Мисти

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

— Какво иска да каже той, Мириам? — Погледът на Роджър се насочи от омразния брат към любимата съпруга.

— Напомни ми: кога е рожденият ти ден, Мириам? — попита Йохан.

— Дванайсети април. — Мириам бе втренчила поглед в чинията си, вниманието й бе приковано в соса с червени боровинки.

— И на колко години си точно?

Тя отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— На този етап трябва да обясня, че малката Мисти, която е тук, има много полезна дарба. Тя не може да лъже и ако не контролира дарбата си, хората около нея също не могат да лъжат. Тъй като направих живота й напоследък доста неприятен, подозирам, че в момента не може да упражнява контрол над силата си. Така ли е, Мисти?

Дори не се бях замисляла за контрола над дарбата си. Тя вероятно се разпростираше възможно най-далеч и най-широко. Кимнах.

— Това означава, че всички ще бъдем брутално откровени един с друг. Вече знам, че Роджър ме мрази, така че не ме интересува какво има да каже той, но ти, Мириам, мисля, че има някои истини, които никога не си му казала, нали? Неща, които си крила. — Взе с вилицата си от пуйката и зеления боб и лакомо ги погълна. — Да се върнем на въпроса ми, кога си родена?

— Дванайсети април — повтори тя.

— Да, да, всички го чухме. Питам те на колко си години. Роджър тук мисли, че си на четирийсет и шест, на същата възраст като него, а двамата с теб знаем, че лъжеш.

— На четирийсет и осем съм. — Гласът й бе тънък и едва доловим като паяжина.

— На същата възраст като мен. Всъщност родени сме в рамките на една седмица, нали?

Мириам кимна.

— Откъде знаеш това? — попита Роджър. Изражението му издаваше объркване. — Мириам, скъпа, не ме интересува, че си по-голяма от мен. Затова ли не си ми казала: била си смутена?

Знаейки, че без да искам подпомагам каузата на Йохан, се опитах да осъществя контрол над дарбата си, спомняйки си какво ми бе казал Зед. Имаше толкова много чувства в тази стая, тайни и лъжи, че беше невъзможно да овладея положението, беше като да се опитваш да опънеш палатка в силна буря.

— Сега, като стигнахме толкова далеч, мисля, че трябва да довършиш, Мириам? — Йохан определено изглеждаше доволен, като момче, което къса краката на насекомо, за да го види как ще залита.

Тя поклати глава.

— Тогава аз ще го направя вместо теб. Роджър, запознай се с моята сродна душа. Съпругата ти, която има дарба, бе определена за моя от момента на зачеването й. Срещнахме се, когато бяхме на по двайсет години, но тя се отказа от мен и избра теб. Ето сега знаеш истината за жената, за която си се оженил, Въпреки молбите ми да не го правиш. Успяваше да го скрие от теб, защото това върши най-добре.

Дъвчеше храната си с насмешливо удоволствие.

— Отказах се от едно чудовище! Намразих те от момента, в който разбрах какъв си! — изстреля думите Мириам, изгубила контрол. — Ти вече беше убиец и брат ти щеше да е следващият, който щеше да умре, ако не го бях спасила!

Йохан се усмихна мило.

— А, значи, си се досетила, нали? Да, аз убих нашите родители. Татко ме биеше прекалено често, а майка ми никога не направи опит да го спре. Те не липсват на света. Мисля, че Роджър подозираше какво съм направил, но не можеше да го докаже.

Роджър понасяше истината като силни удари, които го караха да се олюлява. Съпругата му имаше дарба, беше сродна душа на брат му... признание за убийството на родителите му.

— Вярно ли е това, Мириам?

Лицето й бе сбърчено, по челото й се бяха образували нови вдлъбнатини.

— Мислех, че ще го обичам, но когато го открих, баща ви вече го бе превърнал в... това. — Тя стрелна Йохан с поглед, изпълнен с ужас. —

Тогава разбрах, че задачата ми е да те спася от моята покварена сродна душа. ^

— Ти си една от тях? — Погледът на Роджър се спря на мен и Йохан. Не ми харесваше особено да бъда поставена в същата категория.

Мириам поклати глава.

— Не съм като него. Аз съм твоя съпруга. Всеки мой избор бе направен, за да те защити, да защити Джейсън... и Алекс.

— Дори Алекс? — Йохан вдигна пръст и потри ръба на чашата си. — О, кажи ми: как изоставянето му е равносилно на предпазване? Целият съм в слух.

