Мисти

ВТОРА ГЛАВА

След като взехме душ и разопаковахме багажа си, се събрахме в кухнята за военен съвет. Домът ми във Великобритания беше в китно лондонско предградие; къщата на Опал беше в подобен комплекс в Кейптаун: „Зуансуик“, благоденстващ квартал с невероятни къщи и градини, намиращ се южно от центъра. Климатът в Кейптаун е един от най-добрите, ето защо всичко изглежда свежо и зелено, с изключение на скалистите склонове на планината Тейбъл, които се издигаха над пейзажа. Върхът тънеше в облаци, образували се при срещата на влажния морски въздух с Африка. Съпругът на Опал и нейна сродна душа — Мило Кар, беше зъболекар-хирург; тя беше адвокат, но в момента не работеше, за да може да бъде с децата си. Къщата им беше прекрасно място, в което да прекарам ваканцията: дълга ниска сграда с простиращи се тревни площи и кръгъл басейн, макар че през по-студените и по-влажни зимни дни само най-смелите плувци можеха да се потопят в него. Сред тях бях аз. Идвайки от Англия, щях да се възползвам и от най-малкия лъч слънчева светлина и бях извадила банския си, в случай че по-късно станеше по-топло.

Но едно по едно: великият момент на Уриел.

Опал постави на кухненската маса пред нас чашки с кафе, после донесе и чиния с домашни бисквити. През панорамния прозорец зад нея виждах момичетата да играят на люлката, която висеше от сребристия дъб в далечния край на моравата; Бранд седеше в кошарка и разговаряше оживено с Нати, шоколадовия лабрадор на семейството. Картините и моделите на момичетата украсяваха всеки свободен сантиметър от кухненските шкафове: произволна колекция от еднорози, лица от семейството, пеперуди и животни от Африка. На всеки свободен перваз и издатина бяха поставени растения в саксии, които бяха щастливо разцъфтели. Помислих си, че къщата е гостоприемна, макар и малко разхвърляна, което вероятно бе успокояващото въздействие на Мило върху леля ми, тъй като тя беше известна сред братята и сестрите си като маниачка на реда, добър нагледен пример за уравновесяването на дарбите на две сродни души.

Взех бисквита и отхапах.

— Хмм-хмм — шоколадови! Ти ли ги направи?

Опал най-после седна. Носеше голяма папка със себе си, която разпръсна трохите, когато я постави пред Уриел. Кафето в чашата му образува вълнички, които се разпространяваха от средата към краищата й.

— Едва ли, Мисти. Нямам време да готвя. Бях прекалено заета с това. Уилоу и баща й ги направиха снощи.

— Комплименти на готвачите — каза Уриел. — Какво е това?

— Проучването ми. — Опал отпи от кафето си. — Върху потенциалната ти сродна душа — включени са онези, които са на подходяща възраст и отговарят на доловеното от Кристал. Това са само онези, които са известни на Мрежата хора с дарби, но трябваше да започна отнякъде. За да ти спестя време, съм стеснила кръга до една, която е начело. — Погледна материала и смръщи леко вежди. — Разбира се, не можем да изключим възможността там някъде да има кандидатка, която не знае за нас.

— Много си старателна.

— Адвокатска подготовка. — Опал сви рамене като че ли това бе достатъчно обяснение. Тя също имаше дарба. Нейната бе да реставрира, да възвръща на нещата първоначалното им състояние, която се съчетаваше добре с натрапчивия й импулс да се грижи за всяка подробност. Щеше да бъде истинска сензация като реставратор на картини, но беше изненадала семейството, като бе избрала закона. Беше обяснила, че предпочита да връща справедливостта в живота на хората, а не да полага петънца боя в произведенията на старите майстори. — Любимата ми е най-отгоре, няма друга толкова подходяща като нея. Ще видиш, че съм събрала много информация за нея, образование и професионални квалификации. Работи в детското отделение на болницата „Гроут Скур“. Поопознах я малко, докато лекуваше Бранд от лошо гръдно възпаление.

