Мисти

ПЕТА ГЛАВА

Както предсказах, следващите два дни бяха посветени на празнуване. Уриел и Тарин говореха дълго по Скайп с неговото семейство, разговори, в които той гордо я представяше на членовете с фамилията Бенедикт. Сгушена на дивана със списание, аз се наслаждавах на разговора им с Кристал и Ксав, който те провеждаха на семейния компютър в дневната на Опал и Мило. Ксав избухна в смях, като чу за объркването на близначките.

— Моля те, убиваш ме, Ури.

— Вярно е. А после Мисти изпусна контрола над дарбата си. Хората около нас започнаха да правят признания.

Ксав се държеше за стомаха.

— Не мога повече.

Кристал го смушка с лакът.

— Прости на този идиот, сродната ми душа. Представям си, че не ви е било смешно през цялото това време.

Устните на Уриел се извиха в усмивка.

— Беше смешно, но дори тогава знаех, че ще се смея по-късно. Мисти се заточи в изгнание на паркинга, така че след това нещата се уталожиха. — Той целуна Тарин по ухото, а после доста смело гризна долната му месеста част. — А после стана много по-хубаво.

— И какви са плановете ви сега?

— Ще се опитаме да преплетем живота на единия с този на другия. Първо трябва да завърша разследването.

— Виктор каза, че напредвате бавно.

— Прекалено бавно. Вече уредих да работя с доктор Шуъркрос от този септември и няколко месеца след това, за да видим дали ще попаднем на нови следи за самоличността на убиеца. Чувал ли си за него, Ксав?

Сега, когато разговорът бе станал сериозен, Ксав бе престанал да се смее.

— Шуъркрос? Той преподава в университета в Кеймбридж, нали? Каква е дарбата му?

— Умозаключение — връзки. Може и да намери смисъл в парчетата от мозайката, които се опитвам да сглобя. В момента всичко изглежда безсмислено.

— А ти, Тарин? — попита Кристал.

— Ще продължа да преподавам тук поне до края на академичната година през декември — каза Тарин. — Момчетата трябва да вземат изпитите си. А след това... — Погледна Уриел в очите и се усмихна. Обожавах това, че бяха погълнати един от друг. Разбира се, имаше няколко проблема, които трябваше да решат, и имаха нужда от време да се опознаят, но приземяването бе гладко след малката турбуленция по време на спускането. Не можех да не изпитвам известна завист заради това, че бяха така естествени в новата си връзка. И малко ревнувах, съзнавайки, че съм вън от любовта между двойките сродни души. Оставих списанието, станах от дивана и отидох да видя дали Опал няма нужда от помощ с вечерята.

— Ето те и теб! Как си, Мисти? — попита Кристал, щом ме видя да прекосявам задната част на къщата.

— Добре.

— Наистина ли?

И тогава разбрах, че Франси се е изпуснала пред сестра си за преживяното от мен на партито. Тарин сигурно бе споделила с Уриел, а той бе споменал нещо пред Кристал, така работи телеграфът в нашето семейство. Трябваше да се надявам, че не знаят подробности.

— Да, наистина. Познаваш ме: нося смущаващите моменти със себе си, както хипопотамът птицата от семейство Buphagidae¹¹. — Сравнението бе по-вярно, отколкото може би мислеха: птицата, полупаразит, почиства раните на хипопотама, но също така ги държи отворени, точно както моята се отваряше всеки път, когато забележката на Алекс изплуваше в ума ми. — Няма да се чувствам както обикновено, ако нещо около мен не се обърка.

Кристал се усмихна тъжно.

— Имаш най-необикновената привързаност към странни образи от естествения свят. Двамата с Бранд сигурно споделяте един и същи семеен ген в това отношение.

Обичах животните, чувствах се удобно около тях, защото не можеха да лъжат. Мисълта за малкия ми братовчед ме развесели.

— Той е най-страхотното двегодишно дете, Кристал. Ще трябва скоро да дойдете тук. Ще ти хареса да го чуеш как имитира лъв. Нямам търпение да видя какво ще имитира от пингвините.

