Мисти

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Под бузата ми имаше клонка.

Трябваше ми миг, за да го проумея. Я чакай малко: все още не проумявах. Отворих очи. Лежах по лице върху покритата с листа земя, а не в спалнята си.

— Какво, по дяволите...?

Някой се отдалечаваше от мен, листата шумоляха под ботушите му. Движенията ми бяха забавени, краката и ръцете ми се подчиняваха бавно на заповедите да се изправя. Беше ми много студено. Тъй като в —момента да седна ми се струваше нечовешко усилие, се претъркулих по гръб. Над главата ми се кръстосваха голи клони, по които се забелязваха само няколко съвсем изсъхнали листа, сякаш знаещи, че няма да устоят на следващия повей на вятъра. Осъзнах, че все още съм облечена с дрехите, с които бях в пицарията, но нощта си бе отишла и сега изгряваше зората. На следващия ден или на някой друг ден? Премръзналите птички се обадиха тъжно от къпинака.

Направих огромно усилие и седнах. Влагата бе проникнала през дрехите ми. На метър се забелязваше пепелта от изгаснал огън. Човек, загърнат в спален чувал, я разбъркваше с пръчка. Лицето му бе скрито и не можех да кажа дали го познавам.

Прекалено изтощена, за да помръдна, си позволих да изследвам възможните обяснения. Сън. Засмуках драскотината на дланта си — как я бях получила? — и устата ми се напълни с вкус на кръв и пръст. Нито един сън не може да направи това, не и с такава натрапваща се реалистичност.

Лагерували сме и съм изгубила паметта си? Напила съм се истински за първи път? Тези обяснения изглеждаха подобри. Но защо не бях в спален чувал като другия човек? Изглеждаше жестоко да ме остави да треперя, дори и да бях в безсъзнание.

Окей, може би си бях ударила главата и се бях озовала случайно в този лагер? Това трябваше да означава, че човекът ми е непознат. Щях да го помоля за помощ.

А какво, ако ме бе отвлякъл някой, който е против хората с дарби? Имах много слаб спомен, че бях натикана в абсолютния мрак, за да дойда дотук, и че после веднага заспах. Ако случаят беше такъв и това не бе някакъв сън, онова там най-вероятно бе човекът, който ме е отвлякъл.

Вече отчаяна, се огледах в опит да установя къде сме. Лежах в просека, заобиколена от високи и стари на вид дървета. Чувах автомобилно движение в далечината, но то идваше наистина от разстояние.

„Алекс, там някъде ли си?“ Телепатичната ми мисъл спря безславно на съвсем малко разстояние от мозъка ми. Не съм сигурна как можех да бъда толкова убедена в това, но то бе нещо като да знаеш колко далеч ще стигне гласът ти; телепатичната ми мисъл бе просто дрезгав шепот.

Обаче някой беше чул. Мъжът се обърна.

Йохан.

Не изглеждаше заплашително, загърнат уютно като индианец в спалния си чувал. Изражението му беше — е, ликуващо бе думата, която ми дойде наум. Кимна ми за добро утро и свали спалния чувал. Аз наистина никак не исках да излиза от него, щеше ми се да остане свит там, докато

побягна. И това, ако успеех да се освободя от чувството, че съм затисната от бетон.

— Добре ли спа, Мисти?

Въпросът му бе странно неподходящ, отправен към човек, който е „спал“ проснат на земята, върху легло от листа и без завивка.

— Какво правя тук, мистър Дю Плеси? — Избърсах дланите си в дънките, после ги поднесох към лицето си, за да духна върху премръзналите си пръсти. Бях уплашена до смърт, но предположих, че е по-безопасно да не го показвам.

— Мислех да тръгнем, след като закусим. Имам малко работа в Кеймбридж, после можем да продължим. — Разбута огъня и смръщи вежди при вида на мъртвата пепел. — Можехме да използваме Ив Бенедикт, ако беше тук, чувам, че е добър с пламъците. Реших обаче, че е твърде зает и малко по-стар. Не допускам, че това е един от скритите ти таланти, нали така?

Поклатих глава и уловените в косата ми листа паднаха.

— Срамота. Но все пак имаш дарби, които ще компенсират липсата на тази, сигурен съм. — Взе сухи съчки от купа, който бе направил малко по-встрани. Подреди ги старателно във формата на индианска колиба и драсна клечка кибрит. Гледах мълчаливо и спорех със себе си по въпроса дали ще успея да го надбягам. Аз съм дребна и лека и обикновено бягам бързо, но се бях събудила с чувството, че върху крайниците ми тежат окови. Разтрих глезените си. Той погледна ръцете ми. Престанах да се движа и отново пъхнах пръстите на едната си ръка под другата, за да ги стопля.