— Ръката на Уриел, който обикновено бе така спокоен, трепереше леко, докато отваряше папката на първата снимка.

— Франси Кътси. — Изучаваше снимката й, пръстът му проследи очертанията й, после той я остави с озадачено изражение. — Странно, очаквах нещо, не знам какво, нещо повече, когато я видя.

Опал му се усмихна с разбиране.

— Не винаги е като светкавица, Уриел. Двамата с Мило не бяхме сигурни, докато не сме свързахме телепатично.

— И тогава? — запитах, любопитна да чуя тази част от историята.

Тя се усмихна широко.

— Електрически шок! — Тя се изчерви, а ние се засмяхме.

— Браво, чичо Мило!

— Да, но... — Опал прочисти гърлото си, ала прекалено късно, за да скрие смущението си, че е казала това. — Запитах Франси дали можем да се срещнем в кафенето на болницата след смяната й. Споменах, че ще доведа гости с дарби, които посещават Кейптаун за първи път.

— Какво очаква тя от нас? — попита Уриел.

— Казах й, че двамата с Мило сме много скучни домакини, тъй като децата ограничават забавленията ни, и се питам дали тя не може да ви запознае с някои от по-младите местни. Утре вечер ще събере група. Достатъчно скоро ли е за теб?

Той преглътна.

— Да.

Опал го потупа по ръката.

— Прегледай папката. Тя е прекрасно момиче, много надарена в работата си.

Уриел кимна, но виждах, че е разочарован. Вероятно това бе само ефектът на часовата разлика и му го казах.

— Права си. Трябва да поспя. — Взе папката. — Имаш ли нещо против да я занеса в стаята си?

— Абсолютно не. Ще ви кажа кога е време за обяд. — Опал нервно прибра трохите в шепата си.

Изчакахме го да излезе от стаята и едва тогава погледите ни се срещнаха.

— О, боже! — каза Опал. — Мислиш ли, че трябва да се обадя на Кристал?

— Да не изпадаме в паника, лельо. Това е само първата кандидатка.

— Мисля, че успях да убедя сама себе си, че съм свършила добра работа и съм намерила подходящата жена, но сега не съм сигурна.

Бранд започна да хленчи, защото Нати го бе оставил и бе отишъл при момичетата. Опал използва телекинетичните си способности, за да накара плюшеното му мече да танцува жига⁴ пред него. Той започна да се смее гърлено.

— Прекрасен е — казах. — Толкова е сладък. Всички момиченца от детската градина ще се влюбят в него.

— А всички момчета с психични способности ще се влюбят в теб. Само се надявам Франси да е достатъчно издръжлива да понесе утрешния ден. Трябва да е заподозряла, че съм намислила нещо.

— Защо?

— Дарбата й е да чете мисли. Затова е толкова добра в работата си: може да долови мислите дори на най-объркания малък човек, който не разбира какво го кара да се чувства зле. Страхувам се, че ще очаква да се случи нещо много важно.

Почувствах се като в момент на дежавю. Нима не бях водила подобен разговор с Кристал? Изглежда, всички жени от моето семейство се чувстваха отговорни за всичко.

— Вината не е твоя, лельо. Ти стори всичко, на което си способна. Както и да е, ще бъда там и ще помогна и на двама ви да разберете истината.

Уриел беше направил всичко за успешната си първа среща с потенциалната си съпруга; излезе от спалнята си избръснат, спретнат и облечен във внимателно подбрана зелена тениска с дърво отпред и избелели дънки, които подчертаваха прекрасната му златиста кожа и мускулестото му стройно тяло на колоездач. Аз се появих от стаята си с вид на човек, имал близка среща с ножица за подрязване на храсти. Бях направила грешката да си измия косата, преди да си легна, забравила, че лосионът ми за укротяване на къдрици е в контейнера за отпадъци на летище „Хийтроу“.

