Мисти

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Отборът на Алекс спечели. Разбира се. Веднага след това излязоха с тексасците, за да изкажат съжалението си на загубилите, така че не видях Алекс чак до вечерта. А дотогава майка ми и баща ми, на които предната вечер бях казала новината за сродната си душа, бяха пристигнали, побързали да дойдат, защото бяха загрижени. Нощта не бе точно отпускаща за нас двамата.

Татко запази маса за нашето събиране в хотела, в който бяха отседнали. Бях успяла да ги убедя да се срещнем в техния хотел ,,Олд Мил“, така че разполагах поне с времето, за което щяхме да отидем дотам, за да подготвя Алекс за „изпържването“, което го чакаше.

Чувствах се малко като че ли отивах на изпит, за който не съм преговаряла. Не знаех как ще реагират. Татко обикновено бе спокоен, но мама бе непредсказуема.

Алекс ме прегърна силно, щом ме видя да го чакам на ниската стена пред колежа „Кингс“.

— Здравей! Как беше следобедът ти? — Лицето му все още изразяваше учудване, че сме се намерили, а когато ме погледнеше, излъчваше топлина като тих пламък. Все още не бяхме решили как да се държим един с друг. Трябваше ли да се целунем? По мълчаливо споразумение решихме да бъдем закачливи и шеговити.

— Не беше забавно без теб — признах.

Той ме завъртя веднъж и ме остави. Към нещата, които харесвах у Алекс, добавих и силата му, която не изискваше никакво усилие.

— Готова ли си да се срещнеш с лъвовете?

— Ти също ли го усещаш?

— Не съм глупав, Мисти. Щях да тичам към планината, ако можех да го избегна.

— Не ми харесва това, че аз трябва да ти го съобщя, но що се отнася до планината, си в погрешен град.

— Мислиш ли, че ще ме харесат?

Тръгнах, а той закрачи редом с мен.

— Как биха могли да не те харесат? Само се надявам ти да ги харесаш. Срещна се с леля ми Опал. Мама е по-голямата й сестра. Приличат си, както и по това, че и двете могат да бъдат емоционални.

Алекс попиваше всичките тези подробности за семейството ми с удивена усмивка.

— Каква е дарбата й?

— Вижда през нещата.

— Като например?

Това бе малко смущаващо.

— Стени и така нататък.

Алекс бързо разбра какво имам предвид.

— За това „и така нататък“ се тревожа. — Сведе поглед към якето си. — Пфу, почистих го тази сутрин. Тя ми изглежда страшна.

— И още как. Тя обаче държи дарбата си под строг контрол. Не трябва да се тревожиш, че ще наднича. — Не и докато не се стигне до майчинското „но аз толкова много се тревожех за теб!“, което понякога прилагаше, за да наруши личното ми пространство. Обаче нямаше нужда той да знае това.

— А баща ти, който няма дарба? — Алекс преплете пръсти с моите, ръцете ни се люлееха леко между нас. Вървяхме по пътека, паралелна на тази, по която бяхме минали предната вечер, прекосихме реката с плоскодънна лодка близо до моста Фен Козуей. Много малко туристи се бяха осмелили да предприемат екскурзия по студената река, празните лодки, пуснали котви, се бяха сгушили една до друга и приличаха на огромни дървени клавиши за пиано. Зачудих се дали, ако скачаш от една в друга лодка, няма да засвири мелодия.

— Стана много тиха — каза Алекс. — За какво мислиш?

— Съжалявам. Разсеях се. — Не бях съвсем готова да споделя странностите си с него, не и докато все още бяхме във фазата, в която се опитвах да го впечатля.

— Щеше да ми разкажеш за баща си, който няма дарба.

— Не съм сигурна, че ще му хареса, ако те чуе да го наричаш така. Все пак повечето от хората нямат дарби. — Посочих тълпите, прекосяващи моста, колите, които минаваха наблизо, избегнали натовареното движение в центъра на града... животът под пълна пара в събота вечер.

Той натисна леко кокалчетата ми с пръсти, жест, който изразяваше разбиране.

— Права си. В такъв случай какво ще кажеш за нормалния във вашето семейство?

Усмихнах се на думите му.

