Мисти

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

— И така, Алекс, какво според теб прави добър един състезател по дебати?

Въпросът бе зададен от мъж от предната редица. Аз седях отзад в залата за дебати на университета, възможно най-далеч от Алекс, докато отборът от Южна Африка посрещаше въпросите на малката група от журналисти, събрали се да ги интервюират. Тазгодишното състезание бе предизвикало по-голям интерес от обикновено, защото, по случайно стечение на обстоятелствата, три страни бяха избрали президенти или първи министри, които в миналото бяха печелили международната купа по дебати.

— Първото, от което човек има нужда, е да разбира темата. — Алекс се наведе малко по-близо до микрофона, пръстите му го докосваха леко, сякаш танцуваха сред думите. — С това искам да кажа, че трябва да познаваш различните мнения, които хората изразяват, за да можеш да спориш ефективно и да печелиш споровете — като готвач, който избира подходящите подправки, за да удовлетвори вкусовете на клиентите.

Алекс бе така великолепен, когато бе искрен. Бяха ли го забелязали и другите? Мисля, че трийсет и няколко годишната репортерка от „Таймс Едюкейшънъл Саплимънт“ бе забелязала, защото престорено скромно отмяташе косата си с молива. „Долу ръцете“, помислих си недоволно, зърнала за миг бъдещето и жените хищници, които щяха да ме подлудяват.

— Поемам въпроса от колегата — каза тя със зноен глас, достоен за радиоводещ в среднощен час, — и мисля, че има и нещо повече от това. Що се отнася до победителите, не става въпрос само за интелект. Какво мислят съотборниците ти?

— Очевидно харизмата печели половината от битката, само ни погледнете — каза Хюго и разпери ръце, сякаш казваше: „Какво може да не харесате?“.

Тя се засмя — смях, който ме подразни.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Мъжът с изплъзващия се поглед, който бе задал първоначалния въпрос, отново взе думата, като почукваше бързо с молива по бележника си.

— Искам да знам дали Алекс смята, че са необходими и някакви други специални сили освен обикновената харизма?

Тарин, която седеше тихо до журналистите, обърна рязко глава по посока на задалия въпроса мъж. Тя също бе доловила особеното ударение, което той бе поставил върху „специални сили“.

„Човек с дарба ли е?“, попитах я.

„Не и доколкото знам.“

Опитах се да разчета изражението на лицето му, но седях на грешното място. Виждах единствено късата му, щедро прошарена черна коса, голямото му дясно ухо и носа му, приличащ на нос на кораб. Носеше измачкан блейзър от ленен плат, а на повдигнатото му коляно бе подпрян бележникът му, придържан от спираловидна пружина.

Алекс направи пауза, преди да отговори, вероятно проверяваше дали влиянието на моята дарба няма да изкриви казаното от него и да го превърне в признание за неговата.

— Предполагам, че всички, достигнали до международните финали, носят някаква специална сила. — Погледна съотборниците си за подкрепа.

— Да, снощи срещнах датския отбор на рецепцията и мога да ви кажа, че заедно са много мощна комбинация — пошегува се Фил и сладко се изчерви, докато говореше.

„Кой е този мъж?“, попитах Тарин. Мъжът не бе свалил очите си от Алекс, макар да говореха други хора.

„Мисля, че е от лосанджелиския „Куриер“. Не мога да си спомня името му, макар да ми го каза снощи. Преднамерено се представи и попита къде е Алекс, тъй като се бил запознал с останалите момчета и забелязал, че него го нямало.“

Защото Алекс беше навън с мен. Най-добрата нощ в живота ми.

„Тогава не си помислих нищо, но сега...“

„Да, побиват ме тръпки от него.“

„Прекалено много се интересува от Алекс.“

Взаимната ни твърда решимост да го защитаваме нямаше нужда да бъде изречена на глас.

„В края на интервюто отиди при Алекс и го отмъкни, а аз ще отвлека вниманието на репортера“, каза Тарин.

„Ще бъде удоволствие за мен.“

Усещах усмивката й. Когато им съобщихме, Тарин и Уриел приеха новината страхотно. Показаха искрената си радост, но я нямаше демонстрираната от Ейнджъл унизителна експлозия от типа на о—мили— боже—толкова— съм—развълнувана, когато ни видя да се връщаме от разxoдката. Държеше се така, сякаш клечка кибрит бе поднесена към кутията с фойерверки, която тя представляваше. За щастие, на приема бе така претъпкано с хора и толкова шумно, че само половината от присъстващите я чуха. Ейнджъл никога не е дискретна.