Вдигнах ръка, когато Уриел и Опал ме видяха.

— Недейте! Знам.

Хейзъл влезе в кухнята с акробатично премятане встрани.

— Хей, Мисти, какво е станало с косата ти? Изглеждаш смешно.

Точно тогава изпитах силно негодувание от спретнатите черни плитки на Хейзъл. Опал беше избегнала проклятието на ситно къдравата коса, която бе наследена от някои членове на семейството ни, и така и децата й бяха освободени от това нещастие.

— Не изглеждам смешно, Хейзъл. Просто настройвам на честота алпаката вътре в мен.

Бранд издаде звук, подобен на пронизителен магарешки рев.

— Какво беше това? — попитах.

— Мисля, че имитира разтревожения вик на алпаката — каза Уриел и се наведе към момченцето. — Това е страхотно. Откъде го научи?

Бранд нададе вой като вълк.

— „Дискавъри Ченъл“ — каза Опал. — Кара Нати да му носи дистанционното, когато съм с гръб. Обича предаванията за природата. И се чудиш защо още не съм се върнала на работа? Помисли какво може да направи в яслата. — Засмя се и поклати глава. — Мило, тръгваме!

Чичо Мило влезе откъм градината, носейки Уилоу на гръб. Нисък, закръглен мъж с високо чело, сродната душа на Опал имаше телосложение, което служеше по-скоро за опора, отколкото за постигане на бързина. Имаше дарбата да кара нещата да растат и цъфтят, така че около него обикновено беше много спокойно. Но не и днес. Вместо да ни успокои с мъдри думи, той изглеждаше разтревожен.

— Надявам се да мине добре, Уриел. Желаем ти успех. — Той протегна ръка и стисна тази на американския си гостенин. Ето още един, който се държеше така, сякаш ни предстоеше важна битка.

— Добре, да тръгваме тогава. — Поех към вратата, преди Уриел да се е уплашил прекалено.

За щастие, пътуването до болницата не продължи много. Опал паркира на паркинга за посетители и стъпихме на влажния асфалт. Вечерта щеше да бъде слънчева след по-рано изсипалия се дъжд; пред нас се простираха дългите ни сенки и ни придаваха вид на извънземни. Бутнах Уриел с лакът, поставих пръсти до ушите си и ги помръднах като антени с надеждата да го разсмея.

— Какво правиш, за бога? — попита Опал, заключвайки колата с натискане на бутона на дистанционното.

Обикновените хора биха измислили някаква лъжа, нещо като това, че масажират слепоочията си, но аз не мога.

— Правя марсианец? — изречението излезе с въпросителен знак накрая, тъй като разбрах колко глупаво звучи.

— Ако не можеш да приемеш това сериозно, Мисти, може би щеше да е по-добре да останеш в колата. — Тонът й издаваше неодобрение и раздразнение от моите глупости, тя също бе нервна.

Уриел ми се усмихна.

— Всичко е наред, Опал. Тя ме кара да се отпускам. Чувствам се малко като риба на сухо. Знаеш ли, Мисти, напомняш ми за Ксав, но в добрия смисъл. — Прегърна ме през раменете и двамата поехме към срещата със съдбата му. — Той е клоунът на нашето семейство.

Настанихме се с питиетата си около маса с мозаечна шарка до вратата на кафенето. Ароматът на кафе се бореше с антисептичната миризма на фоайето на болницата — ароматът на кафе побеждаваше. Разбърках малиновото си фрапучино, наслаждавайки се на мраморния ефект през чистото стъкло. Опал поглеждаше часовника си на всяка минута.

— Тя закъснява.

— Предполагам, че с нейната работа не може просто да си тръгне в края на работното време — каза Уриел тихо. Кракът му под масата танцуваше нервно. Трябваше да направя нещо, за да го накарам да се успокои, или това щеше да бъде един неловък първи ден от остатъка от живота им.

