Мисти

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Макар че животът ми беше насред един от най-големите моменти на Мисти, Самър и Ейнджъл трябваше да се върнат по домовете си в неделя. Ейнджъл бе измислила някои наистина находчиви извинения с надеждата да й позволят да остане, но на майка й не й минаваха такива и на Ейнджъл бяха дадени строги заповеди. Самър беше по-наясно и не очакваше благоволение от родителите си, затова вече им бе написала съобщение, че е на път. Двамата е Алекс ги придружихме, за да сме сигурни, че са хванали влака. Това не бе нещо, което обикновено правех, когато ми идваха на гости — просто им махвах с ръка, щом заемеха местата си в автобуса за гарата, — затова Ейнджъл заяви, че се държим като шерифи, които ги прогонват от града. Алекс се съгласи, подкачайки я, че този град не е достатъчно голям и за двамата, после се престори, че върти въображаемите си пистолети. Почувствах, че го обичам още повече за това; Ейнджъл обожаваше, когато някой се шегуваше с нея.

Билетите бяха купени, Самър ме прегърна и ми обеща, че татко ще промени мнението си.

— Не знаеш това — прошепнах, за да не чуе Алекс. За щастие, той бе зает да поставя на главата на Ейнджъл мнима каубойска шапка.

— Не, не знам, но няма причина. Погледни го от хубавата страна: имаш добро момче в лицето на Алекс и много време да убедите баща ти, че сте сериозни.

— Благодаря, Самър. Винаги си толкова разумна. Иска ми се ти да управляваше света.

Ейнджъл се откъсна от Алекс и подръпна края на шала ми.

— Така ти завиждам. Мисля, че ще се наложи да се науча да те мразя.

— Не ми завиждай. Не всичко е сладост и светлина в дома на семейство Девън.

— Да, баща ти... Но, хайде, момиче, имаш Алекс за своя сродна душа! Обзалагам се, че моята ще се окаже някой ексцентрик с пъпки, който прекарва целия си живот в спалнята си, хаквайки компютрите в Пентагона.

Прегърнах я.

— Съдбата няма да бъде толкова жестока.

— Сигурна ли си?

— Дори да е суперексцентричен, ще се научиш да го обичаш такъв, какъвто е.

— О, човече — изстена Ейнджъл, — така ли се получава тази работа със сродните души? Химията доминира над здравия разум? Хайде, Самър, да вървим, преди да съм се депресирала прекалено, че да не мога да помръдна.

Алекс ме прегърна, докато им махахме, а те преминаваха през бариерата, леко и успокояващо докосване, което говореше повече от всякакви думи.

— Харесвам приятелките ти — каза, когато се обърнахме да си вървим.

— Това е добро начало. Аз също харесвам приятелите ти.

Телефонът на Алекс иззвъня. Той провери какво гласи съобщението.

— Тарин иска да се върна веднага.

Трепнах, тъй като гълъб, който пресичаше залата на гарата, прелетя прекалено близо.

— Но аз мислех, че следващият ви дебат е чак вечерта?

— Така е и имаме тренировка след обяд, мислех, че ще имам няколко свободни часа преди това. Още не съм готов да те оставя. Ще дойдеш ли с мен, за да видим какво иска?

Родителите ми ме бяха помолили да ме видят на обяд насаме — молба на татко — но имах време преди това.

— Добре. Вероятно само има желание да те наглежда заради онзи странен журналист, дето дебне наоколо. А и нито един от нас не трябва да се разхожда наоколо сам. — Спомних си предупреждението на Уриел. Бях предала думите му на Самър и Ейнджъл, но не бях имала време да кажа на Алекс с цялото това неспокойствие от предната вечер. — Уриел каза, че серийният убиец се насочва към хора с определени дарби и че ти отговаряш на профила.

Алекс размърда рамене, с което издаде колко напрегнат се чувства.

— Тарин ме дръпна настрани и ми каза същото.

