Медната ръкавица

ГЛАВА ДЕСЕТА

При вида на магистралата Кал потрепера, спомняйки си последния път, когато я бе прекосил в търсене на Аарън. Помнеше болката в краката си, докато се мъчеше да върви по-бързо, паниката при мисълта, че Аарън е в опасност, и откритието, че той не е човекът, за когото се е мислел.

Джаспър приклекна и погали Пакостник по главата, когато вълкът се приближи до него. За миг не изглеждаше такъв кретен. После видя, че Кал го гледа, и се намръщи.

Кал седна на земята, загледан в колите, които профучаваха от време на време по магистралата. Тамара пишеше нещо на телефона си. Не бе сигурен дали търси нещо за пътуването им, или просто пише на приятелите си у дома. Аарън се мръщеше, гледайки към далечината, досущ като герой от комикс. Можеха да му направят играчка, която да гледа така.

Кал се запита как ще го погледне Аарън, когато разбере, че е бил лъган, и то за много неща. Продължаваше да се чуди за това, когато лъскава черна лимузина спря пред тях. Прозорецът се смъкна и Стибънс, икономът на Тамара, свали тъмните си очила, за да разкрие светлосините си очи.

- Качвайте се - каза той, - трябва да свършим с това бързо.

Джаспър се качи на задната седалка.

- Вода! - извика той и грабна една бутилка от поставките за чаши, след което я изпи на един дъх.

- Кучето не може да се качи - добави Стъбинс, - ще изцапа с прах седалките, а ноктите му може да одерат кожата.

- Колата не е твоя - напомни му Тамара и потупа възглавницата до себе си. Вълкът скочи в автомобила и след това се завъртя, сякаш се съмняваше в решението си.

Кал го последва и Пакостник се настани на скута му. Бе му трудно да си представи, че някога вълкът се е побирал под ризата му. Сега беше почти толкова голям, колкото бе самият Кал.

Аарън седна отпред.

- Предполагам, че ще работим по обичайния начин - обърна се Стибънс към Тамара. - Кой е адресът?

Кал му го каза, макар да не знаеше номера, само името на улицата. Стибънс въведе локацията в своя GPS, който не изглеждаше особено вълшебен.

След което потеглиха.

- Какъв е обичайният начин? - прошепна Джаспър на Тамара.

- Стибънс се състезава с колите на нашите - отговори тихо тя, - аз го покривам.

- Наистина? - попита Джаспър и погледна към мъжа на предната седалка с нещо като уважение.

Докато се возеха, Кал задряма до прозореца и главата му се заудря в стъклото. Караха по макадам.

Премигна. Веднага разбра къде е.

- Спри тук - каза той.

Стибънс спря колата и присви очи:

- Тук? - попита той, но Кал вече бе отворил вратата. Пакостник излезе и започна да тича в кръг, очевидно щастлив от това, че е свободен. Хлапетата излязоха и Стибънс тръгна назад с лимузината. Вероятно бе доволен, че се е отървал от тях.

- Шегуваш ли се? - попита Джаспър, когато видяха колите. - Това е автоморга.

Кал се намръщи, но Тамара сви рамене.

- Има право, Кал.

Кал опита да си представи познатата местност през техните очи. Изглеждаше зле. Като паркинг в безредие. Колите бяха струпани една до друга. Някои бяха паркирани, а други просто стоварени, където има място. Ръжда бе плъзнала по каросериите им, прояждайки лъскавия някога хром. Високи треви растяха около тях, красноречив знак за това колко дълго са били изоставени.

- Държи повечето коли за части - каза Кал. Чувстваше се неудобно. Винаги бе смятал баща си за ексцентрик. Трябваше обаче да признае, че да има толкова ръждясали коли, бе повече от ексцентрично. Алистър никога нямаше да може да използва всичките тези автомобили, дори за части, тъй като бяха ръждясали, но продължаваше да ги събира.

- Хубавите коли, които смята да реставрира, са в хангара.

Тамара, Аарън и дори Джаспър погледнаха с надежда там, накъдето сочеше Кал, но мрачната сива сграда не им вдъхна доверие.

Хладен вятър повя през паркинга. Джаспър потрепера пресилено и се сви в якето си, след което театрално потърка ръце, сякаш изкачваха Еверест и го бе страх да не замръзне.

