Медната ръкавица

ГЛАВА ОСМА

Магът изпрати Тамара обратно в стаята и. Тя си тръгна, без да поглежда Кал, свела глава и с увиснали рамене. Той не и отвърна нищо. Трябваше да остане и да отговори на безброй въпроси относно това какво е видял и какво не е видял, как се е държал Алистър и дали е говорил за Константин Мадън. Питаха Кал дали баща му и Константин са били приятели, дали Алистър е говорил за майката на Кал, Сара, по начин, от който се предполага, че иска да я върне от мъртвите. - Възможно ли е това? - попита Кал, но никой не му отговори.

Кал успя да прецени, че ако Аарън, а и дори Тамара вярват в това, че Алистър не е съюзник на Врага, майсторите бяха убедени, че е предател или луд. Или луд предател.

Ако Кал бе искал така да очерни Алистър, че никой да не му повярва, когато каже, че в Кал живее душата на Константин Мадън, нямаше да може да се справи по-добре. Това трябваше да го изпълни със задоволство, но не стана така.

Бе страшно ядосан на себе си и още повече на Тамара.

Стана късно, когато го пуснаха и майстор Руфъс го отведе до стаята му.

- Разбирам защо не искаше да видиш баща си, когато те посети.

Кал не отговори. Възрастните имаха невероятната дарба да споменават очевидното и да споделят кога нещо им е станало ясно.

- Трябва да знаеш, че не си в никаква беда, Калъм - каза Руфъс. - Никой не би очаквал да предадеш тайните на баща си, но такова тегло не е трябвало да бъде поставяно на раменете ти.

Калъм не отвърна. Бе говорил часове наред. Нямаше какво повече да каже.

- Баща ти стана много ексцентричен след войната. Може би никой от нас не искаше да види колко екстремно е поведението му. Да работиш с елементите е изключително опасно. Може да подчиниш света на волята си, но с цената на психиката си.

- Не е луд - сопна се Кал.

Майстор Руфъс спря и погледна внимателно Кал.

- Не бих споменал това на места, където могат да те чуят - рече той. - По-добре да мислят, че е луд, отколкото съюзник на Врага.

- Вие за луд ли го смятате? - настоя Кал.

- Не мога да си представя, че Алистър се е съюзил с Константин - отговори след кратка пауза Руфъс. -Обучих и двамата. Бяха добри приятели, наистина. Но никой не бе до такава степен предаден от пропадането на Константин в злото, колкото Алистър. Никой не искаше толкова много да го срази, колкото той го искаше, особено след смъртта на Сара. Няма по-голяма измяна от тази на приятел.

Кал погледна към Руфъс и се почувства замаян. Помисли за Аарън, който бе роден да победи Кал. Бе му предречено дори да не го знаеше.

- Някои хора са създадени да бъдат приятели, а други да станат врагове - каза Руфъс. - В крайна сметка вселената винаги се наглася.

- Във всичко има баланс - промърмори Кал. Така казваха алхимиците.

- Точно така - Руфъс постави ръка върху рамото му. Това го изненада толкова, че той подскочи. - Ще се оправиш ли?

Кал кимна и се прибра в покоите. Тя бяха празни. Както Тамара, така и Аарън бяха в спалните си, чиито врати бяха плътно затворени. Влезе в собствената си стая и легна облечен. Пакостник вече спеше върху завивките. Кал изтегли Мири от ножницата и я вдигна така, че да може да я види, да забележи извивките по металното острие.

Мир.

Свали ръка до тялото си и затвори очи. Бе прекалено уморен дори да се преоблече.

На следващия ден се събуди от звъна на първата камбана. Той означаваше, че вече е закъснял за закуска. Не бе ял нищо предната вечер и се почувства немощен, сякаш са го ударили няколко пъти в стомаха.

Сложи си чиста униформа и обу ботуши. Нито Тамара, нито Аарън го чакаха в хола пред стаите. Или бяха решили, че го мразят, или изобщо не знаеха дали се е прибрал предната вечер.

Кал тръгна схванат към трапезарията, следван от обсебения вълк. Гъмжеше от чираци. Ученици от Желязната година със сиви униформи обикаляха наоколо, правеха физиономии над купчините шарени лишеи и зяпаха огромните парчета гъби на грил.

