам прекалено нетърпелива. Ако той се окажеше сродна душа на някого, когото познавам — в ума ми веднага изникна името на Самър, — щях да бъда жалка. Но все още имаше малък шанс двамата с него...

„Продължавай да мечтаеш, Мисти"

Вписах името си, решила, че съм свикнала да бъда жалка. По един или друг начин щях да се видя с гостите от Южна Африка, така че най-малкото можех да уредя Алекс да срещне Самър на приема. Така въпросът щеше да бъде уреден и щях да престана да се измъчвам от мисълта, че може би са предопределени един за друг.

Самър и Ейнджъл пристигнаха с влака от Лондон в петък следобед, прилив на позната енергия и предчувствие, нещо като еспресо в мрачна утрин. Вкарах ги в стаята си, след като успях да откъсна Ейнджъл от сергиите на пазара в центъра на града. Неустоимо я привлича всеки, който продава боя за боядисване на дрехи, мъниста и висящи дрънкулки, пречупващи и отразяващи слънчевата светлина. Като една от сервитьорките, трябваше да облека черна тениска и черна пола на приема. След като вписах имената им като гости, Самър и Ейнджъл се издокараха, използвайки спалнята ми, за да се приготвят.

— Как беше? — попита Самър, докато нанасяше спирала на миглите си.

Облякох полата си.

— Прекрасно. Тихо всъщност.

— Без големи моменти на Мисти?

— Не, справих се добре. Никой няма да забележи бримката на чорапогащника ми, нали? — Завъртях се да покажа бримката, която бе високо на бедрото ми.

Самър не отговори.

— О, добре. Нямам друг чифт. — Напъхах краката си в черни обувки. — Упражненията, на които ме научи Зед, ми помогнаха и започнах да се уча да не се поставям в ситуация, в която обикновено обърквам всичко. — С изключение на тази вечер. — А ти?

Самър нямаше щастлив семеен живот. Усмихна се смело.

— О, същото както винаги, нали знаете.

Знаехме и също така разбирахме, че не искаше да говори за това сега и да развали вечерта. Каза ни само онова, което бе върхът на айсберга, а и то бе достатъчно лошо.

— Ейнджъл?

Приятелката ни очертаваше екзотично дръпнатите си очи с прах за почерняне на клепачите.

— Няма кой знае какво за разказване. Пустеещи земи, що се отнася до момчетата. Имах няколко единични срещи.

Има една банда, която понякога ме взема за вокалистка. Дори ми плащат.

— Страхотно. Какво е името на групата?

— Не сте чували за тях. “Seventh Edition”.

— Защо това име?

— Защото вокалът им е ходещо его в дънки и се спречква с толкова много от членовете на групата, че са се събрали вече за седми път. — Направи пауза, за да си сложи гланц за устни. — Съмнявам се, че ще успеят, преди да достигнат стотицата. — Закопча козметичната си чантичка. — Как изглеждам? — Беше облечена в ментовозелена копринена рокля с тясна талия и широка пола, която подхождаше на меднорусата й коса. Подгъвът, който стигаше точно над коляното, флиртуваше с краката й, докато вървеше с високите си токчета като манекенка, поставила ръка на хълбок.

— В такъв случай е подходящо — каза Самър.

Ейнджъл повдигна вежда към мен.

— Съгласна съм.

— А какво ще кажете за мен? — Самър се изправи, за да покаже бялата си жакардова рокля със сините цветя.

— Съвършено. — Стоях между двете си приятелки и се чувствах много обикновена в изцяло черния си ансамбъл. Самър срещна погледа ми в огледалото. И двете бяхме нервни. Винаги съществуваше нищожен шанс да срещнеш момче с дарба в точната възрастова граница, но напрежението в стомаха и леките тръпки се появяваха всеки път.

„Благодаря ти — каза тя само на мен. — Знам, че искаш да го запазиш за себе си.“

„Откъде знаеш?“ Подозирах, че е претършувала ума ми, затова не бях изненадана.