Мириам преглътна.

— Роджър мразеше хората с дарби. Наистина го разбирах, баща ти се погрижи за това... Страхувах се, че Роджър ще стане като него, ако Алекс остане с нас, и че той ще създаде второ чудовище от сина си. — Тя ридаеше. — О, господи, прости ми, но не можех непрекъснато да заставам между Алекс и Роджър, а в съшото време да държа и теб далеч... дарбата ми не се простира чак дотам. Просто не съм толкова силна.

— Дарбата ти? Мамо, каква дарба? — попита Джейсън.

Тя стисна устни, не искаше да признае това последно доказателство, че е жена с дарба.

Намеси се Йохан.

— Мириам крие разни неща, Джейсьн. Много ефективно, трябва да призная. Бяха ми необходими години да ви проследя, след като избягахте от Южна Африка.

— Когато те видях да стоиш над люлката на Алекс, разбрах, че трябва да си тръгнем, трябваше да те накараме да повярваш, че ще го вземем с нас. И се получи. — Повтори го на себе си, сякаш за да напомни на сърцето си, че жертвата си е заслужавала. — Нужни ни бяха години, за да се организираме, но успях да го скрия задълго далеч от ръцете ти. Ти дори не заподозря, че ще го изоставя, нали?

— Вярно е. Търсех вас, не Алекс. Според мен ти обичаше момчето прекалено много, за да заподозра, че ще го изоставиш.

— Това бе най-трудното нещо, което някога съм правила. — Погледът й бе свиреп. — Просто се надявах, че ще закъснееш и няма да можеш да го деформираш. Как ни откри?

Йохан отпи от виното си.

— Не чрез твоя грешка, Мириам. Страхувам се, че бе победена от чистата случайност. Мой бизнес познат отбеляза приликата между мен и мъж, когото срещнал в самолета, южноафриканец, зает в търговията със семена. Този разговор ми даде посоката, останалото бе просто.

Роджър все още мислеше за откровенията отпреди малко.

— Лъгала си ме през всичките тези години? — Гледаше втренчено Мириам, сякаш му бе непозната.

— Да. Налагаше се.

— Мамо? — Гласът на Джейсън трепереше.

Мириам се обърна към сина си, брадичката й се тресеше и едва сдържаше сълзите си.

— Това не променя нищо, мили. Не всички хора с дарби са такива, каквито ги представя баща ти, някои от нас са загрижени и използват дарбата си за добро.

— Мога поне да ти простя, че открадна сродната ми душа, Роджър — каза Йохан спокойно и направи присмехулен кръст във въздуха. — Вината за това лежи само ,на раменете на Мириам, тъй като тя внимателно крие истината за всичките си тайни. Бях ядосан само около десетина години. Напоследък виждам, че сродната душа е бреме, без което съм щастлив. Алекс също ще го разбере. Ще му обясня, когато дойде.

— Не, моля те! Не го замесвай! — Възразих, преди да мога да се спра.

Йохан ми намигна — заговорнически, шеговито.

— Той е затънал в това до уши, мила моя, разбира се, че трябва да е

тук.

Роджър дишаше тежко, опитваше се да овладее гнева си.

— Виж, знам, че сме имали своите различия през годините, но никога не съм ти навреждал, Йохан.

— Ха—ха—ха! — Смехът на Йохан прозвуча жестоко накъсано. — О, моля се да бъда различен, Роджър. Ти ми навреди, като взе цялата любов на родителите ни. Мисля, че майка ни може би имаше дарба, малка дарба или може би така и не бе разбрала, че има такава; каквато и да бе истинската й природа, тя бе изцяло подвластна на баща ни и се превърна в сянка, в нищо. Не протестираше, когато той ме биеше и ме наричаше дете на дявола. Вместо това му пригласяше, добавяше и своите ритници с неговата благословия — или си забравил?

— Бях млад и само подражавах на онова, което смятах за правилно.

— А той те учеше прекалено добре. Ти, Роджър, не заслужаваш да живееш повече от онзи зъл човек, който пък не заслужаваше следващия си дъх. Убих първо майка ни без много суетене, но него накарах да страда. Обясних му в най-дребни подробности плановете си за нашето семейство, как ще елиминирам онези, които ни мразят, и ще науча децата с дарба, че превъзхождат другите и трябва да се гордеят с това. До края на деня и ти ще разбереш как се е чувствал той.

— Добре, Йохан, убий ме, щом трябва...