Няколко ученици от Сребърната и Златната година седяха на групички, завърнали се от мисии и оглеждащи се презрително, сякаш вече са станали майстори.

Аарън бе седнал на масата с още няколко ученици от Медната година. Селия бе там заедно с Гуенда, Раф, Лоръл и Джаспър. Чиниите пред тях бяха чисти.

Тамара бе на друга маса с Кимия и приятелките си. Кал се запита дали е разказала на всички за Алистър и дали се хвали каква героиня е, но той вече не можеше да направи нищо по въпроса. Въздъхна и започна да сипва печени лилави грудки, които ухаеха на каша. Взе и малко беконов лишей за Пакостник. Яде прав, за да не сяда до никого. Не бе сигурен, че е добре дошъл където и да е.

Когато втората аларма иззвъня, Кал се отрави към майстор Руфъс, който бе седнал с останалите майстори.

- Ах - рече майстор Руфъс, като викна Тамара и Аарън с махване на ръката си, -време е да започваме уроците си.

- Ура! - каза саркастично Кал. Майстор Руфъс го изгледа, след което се изправи и ги отведе от трапезарията. Кал, Аарън и Тамара изостанаха от него като опашката от нещастна комета.

- Добре ли си? - попита Аарън и застана рамо до рамо с Кал, докато майстор Руфъс ги водеше надолу по каменните стъпала, издълбани в скалата. Стълбите се виеха все по-надолу, все по-надолу като спирала. Малки блестящи саламандри тичаха по тавана. Кал отново се сети за Уорън.

- Зависи от това дали си на нейна страна, или на моя - отвърна Кал.

Той погледна към Тамара, която сви устни. Изглеждаше така, като че иска да блъсне Кал надолу по стълбите.

- Защо трябва да има страни? - ядоса се видимо Аарън.

- Защото предаде баща ми! - изсъска Кал. - Никой истински приятел не би направил подобно нещо. Обеща да опази тайната ми и излъга. Тя е лъжкиня.

- Един истински приятел на Аарън не би защитил човек, който се опитва да го убие! - сопна се Тамара.

- Но ако ми беше приятелка, лъжкиньо, щеше да ми повярваш, че не това се опитва да направи Алистър!

Тамара го изгледа, излъчвайки нещо по-лошо и от гняв. Със съжаление.

- Не разсъждаваш трезво, Кал.

- Нито пък ти! - извика той, но майстор Руфъс се завъртя и се извиси и над тримата.

- Още една дума за Алистър Хънт - рече той, - и вместо вечеря ще сортирате пясък.

Кал бе изкарал първата си седмица в Магистериума, сортирайки пясък, така че бе по-склонен да се изправи срещу елементал на Хаоса. Млъкна. Същото направиха Аарън и Тамара. Тя изглеждаше мрачна, а Аарън - нещастен. Гризеше си ноктите -нещо, което правеше само когато е наистина нещастен.

- А сега... - добави майстор Руфъс и се завъртя. Кал осъзна, че са стигнали до огромна пещера без дори да забележи. Стените бяха покрити с дебел син мъх с цвета на небето. Майстор Руфъс започна да крачи напред-назад, скръстил ръце зад гърба си. - Знаем, че за да се използва елемент, ви трябва противотежест, нещо, което ви поддържа в баланс, така че да не попаднете под контрола на елемента. Нали така?

- За да не бъдем погълнати. Като онзи огнен човек - каза Аарън, имайки предвид чудовищното пламтящо същество, което бяха срещнали в тъмните пещери под Магистериума.

- Да - направи болезнена гримаса майстор Руфъс. - Онзи „огнен човек“, както го нарече, някога се казваше майстор Маркъс. Но има нещо повече, нали?

- Това е противоположност - рече Тамара и разтърси плитките си. - Избутва те в другата посока. Противотежестта на огъня е водата.

- А на Хаоса е? - попита Руфъс и погледна внимателно Аарън.

- Кал - отвърна Аарън. - Имам предвид, че моята противотежест е Кал. Но не за всички. По принцип противотежестта на Хаоса е жив човек. Не само Кал.

