Мисти

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

— Мисти? Мисти?

Трябваше ми известно време, за да се събудя. А когато го сторих, се почувствах така, сякаш бях прекарала тежък грип. Не исках да отворя очи. Гласът беше на мъжа, когото най-много се надявах и същевременно най-много се страхувах да видя.

— Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго. Беше ми необходимо повече време, отколкото очаквах. — До устните ми бе допряна бутилка. Усещах, че са напукани и сухи. Отпих.

— Колко дълго? — попитах с дрезгав глас.

— Два дни. Сигурно си гладна и имаш нужда да отидеш до тоалетната. Нека ти помогна да излезеш от спалния чувал.

Крайниците ми бяха така вдървени, подобно на клоните около мен, залитнах, когато Йохан ми помогна да се изправя. Беше прав: трябваше да отида в храстите. Това добави и вълна на унижение към океана от страх.

— Къде мога да...?

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Той ме заведе от другата страна на дървото, показа ми нисък клон, за който можех да се хвана, и ме остави сама. След като известно време се борих тромаво с дънките си, успях да се облекча, дръпнах ципа им и се запрепъвах обратно към другата страна на дървото. Той ми подаде малка бутилка с вода, за да се измия. После ми помогна да седна на пън, примъкнат близо до огъня.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Да. — С изключение на факта, че бях в гората в компанията на луд.

— Ще бъдеш доволна да чуеш, че липсваш на всички. Алекс е много разтревожен.

И трябваше да бъда щастлива от това?

— Родителите ми?

— Изгубили са си ума от тревога. Приятелите ти също. — Усмихна се и ми подаде сандвич. — Ето ти обяда.

Избърсах очите си и осъзнах, че е ден.

— Хайде, яж. — Поднесе ръката ми по-близо до устата. Спомних си колко бързо се ядосва и отхапах. Вкусът ми напомни, че съм гладна; ако искаше да ме убие, аз нямаше да свърша работата вместо него, като се уморя от глад.

— Ще бъдеш поласкана да узнаеш, че са организирали огромно търсене за теб. Летяха до дома на леля ти Кристал. Нейната дарба е очарователна. Тя използва връзката ти с племенника ми, за да те открие. — Не изглеждаше разтревожен. Извади термос и си наля чашка кафе. Подаде ми напитката. — Искаш ли? Най-добрите зърна, сорт арабика.

Поклатих глава.

— Бих предпочела вода.

— До крака ти е.

Сведох поглед и видях бутилката до пъна. Продължавахме странния си пикник и се питах защо все още не ме е убил, а той... е, не знаех какво мисли. Чудех се колко ли близо може да е спасителната група.

Той отговори на въпроса ми, преди да съм го задала.

— Разбира се, Кристал не може да те усети благодарение на дарбата ми. Получава доста тревожно нищо в отговор. Страхувам се, че те мислят за мъртва. Всички са наистина много силно разтревожени.

Повърнах до пъна. Нямаше много храна в стомаха ми, затова той ме заболя. Грабнах водата, за да изплакна устата си.

— Питах се дали Уриел и Виктор Бенедикт не ме подозират, затова позволих на Уриел да ме докосне и да проследи историята ми. Той не долови нищо, освен впечатлението за незабележима безметежна нощ в кеймбриджки хотел. Концентрирали са се върху онзи идиот, Ели Дейвис, който услужливо няма алиби за времето на изчезването ти. — Йохан прекоси просеката и ми помогна да се отдалеча от пъна, до който бях повърнала. Не спомена нищо за това, нито ми се извини, просто не обръщаше внимание на онова, което не искаше да забележи. — Подобно на братята Бенедикт, Алекс бе силно разтревожен, за да предположи, че аз имам нещо общо. Той е прекрасно момче.

Можех да предположа, че Алекс е силно объркан. Ако аз бях изчезнала, той не би искал и семейството му да му бъде отнето.

Когато научеше кой всъщност е Йохан, това щеше да го убие.

Алекс? Не очаквах да успея, тъй като телепатията ми все още не можеше да избегне влиянието на Йохан. Имах такава нужда от него, че чак болеше.

— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Йохан посочи сандвича.

— Може би по-късно. — Ако имаше по-късно. Завих го отново там, където бях отхапала. Моцарела и домати.

Един от любимите ми до днешния ден. Едва сега забелязах.

— Предполагам, че искаш да знаеш какво предстои? — Йохан пресуши кафето си.

— Да. — Той повдигна вежда. — Моля те.

— Не обичам да спя в гората. — Усмихна се така, сякаш трябваше да схвана шегата. — Вкусовете ми са много по-еволюирали. Казах на Алекс, че трябва да пътувам по работа, но ще се върна следващата седмица, за да помогна в търсенето, ако не са те открили дотогава. Бях единственият, който го успокояваше, нали разбираш, защото предположих, че просто си избягала, тъй като си приела, че си недостойна да бъдеш негова сродна душа, казах му, че ще се върнеш, след като имаш време да премислиш нещата на спокойствие.

— И как успя да го убедиш, при положение че ме мислят за мъртва?

Тънките му устни се извиха в усмивка. Това му доставяше удоволствие.

— Е, естествено, отказах да повярвам. Казах, че Кристал се оставя страхът да я заслепява, че Алекс ще разбере, ако си мъртва, и че той е убеден, че си още жива.

Защото бях. Почувствах се малко успокоена, когато разбрах, че Алекс не се бе предал.

Йохан зави отново капачката на термоса.

— Той бе много окуражен от вярата ми в инстинкта му.

Змия.

— Обещах да се върна бързо, но имам среща в Америка, на която не мога да не отида. Както и ти.

— Аз?

— Да. Донесох ти дрехи да се преоблечеш. Ще дойдеш с мен в Орегон за Деня на благодарността.

Промените у него бяха така непредвидими, подобно на пътя на торнадото, завиваше ту в една, ту в друга посока.

— Защо?

— Защо? Защото Денят на благодарността е време, когато семействата се събират, не го ли знаеш?

В това нямаше смисъл. Извлякох известна надежда от факта, че щом щеше да ме води в чужбина, щяхме да излезем от гората. Ако го разпитвах, вероятно щеше да види недостатъците на това и щях да изляза от гората мъртва. Правилното поведение бе да се съгласявам с него.

— Да вървим тогава.

Той извади пазарска торба от раницата си — всичките нови дрехи бяха купени от някакъв супермаркет.

— Ето. Ще ти купя повече неща, когато стигнем в Америка.

Значи, бе сериозен относно отиването в чужбина. Паспортът ми не бе у мен, тъй като бе унищожен. Никога нямаше да успее да ме преведе през границата.

Взех торбата и се скрих зад друго дърво. Изпитах облекчение да видя, че бе купил топли дрехи, включително ръкавици, шал и палто. Облякох се бързо. Като ми беше топло, ми бе по-лесно да мисля. Трябваше да правя така, че да бъде щастлив, да не му давам причина да реши да ме убие и да приключи с това; но също така трябваше да избягам. Изглежда, че лудата му идея да отидем в Орегон — къде точно бе това? — щеше да свърши с разкриването ни на летището. Трябваше да стоя възможно най-далеч от него. Той можеше отново да ме приспи с едно докосване, подозирах, че може по същия начин и да ме убие.

Вероятно това се бе случило с останалите.

Трябваше да вървим дълго обратно до колата. Беше я спрял отстрани на второстепенен път и затова не минахме покрай никого. Опитах се да изчисля кой ден беше: сряда? Американците винаги празнуваха Деня на благодарността в четвъртък, нали? Това означаваше, че той планираше да прекоси Атлантика съвсем скоро.

Щом стигнахме колата, той ми направи знак да седна отзад.

— Страхувам се, че не мога да рискувам да седиш отпред — каза с омразния си тон, който подканваше да бъдем разумни. — Може да те видят.

Задните прозорци бяха тъмни, а беше сложил и решетки като онези, които трябва да държат кучето в багажника.

— Сега имаш избор: мога да те изпратя в нищото или ще ми позволиш да завържа ръцете и краката ти. Няма да запуша устата ти: няма кой да те чуе.