- Млъквай, Джаспър - нареди Кал.

- Нищо не съм казал! - възрази Джаспър.

- Наистина ли смяташ, че баща ти се крие тук? - вдигна помирително ръка Аарън.

- Това не е място, на което много хора биха го потърсили - обясни Кал, макар да не бе сигурен в нищо.

- Това е сигурно - отвърна многозначително Тамара. Тя погледна към близката селска къща до дърветата: сива сграда с наклонен, закърпен покрив.

- Не мога да повярвам, че някой му е позволил да се отнесе така със собствеността му.

- Тя е стара - каза Кал. - И нейната къща не е много по-добра. А и той плаща наем.

- Мислите ли, че може да е останал там? - попита Аарън с надежда. Прозорците светеха подканващо. - Имам предвид, че може би го е оставила в някоя свободна стая.

- Не - поклати глава Кал. - Когато дойде тук, винаги остава на тавана на хамбара. Там има чаршафи и туристическа печка, а също и консерви с храна. Но може да го е видяла, обикновено се обажда.

- Да питаме - предложи Аарън. - Бабата може да е от тези, които винаги черпят със сладки.

- Не е - отвърна Кал. Не помнеше госпожа Тисдейл да е готвила каквото и да било. Аарън изглеждаше разочарован. Джаспър продължи да гледа ядосано и да се взира в небето с надеждата да го спаси я хеликоптер, я въздушен елементал, а защо не и елементал, каращ хеликоптер. - Хайде - подкани той и тръгна към къщата. Кракът не просто го болеше, чувстваше се така, все едно костите му горят. Стисна зъби, докато се катереше по предните стъпала. Не искаше да се издаде, че го боли, не и пред Джаспър.

Аарън го настигна и похлопа на вратата.

Чу се тътрене и вратата се открехна, като разкри чорлава сива коса и светлозелени ярки очи.

- Да не сте амбулантни търговци? - изкудкудяка старицата.

- Госпожо Тисдейл, аз съм, Калъм Хънт. Търся татко. Той тук ли е? - попита Кал.

Вратата се отвори по-широко. Госпожа Тисдейл носеше рокля на квадратчета, стари ботуши и сив шал.

- Че какво би търсил тук? - сопна се тя. - Няма да го продавам за части, я?

Веднага щом тя се показа, Пакостник се разлая като луд, като че искаше да откъсне ръката на госпожа Тисдейл.

- Не се е прибирал от дни - каза Кал и хвана Пакостник за нашийника. Мъчеше се да се престори, че държи вълка под контрол. - Помислих си дали...

- И маговете не могат да го намерят - добави Тамара, - а го търсят.

Всички я погледнаха смаяни.

- Тамара! - скара и се Аарън.

- Какво? - сви рамене Тамара. - Тя е магьосница, вижда се с просто око. Домът и смърди на магия.

- Права е - съгласи се Джаспър.

- Престани да се подмазваш, Джаспър - предупреди го Кал.

- Не се подмазвам, ти просто си глупав - отвърна Джаспър. - И имаш чудовище за домашен любимец.

Госпожа Тисдейл огледа Пакостник, Тамара и Кал.

- Предполагам, че е по-добре да влезете, но без вълка.

- Какво ти става? - обърна се Кал към Пакостник.

Вълкът изскимтя, но после погледна госпожа Тисдейл и отново изръмжа.

- Хубаво - рече накрая Кал и посочи едно място на ливадата. - Стой там и ни чакай.

Пакостник седна с нежелание, като не спираше да ръмжи.

Промъкнаха се в къщата, от която се носеше миризма на прах и котки. Въпреки това не бе неприятно. Не искаше да се съгласява с Джаспър, но му бе хубаво да е на топло. Тя ги отведе в кухнята, където остави чайник на печката.

- Сега ми кажете защо не трябва да се обаждам в Магистериума да си приберат бегълците.

- Защото татко не би искал - Кал не бе сигурен какво друго да каже.

- И понеже сме на мисия - допълни Тамара, но този път не прозвуча убедително.

- Мисия? Да намерите Алистър? - госпожа Тисдейл свали пет чаши от сервиза си.