- Изчерпателен както винаги - рече Руфъс. - И какъв е проблемът с противотежестта?

- Трудно се намира? - Аарън видимо гадаеше, макар Кал да смяташе, че е прав. Би било трудно да намери огън. Може би възрастните магове носеха запалки?

- Ограничава силите ти - каза Тамара. Майстор Руфъс кимна към нея, потвърждавайки, че е дала по-добрия отговор.

- Да ограничиш силата си е част от това, което те предпазва - обясни той. - А какво е обратното на противотежестта?

Тамара отново се изфука:

- Каквото направихме с пясъка миналата година?

Кал искаше да и се изплези, но знаеше, че ще го хванат. Това бе проблемът с класовете от трима души.

- Емоционалното ускорение, както го наричаме - кимна майстор Руфъс. - То е много опасно, тъй като те привлича все по-навътре в елемента. Дава сила, но цената може да се окаже твърде висока.

Кал се надяваше това да не е началото на лекция за това как е бил проблем преди и продължава да е проблем сега.

Майстор Руфъс обаче продължи с урока си.

- Искам да се упражнявате с противотежести. Първо съберете нещо, което да представи всеки от елементите. Аарън, за теб ще е най-трудно, тъй като си избрал Кал за противотежест.

- Хей! - обади се Кал.

- Искам да кажа, че е по-трудно да работиш с човек. Хайде сега открийте противотежести.

Кал обиколи пещерата и намери скала. Въздухът бе навсякъде около него, затова прецени, че това е ясно. Огънят и водата бяха по-сложни, но използва част от магията си, за да събере вода от пещерното блато на кълбо, което започна да кръжи около главата му. След това взе една лоза и я запали с магия, когато настъпи моментът.

Върна се на мястото, на което бяха застанали останалите. Разбира се, бяха приключили упражнението преди него.

- Много добре - каза майстор Руфъс. - Да започнем въздушната магия. Ще използвам такава, за да ви изпратя във въздуха. Не изпускайте противотежестта си. Тя ще е единственият ви контакт със земната магия. Слезте, когато почувствате, че трябва да използвате противотежестта.

Един по един се издигнаха във въздуха. Кал почувства как той свисти около него. Летенето го замая. Това бе любимата му магия. Кракът не го болеше във въздуха. Започна да използва въздушна магия, оформяше цветове, създаваше облаци и прелиташе през тях. Колкото повече магия използваше, толкова повече разбираше как може някой да бъде погълнат. Струваше му се, че да стане част от въздуха, няма да отнеме много. Можеше да се отпусне и да бъде отвян като есенно листо. Всичките му грижи и страхове щяха да изчезнат.

Просто трябваше да пусне камъка.

- Кал - обади се майстор Руфъс, който го гледаше отдолу. - Приключихме упражнението.

Кал се завъртя и видя, че Тамара и Аарън вече са на земята. Протегна се надолу към камъка и остави тежестта на връзката да го изпълни и свали на земята, докато не бе изправен отново. Кракът го болеше. Както винаги.

- Добра работа от страна на всички ви - каза Руфъс, но погледна преценяващо Кал. - Сега с Аарън ще опитаме да направим упражнение, включващо Хаос. Нещо мъничко.

Аарън кимна. Изглеждаше притеснен.

- Не бива да се плашиш - увери го Руфъс и даде знак, че трябва да освободят място в центъра на стаята. - Доколкото знам, побеждавал си много обсебени в битката с майстор Джоузеф миналата година.

- Да, но... без противотежест - обясни Аарън и отново започна да си гризе ноктите.

- Напротив. Кал е бил там.

- Вярно е - намеси се Тамара. - Кал на практика те задържаше.

- Може да използваш магията си по инстинкт - каза Руфъс. - Противотежестта на Хаоса е човекът, защото противотежестта на бездната е човешката душа. Когато използваш магия на Хаоса, търсиш човешка душа, която да те балансира. Без противотежест може да използваш цялата си магия и да загинеш.

- Това звучи зле - отвърна Аарън и пристъпи към центъра на стаята. След миг Кал се присъедини към него. Застанаха странно, рамо до рамо.

- Не искам да наранявам Кал.

