Мисти

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

— Хайде, събуди се и ставай!

Йохан беше ужасяващо весел. Това означаваше, че никой не бе нахлул в стаята ни през нощта, че все още бях негова затворничка, но също така и че ме бе събудил. Последното беше добрата новина.

— Честит Ден на благодарността! — Остави чашка кафе на нощното ми шкафче.

— Благодаря. — Отпих от горчивата напитка. Вкусът й ме увери, че наистина не обичах кафе толкова рано сутринта.

Той плесна крака ми през завивката с приятелски жест.

— Побързай и го изпий. Ще закусим набързо, после ще потеглим. Трябва да стигнем до Роджър по обяд.

— Окей. — Страхът ми се показа с рев от скривалището си, където се бе крил през небитието на нощта. Така ли се чувстваше мишката, когато котката си играеше с нея: лъчи надежда, сменящи се с отчаяние?

Заставих се да продължа играта, взех чисти дрехи от онези, които ми беше купил, и влязох в банята. Знаех, че е прекалено близо, но това не ме спря непрекъснато да опитвам да се свържа с Алекс. Не получих отговор и не ми беше трудно да си представя, че това е защото там няма никого, защото спасителите ми са се оказали илюзия...

„Престани.“ Наплисках лицето си с вода, достатъчно студена, та да послужи като наказание. „Разговорите през изминалата вечер не са били плод на въображението ти.

Нито пък бях сънувала предсказанието на Тарин за съдбата ми.

Най-вероятният момент за действията на спасителната група беше точно при излизането ни от бунгалото. Те със сигурност бяха имали достатъчно възможности да обградят мотела? Алекс искаше да попречи да стигна до Флорънс, а това бе единственият му шанс, преди да потеглим. Трябваше да държа паниката си под контрол и да се погрижа Йохан да отвори, за да разберат, че съм в съзнание; те нямаше да действат, преди да се уверят.

Заредена вече с по-позитивно настроение, излязох от убежището си и се върнах в централната стая. Дори успях да изям половин кифла, докато слушах Йохан да говори за свързаните с Деня на благодарността американски обичаи. Слушайки го и гледайки как емоциите се изписват върху восъчното му лице, ми хрумна, че той наистина е самотен. Каква ирония, мъжът, който се криеше в убиеца, търсеше любов. Целта му бе да се измъкне от това и Алекс да бъде неговото семейство; такива като мен, паднали като жертви по време на лова, бяха само странични щети и нямаха никакво значение за крайния резултат. Чудех се дали нещо от ставащото е лично свързано с мен.

— Влезе ли в стаята ми, Йохан?

— О, да. — Той се усмихна така, сякаш ми бе направил огромен комплимент. — Стигнах до решението, че трябва да те отстраня от пътя си, затова търсех повече информация за теб.

— Унищожил си всяка следа от мен.

— Това бе двойно съобщение. Надявах се, че Виктор Бенедикт ще заключи, че е някой от хората на Ели Дейвис, но това ще има смисъл на по-късен етап, когато всичко се разкрие. — Каза последното като фокусник, готвещ се за най-добрия си номер.

— Мислиш ли, че Алекс все още ще иска да живее с теб, когато всичко се разкрие?

Той изглеждаше истински изненадан, че се съмнявам в това.

— Защо?

„Защото ще си убил другата половина от душата му.“

— Не смятам, че ще хареса някои от нещата, които си сторил.

Със сръчно плъзване на ножа той покри кифлата си с дебел слой фъстъчено масло, лепкави кафеникави бучици, разстлани върху сухата повърхност.

— Ще се примири. Ще разбере, че съм го направил за негово добро. Сродните души са неуместно отвличане на вниманието. — Отхапа и една трета от кифлата изчезна. — Аз се справям чудесно без моята.

Имаше лекари за психиатрични случаи като неговия, които за нищо на света не биха се съгласили с казаното.

Изтръсках трохите от скута си.

— Готова съм.

— Добре. — Изгълта и остатъка от кифлата на три хапки. — Много си смела, Мисти, държиш се по-добре, отколкото очаквах. Не остава още много.

Не бях смела: просто нямах избор. Йохан завърза китките ми за последен път, както се надявах. Отвори вратата и ме изведе навън. Наетата кола, черешовочервен шевролет, ни чакаше във вътрешния двор.

„Хайде: сега!“

Волята ми призова спасителният отряд да се появи.

— Влизай вътре. — Той ме побутна отзад, приканвайки ме да се кача.