— Работи за телекомуникационна компания в Лондон. Търпелив е с нас, останалите, но ние трябва да помним да не го караме да се чувства изолиран. А мисля, че той често се усеща така.

— Да. Разбирам. Значи, може лесно да се обиди на тази тема. А има ли нещо против сродните души? За него може да е страшно да узнае, че майка ти, нали разбираш...

— За щастие, той е много сигурен в себе си, а мама е много разумна. Тя няма да се втурне, поддала се на приумица, да търси сродната си душа, когато знае цената на човека, когото има у дома си. — Поне така се надявах. Нито едно дете не може да контролира събитията в брака на родителите си. Мисля, че татко просто не разбираше силата на връзката, от която мама се бе отказала заради него; а ако разбираше, може би щеше да бъде по-загрижен. Каква бе онази стара поговорка? Че невежеството е благословия? В този случай беше вярна. Трябваше да внимавам какво казвам за собствените си чувства, в случай че това може да внесе напрежение между мама и татко.

— Ставам все по-нервен. — Алекс размърда рамене, щом наближихме ярко осветения хотел. Беше облечен в шоколадовото си кожено яке, което бе закопчано, за да го предпазва от студа. Спрях на вратата на ресторанта, за да изпълня една своя мечта.

— Какво правиш? — Алекс сведе поглед към пръстите ми.

— Знаеш ли какво изкушение са тези ципове? — Закопчах джобовете на гърдите му, после отново ги разкопчах.

— Ти си луда! Това са просто ципове.

Потупах го по гърдите.

— На това яке, носено от това момче, те са чисто изкушение и не мога да устоя. Мислех да направя това още първия път, когато те видях с него.

Усмивката му стана по-широка и той пристъпи по-близо към мен.

— И направи ли го вече? — Гласът му бе тих и опасен, казваше, че няма търпение да остане насаме с мен. Допря устни до меката част на ухото ми и се сгуши. — Искаш ли да чуеш някои от мислите ми относно това какво ми се ще да направя с теб?

Не можех да се измъкна с лъжа.

— Да.

Той докосна леко ухото ми с върха на езика си.

— Ще започна с...

„Мисти, има две неща, които трябва да знаеш.” Гласът на мама достигна до мен чрез телепатията. „Първо — чакаме ви и второ — масата ни е до прозореца, откъдето виждаме добре входа.“

— Алекс, родителите ми ни виждат.

Той замръзна, устните му бяха достигнали ъгъла на челюстта ми.

— Това не е добре.

— Не е. — Изкикотих се нервно.

— И така, сега какво?

— Ще влезем и ще се преструваме, че не са ни забелязали. — Хванах го за ръката. — Готов ли си?

Когато стигнахме до масата им, родителите ми се изправиха. Вече бяха отворили бутилка вино, тя бе преполовена, а забелязах и че чашата на татко е почти празна. Обикновено той не пиеше много, затова предположихме, че не сме единствените, които се чувстват нервни и тревожни.

Мама ме прегърна силно.

— Изумителен, Мисти, той е абсолютно изумителен — прошепна в ухото ми. — А Уриел твърди, че е наистина прекрасен млад човек, а това е всичко, за което се тревожа.

— Благодаря, мамо.

Татко гледаше Алекс подозрително. Той му подаде ръка.

— Алекс.

— Мистър Девън. — Отсъдих точки за Алекс, задето задържа зрителния контакт, докато си стискаха ръцете. — Удоволствие е да се срещна с вас.

— Ще видим.

— Татко! — Целунах го неодобрително по бузата. — Не бъди такъв, моля те. — Планът ми Алекс да се влюби в семейството ми като част от цялостната сделка изглеждаше прекалено оптимистичен.

Татко отказа да ми позволи да се измъкна само с целувка.

— Ела тук, мила. — Прегърна ме, като придърпа главата ми на рамото си. — Не се налага да правиш това, Мисти. Знаеш го, нали? — Имаше предвид, че няма нужда да следвам сценария на хората с дарби и да приемам сродната си душа като своя съдба.