Докато не стигнем летището.

Вдигнах китките си.

— Добър избор. — Той ги завърза бързо с пластмасови ленти. Когато се почувства удовлетворен, че не мога да помръдна, седна зад волана и запали двигателя. Включи радиото, за да запълни тишината. Започнаха новините и чухме прочувствения призив на родителите ми, които ми казваха, че няма да имам проблеми, ако съм избягала, и ме молеха да се върна у дома.

„Моля ви, не мислете, че преднамерено съм ви причинила това”, обърнах се към тях, като се молех за пукнатина в затъмнението, създавано от Йохан, през която съобщението ми да премине.

Говорителят бързо заговори за войната в Близкия изток. Йохан потърси друг канал и се спря на местното радио с неговите почти непрекъснати обяви за пътувания. Погледнах през прозореца. Не познавах много добре тази част на Англия, но пътните знаци се промениха и сега указваха, че се движим по магистрала. Стрелката сочеше Станстед като крайната цел на нашето пътуване — третото летище на Лондон. Не влязохме през главния вход, а заобиколихме до вратата на частна авиационна компания. Бариерата пропусна Йохан, без дори да му се наложи да обяви пристигането си. Надеждите ми да се появя на обществено място намаляваха.

— Мисти, не се изненадвай, когато хората не те забелязват — каза Йохан весело. — Ще разширя дарбата си, за да те покрия, така че няма да бъдеш регистрирана от нито едно от устройствата им. Необходимо ми е голямо усилие, за да направя това, и се надявам, че няма да ми създаваш никакви проблеми.

Имах намерение да създавам възможно най-много проблеми, така че не отвърнах нищо.

Той спря колата пред малка стъклена сграда.

— Това е терминалът за ВИП лица и за хора със собствени самолети. — Извади от жабката всичко, което го свързваше с колата. — Няма да се бавя.

Гледах как влиза в сградата. Щом ми обърна гръб и заговори с длъжностното лице на рецепцията, опитах вратата. Заключена. Пробвах да я отключа с телекинеза, но не знаех как работи механизмът, а не притежавах дарбата на Алекс да накарам вратите да се подчиняват на желанията ми.

Йохан се връщаше. Седях много мирно.

— Можем да вървим. Отново имаш избор: да ми сътрудничиш и да останеш в съзнание или ще постигнем необходимото по трудния начин.

— В съзнание. — Слязох. Със сигурност в самолета щеше да има екипаж, хора, към които можех да се обърна, ако не там, то къде другаде?

— Добро момиче.

Хвана края на палтото ми, за да ми попречи да избягам, и ме заведе до самолета, който беше чартърен. Красив, елегантен и бял; такива самолети бях виждала само по филмите. До вратата чакаше стюардеса.

— Добре дошли, мистър Смит. Толкова съм доволна да ви видя отново при нас.

Йохан й се усмихна широко.

— Аз също се радвам да те видя, Хебе.

Сега или никога.

— Моля ви, няма ли да ми помогнете? — извиках.

Йохан ме сръга в ребрата и ме заплаши с пръст, което ми напомни какво можеше да прави.

Погледът й се плъзна покрай мен.

— Имате ли багаж?

— Не, той вече е натоварен. — Побутна ме да се кача по стълбите.

— В такъв случай ще уведомя капитана, че сте готов за излитане.

Тя влезе вътре. Йохан ме бутна през прага и се озовахме в главната кабина. Минахме покрай редиците от по четири седалки и стигнахме до врата в дъното. Той я отвори и ме бутна вътре. Беше частна кабина с легло и седалка до прозореца.

— Седни там. — Закопча ми колана. — Вратата ще бъде заключена. Ако те чуя да вдигаш шум, за да привлечеш вниманието към себе си, ще дойда и това ще е последното, което ще си спомняш. — Ощипа ме по брадичката. — Разбираш ли?

Кимнах и сълзите изпълниха очите ми въпреки твърдото ми решение да не му показвам чувствата си.

Той ме потупа по главата.

— Ако се държиш добре, по-късно ще ти донеса храна. Полетът продължава около десет часа в зависимост от насрещния вятър.