„Мисти, приятелка съм ти от години, знам кога приятелката ми се интересува от момче. В очите ти — съжалявам, но е вярно — се появява онзи замечтан израз.“

Вече имах причина да знам, че нямам лице на покерджия, но бе обезпокоително да открия, че показвам чувствата си така явно.

„Самър, ако той е твоята...“

„Би могъл да е твоята.“

„Би могъл и да не е на никоя от нас, които сме в стаята... имам предвид. Ако е твоята, ще бъда наистина доволна за двама ви.“

Поне щях да се опитам да превърна това в истина, така че не лъжех.

„Аз също.“

Самър взе чантичката си.

— Готови ли сте?

Организаторите на дебатите ми повериха разнасянето на подредените върху табла напитки, което не бе най-бляскавата задача на света, но поне ми позволяваше да се смеся с останалите. Току-що бе пристигнала делегацията от Индия, всички те изглеждаха удивително в пъстроцветните си сарита и туники. Поговорих минутка с един от тях и открих, че са от Амритсар. Двама студенти от университета в Кеймбридж дойдоха да ги поздравят с добре дошли, така че аз се отдалечих. С крайчеца на окото си зърнах Ейнджъл в средата на американския отбор по дебати — всичките те момчета от Далас. Тексасците изглеждаха напълно омагьосани от тяхното английско момиче джобен формат с полюшващата се коса и експанзивните движения на ръцете. Подобно на колибри пред хранилка, Ейнджъл не можеше да стои неподвижно. Шампионите на Дания — четири изумителни момичета — бяха прицел за разговори от страна на отбора на моето училище. Никакъв шанс, момчета. От южноафриканците още нямаше и следа.

Влезе Уриел, а Тарин бе увиснала на ръката му. Сигурно и отборът на Южна Африка щеше да пристигне скоро.

Оставих таблата, за да ги прегърна.

— Здравейте. Как беше пътуването?

— Страхотно, благодаря. — Тарин стисна ръката ми, с което ненатрапчиво ми каза, че не е забравила съобщението ми. — А ти как си?

— Доста добре. Този срок все още не съм направила нищо, което да ме постави в неловка ситуация. — Чувствах, че трябва да добавя „все още“ заради честността. Ситуацията бе точно такава — много хора, водещи незначителни разговори, пълни с неискреност, която можех да съсипя. — Имате ли напредък в залавянето на убиеца, Ури?

Той взе напитка от подноса ми.

— Известен, но не достатъчен. Стеснихме кръга от дарби, които привличат нашия заподозрян. Ще ти кажа повече, когато приключи. Мястото не е подходящо.

— Така е, а и се предполага, че трябва да сервирам. Е, ще се видим по-късно тогава. — Отдалечих се с подноса, а погледът ми се плъзгаше към вратата всяка втора секунда.

Ейнджъл и Самър ме намериха при бара да оставям празните чаши и да зареждам подноса с нови напитки.

— Не са ли дошли още? — попита Ейнджъл.

До входа цареше оживление, защото при Тони на рецепцията имаше нов отбор. Тони, бог да го благослови, беше дребно закръглено момче, така че тяхното присъствие го смаляваше още повече.

— Идват.

Алекс. Сърцето ми направи странно салто в гърдите.

Бяха минали три месеца, откакто го бях видяла за последен път, но ми се струваше по-дълго. Той отново беше непознат, не се усмихваше. За разлика от него приятелите му изглеждаха наистина доволни, че са тук: закачваха значките с имената си, шегуваха се с Тони и надничаха в голямата стая, където се провеждаше приемът. Майкъл ме видя и ми махна.

— Идват насам. — Чувствах се като глупачка по начина, по който стоях там с подноса, затова го оставих на бара и се обърнах да го поздравя.

— Здравей, Майкъл. Прекрасно е да те видя пак.

Той ме целуна по бузата.

— Как си, Мисти?

— Добре съм.

— Изглеждаш страхотно както винаги.

Странно: не регистрирах лъжа.

След това ме поздравиха Хюго и Фил, прегърнаха ме така, че отлепиха краката ми от земята. И се зарадваха на писъка ми на изненада. Алекс изгледа намръщено приятелите си и се приближи до Уриел.

