Мисти

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Все още беше ден, когато се спуснахме над Портланд. Часовите зони се бяха оказали в полза на пътуването ни и срядата се беше проточила като разтопена моцарела. Бях се възползвала от предимството да имам легло и се бях погрижила да си отпочина добре. Надявах се, че Йохан си седи на своята седалка, вратът му се схваща и не може да заспи, разтревожен, че мога да опитам да направя нещо. Тези мисли ми носеха леко задоволство. Закопчах колана, приготвяйки се за кацане. Гледах как земята се приближава и ми хрумна, че бях така заета със стратегии за бягство, че почти не се бях замислила за причините за идването на Йохан тук. Беше казал нещо от рода, че Денят на благодарността е време за семейството. Нито един член на моето семейство не живееше тук, а мислех, че Алекс е единственият му роднина.

„Единственият роднина, който го признава за такъв“, поправих се.

Но последното известно местонахождение на бащата на Алекс, брата на Йохан, беше Южна Америка, нали така? Може би щяхме да се качим на друг самолет. Йохан прикриваше следите си.

„Не му позволявай да те качи на друг самолет“, казах си. Тук поне говориш един и същи език с хората. Отиването на юг няма да подобри положението ти.

Приземяващите колела докоснаха земята.

Йохан влезе в кабината.

— Добре, Мисти. Сделката е същата и този път, надявам се, че си убедена, че е безполезно да викаш за помощ?

Кимнах.

— Само ще говоря с имиграционните власти и тръгваме. Страхувам се, че ни предстои пътуване с кола.

Е, поне нямаше да се качим на друг самолет.

— Добре.

Извади нов комплект пластмасови ленти.

— Ако нямаш нищо против.

Разбира се, че имах. Вдигнах ръцете си.

— Тази твоя дарба, страхотна е. — Питах се дали ласкателството няма да го накара да изтърве повече подробности за това как работеше дарбата му.

— Благодаря ти, мила моя. Намирам я за полезна. — Подръпна леко лентите и аз се изправих. — Хората просто не виждат онова, което искам да остане в нищото. Аз съм като невидимия човек, но с тази разлика, че мога да накарам и другите хора да изчезнат. Не можеш да си представиш какво ми е позволила дарбата ми през годините на дългото ми търсене. — Отвори вратата на кабината.

— По-добре ли се чувствате, мистър Смит? — попита Хебе, застанала на пътеката.

Йохан потри стомаха си.

— Само леко неразположение. Вече се чувствам много по-добре. — Ето, значи, как обясняваше честите си посещения в кабината.

Обаче лъжеше. Това ми даде първата възможност. Преднамерено оставих дарбата си да се изплъзне от контрола ми. Беше като да изпуснеш дъха си, след като твърде дълго си го сдържал; следваше незабавно облекчение.

— Надявам се, че не е било заради нещо, което сте яли? — Хебе му подаде дипломатическо куфарче.

Той отвори уста, за да потвърди, че е било точно така, но вместо това каза:

— Не, просто трябваше да проверя как се чувства някой в кабината. — И изглеждаше шокиран от признанието си.

На лицето на Хебе се изписа объркване.

Йохан побърза да смени темата.

— Е, добре тогава, ще се видим следващия път, когато реша да летя. В събота.

Странната му забележка бе заменена от мисли за обичайния сценарий, прилаган от страна на компанията към редовните пътници.

— Наистина, сър, за мен ще бъде удоволствие да ви видя отново на борда. Вие сте най-непретенциозният пътник. — Хебе смръщи вежди, изненадана от признанието си.

Йохан стисна болезнено китката ми. Беше разбрал кой е виновен.

— Ще се видим тогава. Довиждане.

Издърпа ме вън от самолета. Въздухът беше като струя студена вода в лицето.

— Още един такъв номер и ще бъда принуден да те убия — изсъска той.

— И бездруго ще ме убиеш — отговорих твърдоглаво.

— Имах предвид, че ще се наложи да убия стюардесата и пилота. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?

Като че ли вината беше моя? Не аз отвличах някого тук.

В подножието на стъпалата чакаше черна лимузина.

Йохан отвори задната брата и ме бутна вътре.