Излезе и заключи вратата от външната страна.

Щом останах сама, скочих, за да изследвам затвора си. Имаше малка баня с мивка, тоалетна и миниатюрен душ. Нямаше нищо друго, освен сапун и хавлии за ръце. Леглото бе оправено, одеялото и чаршафите бяха силно изпънати. Можех да ги накъсам, но какво щях да правя после? Седалката до прозореца бе завинтена за пода, лампите бяха вградени в стените — нямаше лампа с тежка основа, която можех да използвам като оръжие.

„Хайде, Мисти, бъди реалистка: ти си дребно момиче, а той е висок. Ако го нападнеш, най-вероятно няма да постигнеш нищо, освен да го ядосаш.“

Но и не исках просто да се съобразявам с плановете му.

„А каква друга възможност имаш?“

Вътрешният ми диалог спря, когато двигателите зареваха.

— Мистър Смит, от името на първи офицер Финли и от мое, капитан Хюсеин, бих искал да ви приветствам с добре дошли на борда на полета ни до Портланд, Орегон. От контролната кула ни осигуриха коридор и очаквам да излетим след пет минути. Прогнозата за времето изглежда добра. Моля, седнете, закопчайте колана и се насладете на полета.

Самолетът тръгна. Йохан беше забравил, а може би не бе имал намерение да развърже ръцете ми. Нямах непосредствен план за бягство, затова седнах и сложих колана си. Погледнах през прозореца и изпитах последната слаба надежда да ме види някой служител на летището, но то бе безлюдно и само самолети „Боинг 747“ се носеха по пистите като тънки и елегантни динозаври. Обърнахме към началото на пистата, спряхме, а после самолетът тръгна с по-голяма решителност. Предният край се повдигна, а после и задният. Издигнахме се във въздуха и се понесохме стремглаво нагоре. Йохан бе успял да ме изведе от Англия без дори и най-малък намек за трудност.

Капитанът отново заговори.

— Мистър Смит, след няколко секунди ще бъде безопасно да разкопчаете колана. След това Хебе ще ви сервира избрани леки закуски и напитки, последвани от обяд, щом достигнем височината, на която ще летим. Благодаря ви, че летите с “Executive Manoeuvres", водещата световна компания за чартърни бизнес полети.

Както започвах да се досещам, Йохан бе наел самолет само за себе си. Изглеждаше, че това му е навик. Сигурно струваше цяло състояние. Откъде имаше толкова пари?

Отговорът дойде бързо. Последната му жертва бе търсач на съкровища, а имаше и други с подобни дарби — момичето от Австралия, трите американски жертви с техните акции и дялове. Трябваше да предположа, че парите не са пречка в плановете на моя враг за мен.

Светлинният сигнал за коланите изчезна, така че разкопчах моя. Вратата на кабината ми се отвори и Йохан влезе.

— Доволен съм да видя, че не си се опитала да направиш нещо глупаво.

Само защото не можех да се сетя какво да сторя...

— Ще наградя послушанието ти, като развържа китките ти. Можеш да вземеш душ, аз няма да използвам тази баня.

— Бих искала да съм чиста. — Лежането в гората бе наслоило по мен мръсотия, която никаква бутилка вода и чисти дрехи не можеха да отстранят.

— След час ще ти донеса обяд. — Излезе и отново заключи вратата.

До седалката имаше бутон, с който се викаше стюapдecama. Имах ли смелост? Хебе не очакваше на борда да има още някого, затова дали въобще щеше да провери? А ако провереше, какво тогава? Дали така щях да поставя нея и екипажа в опасност? Предположих, че е вероятно. Нямаше да натисна бутона, докато нямах ясна представа какво да сторя. Да се боря с Йохан, докато сме във въздуха, беше като да пусна ято пчели в кабината — ужасно глупаво.

Което означаваше, че ще взема душ.