— Какво му става? — попитах Хюго.

— Ревнува. — Хюго се усмихна.

— От какво?

Хюго просто сви рамене.

— Сама се досети.

— Аз не... — Ейнджъл ме побутна, с което ми напомни, че нямам време да размишлявам върху поведението на Алекс. — Съжалявам, Хюго, това са приятелките ми: Ейнджъл и Самър.

— Мисля, че ги спомена преди, докато се возехме на лифта — каза Хюго и удостои и двете с милиондоларовата си усмивка. Или може би трябваше да кажа милионрандовата¹⁶ си усмивка? — Аз съм Хюго.

— Пълен отличен за памет — каза Самър.

Хафса, приятелката ми от училище, дойде с празния си поднос, веселото й кръгло лице бе оживено от любопитство. Беше сменила обичайния си пъстроцветен хиджаб¹⁷ с черен, така че поне и тя, като изключим мен, приличаше на нинджа в черните си одежди.

— А това е Хафса. — Ако останех тук още малко, целият сервитьорски състав щеше да се струпа в нашия ъгъл. Да, бях права. По петите на Хафса при нас дойде и Анализ, червеникавокестенявата й къса коса бе с нюанс или два по-тъмна от тази на Фил. — И какво знаете вие, ето че идва и Анализ.

Хюго, Фил и Майкъл се усмихнаха на групичката английски момичета. Направих мълчалив знак на Самър да се отдалечи, като остави другите да довършат представянето.

— Да те заведа ли при Алекс? — прошепнах, а чашите върху таблата ми дрънчаха, докато си пробивах път през тълпата.

Тя преглътна.

— Окей. Да го направим.

Когато се приближихме, Тарин вдигна поглед. „Искате да опитате сега?“, попита, изпълнена със съмнения. Алекс бе с гръб към нас и не ни видя.

„Самър също е на подходяща възраст, по-близо е до него от мен и е тук само за уикенда. Реших, че трябва, нали знаеш...“

„Добре, ще дръпна Ури настрани.“ Тя хвърли само един поглед на сродната си душа и той бързо приключи онова, което казваше на Алекс, извини се и се отдалечи. Алекс остана сам за секунда, после се огледа, за да открие приятелите си. Вместо това видя нас.

— Здравей. — Гласът ми прозвуча слабо и безизразно и съвсем обратното на секси. — Как си, Алекс?

— Нервен. — Той взе кола от подноса ми.

— Наистина ли? — Знаеше ли каква е причината да отидем при него? — Защо си нервен?

Той ме изгледа странно.

— Състезанието започва утре.

— Точно така. Да. Разбира се, че е така. — Самър ме настъпа по палеца на крака. — Алекс, искам да се запознаеш с приятелката ми Самър. — Как да повдигна въпроса?! — Познавам я от младежкия лагер. — От това трябваше да се досети, че е момиче с дарба.

Той намери за нея усмивка, каквато липсваше за мен.

— Радвам се да се запозная с теб, Самър.

— И аз с теб. — Самър премести чантичката си върху стомаха си, а пръстите й си играеха със закопчалката. — Мисти ми е разказвала много за теб.

Той изглеждаше изненадан.

— Така ли? Какво знае тя за мен? — Дарбата ми за истината вероятно отново му бе повлияла, тъй като очевидно не възнамеряваше да включи последното изречение.

Това бе прекалено болезнено. Не бях от хората, които заобикалят истината, напротив — казвах я направо, какъвто бе еталонът на Мисти.

— Алекс, не обсъдихме това в Кейптаун, но ти знаеш, че имам дарба. Самър също. Като теб.

Той се огледа. От хората с дарби не се очакваше да се разхождат наоколо и да обявяват това на обществени места; нашето присъствие сред обикновеното население беше на принципа само толкова, колкото трябва да се знае.

— Мисти, може би трябва...

Трябваше да го кажа сега или по-късно щях да се уплаша.

— Има и още. Открих, че рожденият ти ден е в средата на декември. Това те поставя във възможния обхват и на двете ни.

— Искаш да кажеш, че си на същата възраст като мен, а не година по-малка?