— Знам, татко. Моля те, само дай шанс на Алекс. — Заехме местата си, татко седеше срещу мен. Позволиха ни да си отдъхнем, докато давахме поръчките си, но знаех, че въпросите скоро ще завалят. Разменихме няколко думи по избора на менюто, после татко се захвана с онова, за което бяхме дошли.

— И така, разкажи ни за себе си, Алекс. Какво е семейството ти? — попита татко с тон, по-скоро подходящ за кръстосан разпит, отколкото за неангажиращ приятелски разговор, чрез който да се опознаем, докато хапваме. — Хора с дарби предполагам?

Келнерът се върна и постави сьомгата ми пред мен. „Съжалявам за това“, казах на Алекс. „Татко го приема по-зле, отколкото мислех.“

— Не знам много за семейството си, сър. — Алекс се облегна назад, за да направи място на келнера да сервира супата му. — Благодаря. — Келнерът се отдалечи, вероятно усетил, че идеята е добра. — Напуснали са страната, когато съм бил на около три. Отгледан съм от социалните служби и живях в поредица от приемни семейства, докато не постъпих в сегашното си училище.

— Съжалявам да чуя това — каза майка ми. — Значи, родителите ти не поддържат връзка с теб?

— Не. Не са харесали онова, което съм се оказал. — Алекс разбърка супата, но не хапна.

Аз побутнах с вилицата храната в чинията си. Бе истинско нещастие, че присъствието ми заглушаваше дарбата на Алекс да очарова, ето защо той не успяваше особено да убеди баща ми, че е нещо добро в живота ми. Проблемът за Алекс беше, че трябваше да носи бремето на татковите опасения за света на хората с дарби като цяло. За баща ми аз бях преди всичко неговото малко момиченце, той можеше да толерира хората с дарби, докато те оставаха нещо като странично забавление за майка ми и имаха минимален ефект върху семейството му, но сега изглеждаше, че съм решена да живея живота си според странните генетични бракосъчетания, които той не разбираше, затова бе разтревожен и малко ядосан. Как можех да се противопоставя на това? Реших да заложа на постиженията в обикновения живот, които татко щеше да разбере.

— Знаеш ли, татко, Алекс има истински успех в училище — казах весело. — Една година пред другите е и пак е номер едно. Ще получи пълна стипендия за... е, не съм сигурна за кой университет, но за някой от най-добрите колежи в света. — Не бяхме стигнали дотам, че да обсъдим всичко това.

„Откъде знаеш за стипендията?”, попита Алекс.

„Част от разговора край барбекюто, който не трябваше да дочувам”, обясних.

— Представям си колко самотен си бил — продължи мама, като хвърли на татко поглед, който му казваше да се държи добре. — Винаги съм била благодарна, че съм част от голямо семейство. Не мога да си представя какво е да си сам.

Това се превръщаше в пълна противоположност на предварителните ми представи за вечерта; майка ми беше мой съюзник, а татко — пречката.

Алекс й се усмихна с благодарност.

— Струва ми се, че много рано в живота се научих да разчитам на себе си.

Татко не хапваше нищо.

— И сега мислиш, че можеш да премахнеш годините на навик и да направиш Мисти част от живота си? — Разкъса хлебчето. — Тя е момиче с много нежно сърце, няма да може да цъфти с човек, който няма да й позволи да се облегне на него и обратното. Във връзката става въпрос за взаимна подкрепа, а не за разделение.

Усетих как гневът на Алекс се надига. Той не заслужаваше думите на баща ми.

— Моля те, татко, не прави това. — Не можех да понеса да гледам неодобрението на баща си спрямо първия сериозен избор, който правех в живота.

Алекс ми хвърли поглед, с който ме предупреди да стоя вън от битката.

— Не съм казал, че нямам опит в грижите за другите, сър. Около мен има хора, за които мисля като за свое семейство. Със сигурност мога да се науча да се грижа за някого другиго. Обещавам ви, че щастието на Мисти ще е преди моето.

— Прекрасни думи. Без съмнение, искрен си, тъй като Мисти е тук, а ние всички знаем какво означава това. — Татко допълни чашата си с вино. — Но вие сте толкова млади и двамата сте в капана на това, което е между вас. Не е здравословно.

— Марк — помоли го мама.

— Не, Топаз, ще кажа каквото имам.