Конференцията приключи след още два въпроса. Журналистите се запътиха към бюфета, организиран в библиотеката на университета, за да се насладят на обяда. Останаха само мъжът, от когото ме побиваха тръпки, и хубавата репортерка. Предполагам, че трябваше да благодаря на жената, защото тя попречи на репортера от Лос Анджелис да притисне Алекс в ъгъла, като стигна първа до него.

— И така, Алекс — чух я да казва, щом се приближих, — надявах се да те убедя да ми позволиш да ти направя профил. Колегите ми от офиса в Йоханесбург са те чули във финалите там и казаха, че си удивително талантлив. Едва ли не единственият, който си струва да се види. Какво мислиш? Мога ли да те изкуша?

Алекс погледна над рамото й и срещна моите гневни очи.

— Много мило от ваша страна да помислите за мен, но аз съм само част от отбора. Не искам да бъда интервюиран отделно от приятелите си.

Трябваше да й го призная: получаваше отличен за настоятелност.

— Много сладко, Алекс, но съм сигурна, че няма да имат нищо против. Все пак те също трябва да ти се възхищават, имайки предвид как си успял въпреки незначителния шанс за успех.

Изражението на Алекс издаваше колко е смутен от това, че тя знае нещо за историята му. Вероятно искаше да се разкарам, за да може да я убеди да се откаже от идеята си.

— Виждаш ли, като всеки добър журналист съм направила проучвания, преди да разговарям с теб, и трябва да кажа, че да си година напред в обучението и да си начело на групата за дебати в едно от най-добрите училища в страната, и всичко това след доста неравен старт, е съществено доказателство за интелигентността ти и другите ти личностни качества.

Крайно време беше да го спася.

— Здравей, Алекс! — казах нехайно, минах покрай нея и го хванах за ръката. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но сега съм готова да те разведа из Кеймбридж. — Подтекст: отстъпи, жено пума, заедно с двойното си желание да омаеш със сладки приказки и да използваш моето момче, за да запълниш колоната си във вестника.

Алекс се наведе и ме целуна за поздрав.

— Здравей, Мисти. Разбира се. Да вървим. — „Благодаря, че ме спаси.“ После подметна през рамо: — Оценявам това, че сте помислили за мен, но това наистина не е любимото ми занимание.

Избягахме, минавайки бързо покрай Тарин, която бе обсебила вниманието на мъжа от Лос Анджелис. Той се опита да се откъсне от нея, но тя продължи оживено да говори за образователната политика на Южна Африка. Докато я подминавахме, погледът й проследи Алекс, очите й изразяваха, или поне за мен бе така, равни дози гняв, разочарование и лукавство.

— Забелязали репортера, от когото те побиват тръпки? — попитах Алекс.

— Трудно е да не го забележиш. Приближи се до мен още от началото. Казва, че името му е Ели Дейвис. Пише статия за образованието на американския президент и твърди, че тези състезания учат привилегированите деца да манипулираш останалите и накрая и американските гласоподаватели. Не съм сигурен защо един гражданин на Южна Африка би представлявал интерес за него.

Наредихме се на опашката пред бюфета.

— Този ли е единственият му интерес? Стори ми се, че последният му въпрос всъщност е насочен... е... към дарбата ти.

— На мен също ми се стори така. — Алекс огледа набързо библиотеката, стотиците лавици с еднакво подвързани томове. Бяха се оформили малки групички от състезатели по дебати, учители и представители на пресата, които бяха потънали в разговори. — Бих искал да разбера какво мислят Уриел и мис Кътси, но сега не му е времето. А и днес следобед е първият ни дебат.

— Очаквам го с нетърпение. — Вече бях запаметила графика му. Състезанието щеше да протече с елиминиране и единствено победителите щях да стигнат до следващия кръг. Отборът му щеше да се изправи срещу тексасците, а темата щеше да бъде „Вярваме, че обществото ще е в по-голяма безопасност при по-строг контрол над оръжията“. Като се имаше предвид културата по отношение на оръжията в двете страни, дебатът щеше да бъде разгорещен, а тексасците трябваше да говорят в защита на тезата.

Алекс прочисти гърлото си.

— Ъ-ъ, Мисти, имаш ли нещо против да си отвън?

— Отвън?

— Имам предвид вън от стаята.

— О!

— Знаеш, че си като криптонит за дарбата ми, а ще се наложи да лъжа убедително, за да победим. Може по грешка да ме застреляш по средата на спора. Мис Кътси предложи да играем безопасно.

— Но дебатите се състоят в моето училище.

Той погледна над главата ми.

— Уриел каза, че си добре дошла да го посетиш в квартирата му в колежа.