— Към сградата на терминала — заповяда на шофьора.

Както и на „Станстед“, и тук ВИП персоните не се редяха на опашка като обикновените хора. Йохан ме остави в колата, докато попълваше имиграционните документи. Завърза пластмасовите ленти, които обвиваха китките ми, за вратата. Надявах се на кратък миг, в който ще мога да отправя молба към шофьора, но той слезе от колата и придружи Иохан, пъхнал ръка в джоба на сакото си. Цялото му поведение говореше, че е въоръжен и опасен и изпълнява ролята не само на шофьор, но и на охранител.

Обаче Иохан беше оставил дипломатическото си куфарче.

Подръпнах го с крак по-близо до себе си и се напрегнах, докато го качвах на седалката. Когато то докосна бедрото ми, се наведох и го издърпах в скута си с помощта на брадичката, което никак не беше лесно. Докато се потях от страх, че ще ме заловят, хвърлих поглед към терминала. Иохан беше близо, от другата страна на стъклото, и говореше със служителя, създавайки впечатление, че е спокоен и невинен пътник. Ръцете ми не можеха да свършат кой знае какво, но като дърпах и бутах куфарчето, успях да стигна до ключалката. Всичко това щеше да се окаже напразно, ако го бе заключил с комбинация. Клик — първата ключалка се отключи. Клик — после и втората. Повдигнах капака и пъхнах пръстите си в процепа. Беше почти празно, вътре имаше само няколко листа и снимки. Бързо прегледах тези, които бяха най-отгоре. На снимката се виждаше семейство пред синя къща с бяла ограда: мъж и жена и техният син, който изглеждаше на моята възраст или малко по-малък. Носеше бейзболна шапка, така че не можех да видя голяма част от лицето му, но бащата определено ми беше познат — смесица от Йохан и Алекс. Трябва да бе бащата на Алекс. Значи, това бе майката на Алекс — жената с бледото лице, измъченото изражение и кестенявата коса. Може би момчето бе друг техен син? От онова, което Алекс ми бе казал, съдех, че той дори не знаеше за съществуването на брат си.

Най-горният лист хартия беше от частна детективска агенция и разкриваше адрес и карта. Улица във Флорънс, Орегон. Картата показваше, че се намира на тихоокеанското крайбрежие. Сега знаех къде отиваме, но нямах представа защо Йохан мисли, че трябва да го придружавам в това пътуване. Той вече беше наясно какво мисли брат му за него; в това нямаше никакви лъжи. Това не беше приятелско ваканционно събиране.

Вдигнах бързо поглед и видях, че времето ми изтича. Йохан и охранителят вървяха обратно към колата. Затворих и закопчах куфарчето, после го ритнах там, където приблизително го бе оставил. Сега трябваше само да изглеждам невинна.

Йохан влезе в колата. Хвърли поглед на куфарчето, за да се увери, че е на мястото си, и дори да смяташе, че е преместено, като че ли не свърза това с мен. Почука на стъклото между нас и шофьора и лимузината тръгна. Той въздъхна доволно, придърпа куфарчето на коляното си, отвори го и остави паспорта си вътре. Забелязах, че е американски. Подозирам, че за човек с неговите таланти е много лесно да излъже за идентичността си. Можеше дори да има американско гражданство. Ако исках да се досетя за следващата му стъпка, щеше да е добре да знам нещо повече за него. Мълчанието не допринасяше за това. Помислих, че за човек в моето положение ще е естествено да попитам къде отиваме, въпреки че знаех отговора.

— Чичо Йохан, къде отиваме? — попитах толкова естествено, колкото дарбата ми позволяваше.

— Самопоканих се в дома на брат си за Деня на благодарността.

— А той знае ли, че и аз ще му гостувам?

Йохан се засмя тихо.

— Той не знае, че аз ще бъда там, така че със сигурност не знае и за теб. Ако бе човек, който спазва благоприличието, щеше да се интересува от сина си и хората в живота му, но ето как стоят нещата: за теб той е Роджър дю Плеси.

И с какво това по-точно беше по-добро от убийството? Преглътнах хапливата си забележка.

— Значи, искаш да го убедиш да промени отношението си към Алекс? — „Моля те, нека бъде нещо невинно като това.“

Йохан сви отвратено устни.