— И така, ще внимаваш, нали?

Той застана пред мен.

— Мисти, кога ще има време този сериен убиец да ме примами насаме със себе си? Сега имам своята сродна душа, която да се тревожи за мен. — Прокара опакото на пръстите си по бузата ми.

Тарин бе помолила Алекс да се срещне с нея в чайната на „Кингс Парад“. Възелът от тесни улички на Кеймбридж се разтваря там и пред „Кингс“ и „Сенат Хаус“¹⁸ има пазар и зелени площи. Обичах просто да се разхождам, да предполагам, кой е всеки срещнат и каква е причината да бъде там. Тарин бе запазила маса до прозореца на чайната, откъдето можеше да наблюдава приливите и отливите на туристи, но тъй като небето над кремавите кули на катедралата на колежа „Кингс“ бе заплашително стоманеносиво, наоколо нямаше хора.

— Съжалявам, че прекъснах сутринта ви — каза тя и ни направи място, като се премести до прозореца. — Знам колко са специални тези първи дни.

Уриел пристигна веднага след нас, извикан чрез телепатия от стаята си в колежа, намираш се по-надолу по пътя.

— Здравейте, как мина снощи? — попита.

— Беше ужасно — казах и седнах на току-що освободеното от Тарин място. Бутнах кафето й пред нея.

— Съжалявам да го чуя — рече в отговор той.

— В момента баща ми се чувства далеч от всичко, свързано с хората с дарби.

— Предполагам, че за него не е неразумно да се чувства по този начин. Трудно е човек да се справи с нас.

— Затова ли искаше да ме видиш? — попита Алекс.

Тарин потърка показалеца си в кожения калъф на телефона си.

— Не заради семейството на Мисти, не.

Уриел срещна погледа й. Казаха си набързо нещо.

— Аз ще донеса напитките. Кафе?

— Аз искам чай, моля — казах.

— „Американо“ за мен. — Алекс съблече якето си и го преметна през облегалката на стола до моя. — Добре, мис Кътси, за какво става въпрос?

Тарин скръсти ръце и за малко сложи край на нервното си суетене.

— Тази сутрин получих имейл от човек, който твърди, че те познава.

Учудването на Алекс нарастваше.

— Кой?

— Това е странното. Казва, че те познавал от времето, когато си бил малък, и едва наскоро е открил къде живееш. В Англия е по работа, видял в списание, че си част от класиралия се за финалите отбор по дебати, и ми драснал два реда, за да ме пита дали може да се срещне с теб.

Веднага бях обзета от притеснения.

— Не можеш просто така да позволиш на непознат да се срещне с Алекс. А ако е онзи, дето дебне тийнейджърите с дарби и ги убива?

Тарин премести лъжичката си в чинийката.

— Знам това, Мисти, затова и предложих да се срещнем тук, на неутрална почва и в присъствието на Уриел и мен. А ти си прекрасен бонус. Ще ни кажеш дали е това, за което се представя.

— Но все пак: ние не го познаваме! Сега не е времето да се поемат рискове!

— Така е. Но ако казва истината, далеч не е непознат. Той е от семейството. Това се опитвам да ти кажа, Алекс, той твърди, че ти е чичо.

На Алекс му бе необходим миг, за да попие неочакваната информация. Разчел съвършено времето, Уриел се върна с напитките ни.

— Ето. — Остави черното кафе пред Алекс и малко бяло чайниче пред мен. — Рискувах да взема и малко сладки.

Всъщност Алекс не беше чул думите на Уриел, все още мислеше за казаното от Тарин.

— Как е възможно да имам чичо?

— По обикновения начин. — Тарин се усмихна горчиво. — Казва, че е брат на баща ти. Името му е Йохан дю Плеси.

Алекс се почеса по ръката, движение, което бе израз на напрегнатостта му. Протегнах ръка да спра неговата, но той я отмести, нервите му бяха оголени.