Разбрах. Естествено, че разбрах.

— Разбирам. Окей.

— Благодаря.

Преодолях разочарованието си и смених темата.

— Онзи журналист наистина никак не ми харесва, затова недей, нали разбираш, да оставаш насаме с него или нещо подобно, когато мен ме няма.

Чувах мислите на Алекс: „Какво? Да не би да съм на пет?”. Обаче не каза нищо, защото знаеше, че се тревожа.

— Няма. Мис Кътси ме държи на строг режим „никакви срещи с непознати“.

— Говори като майка ми. — Украсих чинията си със сандвичи и резенчета пресни плодове. Малки дъги от пъпеши и ананаси и неравни хълмчета от грозде и така, докато прехвърлях в чинията избраните от мен неща, направих усмихнато лице от храна. — Изгубила си е ума заради онзи убиец на хора с дарби.

Той си открадна грозде във формата на нос от моето произведение на изкуството.

— Значи, ти също ще внимаваш?

— Да, но аз не съм в центъра на общественото внимание като теб. Не се забелязвам така лесно.

Той замени носа, който бе изял, с огромен триъгълник диня.

— Не знам за това. Аз не мога да престана да те забелязвам.

— Това е защото съдбата е предопределила да ме намираш очарователна. Повярвай ми, ти си малцинство.

— Завърши ли скулптурата си от плодове?

— Да. Да седнем ли ей там? — Посочих слънчево местенце, току-що освободено от една група.

Ейнджъл и Самър се присъединиха към нашата маса до прозореца между два рафта с книги.

— Здравей, Мисти, здравей, Алекс — поздрави Ейнджъл весело.

— О, господи, ето пак — изстенах. — Ще се държиш ли добре? Тук сме заобиколени от нормални хора.

— Няма шанс. — Тя си взе пържен картоф. — Погледни това: има формата на сърце. Можете да го вземете. — Остави го в моята чиния. За нея бе типично да предположи, че сме се влюбили веднага, и щеше да се наложи да я отведа встрани и да й обясня, че дълбоката връзка, която идва от дъното на душата, не е съвсем същата като любовта, не и на този етап, когато едва имахме възможност да се опознаем. Чувствата ми изкристализираха, предполагам тези на Алекс също, но аз не разпознавах формите, които приемаха.

Питах се какво ли е за другите момичета, когато срещнат сродните си души за първи път. Кристал ми бе казала, че дълго време не е познала у Ксав своята сродна душа, а после настъпила криза и ги принудила да открият връзката си. Когато прахът се уталожил, разбрали, че са преодолели голяма част от препятствията в процеса. Но било дори още по-лошо, след като имали време да помислят. Имах десет дни, за да сложа начало, преди Алекс да се върне у дома си, а през по-голямата част от времето трябваше да съм на училище. Което не бе най-романтичното стечение на обстоятелствата.

„Не знам: харесва ми идеята да седя зад теб в клас и да си предаваме бележки.“ Не бях го изключила и Алекс бе доловил края на мислите ми.

„Няма нужда да си предаваме бележки; имаме телепатията“, напомних му.

„Не е същото. А страхът дали учителят ще ни залови, който се прибавя към вълнението...“ Той проектира анимация как ми предава сгънато листче под чина, докато учителят минава покрай нас; а в следващата рамка бе единствената дума: „Заловени!“.

„Не се тревожи: ще те чакам, ако учителят те задържи.“

„А аз се надявах, че ще бъдеш отстранен от учебни часове с мен.“

В нашето училище наказанието отстраняване от учебни часове не важеше за горните класове, предполагаше се, че сме над това, но мисълта бе изкушаваща. „По всяко време.“

Оставих Самър и Ейнджъл със стриктните инструкции да ми предадат дебата телепатично и се изпарих към квартирата на Уриел в колежа „Тринити“. Щом стигнах там, той тъкмо привършваше срещата си със своя партньор в проучванията от „Кеймбридж“, доктор Шуъркрос. Напоследък се бяхме виждали два пъти. Докторът имаше разтревожен вид, беше в края на петдесетте, нисък и набит и приличаше на торба с брашно, застанал до Уриел, който пък бе като пакет спагети. Имах усещането, че ако потупам доктор Шуъркрос, от яката и ръкавите му ще изпада бял прашец. Той ми кимна, минавайки покрай мен, и забърза към лабораторията си.

— Здравей, Мисти, влизай. — Уриел отстъпи назад, за да ме пропусне.