— Но, след като Мисти е на масата, знаеш, че няма да го кажеш деликатно. Ще прозвучи така, сякаш нападаш Алекс, а нищо от това не е по негова вина.

Това съм аз: рушителят на тактичността.

— Да изляза ли за малко?

— Не, Мисти, остани и чуй какво имам да кажа. Засяга теб и твоето бъдеще. — Татко отпи щедра глътка вино и преглътна. — Не те нападам лично, Алекс. Отдавна имам своите съмнения за някои от начините, по които се държите вие, хората с дарби, а сега, с този убиец сред вас, опасенията ми са по-силни отвсякога. Вашето общество окуражава нездравословни бракове. Не е хубаво това, че имате тази сила и никаква отговорност. Вярвам, ще откриете, че този престъпник е изкривен от факта, че притежава способност, която го отделя от другите. По-добре е да се присъедините към общия поток, да забравите всичко за тази работа със сродните души и да живеете обикновен живот, който не подхранва този вид перверзия.

Устата на мама остана отворена.

— Марк, не знаех, че се чувстваш по този начин.

— Е, Мисти не си бе у дома, за да ме накара така искрено да споделя мислите си, нали? А ето и още нещо: така, както аз виждам нещата, твоята дарба ти носи само нещастие, Мисти. Местиш се от училище в училище, никога не успяваш да преодолееш свързаните с нея проблеми, тормозят те, защото си различна.

Не исках Алекс да узнава за тормоза: това ме караше да изглеждам така достойна за съчувствие.

Татко не бе свършил.

— Мислех, че можеш да я надраснеш, но с напредването на възрастта ти става все по-лошо. Иска ми се да можеше просто да я изключиш.

Вътрешно кипях. Разбирах, че това бе продиктувано от загрижеността на татко за мен, братята и сестрите ми. Това бе отчасти и самозащита, защото, тъй като Кристал бе търсач на сродни души, той вероятно бе по-загрижен за брака си, отколкото го показваше. Но въпреки че разбирах всичко това, думите му ми звучаха като неодобрение, струваше ми се, че не ме харесва — не и такава, каквато бях. Не го бях осъзнала до този момент. Винаги бе третирал лошите страни на дарбата ми като шега и беше махал с ръка на многобройните ми смущаващи моменти.

Не бе свършил.

— Сега идваш, а нямаш дори още седемнайсет, и казваш, че гените ти, или каквото и да е там, те свързва с този непознат. Той изглежда достатъчно добро момче, но аз не вярвам в уреждането на бъдещето по този начин. Той трябва да заслужи правото да бъде с теб, а не да му бъдеш поднесена на тепсия. Ти заслужаваш повече от това.

— Привършихте ли с ордьоврите? — попита келнерът, щом видя, че никой от нас не се храни.

— Не, още не. Моля ви, дайте ни още миг — каза мама и в гласа й определено се долавяше остра нотка.

Келнерът бързо се отдалечи и се скри зад паравана.

Не знаех как се чувствам. Вчерашният ден бе най-щастливият в живота ми, а днешният бе близо до най-лошия.

Мама взе ръката ми в своята.

— Свърши ли, Марк?

Татко кимна сериозно и хапна от храната си.

— Нека сега аз кажа каквото имам. Алекс, очарована съм да се запозная с теб. Моля те, прости на съпруга ми, ако звучи така, сякаш няма никакво желание да те посрещне в семейството ни. За него е трудно.

— Не можеш да се извиняваш от мое име — изръмжа татко.

— Налага се, когато не разбираш колко си груб. Тогава, по дяволите, ще се извиня вместо теб. — Дори такива обикновени ругатни бяха нечувани за майка ми, татко вдигна вежди. — Дай му време, моля те, Алекс.

— Но той е прав, не заслужавам да стана част от живота на Мисти, без да съм извоювал мястото си — каза Алекс тихо. — Мисти е подарък, а не награда, която съм заслужил.