Може би щяха да се появят, преди да е донесъл куфара си. Така щеше да е дори по-добре, защото нямаше да може да ме докосне.

Той влезе обратно в бунгалото и освободи пространство за телепатията ми.

„Алекс, трябва да стане сега!“

„Къде, по дяволите, си, Мисти?“

„Напускаме мотела — със сигурност можеш да ме видиш? Не е ли готов спасителният отряд?“

„Претърсихме всички мотели по тихоокеанското крайбрежие близо до Флорънс и ти не беше в нито един от тях.“

„Но...“

Йохан се бе върнал. Хвърли куфара в багажника и седна зад волана.

— Всичко готово ли е? — попита. Включи на задна и излезе от вътрешния двор. Оглеждах се отчаяно наоколо, за да разбера къде сме.

— Кога ще стигнем Флорънс? — попитах.

— Значи, знаеш за Флорънс, нали? Чудех се. Беше прекалено послушна и не се опита да направиш нищо зад гърба ми. — Включи на скорост. —

Отдавна се отклонихме от онзи път. Това е една от традициите, за които не споменах: брат ми и семейството му са наели в планината дървена къщичка в алпийски стил за празниците.

Изругах мълчаливо. Бях изпратила Алекс на грешно място.

— Не виждам да има разлика за теб, затова няма нужда да изглеждаш така разочарована.

Погледнах през прозореца. Ако лицето ми му казваше толкова много, трябваше да го направя безизразно, преди да му позволя да види реакцията ми на думите му. Все още имаше надежда. Алекс нямаше да се откаже, братята Бенедикт бяха изключително умни, всички щяха да ме търсят. Йохан можеше и да мисли, че ще мине незабелязан, но бе използвал мотел, кола и самолет, така че все някъде щеше да има следа, ако някой я потърсеше. Трябваше да има. О, моля те, господи, позволи да е останала следа!

Обърканите ми мисли ми подсказваха, че съм близо до отчаянието.

У мен се събра гняв, който бе много по-добре дошъл от паниката. Кой бе той, че да мисли, че може безнаказано да обикаля света, да затрива човешки животи и да забогатява? Прецених какви са шансовете ми да оцелея, ако взема волана в ръцете си. Пътувахме със сто и двайсет километра в час. Може би беше по-добре да намалим, преди да опитам нещо толкова отчаяно. Съществуваше и възможност той да е толкова погълнат от драмата, която планираше с брат си, че да успея да се възползвам от своя шанс тогава.

„Придържай се към това, Мисти. Провалилата се надежда за спасяване не е краят на света.“

Изкачвахме се все по-високо и по-високо в планината, оставяйки зад себе си крайбрежната зона и навлизайки в гориста местност с просеки. Обезпокоени от рева на двигателя, птичките излитаха от клоните на дърветата, кръжаха над тях и пак кацаха.

— Добро място за лов — отбеляза Йохан.

Не беше сам в мнението си, малкото други превозни средства, край които минавахме, бяха камиони с открити ремаркета и заключващи се сандъци за муниции в задната им част. Номерата бяха на щата Орегон, караха ги мъже с гранитни лица, карирани ризи и бейзболни шапки. Те не се интересуваха от нас, очите им бяха изцъклени в очакване на кървавото развлечение, втренчени в шосето като ненаситни хрътки.

Отклонихме се от пътя и поехме по ивица от чакъл. Заобиколихме подножието на една скала и излязохме на високопланинска поляна. На места имаше сняг, останал от последния снеговалеж, бели купчини, които караха земята да изглежда така, сякаш бе мозайка, от която липсваха парченца. По стръмния планински склон се спускаше водопад, от двете страни на който се бяха образували ледени висулки. Черна дървена хижа със заострен покрив и украса от жълто боядисани греди се издигаше изолирана като във вълшебна приказка пред водопада. Пред нея бе паркирана кола, синята й боя бе зацапана от кал. Спряхме до нея, и то така, че тя да не може да излезе.

— Това е то. Прекрасно, нали? И името ще ти хареса — водопадът Мисти. Би могъл да е наречен в чест на този ден, нали? Какъв срам, че Роджър и Мириам така и не пожелаха да го споделят с нас. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяха по-добри хора. — Йохан въздъхна като учител, които вижда разочароващите резултати от изпита на обещаващ студент.

Времето изтичаше. Трябваше да избегна семейството на Алекс, тъй като те бяха част от онова, което Тарин бе видяла. Отчаяно желаех да се спася.