— Защо не се е свързал с мен до днес?

Тарин погледна над рамото на Алекс.

— Той ще дойде ли тук? — попитах. Исках да бъда с Алекс в това, но нещата се развиваха прекалено бързо, а аз трябваше да се срещна с родителите си.

— Да. Казах му, че трябва да бъде тук в единайсет. — Оставаха пет минути. — Не след дълго трябва да потегли за следващата си среща в друг град, затова реших, че е по-добре да направя уговорка, отколкото да изпусна шанса. Правилно ли постъпих, Алекс? Трябваше да мисля бързо.

Алекс стискаше чашата.

— Да, благодаря. Не бих искал да пропусна възможността да се видя с него.

„Добре ли си?“, попитах.

Алекс бе замълчал, не правеше опити да се свърже с мен телепатично, както бе от петък насам. Питах се какво ли става в главата му и усещах ново разстояние между нас. Спомних си как му бях позволила да ме подкрепи при срещата с родителите ми; изглеждаше, че това не е двупосочна улица, когато ставаше въпрос за чичо му.

„Не бъди неразумна, Мисти. Остави момчето да си отдъхне“, прошепна разумната ми страна.

— Не знам много освен онова, което е написал в имейла си — продължи Тарин, — но трябва да си наясно, Алекс, че е човек с дарба. Каза, че затова не знаел къде си. Брат му го изхвърлил от живота си, точно както направил с теб, и Йохан нямал представа, че не са те взели със себе си, когато заминали за Аржентина. Оттогава непрекъснато се местели. Съвсем случайно, чрез свои бизнес контакти в Америка, хора, които ги познавали, научил, че в семейството на брат му нямало момче на твоята възраст. Тогава започнал да те търси.

— Аз... това е прекалено много, за да го поема наведнъж — призна Алекс.

— Знам: първо намери Мисти, а сега изглежда, че имаш семейство, което е готово да се върне в живота ти. Ще ти простим, че си смутен.

Звънчето над вратата звънна. Усещахме, че ще се случи нещо изключително важно, и се огледахме. Йохан дю Плеси: той трябваше да е. Дори приличаше малко на Алекс: висок и с квадратна челюст, същата линия на косата и веждите; забелязваше се онзи вид семейна прилика, която определено съществува, но е трудно да посочиш точно каква е, имаше нищо общо с изражението и държанието. Имаше обаче и очевидни разлики: беше много внимателно обръснат и кожата му леко напомняше восъчната повърхност на сапунен камък. Създаваше впечатление за продълговатост — издължен врат, дълги ръце, заострени пръсти; дори носът му бе тънък и дълъг — такъв можеше да бъде и Алекс, ако минеше през машина за разтягане. Кафявите му очи обходиха чайната и се спряха на нашата маса. Лицето му се разтопи в доволна усмивка.

— Мис Кътси? — Подаде ръка на Тарин и тя я стисна. Остави куфарчето си и подаде и двете си ръце на Алекс с жест, който привличаше вниманието. — А това трябва да е Алекс! Боже мой, ти си истински образ и подобие на Роджър, когато бе на твоята възраст. — Йохан говореше с лек южноафрикански акцент, който бе приятен за ухото.

Алекс стана и му стисна ръцете.

— Радвам се да се запознаем, мистър Дю Плеси.

— Наричай ме Йохан. Чичо Йохан, ако можеш. Няма думи, с които да кажа колко фантастично е това, че те срещнах след всичките тези години. Видях те само веднъж и тогава ти беше бебе, преди Роджър да затвори вратата си за мен. Чувствам се така, сякаш най-после възвръщам семейството си.

Уриел ме погледна, все още изпитващ подозрение към непознатия. Всяка казана от него дума се регистрираше като истина.

„Казва ти истината, Алекс“, казах на сродната си душа.

Алекс едва дочака потвърждението ми. „Благодаря.”

— А аз въобще не знаех за вас, сър.