- Няма - заяви майстор Руфъс. Отиде до ъгъла на пещерата и се върна натоварен с клетка. В клетката имаше елементал: гущер с криви шипове по гърба. Очите му бяха от чисто злато.

- Уорън? - попита Кал.

Майстор Руфъс остави клетката на земята.

- Ще накараш елементала да изчезне. Прати го в царството на Хаоса.

- Но това е Уорън. Познаваме този гущер - възрази Кал.

- Да, не съм убеден, че искам да го правя - рече Аарън. - Не мога ли да накарам някой камък да изчезне?

- Искам нещо по-съществено от това - настоя Руфъс.

- Уорън не иска да изчезва - каза гущерът. - Уорън има да ви казва нещо важно.

- Чухте ли? Има да ни казва нещо важно - повтори Аарън.

- Той е лъжец - напомни им Тамара.

- Колко познато, нали? - сопна и се Кал.

Бузите на Тамара пламнаха, но тя не му обърна внимание.

- Помните ли, когато Уорън ни отведе до грешната пещера и погълнатият едва не ни уби?

Аарън погледна накриво към Кал.

- Не искам да го правя - прошепна той.

- Недей - промърмори Кал в отговор.

- Но трябва да направя нещо - рече Аарън. Изглеждаше леко паникьосан.

- Накарай клетката да изчезне - отвърна шепнешком Кал.

- Какво?

- Чу ме - каза Кал и сграбчи Аарън за ръката. - Направи го.

- Кал... - присви очи майстор Руфъс.

Аарън вдигна ръка. От дланта му изскочи пипало от мрак и се протегна напред, като обкръжи клетката и скри Уорън от погледа му. Кал усети лека тежест в гърдите си, като че имаше гума в ребрата си, която Аарън теглеше. Това ли бе чувството да си противотежест?

Пушекът се разсея. Кал свали ръката си и видя как опашката на Уорън изчезва в цепнатината на стената. Клетката я нямаше, а пространството, където бе стояла, бе празно.

- Не исках да изпращате и клетката в Хаоса, но добра работа - повдигна вежди Руфъс.

Тамара гледаше към мястото, където клетката на Уорън бе изчезнала. При други обстоятелства Кал би и се усмихнал окуражително, но вече не.

- Какъв е лимитът на силите на Аарън? - попита внезапно тя. - Какво може да направи? Може ли да изпрати целия Магистериум в бездната?

Майстор Руфъс се обърна към нея и се намръщи изненадан.

- Три неща правят един маг велик. Първото е контролът, второто е въображението, третото е силата. Едно от предизвикателствата пред нас е да открием отговор на въпроса ти. Какво може да направи Аарън, преди противотежестта му да го издърпа назад? Какво може да направи Кал? Ами ти? Има един-единствен начин да разберем. С упражнения. Хайде, опитайте да поработите със земята.

Кал въздъхна. Явно нямаше да приключат скоро.

След края на упражненията тримата чираци се върнаха от пещерата. Кал бе изтощен и изостана зад останалите. Кракът го болеше, главата също. Изпълзя до един басейн със слепи риби.

- Лесно ви е на вас - каза той, докато те плуваха летаргично. Изглеждаха още по-бледи на фона на осветената от мъх вода.

Внезапно повърхността се развълнува и една риба бе вдигната във въздуха от дълъг розов език. Кал погледна нагоре и видя Уорън, увиснал от един сталактит.

- Краят е по-близо, отколкото си мислиш - премигна той.

- Какво? - попита Кал. Стори му се, че е чул погрешно.

- Краят е по-близо, отколкото си мислиш - повтори гущерът.

След това се стрелна нагоре към каменистия таван на пещерата.

- А аз ти отървах кожата! - извика Кал подире му. Уорън обаче не се върна.

На вечеря Кал седна с Аарън, Джаспър и Селия, а Тамара отново бе при сестра си. Кал почти чувстваше ледени вълни всеки път, когато я погледнеше.

- Защо гледаш към Тамара? - попита Селия, докато кълцаше една яркожълта гъба с вилицата си.

- Понеже каза на маговете да разследват баща му - обади се Джаспър.

Кал се сепна и го изгледа кръвнишки. Джаспър се усмихна невинно.