— Добре, Уриел, ако можеш да си някакво животно, кое щеше да избереш? — Умът ми все още разсъждаваше над онази работа с алпаката, затова този бе първият въпрос, който ми хрумна. Обожавах разговорите, които започваха с „ако“, но само при условие, че не включваха лъжи и нищо в тях не ме караше да заставам нащрек.

— Мисти! — Опал дотолкова звучеше като майка ми, че беше обезпокоително.

— Не, всичко е наред. Опита се да ме разсее, докато чакаме. — Поне Уриел ме разбираше.

Леля ми издаде смешно тихо изсумтяване. Оприличих я на цирково пони, което отмята недоволно гривата си.

— Ще започна аз. Винаги съм мислела, че бих искала да бъда делфин — признах. — Страхотна способност за плуване, съчетана с огромна усмивка: какво да не харесаш?

Зад Уриел се приближи жена със стетоскоп в джоба. Франси, трябваше да е тя. Дребна, с късо подстригана тъмна коса, обрамчила малкото й личице. Стори ми се прекалено млада за лекарската престилка, напомняше ми за Пийс и Фелисити, когато ги заловях да се клатушкат наоколо, обули обувките с високи токчета на мама. Лицето на Опал грейна, но Уриел още не я беше забелязал. Франси спря, защото не искаше да прекъсва Уриел, който вече бе започнал да говори.

— Ако бях животно, щях да бъда... — Потърка гърдите си, после, когато му хрумна идея, се наведе напред. — Да, щях да бъда кондор. Представи си да летиш над Андите. Удивително. — Разпери ръце.

— Да, това би било удивително — каза Франси.

Уриел скочи и се изправи, а краката на масата застъргаха по пода, издавайки ужасен звук. Ако той беше кондор, щеше да изкряска изненадано и да се раздели с няколко от перата си.

— Здравейте. Аз съм Франси Кътси. — Стисна спокойно ръката на Уриел. — Предполагам, че ти трябва да си Уриел. Радвам се да те видя отново, Опал. А това трябва да е племенницата ти; Мисти⁵, нали? — Засмя се. — Звучи странно в слънчев ден.

— Да, често го чувам.

— Съжалявам, предполагам, че е така. Добре дошли в Кейптаун. — Съблече бялата си престилка и я преметна през гърба на стола. — Мога ли да ви донеса нещо?

— Добре сме, благодарим. — Уриел посочи почти недокоснатите ни питиета.

— Ще се върна след секунда. — Тя отиде до бара, за да си поръча кафе.

Заради Уриел се опитвах да не бъда нервна, но не можех повече да сдържам вълнението си.

— Е?

Погледът на Уриел проследи Франси, която си бъбреше с барманката.

— Не знам. Не съм сигурен какво се предполага, че трябва да изпитвам.

Опал не изглеждаше щастлива, наистина мислеше, че е решила случая.

— Моля те, дай й шанс. Тя ти подхожда съвършено по възраст, Уриел.

— Не че не съм благодарен за цялата ти работа, Опал. Тя е хубава и талантлива, но явно, че за мен не изпъква сред тълпата... а братята ми казаха, че това е първото, което са забелязали у партньорките си.

— Изчакай да се върне и пробвай с телепатия. — Размърдах се на мястото си, неспокойна заради напрежението и разочарованието на Уриел. Не си бях представяла момента така: бях очаквала между тях да премине електричество, а не се беше получило така. Щеше ли все пак да се наложи да включим и Кристал? Бях й обещала, че ще се погрижа. Разочаровах я.

Срещу нас седеше мъж, който тихо и мирно поделяше сандвича си с жена в напреднала бременност. Изведнъж той скочи и удари с юмрук по масата. Бъдещата майка го погледна шокирано.

— Какво искаш да кажеш с това, че бебето не е мое?

— Това ли казах?

— Да!