— Наистина ли? Кога те изоставиха родителите ти?

— Когато бях на три.

— Толкова малък? В такъв случай след всичко, което са ти сторили, прости ми, че не се опитвах по-упорито да те открия. Дори в най-смелите си мечти не съм си представял, че Мириам ще те изостави, тя бе такава предана майка. Предполагам, че си един от нас?

Алекс кимна.

Йохан го дари с горда усмивка.

— Разбира се, че си. Виждам го в теб. Брат ми така и не прие дарбата ми. А аз не знаех, че я е предал на детето си. Това е много приятна изненада. — Погледна към бара. — Ще си взема напитка и ще се присъединя към вас.

Уриел се изправи.

— Моля ви, нека аз ви я донеса. Седнете на моето място. Кафе?

— О, много мило от ваша страна, господин...?

— Бенедикт, Уриел Бенедикт.

Йохан ококори очи.

— От семейство Бенедикт от Колорадо?

— Точно така.

— Чувал съм за вас и братята ви. Много интересно семейство.

— Интересно е само едно определение за нас. Как пиете кафето си?

— Черно. — Сведе поглед към напитките ни. — Като племенника ми, изглежда.

Йохан седна до Алекс, точно срещу мен. Погледът му се плъзна по лицето ми.

— А вие коя сте, млада госпожице? Още една от семейство Бенедикт?

— Страхувам се, че не. Аз съм Мисти Девън.

Алекс хвана ръката ми, така че преплетените ни пръсти лежаха на масата между нас. Изпитвах облекчение, че иска да ме представи след разтворилата се пропаст.

— Тя е сродната ми душа. Току-що се срещнахме.

Йохан поклати глава и погледът му отново ме обходи с подновен интерес.

— Виж ти! Очевидно има много какво да науча за теб, Алекс. Не знам откъде да започна. Разкажи ми всичко за себе си: дарбата ти, училището ти, приятелите ти.

Бях благодарна на Йохан за това, че даде повод на Алекс да говори за себе си. Бяхме започнали да си разменяме информация за живота си, но не бях имала възможност да седна и да чуя всичко като история от самото начало.

— Не е било възможно да бъда осиновен, след като родителите ми са ме изоставили, защото положението ми е било под въпрос. Властите дори не били сигурни дали съм бил изоставен, толкова объркано било всичко. Последователно са ме приели няколко приемни семейства — добри хора. Наистина, щял съм да бъда щастлив някое от тях да ме осинови, но социалните служби не можели да вземат решение. Разказал съм им някаква изопачена история, че родителите ми са избягали от дявола — предполагам, че така са гледали на мен. Властите все още търсели родителите ми, за да им поискат обяснение, обаче те били скрили добре следите си.

Йохан отпи от кафето си и трепна.

— Има нужда от захар. — Пусна две грубо оформени бучки в чашата си. — Обаче са знаели името ти. Питам се защо не са се свързали с мен?

— Добър въпрос. Не знам. Не са могли да проследят произхода ми, всички документи били скрити или унищожени; било е трудно да се разчете миналото ми и голяма част от него останала загадка. Очевидно никога не съм те споменавал, тъй като не съм си спомнял семейството си. Предполагам, че нямам живи баба и дядо?

— Не и от моята страна. И двамата починаха внезапно, когато бях тийнейджър. Мисля, че след това Роджър вече не беше същият. Не знам много за семейството на Мириам. Не бях поканен на сватбата. И какво стана, когато постъпи в средното училище?

— Получих стипендия от фондация на хората с дарби за международния колеж в Кейптаун. Бях късметлия да открия, че мис Кътси току-що се е присъединила към колектива там. Оттогава тя ми помага.

— Значи, си бил щастлив?

— Да. Имам добри приятели и получих страхотно образование, така че не съм се справил много лошо.

— Доволен съм. Нямаше да се радвам да науча, че последните тринайсет години са били нещастие за теб. И така, каква е дарбата ти?