Съблякох се в малката кабинка и застанах под струята. Позволих на сълзите, които до този момент сдържах, да потекат сега, когато се смесваха с водата и нямаше кой да ги види. Грозната истина беше, че нямаше вероятност да изляза жива от това приключение. Йохан бе убивал и преди... лесно и без разкаяние. Засега имаше полза от мен, но му пречех да обсеби любовта на Алекс. Тази мисъл влошаваше още повече нещата: ако успееше да ме убие, щеше също така да съсипе живота на Алекс, да го принуди в мъката си да разчита на същия онзи човек, който му я бе причинил. Прииска ми се да се разкрещя при мисълта за тази гадост.

Обади се вътрешният ми глас:

Значи, приемаш, че Алекс има нужда от теб в живота си? Да.

Постъпи идиотски, като вдигна такава шумотевица в пицарията.

Знаех го и по онова време, благодаря. Просто... не се чувствам достатъчна за него.

Тогава е по-добре да се бориш за онова, което искаш... ако го искаш.

До смърт, обещах си.

Щом отхвърлих идеята да се съпротивлявам, докато бяхме във въздуха, реших да изчакам, докато слезем на земята и бдителността на Йохан бъде притъпена от мисълта, че съм кротка, покорна и съгласна с плановете му.

Зъбите ме боляха. Сега не беше времето да страдам от атака на истината. Да бъда кротка и покорна, това не беше измама: щях да остана пасивна, докато не дойдеше подходящият за съпротивление момент. А шансът ми щеше да бъде само кратка секунда, бях сигурна в това. Имаше различни неща, към които да се стремя: трябваше да остана в съзнание и да бъда извън обсега му. Колко далеч стигаше той? Не знаех. До този момент ме бе държал близо до себе си, когато искаше да ме скрие от останалите. Като се вземеше предвид дарбата ми за истината, моето собствено влияние се разпростираше до една стая; а отвъд нея хората бяха свободни да лъжат без никакво вмешателство. Трябваше да си осигуря това разстояние, преди да опитам.

И да помоля кого? Знаех, че представители на семейство Бенедикт живеят в Западна Америка — Ив и Феникс бяха в Калифорния. Колко далеч бе това? Проклех се, че никога не бях обръщала внимание на географската карта на Съединените щати, която със сигурност бях виждала много пъти. Имах смътен спомен за нещо, което се наричаше маршрутът Орегон, един от последните маршрути на заселниците, поради което знаех, че се намира в далечния край на страната. Докато си гризях ноктите и съжалявах за невежеството си по география, забелязах списание на самолетната компания в джобчето на седалката. Извадих го оттам и го прелистих на страницата на международните летища. Пилотът беше споменал Портланд. Макар че на картата не бяха показани границите на щатите, сега имах доста добра представа накъде сме се отправили: северно от Сан Франциско, южно от Сиатъл. Скалата предполагаше, че разстоянията пак са огромни. Не можех да разговарям с майка си от Кеймбридж, разстояние от около двеста километра, така че предполагах, че не е много вероятно да се свържа телепатично с Феникс или Ив.

Добре, просто трябваше да крещя за помощ и да се надявам, че някой от местните хора с дарби ще ме чуе. Дори да не можех да се спася, исках Алекс да знае, че е Йохан.

Нямаше да се откажа. Открих, че дълбоко в мен се крият твърдост и упоритост. До този момент Йохан се справяше лесно с мен само защото бях повече уплашена, отколкото ядосана, но в Орегон той щеше да открие, че съм момиче с дарба, на което му е дошло до гуша.

Феникс и Скай ме бяха посъветвали какво да правя, без да знаят, че щях да имам нужда от съветите им толкова скоро. „Оглеждай се за всичко, което може да бъде оръжие, и го използвай.“ Окей, имах дарбата си за истината, телекинетична сила и отлична координация между окото и ръката. Това трябваше да ми послужи за нещо. Нямаше да бъда като агне, което водят на заколение.

Наум ми дойде стих от любимо стихотворение на Дилън Томас: „Не си отивай кротко в тъмнината“.²⁴ Макар и написан за хора, навлезли в старостта, беше подходящ за онова, пред което бях изправена. Методът на убиване на Йохан беше странно внимателен: престъпление, но без насилие. Щях да се съпротивлявам.