Обаче Тарин не бе споменавала, че съдбата може да бъде избегната — затова и дарбата й бе така ужасна.

Казах на това слабо гласче в главата ми да замлъкне. Нямаше да се предам.

— Виж, моля те, аз няма къде да отида. Защо не ме оставиш в колата, докато разговаряш с брат си?

— Защото, мила моя Мисти, услугите ти са необходими вътре. Няма как да избегнеш съдбата си. — Изгледа ме продължително. — Не искам да те влача, затова ще дойдеш ли доброволно?

Прилоша ми. Сякаш тялото ми се разпадаше, поддавайки под непоносимия товар на страха.

— Не може да бъде доброволно, щом не ми даваш избор.

— Извинявам се за неточността. Питах дали ще дойдеш, без да те насилвам?

Какво можех да направя? Ако се съпротивлявах, щеше да ме принуди, което щеше да означава, че ще имам по-малка свобода на движенията.

Слязох от колата.

Спрях се за миг и вдишах разредения студен планински въздух. Част от мен знаеше, че ще умра, но по-голямата част крещеше да се съпротивлявам.

Умът ми се колебаеше, непрекъснато променяше решенията си. Без дори да знам, че тялото бе взело решението вместо мен, затичах към най-близките дървета, притиснала завързаните си ръце до гърдите, сякаш държах нещо скъпоценно... надежда може би. Гуменките ми бяха с тънка подметка и не бяха подходящи за планината, усещах всяко камъче под краката си. Внезапното ми хукване към прикритието на дърветата бе изненадало Йохан; докато тичах в обратната на водопада посока, стигнах до началото на шубрака и камъчетата бяха заменени от вейки и борови иглички. Имаше и пътечка, краката ми естествено я следваха. Земята се издигаше, въздухът режеше дробовете ми, ребрата ме боляха. Щях да бягам, докато не бъда разкъсана. Щях да надбягам съдбата си.

Пътеката завиваше и едва не се сблъсках с мъж и момче в тийнейджърска възраст, които вървяха в обратната посока и дърпаха след себе си шейна с дърва за огрев. Те се смееха, бузите им бяха зачервени, вълнените шапки бяха нахлупени над ушите им и бяха съвършената картина на щастливо семейство. Спрях рязко, препънах се и на практика паднах в ръцете на мъжа.

— Уха! — Той все още се смееше. — Намали малко, сладката ми. Няма нужда да плашиш дивите животни, нали?

— Пуснете ме, пуснете ме! — Опитах се да се освободя от хватката му. Разпознах сините му очи, както и линията на челюстта на момчето: бяха бащата и братът на Алекс.

Мъжът вдигна предпазливо ръце и за първи път забеляза завързаните ми китки, а аз забелязах тревогата му.

— Виж сега, само си поеми въздух, скъпа. Какво е толкова лошо, че бягаш по пътеката така, сякаш те гони дяволът.

До нас достигна тропотът на ботуши. На завоя на пътеката се показа Йохан и намали крачка, щом видя, че вече съм заловена. Аз заобиколих Роджър и отново затичах по пътеката.

- Мисти! — извика Йохан. — Ако продължаваш да бягаш, ще убия момчето!

Спънах се в корен и се приземих по длани, одрасквайки дълбоко кожата на брадичката си. Претъркулих се, изправих се и погледнах назад. Йохан бе насочил пръст към челото на момчето, а заплахата му бе приковала намясто и бащата, и сина.

И бездруго щеше да убие всички ни.

Затичах отново и спрях само като чух измъчения вик на бащата. Погледнах назад и видях момчето да лежи на земята в ръцете на баща си.

— Няма да го съживя, освен ако не се върнеш тук, докато преброя до пет! Едно!

„О, господи, помогни ми.“

„Алекс, моля те, това е наистина лошо: трябва да дойдеш тук!“

— Две!

„Къде, Мисти?“

„Хижа в планината. Водопадът Мисти. Високо, там, където снегът се задържа. Мястото, където семейството ти ходи през ваканциите.“

— Три!

„Идвам. Продължавай да бягаш.“

- Моля ви, мис! — молеше ме Роджър. — Той е само на четиринайсет!

Направих крачка към тях.

„Не мога. Правя го заради брат ти.“

„Не!“

— Четири!

Бях отново в обхвата на Йохан, така че нямахме възможност да се сбогуваме.