— Мога да убеждавам — хора, неща: обикновено мога да ги накарам да направят това, което искам.

— Отлично. Използваш ли я сега, за да ме накараш да се гордея с племенника си?

— Не. — Алекс ми се усмихна набързо. — Мисти слага прът в колелата ми, когато става въпрос за дарбата ми. Тя се изключва около нея.

— Колко интересно. И каква е дарбата ти, Мисти? — Йохан обърна светлите си сини очи към мен. Формата им бе подобна на тези на Алекс, но без по-тъмния пръстен и миглите, които придаваха на очите на Алекс тяхната наситеност.

— Казвам истината и ако изгубя контрол над дарбата си, хората около мен не могат да лъжат. Дори когато контролирам влиянието й над другите, мога да усетя кога някой не е честен.

— Колко необикновено.

— Да бъдем откровени, голяма досада е.

Алекс погали с върха на пръста си кокалчето на ръката ми.

— Има и някаква по-дълбока връзка между нас благодарение на свързването на сродните ни души. Разбрал съм, че дори когато тя контролира дарбата си и другите хора наоколо не са засегнати, аз пак не мога да лъжа. Все едно че преживявам дарбата й по същия начин като нея.

„Не го знаех“, казах на Алекс.

„Разбрах го снощи, когато не можех да спя. Затова ти си моят криптонит.“

— И така, господин Дю Плеси, разкажете ни повече за себе си — каза Тарин. Бях доволна да видя, че те с Уриел не са готови да свалят всичките си защитни бариери.

— Съветник по инвестициите съм, не съм женен и нямам собствени деца, затова няма как да бъда по-доволен от това, че намерих племенника си. Но добрата новина е, че не се налага да приемете това на доверие, тъй като Мисти е тук. Какви сигнали получаваш от мен, млада госпожице? — запита Йохан.

— Знам, че сте този, за когото се представяте, господин Дю Плеси. Нищо, казано от вас, не бе регистрирано като лъжа.

— Това изчиства всякакво съмнение: колко удобно. Имате много полезна дарба, мила моя.

— Радвам се, че мислите така. Има доста хора, които предпочитат да стоят настрани от мен. — И се тревожех, че Алекс е един от тях, макар и да не желаеше това с цялото си сърце.

— Предполагам, че прекалено много истина е повече, отколкото някои могат да понесат. Живеем в тъжен свят.

Телефонът ми звънна. Къде си? Господи: бях забравила за родителите си. Скочих и грабнах якето си.

— Наистина съжалявам, но трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, господин Дю Плеси. — Поколебах се, после целунах Алекс по бузата. Можех да се държа така, сякаш всичко между нас бе наред, докато не узнаех със сигурност, че не е. — Ще се видим по-късно след дебатите.

Алекс само вдигна за малко поглед и забелязах, че е като хипнотизиран да види за първи път някого, който споделя семейното му наследство.

— Наслади се на обяда. — Каза го някак разсеяно. Вече не бях в центъра на вниманието му..

— Трябва да бъде по-добър поне от вечерята.

„Грижете се за Алекс“, помолих Уриел и Тарин на излизане от чайната.

„Ще се грижим“, обеща Уриел.

Мама и татко щяха да обядват в училището ми и да поговорят с класната ми ръководителка, която държеше под око личния ми живот и прогреса ми в училище. Да закъснея за срещата, това не беше най-добрата идея. Претичах покрай класическата фасада на музея „Фицуилям“ към двора на училището, който бе зад него. Разположено насред полята в близост до Ботаническата градина, училището „Фенс“ се намираше на красиво място. В сградата имаше нещо от „Хари Потър“, макар че здравните картони и безопасността бяха много по-добри от тези в „Хогуортс“. Класните стаи имаха претенцията да бъдат повече като тези в

колежите, разположени по-нататък по шосето, отколкото като образователните кутийки на предишното ми училище: високи тавани, дървени ламперии и прекрасни гипсови украшения по таваните.