- Защо ще го разследват? - ококори се Селия.

Кал не отговори нищо. Ако започнеше да се обяснява и да търси извинения, само щеше да влоши нещата. Вместо това се запита откъде Джаспър знае. Може би отново бяха станали приятели с Тамара. Заслужаваха се един другиго.

Джаспър понечи да каже още нещо, но Аарън го пресече с една дума:

- Млъкни.

- Не знам какво е направил - призна Джаспър, - но чух, че маговете говорят нещо. Казват, че изпратените да го намерят не открили нищо. Явно е изчезнал.

- Изчезнал? - повтори Селия и погледна към Кал в очакване той да каже нещо.

Кал се намръщи, свеждайки очи към чинията си. Малки пукнатини се появиха по края на чинията му, плод на яростта му. Бе маг от втората година, бе минал Портата на Контрола, знаеше, че не бива да се изпуска така. Но не искаше да накара Джаспър да млъкне. Изглежда той знаеше повече от него за Алистър.

- Предполагам, че някой го е предупредил - продължи Джаспър. Погледът му се плъзна към Кал. Бе ясно какво намеква.

- Кал не е предупреждавал никого - отвърна Аарън. - През цялото време бе с нас. Спри да се държиш, сякаш знаеш всичко, когато не е така.

- Знам повече от теб - подигра му се Джаспър. - Знам, че не можеш да му имаш доверие.

Тръпки полазиха по гърба на Кал. Джаспър бе прав. Дори самият Кал не си вярваше.

Същата нощ Кал се просна на дивана в хола. Руфъс им бе оставил за домашно да четат за ерата на Барона Крадец в историята на маговете, която бе минала само преди двайсет години, но Кал не можеше да се съсредоточи. Думите плуваха в текста пред него, а краищата на книгата избухваха в искри, които той тихо гасеше. Гневът и страхът бяха опърлили гърба на книгата и черната пепел зацапваше пръстите му.

Тамара се скри след вечеря, а Аарън отиде да пише домашното си в библиотеката. Бе поканил Кал да дойде, но го стори, защото е мил и винаги прави мили жестове. Кал знаеше, че му е по-добре сам. С Пакостник на дивана. Вълкът се бе свил в краката му и скимтеше тихо. Пъстрите му очи осветяваха мрачната стая.

Тъкмо когато бе почти сигурен, че отново ще подпали книгата, вратата се отвори. Беше Алекс Страйк. Косата му бе рошава както винаги, за което Кал му съчувстваше. На лицето му бе застинало странно изражение.

Кал бутна историческата книга под една възглавница и се изправи, като внимаваше да не буди Пакостник. Като асистент на Руфъс Алекс бе от малкото хора, които имаха достъп до стаята. Но не бе идвал по същия начин преди.

- Какво става? - попита Кал.

Алекс седна на дивана срещу Кал и погледна към затворените врати на Тамара и Аарън.

- Съквартирантите ти са навън, нали?

Кал кимна. Не бе сигурен накъде отиват нещата. Може би беше загазил. Може би Алекс носеше съобщение от Руфъс. Може би имаше унизителен ритуал, при който всеки второкурсник биваше завързван за сталактит през нощта.

- Става дума за баща ти - рече Алекс. - Знам за Алкахеста. Знам, че маговете го търсят.

Кал погледна към Пакостник, който тихо изръмжа.

- Всички ли знаят? - попита Кал и се сети за Джаспър.

- Не, дори не подозират колко е сериозно - поклати глава Алекс.

- Баща ми не би го сторил - заяви Кал. - Не е така, както говорят. Не се е съюзил с Врага. Нито с когото и да било.

Странно изражение пробягна по лицето на Алекс, сякаш едва сега е осъзнал колко опасно е да говори с Кал за това.

- Вярвам ти - отвърна накрая той. - Затова трябва да кажеш на баща си да остане скрит. Намерят ли го, ще го убият.

- Какво? - попита Кал, макар да бе чул перфектно.

- Алкахестът вече го няма - поклати глава Алекс. - Ако той го е откраднал, няма да си губят времето да го пращат в затвора. Ще го убият на място. Затова ми се стори редно да ти кажа. Предупреди го, преди да стане твърде късно.