— По-добре е да побързаш. — Търпението на Йохан бе на изчерпване. Очите му блестяха като на диво животно.

Затичах и стигнах при него точно когато каза:

— Пет.

Той се наведе над момчето и го докосна по бузата. Лешниковите му очи се отвориха. Роджър изхлипа и го притисна до гърдите си.

— Джейсън, Джейсън. Слава богу! Благодаря ви, мис. Благодаря ви.

Йохан стоеше над двамата и сочеше място до себе си.

— Застани тук. Няма да мърдаш, докато не ти дам заповед, ясно ли е?

Кимнах. Няколкото ми крачки до лявата му страна бяха като окаяното оттегляне на пребито кутре, готово да застане в сянката на господаря си. Той гореше от нетърпение да ме накаже, но за момента имаше други, по-належащи неща наум.

— Здравей, Роджър. Весели празници.

Роджър изпусна стон и залюля сина си, притисна лицето му до палтото си така, че той да не вижда чичо си.

— Ето какво ще стане сега: ще се върнете в хижата с мен и малката ми приятелка тук и ще се насладим на вкусната вечеря, която Мириам, без съмнение, е приготвила. После ще проведем искрен разговор за миналото и нашето бъдеще.

— Моля те, Йохан, нека Джейсън бъде вън от това. Пусни го! — Роджър избърса сълзите от бузите си, ръцете му трепереха.

— Както ти остави другия си син вън от живота си? Мисля, че не става. Вярвам, че в семейните празненства трябва да участват всички.

Треперещ, Роджър се изправи на крака и помогна на сина си да стане. Джейсън беше по-висок от мен, макар и малко по-малък. Вероятно бе предупреден за чичо си, защото застана от далечната страна на баща си.

— Не, не, Джейсън. Ела да повървиш с мен, твоя чичо Йохан. — Йохан пристъпваше от крак на крак като състезател преди началото на шампионата. — Така баща ти ще обърне много по-голямо внимание на желанията ми. И не искам да ви минават мисли за бягство като на Мисти. Вижте докъде я доведе това. Което ми напомня... — Внезапно Йохан ме удари много силно с опакото на ръката си. Паднах на земята. Дясната ми буза гореше, усещах устната си подута, където се бе ударила в зъбите ми.

— Йохан! — възкликна Роджър. Направи движение да възпре брат си, после се отказа, защото се страхуваше да осъществи контакт с него.

Някой коленичи до мен и докосна нежно лицето ми.

Вдигнах поглед и видях Джейсън, приведен над мен. Беше странна утеха, че тази по-млада и по-мургава версия на Алекс ми помогна да се изправя. Лешниковите очи бяха различни, но чертите на Алекс се виждаха и на това четиринайсетгодишно лице, по-меки, закръглени, но все пак характерни за семейството.

— Не бъди така шокиран, Роджър — каза Иохан. — Тя си го заслужи. Не е нещо повече от онова, което правеше милият ни стар татко с мен, докато ти гледаше и никога не възразяваше.

Роджър прехапа устни и извърна поглед, лицето му бе мрачно.

— Трябваше да бъдеш подложен на дисциплина, но демонът и бездруго те погълна.

— А може би ще бъдеш по-малко загрижен за момичето, ако знаеш, че тя също е от подвластните на демона?

— Отдалечи се от нея, Джейсън. — Роджър протегна ръка към сина си.

— Татко, тя е просто още едно дете. Устната й кърви.

— Тя е една от тях. — Роджър го повика при себе си с жест, празните му пръсти дращеха във въздуха.

— Виждам, че има надежда за сина ти. — Йохан кимна одобрително. — Да, застани до Мисти, Джейсън. Баща ти не успя да направи това за мен и за брат ти Алекс.

— Какъв брат? — Погледът на Джейсън се стрелна към Роджър.

— О, колко интересно: ти не знаеш? Е, племеннико, имаш по-голям брат, прекрасен млад човек на име Алекс. Той и Мисти са, как да го кажем, близки? Много близки.

Роджър разбра какво има предвид той, макар Джейсън да нямаше и представа.

— Затова ли тя е тук? Тя е неговата сродна душа и ти искаш да я захвърлиш в лицето ми?

— Ах, само да беше толкова просто. Хайде, става ми студено. Да влезем вътре и да запознаем този най-важен член на семейството с останалите. — Посочи хижата, а жестът му бе едновременно заплаха и настояване. Всички знаехме какво може да причини този пръст.