— Роджър! — възкликна Мириам.

— Татко, не! — възрази Джейсън.

— Но остави Джейсън и Мириам, те не са част от това.

— Джейсън има ли дарба?

Роджър поклати глава.

— О, добре. Жалко. Виждам, че не молиш за момичето тук. А какво ще кажеш за Мисти? — Погледът на Йохан пронизваше Роджър.

Роджър преглътна неловко и ме погледна, за него нямах повече значение от мебел, но разбираше, че съм някакъв тест.

— He й желая злото. Полезна е за теб, пощади и нея.

— А, значи, можеш да се учиш. Преди щеше да пледираш за изтреблението на всички хора с дарби, да твърдиш, че сме демони. Искам да ти покажа как изглежда изтреблението. Мисля, че ще запомниш този урок. — Пълният с жестокост поглед на Йохан се плъзна обратно към Мириам, като змия, която се промъква невидима през дългата трева и се наслаждава да види, че всички треперим и се опитваме да узнаем кого ще ухапе първо.

Усещах, че наближава краят на шоуто и че той скоро ще започне да убива. Не можех да понеса мисълта, че Алекс щеше да влезе в стая, пълна с трупове. Нямаше да спечеля нищо, ако продължавах да мълча. Това може би щеше да се окаже от най-глупавите моменти на Мисти, но въпреки това щях да го сторя.

— Не. — Изправих се. — Няма да убиеш тези хора. Няма да го позволя.

— И как възнамеряваш да ме спреш, малко момиченце? — Йохан също се надигна.

Без предупреждение и с помощта на телекинезата запратих ножа към гърлото му. Той го отблъсна, но въпреки това получи порезна рана в ръката над лакътя. Успя да избегне вилицата с дългите зъбци, която запокитих към очите му, като се наведе и тя се заби в стената зад него. Джейсън разбра, че трябва да се бием, и, както бе със завързани ръце, метна чинията и чашите към Йохан. Роджър се втурна да забие глава в корема на брат си, Мириам се завтече към задната врата и се опита да я отвори с крак. Изпращах снаряд след снаряд с надеждата, че нещо ще премине през отбраната му. Йохан събори брат си на земята и стъпи върху стомаха му, но Джейсън го избута. Засилих се да му помогна и в бързината се препънах в Роджър.

В тази бъркотия никой от нас не чу, че двигателят на мотор бе загасен и някой влезе през предната врата.

— Какво, по...!

— Алекс! — Викът ми сложи край на всеобщите действия. Всички спряхме, раменете на Мириам се повдигаха от ридания, Роджър бе проснат на пода, а по лицето и гърдите му имаше картофи със сметана. Аз бях на колене между Йохан и кухненския плот. Погледнах нагоре и видях, че Йохан е заловил Джейсън и го използва като щит.

— Сам ли дойде? — попита Йохан настоятелно. — Помни, че не можеш да ме заблудиш, след като Мисти е тук.

— Да, дойдох сам. Убедих един човек да ми даде мотора си. — В гласа на Алекс се долавяше единствено искреност. Държеше ръцете си свити в юмруци от двете страни на тялото си.

— Без номера, без да си оставял бележки, изплъзнал си се, без да знаят какви са намеренията ти, така ли?

На бузата на Алекс играеше мускул, знак, че преглъща думите си.

— Обещах, че ще бъде така.

Йохан насочи пръст във врата на Джейсън.

— И изпълни ли го?

— Да.

Йохан погрешно схвана това като лоялност към него самия.

— Добро момче. — Изгледа победоносно остатъците от вечерята за Деня на благодарността и гостите, които държеше тук против волята им. — Добре дошъл при водопада Мисти. Толкова съм доволен, че можа да се присъединиш към нас. Мисля, че главното блюдо не може да бъде спасено, но може би можем да хапнем пай? Направила си пай, нали, Мириам?

Тя кимна, но погледът й оставаше прикован в лицето на по-големия й

син.

— В такъв случай предлагам всички да седнем. — Бутна Джейсън да се настани на стола до него. — Алекс, може би ще пожелаеш да поздравиш сродната си душа?

Алекс прие думите му като разрешение и ми помогна да се изправя. Притисна ме към гърдите си и зарови лице в косата ми.

— О, господи, Мисти, мислех, че съм те загубил.

Дори само това да поставя главата си до сърцето му, да усетя топлината и мириса на тялото му... бе рай насред този ад. Исках да се сгуша в него и да избягам. Мислено оставих малка част от себе си в него с целувка. Моето убежище.