Кал се запита откъде Алекс знае тези неща, а после си спомни за мащехата му в Асамблеята. Вместо това попита:

- Защо ми помагаш?

- Защото и ти ми помогна - отвърна той. - Трябва да вървя.

Кал кимна и Алекс си излезе.

Ако Алистър бе убит от маговете, вината щеше да е на Кал. Трябваше да направи нещо, но колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе, че няма как да изпрати съобщение до Алистър. Майстор Руфъс щеше да следи за това. Щеше да го използва, за да хване Алистър, стига да може. Но ако Кал намереше баща си навреме, може и да успееше да го предупреди лично.

Споменът за Алистър накара Кал да се сети и за стаята в мазето, подготвена за ритуал, с малък диван за момче в ъгъла. Спомни си как Пакостник бе скимтял, звука, който главата на баща му издаде, когато удари стената. Ако откриеше баща си и Алкахестът бе в него, какво щеше да стори Алистър?

Кал знаеше, че трябва да се съсредоточи. Познаваше баща си по-добре от всеки друг. Трябваше да разбере къде се е скрил. Сигурно беше място, намиращо се встрани от основните пътища, което познава добре. Някъде, където на маговете не би им хрумнало да го търсят. Място, което да не могат да свържат с него.

Кал се изправи.

Алистър купуваше много стари коли за части. Твърде много, за да ги побере в гаража или в магазина си, затова бе наел един порутен хамбар от възрастна дама на около шейсет километра от дома им. Плащаше и в брой. Хамбарът щеше да е съвършеното скривалище. Алистър дори спеше там понякога, когато работеше досред нощ.

Кал слезе от дивана и накара Пакостник да го последва, макар и с подразнено изсумтяване. Протегна се надолу, за да погали вълка по главата.

- Не се безпокой, момчето ми, идваш с мен - каза той.

Отправи се към спалнята си и извади платнената торба изпод леглото. Натъпка я бързо с дрехи, хвърли Мири вътре и след кратък размисъл се върна в хола, за да добави останалия чипс. Трябваше да хапне нещо по пътя.

Тъкмо мяташе торбата пред рамо, когато вратата се отвори. Тамара и Аарън влязоха вътре. Аарън носеше купчина книги, негови и на Тамара, смеейки се на някаква нейна шега. За миг, преди да погледнат Кал, изглеждаха щастливи и безгрижни. Стомахът му се сви. Нямаха нужда от него - нито като приятел, нито като съотборник в групата чираци. Създаваше им само проблеми.

Тамара го видя и усмивката угасна на лицето и.

- Кал.

Аарън затвори вратата зад тях и остави книгите. Когато се изправи, се загледа в ботушите на краката на Кал и в чантата на гърба му.

- Къде отиваш? - попита Аарън.

- Да разходя Пакостник - рече Кал и посочи към вълка, който щастливо се стрелкаше между тях.

- И носиш чанта за цяла седмица? - посочи Тамара багажа му. - Какво става, Кал?

- Нищо. Виж, не ти трябва да знаеш за това. Така, когато майстор Руфъс те пита какво се е случило с мен, няма да трябва да лъжеш.

- Изключено. Ние сме група. Споделяме си всичко - поклати глава Тамара.

- Защо? За да можеш да издаваш тайните ни? - попита Калъм. Тамара потръпна. Той знаеше, че се държи гадно, но не можеше да се спре. - Отново?

- Зависи какво правиш - обади се Аарън. Бе стиснал зъби по начин, който Кал рядко бе виждал. Обикновено Аарън бе склонен да прости всичко и се държеше безкрайно мило. Затова Кал често забравяше, че в него има стомана и че заради нея бе макар.

- Ако смяташ да направиш нещо опасно, лично ще кажа на майсторите. Така ще се сърдиш на мен, а не на нея.

Кал преглътна. Аарън и Тамара останаха пред него, като блокираха пътя към вратата.

- Ще убият татко - каза той.

- Какво? - повдигна вежди Аарън.

- Някой ми каза и... не, няма да ви разкрия кой, ще се наложи да ми се доверите, че Алкахестът вече е откраднат. Татко се крие. Те няма да го вкарат в затвора, нито да го съдят...