— Той не заслужава втори шанс със сина си. Изоставил го е тригодишен: достатъчно е да знаеш само това за брат ми. Моите собствени родители така се гордееха с него, обзалагам се, че са го окуражили да направи нещо подобно със собствената си плът и кръв.

— Било е много жестоко от страна на родителите на Алекс. — Поне в това можех да се съглася с него.

— Роджър е също като баща ни: със студено сърце, пълен с предубеждения. Време е да бъде изтръгнат от самодоволството си. Мисли си, че управлява семейството си, но никога не е разбирал какво е най-важното.

— И ти какво? Ще го изтръгнеш от самодоволството му!

Йохан поклати глава.

— Не, мила моя, ти ще направиш това.

Колата се носеше по магистралата, бързо подмина предградията на Портланд и продължи по откритото шосе. Гризях ноктите си и гледах през прозореца към полята, горите и хълмовете на Орегон. Местността беше красива в зимната си премяна от голи дървета и покрита със скреж трева.

— Интересно място е Орегон — каза Йохан сладкодумно, проследил погледа ми. — Износител е на огромен процент торф и тревни семена, един от най-крупните износители в света. Брат ми работи като представител на огромна компания за семена. Трябваше по-рано да се досетя къде ще се установи, след като толкова дълго обикаля света; още като дете разбираше много от растения.

— А ти от какво се интересуваше, чичо Иохан?

Той се усмихна леко.

— От нищо.

Опасна тема.

— А съпругата му, майката на Алекс, тя с какво се занимава?

— Мириам? Тя се крие.

— Искаш да кажеш, че се крие у дома си?

Той вдигна пръст, предупреждавайки ме да спра.

— Приключихме с въпросите.

Заплахата бе достатъчна да ме накара да млъкна. Бях толкова уморена, по-скоро уморена да бъда изпълнена с ужас, отколкото физически изтощена. Свих колене и опрях брадичката си на тях.

— Свали краката си от седалката.

Подчиних се. Обърнах се леко, така че главата ми да бъде подпряна на седалката и да не гледам към него, и затворих очи. Нямаше да насочвам вниманието към себе си, така че той да пожелае да използва силата си срещу мен. Мразех усещането за небитие. С дарбата си да контролира съзнанието ми той ми отнемаше основните жизнени права. Още малко и никога повече нямаше да се събудя.

Часове по-късно колата спря пред мотел.

— Запазих ви, както пожелахте, сър, най-голямото и най-добре оборудваното бунгало — каза шофьорът по интеркома. — Наетата кола ще бъде при вас утре сутринта в девет, ключовете ще бъдат под вратата.

— Благодаря ти, Чандлър.

— Благодаря ви, че избрахте „Силвър Фийт“. Наслаждавайте се на останалата част от престоя си.

— Имам намерение да направя точно това.

Йохан ме изгледа, без дори да уточни какво очаква от мен, тъй като вече знаех. Кимнах. Чандлър отвори вратата от неговата страна и Йохан слезе, като подръпна лентите около ръцете ми — сигнал, че трябва да го последвам. Ярките светлини на мотела се разливаха в мъгливата вечер и не стигаха по-далеч от няколко метра. Той се състоеше от големи бунгала и паркинг пред всяко от тях. Беше възможно да се влиза и излиза от стаята, без да се минава през обществени места, нямаше съмнение защо Йохан го бе избрал. Дори и Чандлър да мислеше, че е странно богат човек като Йохан да предпочете тризвезден мотел пред луксозен хотел, той нищо не каза.

— Ще ви донеса ключовете, сър. Обадих се, за да ги уведомя за пристигането ви, вратата е отключена.

— Отлично. — Йохан му кимна отсечено и го изчака да тръгне към рецепцията, преди да отвори вратата на номер пет. — Настани се удобно в банята, Мисти, докато се сбогувам с шофьора.

Поколебах се, питайки се дали това не е възможност да избягам. Само че китките ми бяха завързани.

Йохан ме изпревари.

— Помни, че всяко съпротивление от твоя страна ще ме накара да убия други хора.