— Съжалявам, толкова съжалявам. Защо дойде? — прошепнах.

— Той не ми остави избор, каза ми, че ще избие всички, ако доведа полицията със себе си.

— Как се свърза с теб?

— Чрез телепатия. Подозираше, че използваме телепатия, затова се свърза с мен, след като излязохте от мотела.

След като бях задала въпроса относно Флорънс.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. — Думите му бяха последвани от ласка по гърба ми. — Сега, когато съм с теб, е по-добре. Отново се чувствам цял.

— Хайде, хайде, Алекс, това е повече от достатъчно. Моля те, седни от дясната ми страна. Познаваш ли Джейсън? Не, не мисля, че двамата сте се срещали.

— Наистина ли е необходимо ръцете на всички да са завързани? — Алекс гледаше брат си. Едва успяваше да възприеме всичко... семейство след толкова много празни години. Джейсън бе също толкова развълнуван и уплашен. Никой не може да предвиди тази ужасяваща семейна среща.

— О, да! Виж само какво провокира малката ти сродна душа преди малко. — Йохан посочи чиниите по пода. — Доста е сприхава, непрекъснато се съпротивляваше, опитваше се да приспи вниманието ми, като се правеше на послушна, но виждах как умът й работи. Би трябвало да се гордееш с нея.

— Гордея се — каза Алекс тихо и задържа погледа ми.

„Обичам те“, помислих си и ми се прииска да можех да използвам телепатия, но Йохан все още правеше опитите безполезни.

— Започвам да се питам дали не си струва да запазя живота й. Някой ден ще искаш да имаш деца, а от нея ще стане прекрасна майка, тя ще защитава децата си, няма да бъде като Мириам, която, както всички знаем, доказа, че е неадекватна. — Йохан обърна жестокия си поглед към жената, която трепереше в другия край на масата. — Алекс, не мисля, че ще я запомниш, но това е майка ти. Между другото, тя твърди, че те е изоставила за твое добро, за да не се опитва Роджър да избие дарбата ти в погрешен опит да спаси душата ти. Подозирам, че в това има смисъл, ти се справи чудесно сам, както и аз. — Погледът му отново се плъзна към мен, премисляше ползата от мен, след като си припомни какви са облагите от това да бъдеш изолиран. — Няма да си правя труда да те представям на баща ти, той не заслужава да го забележиш, не е нищо повече от парче дъвка върху подметките на обувките ти. Но брат ти, Джейсън, показва признаци на добро държание. Помогна на Мисти, когато малко й се ядосах. Тя просто не иска да прави това, което й казват.

Алекс преглътна. Бузата ми вероятно бе насинена, а устната ми определено бе цепната, щеше да се досети каква форма бе взел гневът на чичо му.

— Благодаря, Джейсън. — Гласът му притежаваше рязкост, която не бях долавяла преди.

— То беше нищо... ъ-ъ... Алекс — прошепна Джейсън. Протегнах се и докоснах със завързаните си ръце Джейсън по бедрото, изразявайки и аз своята благодарност. Той се държеше добре, като се имаше предвид колко ужасяваща бе тази ситуация за всички нас.

— Може би се чудите защо събрах всички ви тук днес — каза Йохан, после се засмя. — Чуй ме, Алекс, говоря като Еркюл Поаро²⁶, нали? Е, предполагам, че така е подходящо: това е нещо като развръзка, разкриване на грешните деяния. Ето ги и заподозрените: страхливата майка, злоупотребяващия баща, отхвърления брат, любимия син и изоставения син.

— И Мисти — добави Алекс. — Момичето, замесило се в това не по собствена вина. Със сигурност можеш да я освободиш сега, тя изпълни задачата си. И не е от твоето семейство.

Йохан се замисли за миг, колебаеш се между „да“ и „не“.

— Но тя е твоя, нали, Алекс, и по този начин е част от това. Ти пропусна онази част, в която разкрих, че майка ти е моята сродна душа.

Алекс седна рязко на мястото си, погледът му се спря на Мириам.

— Не знаех.

— Само тя и аз знаехме тайната. Сега ти казвам и трябва да разбереш, че наличието на сродна душа не е достатъчно за щастието. Може и да мислиш, че Мисти е неразделна част от бъдещето ти, но всъщност тя не е необходима, не си струва заради нея да нарушиш естествения ход на живота си.