- Алкахеста го няма? - повтори Тамара. - Баща ти наистина го е откраднал?

- И имат ли затвор маговете изобщо? - попита Аарън, ококорвайки очи.

- Да, нещо подобно. Нарича се Паноптикон - обясни мрачно Тамара. - Не знам нищо за него, но е място, където непрекъснато те наблюдават. Никога не оставаш сам. Ако баща ти наистина е...

- Няма значение - добави Кал. - Ще го убият.

- Откъде знаеш? - попита Тамара.

- Един приятел ми каза - Кал я погледна лошо. - Истински приятел, имам предвид.

- И какво ще правиш сега? - пребледня тя.

- Трябва да го намеря и да му кажа да върне Алкахеста, преди това да се случи -отвърна Кал и вдигна раницата на рамото си. - Ако го върне в Колегиума, мога да убедя маговете, че баща ми не е заплаха за тях, нито за теб. Кълна се, Аарън, татко не би те наранил. Заклевам се.

- И ние не искаме да наранят баща ти - отговори Аарън и потърка лицето си.

- Не да го наранят, а да го убият. Ако не го намеря, ще го убият - настоя Кал.

- Идвам с теб - обяви Тамара. - Мога да си събера нещата за десет минути.

Но аз не искам да идваш.

Кал не изрече мисълта си. Не бе сигурен дори дали това е вярно. Но знаеше, че още и е сърдит.

- Че защо ти е да го правиш? - поклати глава той.

- Защото вината е моя. Прав си. Мога обаче да ти помогна да избегнеш маговете, докато търсиш баща си, и да убедя Колегиума да прибере Алкахеста и да спре да го преследва. Нашите работят в Асамблеята. - Тя направи крачка към спалнята си. -Трябват ми само десет минути.

- Вие нали не смятате, че ще остана тук, докато сте на мисия? - намеси се Аарън. - Предния път вие ми отървахте кожата. Сега е мой ред.

- Точно ти не можеш да дойдеш - отвърна Кал. - Ти си макарът. Прекалено си важен, за да търсиш баща ми, и то когато останалите смятат, че той ще те нарани.

- Аз съм макарът - каза Аарън и Кал помисли, че чува ехото от слуховете, които самият Аарън бе чул лятото. - Моята работа е да защитавам хората. Не обратното!

Кал въздъхна и седна на дивана. Представи си дългото пътуване, автобусите, пътя, самотата. Никой освен Пакостник нямаше да му прави компания. Никой нямаше да може да го разсее от гласа в главата му, който казваше: Баща ти ще умре. Баща ти може би иска да те убие.

После си представи пътя, ако е заедно с Аарън и Тамара. Шегите на Тамара, увереността на Аарън.

Стана му по-леко.

- Хайде - рече той с предрезгавял глас. Не искаше да се издава колко облекчен се чувства. - Но не се бавете. Ако ще ходим, трябва да е сега, преди някой да забележи.

Пакостник изскимтя и се просна на пода. Омръзнали му бяха всичките тези приказки. Той бе вълк на действието.

След няколко минути Аарън и Тамара се появиха със собствените си чанти.

- Хубаво е, че направихме тези камъни, за да не могат да проследят Аарън - обади се Тамара и показа малка купчинка от тях. - Още по-хубаво е, че се упражнявам с тях.

- Сигурни ли сте за това? - изправи се с тежка въздишка Кал.

- Сигурни сме, Кал - отвърна Аарън и Тамара кимна.

Пакостник излая само веднъж, сякаш казваше, че и той е сигурен.

Единствената порта на Магистериума, която оставаше отворена цяла нощ, бе тази за мисиите. Тъкмо през нея по-големите ученици излизаха и се връщаха от мисии и битки. Кал, Аарън и Тамара вървяха бавно и се мъчеха да изглеждат така, като че са на път за галерията, за да ядат сладко или да гледат филм. Минаха покрай Селия, Раф и Джаспър, които бяха потънали в разтовор, а също и покрай някои от по-големите ученици, които се смееха и си говореха за уроците.