— Училищната година тук е различна. Започва през септември, не през януари.

— Не съм помислил за това. — Изразът на лицето му подсказваше, че новината не е добре дошла.

— И затова си помислихме, аз и Самър, че можем да проверим дали... — Гласът ми постепенно заглъхна, защото бях завладяна от дълбоко чувство на нещастие. Подхождах съвсем грешно към това. Чашите върху подноса ми се затресоха.

Самър усети, че съм близо до това да се предам, и пое нещата в свои ръце.

— ... не сме сродни души. Очевидно знаем, че шансът е малък, но няма чак толкова много възможности да срещнем други хора с дарби на нашата възраст от твоята страна, така че... защо не?

Алекс сви рамене.

— Защо не? Да, да опитаме. — Хвана ръката на Самър. — Телепатия?

Тя се засмя, очевидно се чувстваше неловко, че той ме бе пренебрегнал, макар аз да бях тази, която ги бе запознала. Но, от друга страна, аз носех поднос. Огледах се къде да го оставя, но един от гостите се приближи и постави върху него празната си чаша; трябваше да жонглирам, за да го задържа прав. Сведох поглед към кубчетата лед, останали на дъното на пресушената чаша. Бяха се смалили до твърди топчета, покрити със сдъвкани резенчета лимон.

Тишина — после смях.

Самър се потупа по гърдите. Представях си как тежко бие сърцето й... моето със сигурност биеше тежко.

- О, добре, хубаво е, че те срещнах, Алекс, дори така. Съжалявам, че побързахме да те въвлечем в това. Двете с Мисти имахме месеци да се навиваме една друга, след като открихме, затова... прости ни, че ти го казахме веднага след пристигането ти.

— Не ви обвинявам, че опитахте. — Сега гласът му бе топъл, в него може би се долавяше дори облекчение. — Това е като Чаровния принц, който се разхожда из кралството с пантофката.

Това накара Самър да се засмее дори по-високо.

— Сравнението не е ласкаво, но знам какво имаш предвид.

Той поклати глава.

— Нямах намерение да предложа... е, знаеш. Според приказката той пробва пантофката на всяка дама в кралството, но не и на жените от семейството на Пепеляшка. А в този случай и двамата сме принцът с пантофката в очакване на другата, която ще стане. — Очите му бяха със същия наситен син цвят като роклята й; това, че не бяха двойка, бе престъпление срещу съвършенството.

— Ще опиташ ли сега с Мисти? — попита Самър, обърна се и ми се усмихна окуражително.

Тя бе с гръб към него, но аз видях чувствата, които се изписаха на лицето му. Едно от тях определено беше отвращение, преди да го замаскира с дружелюбна усмивка.

— Ще бъда щастлив да го направя.

В очите ми се събраха сълзи.

— Мисля, че засега трябва да оставим нещата така. — Поне веднъж мислех. — Имам работа, която трябва да свърша, а и във всеки случай съм малко встрани от обхвата му. Ти беше по-добрият кандидат, Самър. — Бързо отидох с подноса до група новодошли и раздадох и последните безалкохолни напитки.

„Какво стана, Мисти?“, попита Самър тихо, след като ме извини пред Алекс за внезапното ми тръгване.

„Той не иска да пробва. Знаеш, че не може да се преструва, когато е до мен.“ Кимнах на един мъж, който ме помоли да му занеса бира, и се опитах да скрия факта, че в същото време водя телепатичен разговор с някого другиго.

— Разбира се, господине.

Оставих празния поднос на бара и сграбчих Анализ.

— Занесе бира на онзи мъж с червената риза, моля те. Имам нужда от почивка. — Не можех да остана в стаята. Самър или — още по-лошо — Ейнджъл щеше да ме преследва. Щеше да се наложи да им кажа истината — че бях истински наранена — а после вероятно щях да се разплача и да кажа нещо на Алекс. Макар и по трудния начин, бях се научила да избягвам потенциалните моменти на Мисти, а тук се задаваше един доста солиден такъв.