— Съжалявам, мисис Хадълстън, съжалявам, мамо, татко! — извиках, останала без дъх, след като влязох в кабинета й.

— Къде беше, Мисти? — попита татко. Не показваше признаци на подобрено настроение.

— Изпратих Ейнджъл и Самър на гарата, а после над чашка кафе съвсем забравих за времето.

— Надявам се, че не си забравила да се подпишеш на влизане и излизане, Мисти — каза мисис Хадълстън. Жена на петдесет и няколко години с подчертано отношение към модата, тя никога не пропускаше подробностите в уроците и живота.

— Хм...

— Отиди и го направи сега, а аз ще заведа родителите ти в трапезарията. Днес имаме печено. — Изглеждаше изпълнена с ентусиазъм. Не бях почитателка на училищните гозби, но неделният обяд бе по-добър от повечето седмични блюда.

Щом се върнах, заварих родителите си и мисис Хадълстън потънали в разговор. Взех поднос и се наредих на късата опашка. Повечето ученици се хранеха тук само през учебните дни, така че през уикендите бяхме малко. Като избрах менюто си, оставих подноса си до този на майка ми.

„С Алекс ли беше?“, попита тя.

„Да. Беше удивително, мамо: появи се чичо му. Алекс не мислеше, че има членове от семейството му, които искат да го познават.“

„Трябва да ми разкажеш за това по-късно.“

— Е, как се справя Мисти? — започна татко.

— Мисля, че се справя много добре. — Мисис Хадълстън бодна с вилицата си йоркширския си пудинг. — Знаем, че безцеремонно казва, каквото мисли, но повечето ученици се отнасят снизходително към това. Директорът казва, че това е подобно на други поведенчески модели. Мислили ли сте да я прегледате? Има допълнителен фонд, който е на разположение на учениците със специални образователни нужди.

„Да ме прегледат? Да, диагнозата ми е особен случай на честност.” Ядоса ме това, че тя се опита да представи дарбата ми като медицинско състояние.

— Не мисля, че директността й ще й попречи да напредне в училище. — Майка ми се впусна да ме защитава, преди татко да е изпаднал в едно от своите „само ако беше нормална“ отклонения.

Мисис Хадълстън не изглеждаше убедена, но реши да не настоява.

— Академично тя се справя добре. Не е сред най-добрите ни ученици, но все пак гледаме към някои от добрите университети. Началното образование, нали, Мисти?

— Да, мис. В момента смятам да поема по този път.

— Мислим, че ще заслужи добри оценки, макар да разбирам, че намираш математиката за малко предизвикателство?

Голямо предизвикателство.

— Правя най-доброто, на което съм способна.

Мисис Хадълстън ме потупа по ръката.

— И това обобщава всичко: Мисти винаги прави най-доброто, на което е способна, така че не можем да искаме повече от нея.

Това наистина бе снизходително.

— Благодаря, мисис Хадълстън.

Татко се намуси.

— Има ново развитие на нещата, за което трябва да знаете, мисис Хадълстън.

„Не се впускай в това, татко.“

Прекалено късно.

— Мисти има връзка с един от гостуващите състезатели по дебати от отбора на Южна Африка. Загрижен съм, че това може да й попречи да постигне добри резултати на изпита. Това е важното в следващите две години, а не някакъв си гимназиален романс.

Майка ми издаде звук, който предполагаше, че не е съгласна.

— Искам да я наглеждате и да ни уведомите, ако мислите, че той отвлича вниманието й от важните неща.

— Аз съм тук, нали знаеш, татко — казах.

— Много добре го знам. Можеш да видиш, че не действам зад гърба ти, Мисти.

Мисис Хадълстън ми се усмихна снизходително.