— Пингвините?

— Днес следобед ще отидем да ги видим.

— Не е ли рисковано да водите магнит за животни в зоологическата градина? От онова, което съм чувала, той е доктор Дулитъл, който не може да бъде контролиран.

— Няма да гледаме пингвини в зоологическата градина, Ксав. А диви. Областта е известна с тях.

— Пингвини в Африка — това е като във филма „Мадагаскар“¹². — Ксав се облегна назад, поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия. — Обожавам този филм.

— Но тези са тукашни и не говорят, нито пък танцуват.

— Може и да го направят, ако Бранд е там — засмя се Кристал.

Тъй като не можахме да се съберем всички във волвото, Уриел и Тарин потеглиха с нейната кола към Симънстаун, дома на колонията от пингвини. Морски курорт, намиращ се Южно от Кейптаун, Симънстаун не беше толкова далеч, но Уилоу се настани на предната седалка с извинението, че й прилошава при пътуване. Така за мен остана място на задната. Нямах нищо против, защото се забавлявах с репертоара с животински звуци на Бранд. Точно когато това започна да става досадно, той заспа така внезапно, както само децата на неговата възраст могат.

— Да не би да си взела батериите му? — попита Опал.

— От колата е. Най-добрата помощ при заспиване.

Уилоу се грижеше за музиката, избираше песни от моя телефон. Случайно пусна “Lucky Strike" и така ме върна в нощта в къщата на Тарин. „Изхвърли тези мисли от главата си“, казах си. „Няма да видиш вече нито едно от момчетата от отбора по дебати. Те живеят в Южна Африка, а ти живееш в Англия, така че все едно, че нищо не се е случило.“

Самър щеше да се гордее с мен, че сама съм се сетила за това.

Влязохме в Симънстаун и поехме по шосе, което вървеше паралелно на железопътна линия. Зад нея, само на хвърлей, беше морето. Вятърът беше силен и вълните се пенеха. Повърхността на водата беше на ивици: зелена като стъкло в плитката част, когато върху нея падаха слънчевите лъчи, и тъмна като смарагд, когато минаваха облаци, тъмносиня над скалите и натрупванията на водорасли.

Щом наближихме центъра, реших, че никак не е вероятно в града да има пингвини. Магазините, къщите и ресторантите бяха редица от богато украсени бели дървени фасади, елегантни балкони и покрити веранди. Яхтклубът гъмжеше от плавателни съдове за развлечение, а зад него се издигаха далеч по-сериозните и по-малко заострени силуети на военните кораби, принадлежащи на южноафриканските военноморски сили. В града цареше онази весела, но напрегната ваканционна атмосфера, от която повечето крайбрежни селища не могат да се отърсят дори през зимата — прекалено много знамена и неспазени обещания за забавления.

— Къде са пингвините? — попитах.

Опал видя свободно място на паркинга, нещо, което бе рядкост, и се понесе към него.

— До морето, разбира се. В естествен резерват.

— Искаш да кажеш, за да са защитени от туристите?

— Всъщност твърде е възможно да е обратното. Може и да изглеждат сладки, но хапят.

— Кълват — поправи я Уилоу с целия авторитет на човек, който наскоро е правил училищен проект по темата. — Нямат зъби.

— Страхотно.

Нетърпелива да видя злобните птици на Симънстаун, слязох от колата и приготвих количката, докато Опал изнесе спящия Бранд от колата. Уилоу донесе чантата с нещата му, а Хейзъл шишето му с вода, с което счупихме рекорда си за бързо приготвяне, който лесно би могъл да се сравни със смяната на гума във Формула 1 по време на състезание за Гран при.

Бутах количката, а в главата ми се въртяха мисли за любимите ми състезатели. Бранд спа по време на шумното возене, а Опал държеше дъщерите си за ръце, докато вървяхме по крайбрежния булевард към павилиона. Имаше прекалено много изкушения, за да могат момичетата да се движат в права линия. Витрините изобилстваха от добре подбрани сувенири на тема пингвини, от чорапи, шапки, стикери, както и от моя първи избор — табели „Пази се от пингвините”. Трябваше да взема една за малкия си брат Съни.