— Хубава квартира. — Бяха му дали стаи, които гледаха към големия вътрешен двор с богато украсения фонтан, заобиколен от четири зелени малки морави. Няколко пътеки пресичаха двора и той бе заобиколен от сгради от светъл камък, прорязани от множество прозорци. Студентите се движеха по пътеките, никога не стъпваха на тревата и всеки се придържаше към своята траектория, като комети, минаващи по късче небе.

— Какво да ти донеса? Чай?

— Кафе, благодаря.

Той взе бурканче нес кафе.

— Само това имам. Имаш ли нещо против него?

— Чудесно. — Отпуснах се в един хлътнал фотьойл. Водата в чайника започна да завира.

— Е, как се ти се струва връзката, мис Сродна душа? — попита той, когато ми подаде чашата. Две неразтворили се зърна плуваха на повърхността като бенки върху кожа с цвят мока.

— Ужасяваща.

Той седна на стола срещу мен.

— Мога да го разбера.

Знаех, че мога да разговарям с него: той бе най-отзивчивият от братята Бенедикт, поне що се отнасяше до мен. Бях присъствала на най-паметната нощ в живота му и това ни бе сближило, чувствах го като по-голям брат, какъвто нямах.

— В реда на нещата ли е, Ури, дето непрекъснато мисля, че ще объркам нещо?

— И с мен е така. Непрестанно. — Отпи от напитката си. — Но трябва да помниш, че сродната ти душа вероятно мисли същото.

— Но твоята е Тарин, тя вече ми каза, че чувства, че има недостатък... нали знаеш, дарбата й.

Уриел смръщи леко вежди и мислите му се обърнаха навътре към него самия.

— Да, това е проблем за нея. Работим по въпроса.

— Но аз съм свързана с мистър Съвършен—и—Очарователен. Не можеш да наречеш дарбата на Алекс недостатък, тя е страхотна и наистина полезна.

— Може да бъде дразнеща — каза Уриел и се облегна назад, поставяйки чашата върху широката износена дръжка на стола.

— Но не е, нали, защото той я смесва с неодобрение към себе си. Не си ли забелязал?

Уриел издаде онзи подобен на смях звук „ха!“, който изразяваше съгласие.

— Трябва да съм забелязал, защото все още го харесвам.

Оставих чашата си върху куп документи, после облегнах глава назад и затворих очи. Понякога е по-лесно да кажеш някои неща, без да срещаш погледа на събеседника си.

— Моята дарба е проблемът. Помниш ли, в планината Тейбъл ти казах, че според мен причинявам нещастие на Алекс, като му преча да използва дарбата си? Това не е престанало, знаеш, че затова съм тук, а не на дебатите. — Преглътнах, защото в гърлото ми бе заседнала буца. — Чувал ли си някога за сродна душа, която влошава нещата за партньора си? Разбираш ли, мислех, че трябва да се надграждаме?

— Това е теорията, виждал съм да се получава така в семейството ми. — Чувах, че си играе с някакъв пакет. — Ето, вземи си бисквитка.

Отворих очи и видях под носа си пакет шоколадови бисквити.

— Благодаря. Надявам се, че опитът да се реши проблемът с шоколад не означава, че не мога да бъда спасена?

— Нямам нужда от извинение, за да ти предложа бисквитка. — Той си взе една. — Не трябва да изпадаш в паника, Мисти. Колко време сте имали, за да разрешите проблема? По-малко от ден. Наистина не знаете много един за друг, затова не е възможно да знаете и как да съчетаете дарбите си. Харесваш Алекс, нали?

— Да, много. Той просто ме плаши, като е толкова... толкова Алекс за всичко. Мислех си, че първата ми истинска връзка ще бъде като вземането на изпит по кормуване, нали знаеш: да имаш шанс за втори опит, ако оплескаш нещата. Но изглежда, че се озовах направо на състезанието за Гран при, където няма място за шофьорски грешки.

Той се засмя на сравнението.

— Просто дай време на нещата. Може да не ти хареса да чуеш това, но от моята гледна точка ти си толкова млада, Мисти, едва сега намираш пътя си, така че не очаквай връзките ти да са по-установени от характера ти.

— Нямам нищо против да го чуя, ужасяващо е да трябва да вземам всичките тези важни решения сега, когато дори не съм завършила училище. Искам да кажа, какво знам аз за каквото и да било?

— Повече, отколкото мислиш. Никога не съм срещал момиче, което непрекъснато да се подценява като теб. Мислиш, че не си достойна за Алекс, че той е талантлив, страхотен, красив — най-добрата състезателна кола.

— Е, такъв е!

— Сигурен съм, че той мисли същото за теб.

Засмях се на думите му.