— Ех, какво е да си млад и влюбен! Помните ли тези години? Тя няма да е единствената, която ще премине през възходите и паденията на връзката, мога да ви насоча към дузина момичета от нейната група, които се борят със същото. На този етап в живота тези връзки обикновено не траят дълго, което не означава, че младите хора не ги приемат насериозно. Моля те, чувствай се свободна да идваш при мен, когато си разтревожена, Мисти. Вратата ми е винаги отворена.

„Тя ти мисли доброто“, каза майка ми.

„Знам, но не мисля, че ще почукам на вратата й, за да й кажа, че съм сродна душа на човек, който живее в другата половина на земното кълбо.“

— Благодаря, мисис Хадълстън. За мен е голяма утеха да знам, че има човек с такъв здрав разум, към когото да се обърне — каза татко. Под „здрав разум“ двете с майка ми трябваше да разбираме човек без дарба.

След обяд се сбогувах с родителите си на училищния паркинг. Обикновено бях тъжна да ги видя да си отиват, но днес изпитвах облекчение.

— Предайте на баба, Гейл, Фелисити, Пийс, Съни и Темпест, че ги обичам. — Дадох им целувка за всеки и прегърнах татко, осъзнавайки че за първи път в живота си бяхме имали сериозно несъгласие, което не бяхме разрешили, преди да се разделим.

— Грижи се за себе си, мила, и подреждай правилно приоритетите си. Виждам, че си влюбена до уши в това момче, но в момента има по-важни неща, върху които трябва да се концентрираш.

Всъщност нямах, но тъй като татко искрено мислеше това, което казваше, думите му не се регистрираха като лъжа.

— Ще се опитам да не те разочаровам.

— Не става въпрос за чувствата ми, Мисти. А за това как ще подходиш към следващите няколко години.

Беше истина обаче: намирането на сродната ми душа бе отворило бездна в семейството и татко . чувстваше, че стои от едната страна, майка ми — от другата, а ние, децата, бяхме на въжения мост над пропастта. Беше ми тъжно за него, защото нито един от нас, братята и сестрите, не можеше да не застане на страната на хората с дарби, опитът ни бе така различен от неговия.

Предложих му толкова утеха, колкото можах.

— Още е рано, татко. Двамата с Алекс имаме много проблеми за разрешаване и никой от нас не иска да застане на пътя на другия. Така нещата няма да се получат.

— Това е добре. Е, казах каквото имах. — Целуна ме за последен път и седна на шофьорското място.

Мама нямаше нужда от думи, за да ми сподели какво мисли: изражението й казваше всичко.

— Знам. Няма да се сърдя на баща ти. Разбрах — наистина.

— За него е толкова трудно. Може би въобще не трябваше...

Прекъснах я, преди да е изказала на глас съжаления, които трябваше да останат неизказани.

— Не. Вината не е твоя. Ще го решим.

Тя ми се усмихна леко.

— Нима не говориш като възрастна! Липсват ми тези мигове да те видя как се превръщаш във възрастен човек, тъй като си непрекъснато тук, в Кеймбридж. Гордея се с теб.

Поне се радвах на задоволството да знам, че отношенията ми с майка ми са достигнали нов и удовлетворителен етап, макар тези с татко да се бяха влошили.

— Благодаря, мамо. Обичам те.

Когато те си тръгнаха, се почувствах много самотна. Имах нужда от прегръдка, обаче Алекс репетираше за дебата и за тезата, която щяха да защитават, а тя беше: „Вярваме, че демокрацията е най-добрата форма на управление“. Не би искал да наруша концентрацията му. Трябваше да се справя с това сама.

„Грешиш. Разбира се, че искам да те прегърна и съвсем определено не си сама.“

Обърнах се и видях Алекс да стои до мен.

— Какво правиш тук? — Сърцето ми прескочи удар.

— Исках да се уверя, че си добре. Мис Кътси каза, че мога малко да закъснения за репетицията. Мислеше, че ще имаш нужда да ме видиш. — Разтвори ръце. — Прегръдка?