Най-после стигнахме там, накъдето бяхме тръгнали, и видяхме Уриел да ни чака пред резервата.

— Вече купих билети — каза той, щом наближихме.

— О, не трябваше — възрази Опал.

— За мен е удоволствие след всичко, което направи за мен. — Посочи през рамо. — Тарин и Алекс са в магазина.

Тарин u Алекс.

— Какво прави той тук? — изтърсих.

Уриел ме предупреди с поглед.

— Тарин го покани, Мисти. Той живее в пансиона и тя реши, че ще е щастлив да прекара следобеда вън от училището.

И така, тя го бе поканила, с което бе развалила деня ми.

— Защо е решила, че идеята е добра? Той да не би да е ентусиаст по въпроса за пингвините или какво? — Не можех да си представя господин Великолепен—и—Изискан да се наслаждава на детско забавление.

Уриел ме задържа, а другите влязоха. Той погледна към сградата, за да се увери, че никой няма да чуе разговора ни.

— Бъди мила с него, моля те.

Исках да кажа нещо детинско като: „Ще се държа мило, ако и той се държи така“, но вместо това се спрях на много по-зрялото:

— Нямам намерение да бъда нещо друго.

Уриел не изглеждаше убеден.

— Чух, че не сте се сприятелили на барбекюто.

— Бях съвършено учтива с него. — Кръстосах ръце. Беше повече от достатъчно, че трябваше да се защитавам, след като бях пострадалата страна

— Победила си го на тенис на маса. — Значи, Франси не бе споменала онова, което бе дочула, това бе облекчение.

— Какво трябваше да направя? Да го оставя да победи? — изсумтях.

— Не, но не знаеш какви са момчетата, оттогава сигурно непрекъснато му се подиграват.

— Ще му се отрази добре.

Уриел се бореше да запази търпение.

— Дръж се добре с него, става ли? Заради мен?

— Заради теб, да. — Но заради Алекс бе малко вероятно.

Влязохме в павилиона, който водеше към естествения резерват. Алекс стоеше малко встрани от семейството ми.

— Здравей! — казах прекалено весело, като се имаше предвид, че за последен път се бяхме видели мигове след забележката за центрофугата. „Виждаш ли, Уриел, — искаше ми се да кажа — аз също мога да бъда мила.“ Надявах се, че пише точки в моя полза, можеше да ми потрябват по-късно, доколкото се познавах.

— Здравей! — Очите на Алекс бяха изпълнени с подозрение при моя прекалено приятелски тон.

— Алекс, помниш ли Мисти? — попита Тарин в опит да успокои атмосферата.

— Да. — Погледът му сега бе прикован в косата ми, която бе претърпяла обикновената процедура за опитомяване и на мен ми изглеждаше съвсем нормална, падаше по-скоро на вълни, отколкото на безумно ситни къдрици. — Направила си нещо с нея.

Това ми подейства като кофа студена вода и сложи край на краткото ми обръщане към моята трезвомислеща страна. И се предполагаше, че трябва да е чаровен? Когато бе около мен, изглежда, ми бе равен по безцеремонност.

— Да. — Не исках толкова рано да подлагам на прекалено изпитание отношението си „бъди мила с Алекс“; беше по-лесно да проявя съчувствие на теория, отколкото на практика. Той ме ядосваше дори само с дишането си и ако исках да бъда справедлива към него, това бе по-скоро мой проблем, а не негов.

Той обаче не знаеше кога да спре.

— Косата ти изглежда... много по-добре. Хубава е.

Е, не беше ли това думата на деня?