— И какъв е той според теб? — Погледът на Алекс ми казваше, че не е съгласен с нито една дума от изреченото от Йохан.

— Да бъдеш възможно най-добрият, да завладееш избраната от теб област.

— И ако избера Мисти за свой приоритет?

— Страхувам се, че ще трябва да се намеся. Ще живее само ако не пречи. Правя това, защото те обичам, нали разбираш: взел съм присърце интересите ти.

Беше смразяващо да чуеш Йохан да говори за любов, той не знаеше значението на думата.

— Искам да ме изслушаш много внимателно, чичо. — Алекс се опитваше да използва дарбата си, макар че бях в стаята. Сега беше моментът, в който имахме нужда от обаятелен човек. „Помисли, Мисти, как можеш да овладееш дарбата си, за да не попречи на това?“ До този момент тя винаги бе пречила.

Но по време на дебатите Алекс се забавляваше и не вярваше в онова, което казваше. Сега беше сто процента искрен. Моята дарба със сигурност щеше да усили въздействието на думите му, а не да го намали.

— Алекс?

— Мисти, моля те, остави ме да говоря с чичо си. — Алекс не искаше вниманието на Йохан да бъде насочено към мен.

— Исках само да кажа, че ако това е истина, мога да ти помогна. — Говорех тихо с надеждата, че само той ще ме чуе.

Лицето му първо се сбърчи, после, когато значението на думите ми достигна до него, се отпусна.

— Чичо, знам, че си имал труден старт в живота. Знам достатъчно за баба си и дядо си, за да разбера, че не са се отнасяли правилно с теб.

Усещах вълните искреност, които обгръщаха думите му, оставих дарбата си да подсили значението им. Надявах се, че като приливна вълна комбинацията от дарбата на Алекс и моята ще бъде достатъчна да отклони Йохан от мислите за убийство.

— И дойде тук, за да накажеш родителите ми, задето са ме изоставили. — Алекс погледна майка си и баща си, озадачен от сигналите, които получаваше от тях — Мириам излъчваше копнеж, а Роджър като че ли искаше да се защити. — Те са постъпили като вашите родители, които са те отхвърлили.

— Те никога не бяха там за мен — съгласи се Йохан. — Баща ни се интересуваше само от Роджър.

— През последните няколко дни се чувствам така, сякаш изпитвам същата болка като теб. Обичал си ги, но те са се отказали от теб. Аз обичам Мисти и мислех, че съм я изгубил. Болката е... огромна. Непоносима.

Йохан слушаше, за първи път наистина слушаше.

— Но, моля те, онези, които са сложили началото на това, отдавна са мъртви. Всички в тази стая са жертви на жестокостта им. На Джейсън не бе позволено да познава брат си, а аз дори не разпознавам в онази жена майка си, брат ти е бил научен да мрази собствената си кръв, а Мисти страда просто защото животът й се преплете с моя.

Лицето на Йохан омекна.

— Правя това за теб, Алекс. Търся това семейство заради теб... толкова отдавна, за да мога да те спася от тях. Всичко, което съм направил, парите, които съм натрупал, е било заради теб.

— Виждам, сторил си толкова много. Но бих искал да имам възможност да разговарям с родителите си и сам да преценя. — Дарбата му бе в пълната си сила, в гласа му звънтеше искреност, нямаше място за възражения.

Йохан не можеше да му устои.

— Да, да, трябва да имаш възможност да разпиташ родителите си. После ще се отърва от тях заради теб. — Йохан направи така, че грубите му думи да прозвучат съвсем обикновено, сякаш щеше да изхвърли боклука в отредения за това ден.

Мириам нададе тих стон, молеше се. Някак безмълвно.

— А какво ще стане, ако според мен те заслужават да живеят?

— Ще обмисля въпроса. Понякога е по-добро наказание да оставиш някого да живее със загубата. Сега съжалявам, че баща ми не живя по-дълго. Роджър трябва да разбере какво е да страдаш. — Йохан се наведе напред, пръстите му сега бяха по-близо до завързаните китки на Джейсън. Сетих се какво се кани да направи секунда преди Алекс. — За съжаление, жертвите са необходими, за да може урокът да постигне целта си.

Ръката му се стрелна към Джейсън.

— Не! — Алекс се хвърли към чичо си, но закъсня с по-малко от секунда и не съумя да го спре.

Но аз бях достатъчно близо. Не беше ръката на Джейсън, която Йохан докосна най-напред.