— Много е мило да го кажеш по този начин, но никой не заслужава мястото си в нашето семейство; то му се дава, защото искаме да го накараме да се почувства у дома си. Това може да означава, че всички трябва да се променим и да се нагодим, но точно това и правим. Сигурна съм, че Марк ще си спомни това, след като се замисли. — Обърна се към мен, поставила нежно длан на бузата ми. — И, Мисти, дарбата ти е част от теб. Знаем, че понякога ти причинява мъка, но аз се надявам, че някой ден ще намериш сила. Аз не бих искала нищо в теб да се промени, тя те прави това, което си: откровено момиче, което е истинска свежест в този живот. Татко ти също те обича такава, каквато си.

— Разбира се, че я обичам! — изломоти татко. — Просто искам да й спестя болката да бъде неприспособила се.

— Не използвай тази дума за дъщеря ни? Марк, ти виждаш дарбата й като някаква добавка, а аз се опитвам да ти кажа, че тя е неразделна част от личността на нашата дъщеря. Не можеш да обичаш нещо в нея, а друго — не. — Мама посочи сърцето си. — Важно е да го разбереш, в противен случай какво ще правиш, когато другите стигнат до съшия етап в живота?

Братята и сестрите ми бяха все още прекалено малки, за да тревожат татко, макар че Гейл с нейната дарба да предугажда съдържанието на контролните работи вероятно скоро щеше да причинява главоболия, тъй като получаваше незаслужени оценки чрез измама. Наистина мислех, че не трябваше да водят този разговор пред току-що намерената ми сродна душа, но Алекс не показваше признаци, че иска да го избегне. Поне вече не той, а баща ми бе предмет на разговора.

— Но нямаше ли Мисти да е по-добре, ако беше просто... — татко затърси подходящата дума и избра погрешната —... нормална?

— Дъщеря ти не може да бъде нормална, Марк. Имаше шестнайсет години, за да го проумееш.

— Но сега това я прави мишена за онзи убиец. Ако на врата й не висеше този етикет, на който пише, че е момиче с дарба, щеше да е в безопасност.

— Не се заблуждавай. Нито един живот не е в пълна безопасност.

— Но животът на хората с дарби крие повече рискове.

— Както и този на пилотите на изтребители, но нямаше да спориш, че пилотите на изтребители не са длъжни да ни защитават.

— Може и да го оспоря, ако пилотът бе мое дете.

— В такъв случай никога няма да разрешиш на децата си да бъдат възрастни. Да си родител, означава да знаеш кога и как да оставиш детето да върви по пътя си.

— Обаче аз никак не искам да я видя да върви по пътя си и да попадне в погрешни ръце.

Потрих потните си длани в коленете си. „Съжалявам, Алекс.“

„Недей. Разбирам баща ти. За него това трябва да е ужасяващо.“

„По-мил си към него, отколкото аз мога да бъда в момента.“

— Татко? — намесих се 6 спора им.

— Да, скъпа?

— Наистина ли мислиш, че ще бъда по-добре без дарбата си, не само това нещо с истината, но и телепатията, телекинезата и така нататък?

Той, изглежда, се чувстваше неудобно и трошеше хляба си.

— Предполагам, че ако можех да избирам, щях да съм щастлив да притежаваш другите аспекти, но знам, че те боли, когато казването на истината влошава нещата.

— Но ме боли повече, когато казваш, че не съм дъщерята, която искаш. — Усещах как сълзите напират в очите ми, а в гърлото ми се образува буца.

„Той те обича, сладката ми“, каза Алекс.

Татко преглътна.

— Не исках да прозвучи така.

— Така ли?

— Ако видиш детето си, запътило се към опасността, няма ли да се опиташ да го спреш?

— Не знам. В този случай мисля, че ако знам, че трябва да поеме по тази пътека, щях да помоля да вървя с нея и да й помогна.

Татко изпадна в мрачно мълчание.

Както и можеше да се предположи, останалата част от вечерята бе ужасна. На Алекс вероятно му се искаше никога да не ме бе срещал — нито мен, нито семейството ми; майка ми бе смутена; а татко бе сам в крепостта на нормалните хора и искаше ние, останалите, да влезем вътре. Сбогуването във фоайето не реши нищо. Татко ме дари с по-дълга от обикновено прегръдка, но не можеше да върне думите си назад. Това е проблемът с дарбата ми: не можеш да се защитиш така, както чуваш политиците да го правят: „Не бях разбран правилно“, „Изразих се погрешно“ или ,Думите ми бяха извадени от контекста“. Аз излъчвам истината като с мегафон и не оставям съмнение у никого какво е било казано и какво е било чуто.