— Щях да ти кажа... рано или късно.

Мъжът захвърли ключовете за колата на масата и излезе.

— Ще взема автобус до вкъщи.

— Мейсьн, Мейсьн! — Тя взе ключовете и забърза след него. — Съжалявам!

— Не знам как можеш да кажеш това! — възкликна сестрата, която минаваше с две приятелки. — Винаги си твърдяла, че харесваш Бенджамин. Той не е от онези противни типове.

Имаше пробив в бариерата, която бях образувала около дарбата си.

Опал зарови глава в ръцете си, защото знаеше какво става. Аз бях ужасена. Много по-лесно е да изгубиш контрол, отколкото да го възстановиш, след като стигнеш до определена точка. Представете си игра с пръчици от дърво или слонова кост: лесно е да ги изпуснеш, но е почти невъзможно да ги събереш, без да разклатиш другите.

— Направи нещо — помоли ме тя.

— Правя, правя — опитах се да събера всички онези пръчици на казването на истината, които ми бяха избягали. Сърцето ми биеше тежко. Трябваше да свърша, преди Франси да се е върнала, но тя вече вървеше към масата ни.

— Мразя работата си — изръмжа сервитьорът срещу изненаданата жена, която го бе помолила да избърше масата. Той носеше значка, на която пишеше: „Радвам се да помогна“.

— Защо работите тук тогава, след като ви е толкова трудно да угодите на клиент?

Той отвори уста, твърдо решен да се извини за липсата си на маниери, но отвърна:

— Клиентите като вас винаги се оплакват. Не мога да ви понасям вас, хленчещите.

Франси се върна с чаша лате с богат каймак.

— Ето какво: заслужавам това след цял ден с тези досадни консултанти. — Тя смръщи вежди. — Нима току-що казах това на глас?

— Страхувам се, че да. — Сега Уриел имаше доста весел вид.

Франси насочи вниманието си към мен. Ако можеше да чете мисли, щеше да знае, че в момента крещя: „Помощ!“ и „Извинявайте всички!“.

— Тя има дарба за истината?

— Проклятие — измърморих.

— И е изгубила контрол, защото... — погледът на Франси се премести върху Уриел — ...се е тревожела, че все пак е възможно да не си моята сродна душа? Опал, какво си планирала зад гърба ми?

Опал не можеше да се измъкне с лъжа, както би съумяла при нормални обстоятелства.

— Исках Уриел да се срещне с теб, защото мислим, че бракът е възможен. Датите ви на раждане са близки, а търсачът на сродни души спомена бяла сграда в Кейптаун. Веднага си помислих за болница.

Франси се обърна отново към Уриел.

— Съжалявам. Не че не си великолепен мъжки екземпляр, но няма шанс дори с подсказванията от страна на търсача на сродни души.

При това категорично отхвърляне Уриел премигна.

— Защо? Не трябва ли поне да проверим чрез телепатия?

Тя го потупа по ръката.

— Повярвай ми, знам.

— Откъде знаеш? Откри ли сродната си душа?

— Не.

— Тогава защо?

Тя отпи от кафето си, а очите й искряха над ръба на високата чаша.

— Сродната ми душа, когато я срещна, никак не е вероятно да изглежда като модел от модно списание.

О, изглежда, че в папката на Опал липсваха някои основни факти за Франси.

Никога преди не бях виждала Уриел да се изчервява толкова силно.

— Неловко — прошепнах.

— Извинявам се, че ти изгубих времето — каза той сковано.

— Не се тревожи. И не мисля, че си изгубил и секунда от времето ми. Благодаря, че си помислил за мен. Поласкана съм. — Отпи от кафето си, а погледът й замислено обхождаше Уриел. — Може и да не си моят партньор, но мисля, че ще е добре да те запозная с близначката си.

— Близначка? — Уриел изглеждаше така, сякаш му бяха нанесли силен втори удар. Добре че беше седнал.