Джейсън ме хвана за ръката и я стисна.

— Добре ли си, Мисти?

Опитах да благодаря с усмивка, но вместо това от очите ми потекоха сълзи, лицето ми бе бойно поле на чувствата ми.

— Всъщност не.

Йохан хвана Джейсън за лакътя и го поведе по пътеката, като бъбреше щастливо за красотата на дърветата, за водопада, тишината в планината след шума града... пародия на семейно общуване. Двамата с Роджър ги следвахме, аз накуцвах, но Роджър не ми предложи помощта си.

— Каква е дарбата ти? — попита ме шепнешком.

Може би се надяваше на някаква суперсила, която ще ми позволи да премахна Йохан само с едната си ръка — сякаш нямаше да съм го направила вече, ако можех.

— Казвам истината.

Той изсъска, проклинайки ме като безполезна.

— Ако навредиш на сина ми или на съпругата ми, ще те преследвам. Няма да намеря покой, докато не си платиш.

Не беше ли забелязал, че съм жертва също като него?

— Не съм ваш враг.

— Вие всички сте. — Закрачи по-широко, за да настигне сина си и да върви до него, пазейки го.

Аз забавих крачка с надеждата, че Йохан няма да забележи.

„Алекс, по-добре да дойдеш бързо. Наистина е лошо.”

„Мисти? Кажи ми какво става.”

„Йохан държи баща ти и брат ти. Мисля, че ще ги уби...“

Не можех да изрека думите...

„... ще се отърве от всички ни.“

„Няма да му позволя.“ Усещах Алекс по-близо, гласът му звучеше по-силно в главата ми. „Виж, Мисти, не съм имал възможност да ти кажа, но Йохан се свърза с мен по-рано тази сутрин, след като тръгнахте от мотела. Подозира, че общуваш с мен заради нещо, което си казала или направила, и не беше изненадан, че съм ви проследил до Америка; той знае какво могат да правят приятелите ни. Не иска те да бъдат там, така че идвам сам. Стой далеч от всички, ако можеш.“

„Не, моля те: имаш нужда от подкрепление. Не мисля, че можеш да го спреш.“ Исках Алекс да дойде само ако и другите бяха с него.

„Протакай, карай го да говори, забави нещата.“

„Какво мислиш, че правя, откакто ме е отвлякъл?“ Думите ми прозвучаха истерично дори в собствените ми уши.

„Съжалявам. Справяш се наистина добре. Толкова си смела.“

Йохан се обърна, щом стигна до стъпалата на хижата, забелязал, че се бавя. Оставих го да види, че накуцвам, и продължих да вървя бавно към него. Още около пет крачки и отново нямаше да мога да осъществя контакт.

„Моля те, искам да знаеш, че не те обвинявам, ако не можеш да го спреш.“

„Ще го спра. Дарбата да убеждавам ми е дадена по някаква причина — заради теб.“ Долавях стоманената му решимост, прозираща под думите.

Времето ми изтичаше. „Никога не се е налагало да ме убеждаваш, за да те обичам.“

Усетих задоволството му от думите ми.

„Аз също те обичам. Това е истината.“

Следващото накуцване към Йохан го изключи.

— Побързай, Мисти, домакинята ни чака. Ще можеш да си бъбриш е Алекс по-късно — да, разбира се, че знам какво правиш. Роджър, помогни на Мисти да изкачи стъпалата.

Роджър неохотно ме подкрепи, докато изкачвах стъпалата.

— Йохан, необходимо ли е ръцете й да бъдат завързани?

— Необходимо? Може би, а може би не. Обаче се уча да не приемам Мисти за даденост, Роджър, и предлагам да направиш същото. В нея има повече от онова, което виждаш на пръв поглед.

Роджър пусна лакътя ми. Йохан се усмихна, подобно на озъбена акула, и отвори вратата.

— Здравей, скъпа, у дома сме! — извика и дръпна Джейсън в стаята. Краката им оставиха кални следи по дървения под, тъй като Йохан не обърна внимание нито на килимчето, нито на помещението за преобуване. В коридора се носеше ароматът на печена пуйка и ме върна обратно в къщата на родителите ми и към семейните ни Коледи. Изпитах ужасяваща носталгия, просто исках мама да ме прегърне, а баща ми да застане между мен и този мъж.

Откъм кухнята дойде писък и шум от счупени чинии. Мириам бе видяла неочаквания си гост.

— Здравей, Мириам, красива си както винаги — извика весело Йохан.