— Ами, благодаря, любезни господине. — Усещах как раздразнението ми расте. Кой беше той, че да съди косата ми? Обърнах се към единствения мъж, когото можех да понеса в момента. — Да отидем да видим пингвините, Бранд. — Беше се събудил толкова бързо, колкото и бе заспал, и сега очите му блестяха от вълнение. — Закопчай колана, партньоре! — Посочих напред и избутах количката през вратата като атакуващ кавалерист, с което изведох всички на дъсчената пешеходна пътека по крайбрежието.

Бранд изкряска.

Придружени от трополенето на колелата на количката и рева на вятъра, двамата с Бранд слязохме до морето, без да погледнем назад, за да видим дали другите ни следват. Чувах далечни викове, които приличаха по-скоро на такива, издавани от малки магаренца, отколкото от която и да е птица, която бях чувала. Бранд се размърда в пълна наслада.

— Стой мирно, сладкият ми. Там отиваме.

После ги видяхме сред сивите скали: стотици черно-бели смешни и прекрасни пингвини. Някои лежаха по корем, други стояха изправени и вирнали човки, сякаш предлагаха доброволно да се включат в график на нощни дежурства. Групичка от три пингвина излезе от морето и зашляпа в синхрон. Нямаше начин някой да ги погледне и да не се засмее.

Бранд запляска с ръце и започна да подражава на странните звуци, които издаваха. Само за част от секундата пингвините се преобразиха от отпуснати същества в отдадени на мисията си командоси.

Опал забърза към нас, когато пингвините започнаха да се събират.

— По-добре аз да поема. Свикнала съм с това.

Завъртя количката така, че Бранд да може да ги наблюдава, без да бъде нападнат. Малките благородни птици бяха абсолютно очаровани от новия пингвин с формата на момченце. Единият край на плажа се изпразни, тъй като те образуваха публика под количката му така, сякаш бяха верни енориаши, слушащи папата на Великден. Той подскачаше в количката и издаваше остри неприятни звуци, надявах се, че предлага някакво ободряващо съобщение, а не просто: „Елате насам и ухапете хората!“. Нямаше начин останалите от нас да успеят да видят нормалното поведение на пингвините, без да се отдалечат от сферата на влияние на Бранд. Уриел и Тарин се отстраниха, хванати за ръце. Съмнявах се, че обръщат особено внимание на птиците. Уилоу и Хейзъл седнаха с кръстосани крака на пътеката и започнаха да скицират тълпата. Така двамата с Алекс останахме сами. Голяма въздишка, но бях обещала, че ще опитам.

— Страхотни са, нали?

„Виждаш ли, Уриел, мога да водя учтив разговор.“

— Да. — Разговорът вървеше толкова гладко, колкото да буташ пазарска количка с повратливо колело.

— И така, ъ-ъ, идвал ли си тук и преди? — В главата си чух ехо от веселото: „Идваш ли често тук?“ и се изчервих. Честно казано, труд но щях да водя непринуден разговор с това момче.

— От училище. Когато бях много по-малък. — Пъхна ръце в джобовете си. — Виж, Мисти, за партито...

Закрачих и извадих фотоапарата си.

— Да не се впускаме в това.

— Но аз искам да кажа нещо. Не исках забележката ми да прозвучи така. — Вървеше редом с мен.

Това бе прекалено сладко, толкова сладко, че чак да те заболят зъбите.

— Не прави това, моля те.

— Какво?

— Не ме лъжи. — Имах предвид буквално, но той го прие в по-обикновения смисъл на наранени чувства.

— Аз само...

Тогава сторих нещо, което много малко хора се осмеляваха да направят с красноречивия Алекс: прекъснах го.

— Не искаш да говориш за това повече от мен, така че, нека да преминем бързо на... — Посочих с ръка към морето. — Туризъм.

— Ммм...

— Ммм-то е за женските кози или за стрелбата с лък. — „Не казвай това, което е на върха на езика ти, Мисти, недей!“ — Или... хм... за пушачите. — „Пфу! Успях да избегна критичния момент със стрелбата и козите.“ — Нека просто се насладим на пингвините, става ли? — Опитах се да измисля предложение за мир, защото той като че ли искаше да продължи откровения разговор за партито. — Можеш ли да ме снимаш? Искам да покажа на семейството си как съм прекарала днешния ден.