Отидох в дамската тоалетна и веднага предизвиках спор, тъй като едно момиче, което си слагаше блясък за устни пред огледалото, искрено призна пред най-добрата си приятелка, че е откраднало десет лири от чантата й по-рано вечерта. Трябваше да изляза, но не можех да избягам от себе си. Взех палтото си от закачалката в гардероба, излязох бързо навън и се сгуших, намерила убежище на една пейка в двора на Кръглата църква, средновековна сграда в съседство с университетския клуб за дебати. Беше огромно облекчение да се отдалеча от другите хора с дарби. Зелената морава миришеше на влажна пръст, тисови листа и захвърлени опаковки от бързи закуски. Вдигнах колене и подпрях глава на тях, представяйки си, че съм надгробен камък — студен и достатъчно твърд да не усеща нищо. Не се получи. Какво толкова неприятно имаше у мен, че Алекс дори не искаше да опита? Не бях съвършена като Самър, нито уверена и талантлива като Ейнджъл, но не бях и съвсем ужасна, нали?

Някой седна до мен. Хвърлих поглед, наполовина очаквайки да видя някого от местните пияници с бутилка ябълково вино, полюшващ се като тояга. Беше Алекс. Помислих си, че от двете възможности предпочитах да беше пияница.

— Защо избяга? — попита той.

Избърсах бързо очи в коленете си и вдигнах поглед. Лицето му тънеше в полусенките, хвърляни от фаровете на минаващите по шосето автомобили от другата страна на църковната стена. Започнаха да падат малки снежинки, полепваха по якето му и не се топяха.

— Знаеш ли каква е дарбата ми?

— Тарин каза, че караш хората да казват истината.

— Това не е цялата история. Знам кога някой лъже.

— Така ли? — Той потри длани една в друга, после духна върху тях. Дъхът му излезе на бели кълбета. Не можех да кажа дали се интересува най-вече от факта, че замръзва, или иска да прикрие факта, че е нервен.

— И не мога да лъжа дори да искам. Затова ще ти кажа, че видях как се чувстваше относно възможността да провериш връзката си с мен.

Той скръсти ръце и брадичката му изчезна в яката на якето му.

— Разбирам, че не съм момичето на мечтите ти, но какво толкова нередно има в мен, че не искаш дори да си зададеш въпроса? — Ето, казах го.

— Какво ти има на теб? — Той се обърна така, че едното му коляно бе наполовина на пейката, и застана с лице към мен. — Мислиш, че става въпрос за теб? Не, Мисти. Съжалявам, ако си помислила така.

— Само не ми казвай: не си ти, аз съм виновен.

Той се усмихна горчиво.

— Звучи като клише, но да, проблемът е мой.

Казваше истината... поне доколкото му бе известно на него. Не бях сигурна, че това помага.

— Мисля, че знам останалото: плуваш си наоколо, очарователен си както винаги, а когато се приближиш до мен, потъваш. Аз съм еквивалентът на спънка.

Той протегна ръка и докосна с върха на пръста си дланта ми, оставяйки следа от електрически искри.

— Иска ми се да не беше така. — Истина.

— Значи, ще бъде катастрофа, ако сме сродни души?

— Да... може би. — Той погледна встрани смутен.

Не можех да не се засмея.

— Е, този отговор покрива всички възможности. Погледът му се спря отново на лицето ми.

— Не съм свикнал да не ми достигат думи, а ти ме караш непрекъснато да се препъвам. Обаче това няма да промени основната истина, нали?

— Не, няма. Или сме сродни души, или не сме.

Той стисна здраво ръката ми.

— Е, искаш ли да разбереш?

„Исках ли?“

— Леля ми казва, че не ми е необходима някаква сродна душа, докато не навърша осемнайсет. И аз виждам смисъл в това.

— И така, искаш ли да разбереш? — Гласът му бе малко по-дълбок.

Беше мъчение, но незнанието бе още по-лошо.

— Да.

— Затвори очи.

Оставих клепачите си да се затворят, сетне бързо ги отворих отново, само в случай че той се шегуваше с мен.

Той също бе затворил очи. Можех да му имам доверие. Затворих моите и зачаках. Имаше някого на прага на ума ми.

„Здравей, Мисти.“