— Страхувам се, че закуската ще се състои само от основни ястия, тъй като идването ни тук бе повече импулс, отколкото добре планирана експедиция. — Хвърли ми нещо. Реагирах прекалено бавно и то се удари в сгънатите ми колене и падна на земята Овесено блокче. — В магазина на бензиностанцията не предлагаха кой знае какво. Имам вода, ако искаш.

Сега, когато го спомена, осъзнах, че съм зверски жадна. Кимнах.

— Хайде сега, какво е станало с маниерите ти? — Изражението му беше подигравателно.

— Да, моля, бих искала малко вода

Този път бях готова и хванах малката пластмасова бутилка Отвинтих синята капачка и отпих.

— Ето, виждаш ли, разбираме се чудесно. Не мога да понасям лошото поведение. Ако си тиха и послушна, можем дори да си прекараме много приятно.

Не беше утеха да знам, че всичко, казано от него, е истина... поне доколкото той го осъзнаваше. Все още бях объркана какъв бе смисълът на всичко това?

— Мистър Дю Плеси...

Той вдигна ръка

— Чичо Йохан. На практика сме семейство все пак.

От идеята да го наричам „чичо“ ми се повдигна, но изражението му ме предупреди, че ще приеме всичко друго като знак за бунт.

— Чичо Йохан — въпросите изпълваха ума ми: къде, защо, кой, но се спрях на онзи, който ми изглеждаше най-безобиден, — къде сме?

— В гората Епинг. — Огледа елегантните букове, които ни заобикаляха Стволовете им сияеха слабо в зелени и сребристи ивици гладка дървесна кора. — Красиво, нали? Харесва ми, че вие, британците, запазвате старите местенца въпреки натиска, оказван от нарастването на населението. Прекалено много сте за този малък остров. Със сигурност не всички сте необходими?

— Защо сме тук? — Погледнах часовника си. Беше седем часът сутринта. — Трябва да съм на училище. — През главата ми мина мисълта, че ще пропусна закуската, ако не се върна до девет, когато преставаха да сервират, но тя веднага бе последвана от втора мисъл, която гласеше, че имам много по-сериозни тревоги от тази.

— Помислих, че ще те освободя от ситуация, която намираш за непоносима. — Това бе истина само отчасти. Той се усмихна леко, сякаш си бе спомнил, че не може да ме излъже. — Намирам дарбата ти за интересна и не мога да кажа, че харесвам връзката ти с племенника ми, затова помислих, че ще е добре двамата да прекараме известно време заедно, за да мога да те опозная.

Говореше искрено, но в думите му имаше и подтекст, който той не искаше да разкрие. Беше успял да заблуди всички ни в Кеймбридж, но сега подозирах, че знам кой — или поне какво — беше всъщност. С надеждата, че греша, се придържах само към онази част от казаното от него, която намекваше за по-малко страшни мотиви за действията му.

— Защо не ти харесва връзката ми с Алекс? — На двамата ни беше трудно и отношенията ни не бяха гладки, но със сигурност не беше чак толкова лошо...

Той махна обвивката на собственото си блокче и ми направи знак да сторя същото. Не се осмелявах да откажа, макар храната да бе последното, което исках.

— Да ти кажа откровено, ти си неудобна. Сродните души правят партньорите си така скучни. Нямам семейство, което да ме приема, и искам Алекс да бъде мой. А няма да бъде, докато е съсредоточен върху теб.

Значи, ставаше въпрос за някаква странна ревност. Може би тази бе единствената причина, може би той не беше човекът, който се страхувах, че е. Във всеки случай грешеше, че вниманието на Алекс е фокусирано върху мен.

— Но нима не видя колко нетърпелив бе да те опознае? Не разбирам нещата така, той обръщаше внимание и на двама ни... или поне се опита. — Осъзнах, че съм несправедлива към Алекс. Той наистина се беше опитал.

— Не, той поставя теб на първо място — заяви Йохан така, сякаш нямаше съмнение по въпроса. — Не мислех за това ден или два, но стигнах до заключението, че предаността му винаги ще е първо за теб. Това е неприемливо.

— А не е неприемливо да ме отвлечеш и да ме замъкнеш насред гората? — Не успях да сдържа гнева си и миг повече, но ми се искаше да бях успяла.