Влязох в банята и седнах на ръба на ваната. Банята беше наскоро обновена: подът бе от тъмни плочки, огледалото бе лъскаво, а тоалетната и ваната чисто бели. Отворът на тоалетната беше бял като тебешир; изглеждаше едва ли не неизползвана. Малък сапун, опакован в красив лавандулов целофан. Нямаше прозорци. Вентилаторът на тавана жужеше и заглушаваше краткия разговор между Йохан и шофьора. Бунгалото бе много голямо, така че при всички случаи те бяха на достатъчно разстояние от мен и нямаше как да ги чувам.

Йохан почука на вратата.

— Вече е безопасно да излезеш.

Излязох и видях, че е дръпнал завесите. Две двойни легла бяха разделени от лавици, удобствата се допълваха от кухненски бокс. На кръглата маса до прозореца бе сервирана студена вечеря.

— Китките.

Вдигнах ръце и той преряза лентите. Кожата ми беше зачервена, тъй като китките ми бяха вързани доста часове. Йохан изрази неодобрение, сякаш вината бе моя.

— Предлагам да ги сложиш под студена вода.

Върнах се в банята и загледах с празен поглед отражението си в огледалото. Чувствах се празна. Лицето ми бе по-бледо от нормалното, сивите ми очи бяха широко отворени, тъй като бях в непрекъснато състояние на шок, косата ми бе рошава. Наплисках лицето си с вода, за да стимулирам мозъка си. Трябваше да запазя разсъдъка си и да продължа да търся онази слабост.

Долових тих шепот в самия край на сетивата си.

Bokkie?

„Алекс?“ Заля ме облекчение.

„Слава богу — най-после! Още си жива. Знаех си.“ Гласът му бе слаб, но въпреки това трябва да бе достатъчно близо, щом разговаряше с мен, в противен случай... явно имах халюцинации. Бях в задната част на бунгалото, Йохан беше до прозореца: може би това разстояние бе достатъчно, за да се освободя от влиянието му. Дори когато бяхме на терминала, той бе само от другата страна на стъклото, защото бе паркирал близо до сградата; до този момент не ни бе делило такова разстояние. Желанието му за простор се бе оказало първият недостатък в плана му.

„Наистина ли си ти?“

„Да, наистина. Къде си?“

„Някъде в Орегон.“

„Това ни е известно. Аз съм в Портланд. Кацнахме преди час.“

„Откъде ви е известно?“

Усетих, че се колебае.

„Тарин.“

„А как Тарин е разбрала, че съм тук?“

„Дарбата й. Видя те с родителите ми. Виктор ги проследи до Орегон.“

— Виждам съдбата на хората — беше ми казала Тарин в Кейптаун. В стомаха ми се настани студ.

„Това означава ли, че ще умра?“, попитах, но мислено вече крещях.

„Не. Няма да го позволя.“

Лъжа.

— О, господи, о, господи! — Свлякох се на колене. Вече не усещах Алекс в главата си. Причината скоро стана ясна: Йохан стоеше на прага.

— Побързай, Мисти, искам да ям.

— Идвам! — извиках с дрезгав глас. Трябваше да го отведа до другия край на бунгалото и да се върна в банята, без да ме заподозре. Излязох.

— Не изглеждаш добре — каза той загрижено.

— Изненадан ли си?

Той ме потупа по ръката, което само ме накара да треперя два пъти по-силно.

— Не, предполагам, че не. Справяш се добре, като се има предвид всичко. — Лицето му засия. — И съм сигурен, че не е нещо, което храната и малко сън да не могат да оправят.

Наистина вярваше на думите си. Не можеше да разбере как някой, чиято смъртна присъда е подписана от него самия, може да страда. Но пък, от друга страна, беше намекнал, че не смята за лошо онова, което прави; мислеше, че е безболезнено. Сега си тук, а сега те няма. Нещо като игра.

Направих опит да се храня. Не можех да преглътна нищо твърдо, затова се заех с киселото мляко. Беше с вкус на банани. Нямаше вкуса на плода, а по-скоро на дъвките във формата на банан. Йохан напълни хлебче с пастърма и салата, която дори се подаваше от него. Подаде ми го.

— Америка — каза щастливо, приемайки, че сандвичът е достатъчна илюстрация на думите му.