Последвах гласовете до кухнята. Мириам беше изправена до мивката и привършваше с приготвянето на храната. Пуйката вече бе извадена от кухнята и бе върху дървената маса, кожата й беше хрупкава и с цвета на карамел. Бяха подредени три места. Зелен боб в касерола стоеше до картофите със сметана. В ръцете на Мириам бяха останали две чинии, а едната бе на парчета по пода.

Висока жена с малко повечко плът по хълбоците, Мириам излъчваше увереността на опитен готвач, престилката й бе прилежно завързана, повърхностите бяха спретнати и почистени. Дългата й тъмна коса бе прибрана отзад в конска опашка, широко отворените й очи бяха лешникови като тези на по-малкия й син.

Йохан взе нещата в свои ръце.

— Хмм, хмм, ухае приятно. Моля ви, седнете и аз ще нарежа пуйката. Джейсън, извади три чинии, моля те, сигурен съм, че знаеш къде са.

Мириам се отпусна на най-близкия стол.

— Роджър? — каза едва чуто.

Роджър потърка лицето си.

— Нека просто... да правим каквото казва той.

— Мили братко, ако нямаш нищо против — Йохан вдигна една пластмасова лента. — Ръцете зад гърба.

Роджър се поколеба.

— Или това, или ще докосна Джейсън отново, и то без гаранция, че ще го върна обратно.

Роджър допря китките си една до друга. Йохан ги завърза, като затегна лентите повече от необходимото.

— Мириам? Ако бъдеш така любезна.

Мириам погледна веднъж към съпруга си и позволи да завържат китките й. Не можа да не потрепне, когато той я погали с привързаност по врата.

— Не докосвай майка ми! — каза Джейсън и постави още три чинии на масата.

— И последен, но не защото е най-незначителен, нашият смел Джейсън. — Йохан размаха лентите с насмешка.

— Т... татко?

— Прави каквото казва — прошепна Роджър. Изглеждаше победен. — Той иска да каже нещо, което непременно трябва да чуем, така че нека му дадем шанс. После ще ни пуснеш, нали, Йохан?

— Предполагам, че можете да видите нещата и по този начин — замислено отвърна Йохан и завърза ръцете на Джейсън пред тялото му, подобно на моите. Побутна го да заеме третото място, после донесе стол за мен. Щом всички седнахме, той се настани начело на масата. — За онова, което ще получим...

— Да не си се осмелил да богохулстваш! — изсъска Роджър. Седнал от лявата му страна, изглеждаше така, сякаш ще го удари с глава.

Йохан сбърчи чело.

— Предполагам, че е малко прекалено от моя страна. Никога не съм имал много време за бащите, било то небесни или земни... нали? — Заби ножа дълбоко в гърдите на пуйката. Изтече ароматен сок. — Съвършено, Мириам. До най-малката подробност. — Усмихна се на готвачката, която седеше от дясната му страна и не обърна внимание на комплимента му. Йохан отряза парче, бял разрез на фона на оранжевозлатистата кожа. Сервира на всички ни с внимание, от което ни се повдигаше, напълни чиниите ни с храна, от която никой от нас не можеше да хапне. — Надявам се, че не си използвала от онези готови храни, които американците така обичат? — Хапна предпазливо един картоф. — Не, на нужното равнище си. Аплодирам те, Мириам!

Погледът й се стрелкаше от сина й към съпруга й, като за малко се спираше и на мен, после се връщаше на Йохан.

— Защо си тук, Йохан?

— Отличен въпрос. — Йохан си наля чаша вино. — Първо, за да се насладя на тази превъзходна храна в компанията на семейството си. Второ, за да изясним някои неща.

— Какви неща?

— Обожавам семейните празненства. Мисти има голямо и любящо семейство — никакви изоставени синове в твоето семейство, нали, Мисти?

— Точно така — прошепнах, тъй като изглеждаше, че той иска да получи отговор.

— И това въпреки факта, че баща й е обикновен човек без дарба и не е на нашата страна, нито одобрява начина ни на живот. Виждате ли, имало е и други възможности за избор.

— Ако искаш да се извиним... — поде Мириам.

Йохан почука с ножа по масата.

— Престанете! Прекалено е късно за това. Не! Сега Алекс е мой. Не се тревожете за бъдещето му. Ще му се реванширам. Всъщност тук съм заради миналото, а не заради бъдещето. Не е ли така, мила моя? — Гледаше право в Мириам.