— Да, тя се казва Тарин. Мога да те уверя, че за нея няма да си губене на време.

Не можех да се сдържа и започнах да се кикотя. Контролът, който бях успяла да си възвърна, отново отиде по дяволите. Опал щеше да бъде толкова смутена, че е поставила Уриел в тази ситуация.

— Имаш близначка? — Опал изглеждаше ужасена. — Как съм могла да пропусна това?

— Защото тя не иска да бие на очи и не участва в Мрежата. Намира дарбата си за... неприятна и се опитва да не я излага на показ. — Франси ме побутна. — Колкото и да ми харесва да те чуя да се смееш, може ли да направиш услуга на всички ни, Мисти, и да се стегнеш, преди да си станала причина за уволняването на няколко от служителите тук?

— Мисля, че е по-добре да си тръгна. Ще се види ... — Хлъцнах. — Ще се видим в колата.

Когато Уриел, Опал и Франси се приближиха до волвото, вече бях възвърнала контрола си.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Странно, веднага щом ти си тръгна, нещата се нормализираха — каза Франси сухо.

— Съжалявам.

— Все още ли си готов да дойдеш да се срещнеш със сестра ми? Когато Опал ме помоли да ви запозная с по-млади хора, планирах да ви заведа на барбекюто, което Тарин организира тази вечер за някои от нейните ученици. Те са на твоята възраст, Мисти, затова помислих, че ще е по-забавно за теб, отколкото да си в компанията на моите приятели лекари.

Усещах, че Франси има съмнения дали да ме заведе на организираното от сестра й барбекю, особено като се имаше предвид, че Тарин можеше да се окаже ТЯ (втори опит). Реших, че Уриел трябва да отиде.

— Искаш ли да бъда там? — „Не се чувствай наранена, ако те изпрати у дома“, казах си. Щях да бъда, разбира се, но щях наистина да се опитам да не го покажа.

Той не отговори веднага, търсейки най-дипломатичния отговор, защото знаеше, че ще усетя, ако излъже.

— Готов съм да поема риска. Но мислиш ли, че ще успееш да контролираш дарбата си, Мисти?

Реших да се придържам към истината.

— Обещавам. Ще направя всичко, което мога.

— Уредено е тогава. Колата ми е ей там. — Франси махна на Опал. — Ще ги доведа по-късно. Поздрави Бранд от мен.

Виждах, че леля ми иска да остане и за следващия етап на лова, но беше обещала да се върне, за да сложи децата да си легнат.

— Късмет! — извика Опал и се качи в колата.

— Тарин ни очаква. — Франси ни поведе към бялото беемве със сгъваем покрив. — Повечето от хората на партито нямат нищо общо с нас, хората с дарби, така че, ако се случи — хвърли кос поглед на Уриел, — ще намерите ли някое местенце, където да бъдете насаме? Не съм я предупредила.

— Нямам проблем с това — каза Уриел и устните му се извиха в усмивка, която предполагаше, че се сеща за много начини, по които да оползотвори уединението с току-що откритата си сродна душа.

Възстановяваше се бързо след удара върху увереността му, който срещата с Франси вероятно му бе нанесла.

— Имаш ли добро усещане? — запитах тихо.

— Странно, но да, макар че човек би помислил, че бих могъл да си извлека поука от току-що случилото се и да не очаквам много. Тарин. Името вече ми харесва.

Потупах го по рамото.

— Страхотно.

Тарин живееше в къща в предградието „Рондебош“, недалеч от болницата. Разположена на територията на училището, в което Тарин работеше, къщата всъщност бе сладко малко бунгало със закрита веранда по цялата дължина на сградата, заобиколена от градина, която нямаше нужда от грижите на чичо Мило, за да разцъфти. Зеленината продължаваше и зад оградата, където имаше игрище, обхващащо декари земя с издигащи се бели колчета, пърпорещи мрежи на футболни врати и павилион за крикет. Всичко в това училище излъчваше атмосфера на привилегии и богатство.