Попих устните си със салфетка с надеждата, че ще сметне маниерите ми за безупречни.

— Имаш ли нещо против да се изкъпя? Китките наистина ме болят.

— Добре, добре. Не се бави: бих искал да взема душ, преди да си легна. — Стана и отиде в кухненския бокс да си направи кафе. По дяволите, така бе много по-близо до банята. — Има още чисти дрехи за теб. Сложих ги на леглото ти. — Посочи леглото, намиращо се най-далеч от вратата. — Можеш да спиш с тениската.

Грабнах дрехите и се затворих в банята.

„Алекс? Алекс?“

Нищо. Йохан сигурно бе някъде в средата на стаята. Продължих да викам Алекс по име, докато се къпех, но Йохан упорито стоеше прекалено близо до мен. Подсуших се, облякох се, излязох от банята и разбрах ситуацията: беше се излегнал на леглото си и четеше вестник.

— Приключих — казах.

— Ще взема душ тогава. — Свали очилата за четене и затърси чантичката с тоалетните си принадлежности в куфара.

Опитах се да не изглеждам прекалено доволна. Отидох до масата и започнах да разтребвам.

— Остави. Затова плащам. Няма нужда да разтребваш.

Усмихнах му се леко, скочих в леглото и се опитах да му дам да разбере, че се каня да спя.

— Лека нощ, Мисти. — Той затвори вратата на банята след себе си.

Станах от леглото и забързах към далечния край на бунгалото.

„Алекс?“

„Какво стана?“

„Йохан спира комуникацията ми. Има само едно място в стаята, където съм достатъчно далеч от него.“

Не се изненада, щом споменах името на Йохан, затова предположих, че Тарин е видяла и него. Исках да го успокоя по повод предателството, но нямаше време.

„Чуй, трябва да знаем точно къде си.“

„Планира да ме използва в някаква конфронтация с родителите ти. Те живеят в град Флорънс на крайбрежието.“

„Виктор разбра къде живеят и къщата им е под наблюдение. Там няма никого. Трябва да го спрем, преди да сте стигнали при семейството ми.“

„В мотел съм. Мисля, че се казва „Харбър Ин“.

Той препредаваше информацията на някого.

„Това е верига. Знаеш ли кой?“

„Не, но сме тръгнали към крайбрежието — видях знаци за крайбрежното шосе, когато потеглихме от летището.

„Това е страхотно, трябва да е достатъчно да те намерим. Каквото и да правиш, Мисти, не му позволявай да те заведе при семейството ми, окей? Ще стигнем до теб първи.“

„Как точно мога да го спра? Той може да ме убие с върха на пръста си.“ „Само се постарай.“

Алекс не можеше да скрие тревогата си. Тя се предаваше по връзката ни като леденостуден вятър. Не беше сигурен с колко време разполагам.

Имахме толкова много неща да си кажем, ако това бе последният ни разговор.

„Алекс, съжалявам, че се държах така в пицарията.“

„И аз съжалявам, че не се справих по друг начин с нещата. Бях прекалено погълнат от срещата с чичо си и спечелването на състезанието, за да си представя как се чувстваш като изключена от всичко това. Държах се лошо с теб, приемах те за даденост, точно както баща ти каза, че ще стане.“

„Кой е с теб?“

Не исках да бъде сам, ако нещо се обърка.

„Всички — родителите ти, Уриел, Тарин, Виктор, Кристал, Ксав. Идват и още. Обадихме се във всички правителствени агенции, в които можахме. Няма да се измъкне, Мисти, обещавам ти.“

„Съжалявам за чичо ти.“

„Хм, със семейство като моето е по-добре да приема твоето, не смяташ ли?“

Запитах се мимоходом какво ли мисли баща ми, защото това бе най-лошият му кошмар. Не можех да си представя, че улеснява Алекс. Ако ме нямаше, в семейството ми щеше да цари бъркотия и то нямаше да може да се грижи за Алекс. Той щеше да има нужда от някого.