Изтичах в прегръдките му и се чувствах така, сякаш се бях прехвърлила от потъващ кораб в спасителна лодка.

Той притисна главата ми към гърдите си.

— Беше лошо, нали? Изчаках да си тръгнат, преди да се покажа, но видях, че все още разговаряш с тях.

— Мама е прекрасна. Добра всъщност. Татко... не е. Постави класната ми нащрек относно теб.

— Ъ-ъ, о... Това означава ли, че съм прогонен? — Тонът му подсказваше, че това няма да го спре.

Разтегнах пръсти и усетих мекия вълнен пуловер под разкопчаното му

яке.

— Не, нищо подобно. Само не се изненадвай, ако мис Хадълстън покаже интерес към теб.

— Мисля, че ще се справя. Все пак моята силна страна е да бъда чаровен. — Усмихна се, виждайки ме да извивам очи нагоре.

Напомних си, че моята семейна драма не бе единствената днес.

— Как мина срещата с чичо ти?

Алекс прокара кокалчетата на ръцете си надолу по гръбнака ми за лек масаж. Имах странното желание да замъркам.

— Наистина добре, благодаря. Нямам думи да изразя какъв късметлия се чувствам в момента, след като намерих теб, а после се появи и той. Йохан има бизнес среща в Лийдс, но ще се върне вдругиден. Ще бъде тук за финала, ако стигнем толкова далеч.

— Трябва да е странно за теб.

— Много. Поглеждам го и ми се струва, че виждам нещо от баща си. Йохан казва, че си приличат.

Изпитвах облекчение, че иска да сподели това с мен.

— Каза ли дали някой друг от семейството ви има дарба?

— Една от бабите му определено и подозира, че майка му е имала, но е крила, защото баща му е бил силно против. Казва, че баща ми, Роджър, е наследил отношението от него. Тази част от семейството членува в много строга секта, която смята дарбите за дяволски сили. Не могат да понесат мисълта, че собствената им плът и кръв могат да се окажат хора с дарби, затова ни прогонват от живота си.

— Това е толкова тъжно.

— Но сега се срещнахме, така че може би двамата ще сложим началото на нова насока на развитие за семейство Дю Плеси.

Усмихнах се и се опитах да не обръщам внимание на чувството, че съм изключена от това ново развитие в живота на Алекс. Той бе много оптимистично настроен за изграждането на ново семейство само от една среща. Надявах се да не бъде разочарован.

— Сигурна съм, че ще дадете най-доброто от себе си.

— Може ли да се видим по-късно след дебата?

Утре отново имах уроци, а и куп работа, която трябваше да свърша.

— Бих искала, но трябва да уча.

— Мога да помогна. — Очите му блестяха. Не мислех, че ще свърша кой знае какво, ако е наоколо, но той бе неустоим.

— Окей, ела по-късно да ми пожелаеш лека нощ. Ще бъда в библиотеката. Няма да те пуснат до стаята ми толкова късно.

Той прокара пръст надолу по врата ми, с което извика тръпки по цялото ми тяло, та чак до пръстите на краката.

— В случай че не успеем?

— Страхувам се, че да.

— Познаваш ме толкова добре. — Пръстите му танцуваха по бузата ми, после погалиха устните ми. Беше повече от приятно да открия, че му харесва да изследва лицето ми толкова, колкото и на мен да върша същото с неговото.

— Желая ти късмет довечера. Наистина ми се иска да можех да бъда

там.

— Ще се свържа с теб веднага щом научим резултата.

— Добре! — Неохотно пуснах пуловера му. Щях да съм достатъчно щастлива да живея в джоба му, но трябваше да внимавам да не ми сложат етикет „лепката“. Бях виждала други момичета да правят това и гаджетата им страняха от тях, сякаш бяха болни от чума. Така че исках да изясним това.

— По-късно тогава.

— Да, по-късно.