Докато минавахме през портата, видях, че партито е вече в разгара си. Гостите бяха като че ли предимно момчета, облечени в бели ризи и сини дълги или къси панталони. Забелязах белите сгради на училището по-нагоре по алеята. Може би Кристал все пак бе доловила ясно тази подробност?

— Нека позная: това е частно училище за момчета — казах и неспокойствието ми нарасна. Когато Франси бе споменала „хора на моята възраст“, бях помислила за момичета. Никога не се справях добре с момчетата. Никога. Сред хората навън бях грациозна колкото жираф върху ледена пързалка.

— Да, разбира се. Те са прекрасни момчета. Толкова зрели за възрастта си.

А аз бях момиче, което правеше антени на марсианец и имаше ужасно къдрава коса. Трябваше да си отида у дома с Опал, докато все още можех, Франси ми се усмихна в предното огледало така, сякаш бе чула мислите ми.

— Виждаш ли я? — Разбира се, мислите на Уриел следваха съвсем различна посока от моите.

Напомних си, че съм тук заради него. Не ставаше въпрос за мен.

Франси паркира пред бунгалото, слезе и махна на жената, която се въртеше около барбекюто. По-възрастен мъж с шапка на главен готвач държеше щипка и обръщаше бургерите.

— Страхотно, успяхте! — Сестрата на Франси се отдели от грила, за да ни посрещне подобаващо.

— О, мили боже! — тихо възкликна Уриел.

Тарин със сигурност заслужаваше подобно благоговение: беше толкова красива. Дълги загорели крака, добре очертани от сините къси панталони, стойка на балерина, водопад от тъмна коса: чудех се как изобщо което и да било момче от класа й би могло да се концентрира. Може би обаче най-удивителното в нея бяха очите й: огромни и кафяви, с дълги тъмни мигли. Нещо в мен откликна — а предполагам, че Уриел изпитваше същото, но стотици пъти по-силно. Усещах, че и на двамата ще им е добре заедно и това ще се дължи на нещо повече от добрия им външен вид. За мен беше като чувството, което имам, когато чуя някой да говори истината и само истината.

Стъпките на Тарин станаха колебливи.

— Какво става, Франси?

Сестра й изглеждаше развеселена.

— Защо ти не ми кажеш? — Скръсти ръце и отстъпи назад, така че следващият ход да е техен.

— Тарин Кътси, аз съм Уриел Бенедикт, твоята сродна душа. — Той протегна ръка, но виждах блесналите в очите му сълзи.

— Да! — Свих ръка в юмрук и замахнах във въздуха.

Тарин подаде ръка и му позволи да хване дланта й. Бедната жена изглеждаше като че ли бе ударена по главата с тъп инструмент, толкова силен бе шокът й. Той я придърпа към себе си, за да може да я прегърне и да й предложи утеха, докато тя успее да възвърне равновесието си. Сега те разговаряха чрез телепатия. Бяха така съвършени, прегърнали се през кръста, телата им леко раздалечени, главите им допрени една до друга, така че силуетите им естествено описваха формата на сърце.

— Хайде, Мисти. По-добре да ги оставим сами. Нека те представя на някои от другите хора тук — Франси ме хвана за лакътя.

— Ти знаеше, нали?

— Нека просто да кажем, че имах много добро чувство за него още щом го видях. Двете с близначката ми не сме идентични, но понякога мога да долавям чувствата й и по отношение на него стана нещо такова.

Погледнах назад. Уриел водеше Тарин по-навътре в градината, където храстите щяха да ги скрият от останалите гости.

— Бързо напредва — измърморих.

— Но не си истински изненадана — Франси отново бе доловила мислите ми.

— Трябва да видиш останалите му братя. Предава се в семейството. — Просто исках и за мен да има някой като братята Бенедикт, когато дойде времето да срещна сродната си душа.