„Видях снимка. Мисля, че имаш брат.“

„Така ли? Наистина ли?“

„Изглежда на нашата възраст — или малко по-малък.“ „Не го помня.“ Сега, освен разтревожен, изглеждаше и тъжен. „Обзалагам се, че и той не знае за теб. Ще можете да започнете отначало.“

„Мисти, толкова си сладка, тревожиш се за мен, когато става въпрос за това да спасим теб.“

Избърсах горещите си сълзи.

„Няма да се стигне дотам. Кажи ми какво мога да направя за теб сега?“ „Просто бъди с мен.“

Трябва да бе усетил, че отчаяно имам нужда от утеха, защото започна много тихо да пее една от любимите ми песни:

„Страхуваш ли се да бъдеш сама? Защото аз съм загубен без теб.“²⁵ „О, Алекс!“

„Аз съм загубен без теб“, прошепна той.

Както и аз без моята сродна душа. Песента му беше като нежно докосване и притъпяваше острите краища на ужаса ми. Чух шум до вратата на банята.

„Той се връща. Намери ме. Обичам те.“

Бързо изключих телепатията, преди Алекс да е успял да отговори. Нямаше време да отида до леглото, затова реших, че е по-добре да ме залови на входната врата, отколкото застанала подозрително тихо до прозореца.

— Допускам, че трябваше да го очаквам — въздъхна Йохан, като ме видя с ръка на бравата.

— Само исках да подишам малко чист въздух. — Това не бе лъжа. Исках да избягам колкото се може по-далеч от него.

— Значи, не си мислила за бягство?

— Разбира се, че мисля за бягство. — Той знаеше, че не мога да лъжа.

— И не се надяваш да получиш помощ от хората отвън, нали?

— В този мотел? Не.

Той потърка току-що обръснатата си брадичка.

— Може би трябва да те изпратя в нищото, просто за всеки случай. Искам да спя добре, без да се тревожа, че ще се промъкнеш навън.

— Няма да се промъкна — обещах. Надявах се да дойдат да ме спасят.

Той поклати глава.

— Знам, че не можеш да лъжеш, но можеш да изкривяваш думите. По-добре да се погрижа за безопасността си, за да не съжалявам. Няма да се разтревожа, ако прекараш нощта в нищото, но мисля, че предпочиташ алтернативата.

Ако ме приспеше, нямаше гаранция, че ще се събудя отново, когато другите пристигнат. Щях да бъда нито жив, нито мъртъв заложник. Не можех да измисля как да го спра. Спасителите ми трябваше да бъдат предупредени.

— В такъв случай може ли отново да отида до тоалетната?

Той сви рамене.

— Чудесно, но побързай. Искам да спя.

Трябваше да го накарам да се доближи до вратата, за да мога да изпратя предупреждението си. Беше оставил айфона и очилата си за четене на нощното шкафче. Използвайки телекинеза, вдигнах очилата от нощното шкафче и ги метнах през прозореца, като ги движех на височината на пода, за да не види преместването им. Телефонът му ги последва. Надявах се, че ще поиска да ги намери, преди да заспи.

— Няма да бързам. — Не, нямаше да бързам. Втурнах се в банята и затворих вратата.

Остани спокойна! Паниката се надигаше в мен.

„Алекс? Алекс?”

Нищо. Колко време щеше да е необходимо на Йохан да забележи, че му липсват някои неща?

„Алекс?“

„Мисти?“

„Имам секунди. Йохан отново ще ме приспи. Щом го направи, само той може да ме върне обратно. И няма гаранция, че ще го стори, ако се намесите.“

О“

„“

Не чух останалата част от неговото „добре“. Йохан бе намерил телефона и очилата си. Пуснах водата в тоалетната и излязох. Умът ми болезнено ми напомни, че кремавите мотелски стени и кафявите завеси може да са последното, което ще видя. Пъхнах се в леглото и зачаках. „О, господи, помогни ми!“

Йохан кимна и се спря до рамото ми с вдигнат пръст.

— Спи добре. Утре всичко ще е свършило.

И тази мисъл трябваше да ме успокои?

Той е луд: не му казвай къде да се завре, макар и много да искаш да го направиш.

Крещейки вътрешно „само така можех да „редактирам“ следващите си думи.

— Моля те, чичо Йохан, ще ме събудиш, нали?

Той просто се усмихна.

— Едно, две...