Мисти

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Странно е как една хубава вечер може бързо да се влоши и вината дори не беше моя. Не и наистина. Колоната с плюсовете беше изумителна: Уриел беше намерил сродната си душа, а аз бях излязла победител в оспорвана игра на тенис на маса срещу момче, което така силно се нуждаеше да загуби. Колоната с минусите бе сравнително къса: тъй като не бях момиче, което притежава голямо количество увереност, не можех да събера смелост да се смеся с останалите и се чувствах изолирана от този момчешки клуб, каквато бе атмосферата на училището. И двата недостатъка бяха дребни, но в резултат се придвижвах от едно тихо местенце към по-скришно, като се преструвах, че се забавлявам. Бях ветеран в раздаването на онази неясна усмивка, която казва „добре съм“, в непрекъснатото намиране на занимания, чинии за носене и напитки, които да се украсят, във всичко, което би ми помогнало да не разговарям с непознат. Нямаше начин да помоля Франси да ме заведе у дома, тъй като развитието в живота на Уриел бе много по-важно от неловкостта, която преживявах. Бях свикнала да бъда изолирана заради дарбата си, така че за мен не беше нещо ново да съм встрани от сърцето на партито. Намерих местенце на верандата близо до тенис масата, откъдето имах добра гледка към моравата, но бях скрита от останалите гости от храстите, засадени в лехата долу. Почти всички други бяха на тревата, седнали на градинските столове под слънчевата светлина на късната привечер.

Футболният мач свърши. Тениските бяха съблечени, за да се охладят разгорещените тела; напитките бяха нападнати; добронамерената критика на грешките се смесваше с похвалите. Позволих си миг на изпълнено с благоговение мълчание, докато се наслаждавах на изваяните тела на момчетата. Квартетът отново се отдели, но този път, за да се настани на плетените шезлонги точно под мен. Не ме виждаха благодарение на цъфналия храст камелия, но, хей, аз първа бях дошла тук. Ако не говореха тихо, то това си беше тяхна грижа. Отстраних с длан капчиците влага по чашата ми с лимонада и се запитах за какво ли разговарят момчетата като тях, когато са сами. Наречете го безвредно проучване на пола.

— И така, какво мислите за мъжа на мис Кътси? — попита Хюго. Столът изскърца, когато го наклони назад, и отпи от напитката си.

— Страхотен е. Чухте ли го, когато спомена, че е учен по съдебна медицина? — Майкъл изглеждаше силно впечатлен. Повечето хора бяха впечатлени, когато обърнеха внимание на Уриел; той знаеше толкова много, но не навираше интелигентността си в лицето ти.

— Страхотно. Трябва да поговоря с него за това. — Тази забележка бе направена от Фил. Виждах само върха на оформената му като бодли на таралеж червеникавокестенява коса, подаваща се над храста, и малка част от лицето му през филиграна от листа.

— Все още ли мислиш да кандидатстваш медицина след завършването на гимназията? — В разговора се включи и Алекс, цигулката засвири соло след мелодията на въведението.

— Такъв е планът, но може би трябва да оставя възможностите си отворени. — Долових проблясък на цвят през камелиите, докато Фил изтриваше лицето си със синя хавлия. Както при много други хора с неговата кожа, тя се зачервяваше силно след физическо усилие и след края на мача той изглеждаше малко като „сварен омар“.

— Всички знаем колко много обичаш дисекциите в час по биология — каза Хюго. — Онова, което направи с онези очни ябълки миналата седмица, беше просто отвратително.

— Мислех, може би хирург, но...

— Но може би светът ще бъде по-безопасно място, ако се придържаш към разрязването на вече мъртвите.

Фил не се обиди.

— Може и да си прав. Бях несръчен. — Размаха дланите си с размери на чинии в жест на признание. Изглеждаха по-пригодни да размахват брадва, отколкото да държат скалпел. — Но не всички учени по съдебна медицина правят такива неща — аутопсии. Това е работа на патолога. А съдебната медицина е повече от това.

— Мисля, че ще бъдеш страхотен, в което и да било от тях: хирургия, съдебна медицина. — Алекс наклони везните в полза на Фил. — Не слушай Хюго, учи онова, което наистина те интересува. — Само слушайки как Алекс влага силата си да убеждава, и вече ми идеше да се запиша в най-близкото медицинско училище, стига да имах и най-слабата амбиция да нося бяла престилка и стетоскоп.

— Благодаря, братко. Ще трябва да говоря с Уриел за възможностите. Не мисля, че ще трябва да избирам в следващите няколко години, ако се спра на правилния бакалавърски курс.

— Страхотно.

Последваха няколко секунди мълчание, докато пресушаваха напитките си.

Фил почука по празната си бутилка

— А ти, Алекс? Как върви кандидатстването за стипендия?

— Още не знам. Мис Кътси мисли, че имам добър шанс да получа пълна стипендия, за да уча политика, философия и икономика в „Оксфорд“ или може би право в „Кеймбридж“ или „Иейл“. Мисли, че тази година ще бъда готов с оценките.