— Внимавай. — Тонът му беше изпепеляващ. Трепнах, макар той да не направи и движение към мен. — Не трябва да ме разпитваш. Ще ти кажа само онова, което искам да споделя с теб. Не можеш да разбереш великия план, от който си само една малка част, ти си само малко незряло момиче с дарба, а аз съм толкова повече.

Откакто се бях събудила в гората, забелязвах признаците на лудостта му; и тези му думи само затвърдиха подозренията ми. Ако имах работа с луд, трябваше да правя така, че да остава спокоен. Спомних си съвета на Скай и Феникс. Единственото ми предимство бе да изглеждам дребна и безвредна и щях да го използвам.

— Съжалявам, чичо Йохан. Просто не разбирам, това е всичко.

Той стана и се приближи до мен. Опитах се да не се свивам. Той легна и ме погали по косата. Настроението му отново се беше променило и бе по-благосклонен.

— Не тревожи малката си главичка с въпроси за причините, Мисти. Мисленето никога не е било силната ти страна, нали?

Предполагам, че не беше, щом се бях озовала тук с него. Сведох поглед надолу, защото не исках да рискувам да отговоря.

— За нещастие, трябва да се върна в Кеймбридж, за да бъда там и да утеша Алекс, когато открият, че си изчезнала. Ти спеше в колата, когато се върнах в ресторанта, но им казах, че съм те оставил благополучно в училището. Те всички ще искат да потвърдя историята си. — Каза всичко това така, сякаш то бе напълно разумно. Той щеше да тръгне, а по всичко изглеждаше, че аз щях да остана тук. — Виждам, мислиш, че ще направя нещо драстично срещу теб, но не се тревожи, имаме много време да работим заедно. Ще трябва да те скрия в нищото, докато се справя с шумотевицата от изчезването ти, но ще се върна за теб, не се страхувай. — Погледна посинелите ми нокти. — Мисля да те оставя в спалния чувал. Не можем да позволим да измръзнеш до смърт, нали?

Опитах се да скоча, но несъществуващите окови на краката ми ми попречиха.

— Е, не, никакви такива. Просто влез в спалния чувал. Ще те скрия, така че никой да не се спъне в теб. — Пусна спалния чувал в скута ми.

Трябваше да има начин да се измъкна, но не можех да се сетя за нито един. Героите от книгите, които четях, винаги бяха необикновено изобретателни, имаха някакво тайно оръжие или план как да осуетят този на врага. Но може би бях само второстепенен герой, поредната жертва, която умира още в първата половината от разказа. Като се имаше предвид какво ми се случваше, това бе много по-вероятно.

— К-какво искаш да кажеш?

— Ако влезеш вътре, ще ти кажа.

Като не виждах какво друго да сторя, се пъхнах в спалния чувал, отвратена от себе си, че не се съпротивлявах по-добре. Той миришеше на натрапливия му дезодорант с аромат на бор, което правеше нещата дори още по-лоши, сякаш приемах прегръдка от него.

Той клекна до мен, изражението му отново бе дружелюбно.

— Ето, добро момиче. Разбираш много по-бързо от останалите, че не е добре да вдигаш врява.

Останалите ? О, господи!

— Дарбата ми е да създавам празнота. Предполагам, можеш да кажеш, че е обратна на тази на племенника ми — той изпълва хората с чара си, а аз мога да ги направя празни, да се регистрират от другите като празно пространство. Мога да го върша и със себе си, което, трябва да призная, се оказа далеч по-полезно. — Изглеждаше така, сякаш искаше да го поздравя.

Усещах как в очите ми се събират сълзи.

— И ще ме накараш ли да изчезна?

Той кимна, доволен колко бързо схващах.

— Да, точно така. Поне за днес. Ще се върна да те взема, когато е разумно да оставя Алекс. Очаквам да бъде малко разтревожен, че си изчезнала от живота му така внезапно, както и си се появила.

Йохан не разбираше. Сродната душа не можеше да е „малко разтревожена“ от такова нещо.

— Но ще се върнеш? — Не бях сигурна, че исках да се върне, но подозирах, че той бе единственият, който можеше да ме върне обратно от нищото.

Йохан се усмихна.

— Абсолютно, Мисти. Обещавам. Няма да почувстваш нищо. Същото е като да заспиш под влиянието на анестетици.

Опитах се да изпратя втори разтревожен телепатичен зов, но той не отиде по-далеч от най-близкото дърво.

Йохан протегна пръст и докосна челото ми.

— Едно, две...