Пътят се изви. Единият водеше към галерията, а другият - към Портата за мисии. Аарън направи пауза за миг, за да се увери, че никой друг не гледа, преди да се стрелне към коридора, който водеше навън. Тамара и Кал тръгнаха подире му толкова бързо, че се сбутаха и трябваше да се разделят помежду си и с Пакостник. Когато всичко свърши, се кискаха. Дори Тамара и Кал. Аарън изглеждаше доволен.

Но не задълго. Слязоха надолу по коридора. Въздухът стана по-топъл, а Кал усети мириса на затоплен от слънцето камък, есенни листа и свеж въздух. Коридорът се издигна нагоре и той видя звездите над Портата за мисии.

Но после звездите се скриха и пред тях се издигна мършава фигура, която се захили.

- Колко се радвам да ви видя - каза Джаспър.

- Това е много клиширана злодейска фраза, Джаспър, би трябвало да го знаеш -отвърна Кал.

- Какво търсиш тук? - настоя Аарън. - Преследваш ли ни?

- Знаех си, че Кал ще направи нещо лошо - заяви Джаспър - и че ще покаже истинското си лице. Нали не си очаквал да остана със скръстени ръце?

- Да, Джаспър - отвърна саркастично Тамара, - нормалните хора, които не са психопати, не очакват най-лошото от страна на всички останали.

- Сериозно? Кажи ми тогава къде точно отивате? -скръсти ръце Джаспър.

- Не ти влиза в работата. Махай се, Джаспър - каза Кал.

- Дали не става дума за нечий баща, който се крие? - повдигна вежда Джаспър към Кал. - Маговете няма да се зарадват, че го търсите. Майстор Руфъс...

- Да го убием - рече Кал и Пакостник изръмжа.

- Майстор Руфъс ли? - разтревожи си Аарън.

- Не, естествено! Джаспър - уточни Кал. - И после да скрием тялото му под камъните. Никой няма да разбере.

- Кал, прекаляваш - обади се Тамара.

- Пакостник ще го сдави - предложи Кал. Пакостник се обърна, като чу името си, все едно му е станало интересно. Макар обсебеният вълк да бе пораснал през лятото, Кал не бе сигурен, че може да убие когото и да било. Бе сигурен обаче, че може да подкара Джаспър навън и да направят няколко обиколки на Магистериума.

- И после аз съм бил психопат - изсумтя Джаспър.

Кал не бе сигурен дали е станал черен лорд, но явно Джаспър не бе впечатлен. Тогава Аарън вдигна ръка. За миг Кал си помисли, че той ще им каже да се успокоят или че ще се скара на Кал, задето заплашва Джаспър, след което всички ще се приберат по стаите си. Вместо това черни пламъци лумнаха от пръстите му и образуваха мрежа от тъмнина.

- Не ме карай да те наранявам - каза той и погледна към Джаспър. Хаосът гореше върху ръката му. - Мога да го направя.

Кал бе толкова изумен, че дори не успя да реагира.

Джаспър пребледня, но преди да може да каже нещо, Тамара плесна Аарън по рамото.

- Стига - рече тя. - Не може да призоваваш Хаоса просто така.

Аарън сви ръка в юмрук и тъмнината изчезна. Въпреки това не изглеждаше по-малко ужасяващ.

- Трябва да го вземем с нас - посочи Тамара към Джаспър.

- С нас ли? Шегуваш се. Той ще развали всичко - отвърна Кал.

- Това не е купон, Кал - добави тя и постави ръка на бедрото си.

- Никъде няма да ходя - прекъсна ги Джаспър и започна да се изнизва до стената на пещерата. - Не знам какво става и повече не ме интересува. Вие сте полудели. Ще забравя, че съм видял каквото и да било. Кълна се.

- Да бе - отвърна Аарън. - Ще ни изпортиш на маговете при първа възможност.

- Няма! - възрази Джаспър.

- Ще го направи - съгласи се Кал.

Тамара взе един камък от джоба си и го пъхна в униформата на Джаспър.

- Да тръгваме.

- Съгласен - рече Аарън и хвана яката на Джаспър. Джаспър изпищя и размаха ръце. Изражението на лицето на Аарън бе страховито.

- Идваш с нас - отсече той. - А сега... ходом марш!