Да отида в изгнание на Северния полюс, както направил Франкенщайн, когато открил, че въздействието му върху околните е прекалено голямо бреме, ми се стори много привлекателна идея.

В отговор на идеята Алекс излъчи картина как той и аз седим в иглу един до друг.

„Съжалявам.“

„Недей.”

„Той беше ужасен.“

„Той се беше поболял от тревога. Повярвай ми, по-добре е да имаш прекалено загрижени родители, отколкото такива като моите.“

Отново бяхме стигнали до плоскодънните лодки.

„Да седнем в една от тях“, предложи Алекс.

„Заключени са.“

„И това е проблем?“

Алекс отиде първи, после, след като свърши работата си, ми направи знак да го следвам. Подаде ми ръка и ме покани в лодката с мил поклон. Нямаше възглавнички и беше малко влажно под седалката, но бе добре просто да поседнем за миг и да се полюляваме леко върху водите на Кам. Светлините на едно заведение се разливаха по водата, на прозорците блестяха коледни украшения. Като рев от далечна битка до нас достигаше шумът, вдиган от хората, които викаха на бара, за да чуят поръчките им. Тук долу, сред сенките, беше тихо. Чувах ромоленето на поток, който се вливаше в реката, както и плискането на водата в страните на лодката. Алекс седеше до мен, прегърнал ме през раменете, предлагащ силата си за подкрепа.

— По-добре ли си?

Облегнах глава на него.

— Да.

— Може би следващия път трябва да се видя с него насаме, да използвам дарбата си, за да изясним нещата.

— Той въобще не би ти вярвал, ако разбере какво правиш.

— Предполагам, че е така. — С раздразнение Алекс удари свободната си ръка в коляното си. — Той е единственият на този свят, когото искам да впечатля, и не мога да направя онова, в което съм така добър.

— Нямаш нужда от това, не се налага да използваш дарбата си. Ще трябва да те приеме такъв, какъвто си, а не такъв, какъвто ще го накараш да мисли, че си.

— И какъв точно? Момче без семейство и с дарба, която той мрази? Да, разбира се, че ще ме хареса.

Иронията му причиняваше болка.

— Моля те, недей. Когато казваш нещо с противоположното значение, сякаш дълбаеш в зъба ми.

— Съжалявам. За миг забравих. — Издиша раздразнено. — Не е лесно, нали?

— Нима мислеше, че ще е?

— Въобще не мислех. Не те очаквах в живота си.

Чувствах се изтощена и готова да заплача, обаче не исках той да мисли, че партньорката му е емоционална развалина.

— Не можем ли просто да сменим темата, Алекс? Да мислим за нещо друго?

— Съжалявам. Нямах предвид да седим тук и да говорим за случилото се. Исках да прекараме няколко мига на спокойствие. Само ти и аз.

Нещата си дойдоха на мястото, когато престанахме да спорим. Заедността ни нямаше нужда от извинения и подлагане на съмнения; тя просто беше. Започвах да виждам, че това е сърцевината на връзката между сродните души.

След пет минути покой, които минаха покрай нас като водите на реката, бях готова да бъда оптимист.

— Ще го спечелиш — казах. — Ти си удивителен, мил и любящ, а когато види това, което виждам аз, ще бъде щастлив заради мен.

Алекс ме целуна по върха на главата.

— Надявам се да е така, Мисти. Никога не съм искал нещо така силно, както теб в живота си, а той е голяма част от твоя свят.

Отдръпнах се, за да мога да го погледна в очите.

— Да, важен е, но Алекс, ти също си важен. Няма да се стигне до това, но ако трябваше да избирам между вас, ти щеше да спечелиш.

Той изглеждаше леко смутен.

— Никой не ме е поставял на първо място. Никога.

— Е, сега аз те поставям на първо място. Така че свиквай с това. — Наведох се за целувка.

— О, мога много бързо да свикна с това. — Той се усмихна и погали устните ми с палец, придумвайки ги ласкаво да се отворят. След това устата му се съедини с моята.