— Разбира се. — Облекчен, че му е дадена задача, той взе фотоапарата и пръстите ни се докоснаха за кратко. Отново, както и на партито, почувствах електричеството. Какво казваше физиката за това? Той бе положително, а аз отрицателно зареденият обект. Това трябва да е. Бяхме различни като два полюса и така изглеждахме и за останалите: аз, вечно оплескващата всичко, а той — момчето чудо.

— Усмихни се — каза Алекс и вдигна фотоапарата.

Искаше ми се гласът му да не кара стомаха ми да тръпне като на актриса по време на премиера. Вероятно дори не използваше дарбата си, но нещо в тона му извикваше тази реакция у мен. Не че някога бях играла главната роля в училищна пиеса. Не можех да произнасям слова, в които не вярвах. Тъй като бях неспособна да избягам от истината, това често ме спираше. Кристал все се шегуваше, че съм като в онази стара шега за далеците¹³, изправени пред стълбище, а плановете им за доминиране над целия свят са напълно разстроени. Точно като тези персонажи от „Доктор Кой“ не можех да правя обикновени неща, които другите хора намираха за толкова прости.

— Мисти? Слушаш ли ме? — Алекс започваше да става раздразнителен.

— Хм... — Не.

— Можеш ли да го направиш в такъв случай?

Какво ме бе помолил? О, да — да се усмихна. Вложих всичко от себе си, макар усмивката ми да ми се струваше фалшива, само зъби и никакво настроение. Той провери образа на малкия екран, заслонявайки го от слънцето.

— Още една. Тази не е добра. — Вдигна отново фотоапарата.

— Ще останем тук цял ден, ако чакаш да получиш хубава моя снимка.

Той помисли, че се шегувам.

— Тази е много по-добра. Семейството ти ще я хареса. — Подаде ми фотоапарата обратно.

— Нека те снимам веднъж, за да покажа снимката на семейството си у дома.

— Те няма да се интересуват от мен.

— Искаш ли да се обзаложим?

Алекс сви рамене и огледа пътеката в търсене на добър фон.

— Това ще свърши ли работа? — Избра пролука между скалите, през която се виждаше морето и топлещите се на слънчевите лъчи птици. — Тук човек придобива усещането за това колко близо е до океана.

— Съвършено. — И той беше такъв. Отново. Природата го обичаше. Ако не знаех, че дарбата му е да убеждава, щях да кажа, че притежава способността да подрежда света така, че да демонстрира добрите си страни. Развяваща се на вятъра тъмнокестенява коса, проблясваща в махагоново там, където светлината докосваше по-светлите кичури, хипнотизиращи очи, прилепнала, подчертаваща мускулите тениска (бях го видяла да съблича фланелката си след мача и споменът се бе издълбал в зрителната ми мозъчна кора завинаги). Може и да демонстрираше превъзходството на момче, което по рождение е предопределено да се присъедини към световния елит, може и да беше създаден от материала на лидерите, но не можех да не реагирам на него по този начин, да не изпитвам желание да притисна лице до гърдите му и просто да въздъхна: наслаждавай се.

Щрак! Трябваше да се върна в реалността. Той бе един клас по-горе от мен и така недостъпен за мен, че ако бяхме планети, той щеше да бъде Марс или Юпитер, а аз Плутон, наскоро сведен от астрономите до статуса на планета джудже. Такава бе естествената йерархия на нещата.

Но дори смирената планета джудже може да има своите моменти около слънцето. Ако поставех това на страницата си във фейсбук, гарантирано щях да увелича коментарите на своите приятелки, което щеше да бъде показателно. Направих още две снимки.

Той бе станал подозрителен, защото прекалено много се бавех и гледах през обектива, преди да направя снимката.

— Достатъчно ли е вече?

„Никога.“

— Хм, благодаря.

Той се приближи и смръщи вежди.

— Какво?

Той посочи носа ми.