— Говориш за много пари. Става за някои хора. — Чу се изшумоляване, когато Хюго подхвърли чипс на Алекс. — Значи, следващата година ние ще останем в Южна Африка за последната година в училище, а ти ще започнеш международната си кариера на някое наистина вълнуващо място, където ще има съвсем нов кръг от американски и европейски момичета, с които да излизаш.

— Такъв е планът. — Усмивката на Алекс, която зърнах между клоните, създаде у мен впечатлението, че е готов да пробва с по-широк кръг момичета. Стиснах силно крехката пластмасова чаша и тя се счупи, а остатъкът от лимонадата ми се разля върху бедрото ми.

— Момичета като онова хубавко малко английско момиче? — продължи Хюго, сплетникът в групата — Как беше името й? Мисти Девън? — Сърцето ми прескочи удар. Не бях очаквала да бъда предмет на разговора. — Нали знаете, онази с... — Той посочи главата си, за да покаже, че има предвид къдриците ми. Долавях радостта във въпроса на Хюго. Искаше ми се да му кажа, че съм нещо повече от момиче със ситни къдрици, но така щях да издам местоположението си. Чудех се дали няма да мога да се оттегля, преди да са ме забелязали. Но ако станех, със сигурност щяха да разберат, че съм подслушвала, а щеше да изглежда... ами... доста странно, ако започнех да пълзя на ръце и колене. Някой можеше да излезе от къщата и да ме види. Зачаках отговора с тъжно предчувствие.

За мой вечен срам, настъпи мълчание, а после всички се изсмяха.

— Може би не — каза Алекс хладно.

— Тя ти срита задника на тенис масата — отбеляза Фил.

— Но това не я прави онзи вид момиче, с което се виждам да излизам. Далеч е от това.

— Ау, не казвай, че таиш лоши чувства към нея? Мислех, че стилната й победа над теб доказва, че на небето са ви предопределили един за друг. Имаш нужда от някого, който да допринася за скромността ти.

— Може би, но хайде, момчета: Мисти?

— Видя ми се мила.

„Благодаря ти, Майкъл, поне за това.“

— Прекалено е малка за мен — и изглежда като... — Алекс се поколеба.

Изглежда като какво? — попита Майкъл. Взех си обратно благодарностите, докато той подтикваше приятеля си да каже нещо непростимо.

— Сякаш е излязла от центрофуга.

Избухнаха в смях.

— Това е грубо, Алекс. Не е характерно за теб. — Хюго се наслаждаваше на острия език на приятеля си. Аз не. Раните ми кървяха.

— Грубо, но истина. Не, ако излизам с момиче, бих искал да бъде някое, което няма да ме кара да се смущавам.

Посредствено извинение на надменен чаровник. Притиснах колене до гърдите си и ми се прииска да можех да изчезна.

— Мисти? Мисти? Време е да вървим! — Франси застана на прага на кухнята. — А, ето те.

Момчетата се смълчаха.

Франси ме виждаше съвсем ясно от мястото, където бе застанала, както и отборът по дебати от другата страна на храста. Не можех да сторя нищо: станах, крайниците ми бяха изтръпнали от неудобното положение.

— Готова ли си да тръгваме?

— Да. — За нищо на света не можех да погледна към Алекс. Усещах погледа му в гърба си подобно на слънчеви лъчи.

— Не те откъсвам прекалено скоро, нали? Смяната ми утре започва рано, а Уриел ще остане да помогне на Тарин да разчисти.

— Не. Искам да си тръгна. — Веднага. Бях забравила за дарбата на Франси да чете мисли. Погледът й се стрелна към момчетата, после отново се спря на мен.

— О!

Да, о!

Поведе ме, прегръщайки ме успокояващо през раменете.

— Не им обръщай внимание. Това, което казват, не може да те нарани.

— Тази поговорка не е вярна. — Скръстих ръце на гърдите си, чувствах се така, сякаш бяха започнали да ми правят аутопсия тук и сега, а не просто бяха говорили за мен.

Тя ме поведе през гостите, без да протака сбогуванията, както може би щеше да направи при други обстоятелства.

— Не, не е. Но който подслушва...

— Да, знам. Трябваше да се отдалеча по-рано.

— Но не си го направила от чувство за срам.

За първи път зърнах смешното в ситуацията.

— Франси, толкова е лесно да се разговаря с теб. Знаеш какво ще кажа още преди да съм го изрекла.

— Да, така често имам дълги разговори със себе си. Хайде да те заведем у дома. Вземи вана за отпускане, поиграй с малките си братовчеди, забрави за онези момчета.

— Заповеди на лекаря?

— Точно така. Разсейване: най-доброто лекарство.

— Мисля, че ще имам достатъчно разсейване и за десет такива обиди, като кажа новината за Уриел. — Поне се надявах да е така. Страхувах се, че дочутият разговор си е проправил път под кожата ми като южноамериканска бълха, паразит, който прониква в краката в тропическия климат. Щеше да причини сериозни странични ефекти, преди да го изтръгна от паметта си.