— Уриел, аз не съм страхотна. Сравнена с него, аз съм участник в унищожителното дерби.

Той се засмя, схванал мисълта ми.

— Окей, странен. Имай свой собствен странен чар.

Телефонът му, който беше на бюрото, звънна и той стана, за да отговори. Окуражена от милите неща, които бе казал, аз извадих домашната си работа и започнах да решавам математическите задачи. Докато дъвчех молива си, слушах „телепатичните“ сведения, които Ейнджъл ми изпращаше. Беше все едно, че съм там, тъй като тя описваше много ярко участниците. Едно от момчетата описа с навика му да движи главата си като помпено устройство на нефтен кладенец — което особено му подхождаше, тъй като бе от Тексас.

„Как се справя Алекс?“

„Твоето момче е удивително. Всеки път, когато стане, през тълпата сякаш преминава специален електрически заряд. Сигурна ли си, че не мами и не използва дарбата си?

„Да. Тарин обясни, че съществува нещо като остатъчен ефект. Излъчва се сияние и след използването на дарбата.“

„Или той е естествено талантлив и затова дарбата му е така мощно въздействаща.“

„Съществува и тази възможност“, изпратих й впечатление за усмивка, но истината беше, че се чувствах тъжна, защото бях изключена от събитието, като единственото дете от каса, което не е в списъка с поканените на рожден ден.

„Кажи ми дали ще спечели.“

„Искаш да кажеш, когато спечели.“

Уриел приключи с телефонното обаждане.

— Беше Виктор. Между другото, изпраща ти поздравленията си.

— О! — Не бях предусетила колко бързо ще се разпространи новината, колко много съобщения можех да очаквам от приятелите и семейството си. И дори все още не бях сменила статуса си във фейсбук.

Уриел седна отново на стола и пресуши чашката си с кафе.

— Мисти, ако имаш минутка, искам да говоря с теб за убиеца, който преследваме.

Оставих математическите задачи настрана.

— Давай.

— Виктор изследвал сходните неща между различните жертви и добавил нови подробности към профила, който вече сме нахвърлили. Нашият извършител се насочва към изолирани хора с дарби, обикновено онези, които нямат семейство или са нови за нашия свят. Харесват му дарбите, които оказват влияние върху други дарби, може би търси шанс да натрупа богатство за себе си. Три от петте американски жертви са имали предсказуеми способности: мислим, че ги е използвал, за да купи акции и дялове. Жертвата от Австралия, Джоди Гаспард, можела да открива природни ресурси, като сканирала геоложки карти. Мога да ти дам и още примери.

Имах ужасното чувство накъде отива всичко това.

— Полът не изглежда да е от значение, но възрастта, към която се насочва, е между четиринайсет и осемнайсет. Виктор е достигнал до нещо ново: той мисли, че убиецът избира тази възраст, за да може да води жертвите на места, където ходят възрастните — кръчми, клубове, казина. Целта му са различни придобивки — пари, акции, земя. Всичките жертви са изглеждали зрели за възрастта си. Той следва план, който за него има съвършен смисъл.

— Мислиш, че Алекс отговаря на профила.

— Да. Както и Самър, а предполагам, че можеш да се сетиш и за още някой от твоя кръг. Можеш ли да ги предупредиш, че трябва да бъдат извънредно внимателни? Минало е известно време от последното отвличане и мисля, че нашият човек ще стане нетърпелив и скоро ще е готов за следващия обмислен удар.

— Обмислен?

— Като се има предвид как нещата се повтарят, действията му не са продиктувани от импулс, той планира внимателно всяко отнемане на човешки живот. Това му доставя удоволствие и той няма да спре, докато ние не го спрем. Ще бъда много изненадан, ако не удари съвсем скоро тук или някъде наблизо — в континентална Европа или в Ирландия. Такъв е следваният от него модел.

Вдигнах крака на седалката и обгърнах коленете си с ръце. Дупката в дънките ми се бе разширила до такава степен, че се виждаше капачката на лявото ми коляно, няколко тънки бели конеца стърчаха и аз ги задърпах нервно.

— Наистина се надявам скоро да го заловите. Мразя чувството, че трябва непрекъснато да се оглеждам през рамо.

— Знам.

— Тарин каза ли ти за гадния репортер от пресконференцията?

— Да. Виктор го проверява.

— Добре. Уил ми каза да се вслушвам в инстинктите си относно непознатите, а сега инстинктът ми крещи, че този репортер не е дошъл тук заради дебатите.

— Интересно. Ще видя дали няма да намеря кой да го следи. — Изпрати набързо някакво съобщение. — Благодаря, Мисти, наистина ми помогна.