— Изгаряш. Трябва да внимаваш със светла кожа като твоята: слънцето е наистина жестоко край морето. Не е онова, с което си свикнала в Англия.

Разбира се, че ще изгоря. Той изглеждаше така, сякаш слънцето просто го целуваше и милваше, преди да придаде на кожата му златистокафяв тен.

— О, страхотно! — Протегнах ръка към слънцезащитния крем, после се сетих, че остана на „Хийтроу“. — Трябва да настигна леля си. Трябва да има в себе си крем петдесети фактор за децата.

Бях изненадана, че Алекс не се възползва от възможността да се отърве от мен, когато му обърнах гръб. Закрачи редом с мен, вървеше свободно и спокойно, ръцете му се люлееха небрежно край тялото, почти достатъчно близо, за да хванат моята.

„Престани да го гледаш, Мисти."

— Завиждам ти — каза Алекс, после смръщи вежди. — Нима току-що го изрекох на глас?

— Да. — Може би отново бях оставила лъчите на истината да изтекат? Нямаше да призная, че е възможно да е моя вината, задето той казва такива нетактични неща в мое присъствие. Сблъсъците между нас бяха достатъчно и без да добавяме това към сместа.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Не исках да го казвам, но е вярно.

— За какво въобще би могъл да ми завиждаш? — Глупаво... част от мен се надяваше на комплимент, който да компенсира казаното на партито, нещо за способностите ми да водя разговор или за привлекателното ми чувство за хумор може би?

— За семейството ти. За братята и сестрите ти със странните имена. Лели и чичовци — много са, доколкото чух. Доста голямо семейство имаш.

Разбира се, завиждаше за онова, което беше около мен, а не за някоя черта на характера ми. Но все пак спечели точки за това, че се опитваше да бъде дружелюбен.

— Знам. Голяма късметлийка съм. Значи, ти нямаш много роднини?

— Нямам. — Размърда рамене, за да облекчи напрежението във врата си. — Не мисля, че знам много за семействата.

— Различни са. Всъщност никой не разбира какво става в живота на другите.

— Вероятно си права.

Завихме зад ъгъла и видяхме, че папата на пингвините Бранд все още държи приковано вниманието на вярната си публика. Директорката на туристическия център беше излязла да провери дали не храним птиците, че се държат така. Като не намери нищо, от което да се оплаче, тя застана до Опал и започнаха да обсъждат странния феномен. Чувах Опал да обяснява, че Бранд е хапнал сандвичи с рибен пастет, преди да тръгнем, както и че пингвините трябва да са привлечени от миризмата. Не мисля, че директорката беше убедена, но този бе единственият разумен отговор на странната ситуация, така че трябваше да го приеме.

— Виждаш ли, предизвиквам те да разбереш семейството ми. Човек като теб не би разбрал, но това е нормално за нас. — Усмихнах се заговорнически на Алекс, забравила за малко, че не го харесвам.

Но вместо развеселени сини очи погледът ми срещна каменно изражение. Той изглеждаше едва ли не ядосан.

— Не, няма да мога да разбера, нали?

Какво се бе случило току-що? В един миг беше с мен, а сега бе на километри отдалечен.

Завъртя се на пети.

— Ще настигна мис Кътси.

— Добре, направи го тогава. — Озадачена го гледах как се отдалечава бързо обратно по пътя, откъдето бе дошъл току-що.

— Алекс добре ли е? — извика Опал.

Премислих разговора ни и реших, че не мога да бъда обвинявана за това, че бе приел нещата по този начин.

— Така мисля. Имаш ли слънцезащитен крем?

Тя затърси в чантата с резервните дрехи за Бранд и ми подаде шишенцето.

— Прави ми впечатление на много... — Опал затърси вярната дума — ...самотен. Не си ли съгласна?

Понякога преценката на леля ми за хората бе съкрушително точна.

Гледах как изправената му фигура крачи бързо покрай огромен камък, беше като полубог, син на Посейдон, връщаш се в морето.

— Да, мисля, че е.