- Той е в опасност - каза Аарън.

- Вие сте напуснали маговете, нали? - обади се Джаспър. - Като бащата на Кал.

- Това няма значение - отговори госпожа Тисдейл и се обърна към Кал: - Татко ти е загазил, нали?

- Трябва да го намерим - закима Кал. - Ако знаете нещо...

Видя я да омеква.

- Дойде миналата седмица и остана няколко дни в хамбара. Плати за месеци напред, което не е в стила му. Но сега нямам представа къде е. Не ми харесва, че вие, деца, сте съвсем сами! - Тя погледна остро към Джаспър. - Може и да съм напуснала маговете, но това не значи, че съм прекалено горда, за да не звънна в Магистериума.

- Може ли да останем в хамбара и да се върнем на сутринта? - предложи Кал.

Госпожа Тисдейл въздъхна и се предаде.

- Ако обещаете, че няма да създавате проблеми...

- А в къщата? - обади се Джаспър. - Защо да не останем в къщата? Тук е топло и не е зловещо.

- Хайде, Джаспър - хвана го за ръката Аарън. Джаспър го последва тихо, сякаш примирен с мисълта, че дори госпожа Тисдейл не е на негова страна.

В нощния въздух колите напомняха на Кал зловещи скелетоподобни същества, прилични на динозавърски кости в земята. Пакостник тичаше тихо зад тях. Светлите му очи не спираха да се обръщат към къщата, а езикът му се провесваше, като че е гладен.

Другите изглежда чувстваха нещо подобно. Тамара се огледа трепереща и призова малка огнена топка. Тя затанцува по пътя към хамбара пред тях и освети пръснатите регистрационни номера, гуми и кутийки, пълни с болтове.

Кал се зарадва, когато стигнаха хамбара. Боядисаната му червена врата бе заключена с тежко метално резе. Отблизо бе лесно да види, че металът е бил смазан наскоро. Аарън повдигна резето и вратата се открехна.

Старият хамбар бе познат на Кал. Това бе мястото, където почиваха хубавите коли, всяка от тях скрита под лъскава мушама. Тук той и татко му прекарваха повечето си време, когато пристигнеха. Кал си взимаше няколко книги или своя „Гейм Бой“[⁵] и се качваше на тавана, докато баща му човъркаше колите отдолу.

Това бяха хубави спомени, но в момента му се струваха кухи като корубите на колите отвън.

- Да вървим горе - каза той и тръгна по стълбата. Стъпи с крака си на долното стъпало и едва не падна, поразен от болката. Сподави стона си, но видя съчувствения поглед на Аарън. Не посмя да се обърне към Джаспър, но се протегна да се издърпа с ръце, като гледаше да не стъпва на болния крак. Останалите го последваха.

В плевника бе тъмно и Кал премигна няколко пъти. Не виждаше нищо, докато Тамара не се появи с огнената топка, танцуваща над главата и като електрическа крушка в анимационен филм. Нямаше какво толкова да се види: бюро, туристическа печка, две тесни легла със завивки, сгънати по краищата. Всичко бе невероятно подредено и ако госпожа Тисдейл не им бе казала противното, Кал не би предположил, че Алистър е бил тук наскоро.

Джаспър се просна на едно от леглата.

- Ще ядем ли? Знаете ли, сигурно има закон срещу това да ме отвличате и да ме държите гладен.

Тамара въздъхна, след което погледна с надежда към Кал.

- Има печка. А храна?

- Да, малко. Основно консерви.

Кал бръкна под кревата на баща си за кошниците, които държеше там. Имаше консерви с равиоли, бутилки с вода, говеждо, сгъваем нож, вилици и две големи вафли.

Кал седна на едно от леглата с Тамара, докато Джаспър им се мръщеше от другото. Аарън лесно отвори няколко консерви с равиоли и ги стопли на печката, която запали с магия. Тамара разгърна картата на околността, която бе намерила сред нещата на Алистър, и сбърчи замислено нос.

- Можеш ли да прочетеш това? - попита Кал и надникна над рамото и, след което се протегна към картата. - Мисля, че това е път.

- Не е път, а река - плесна го по ръката тя.

- Всъщност е магистрала - каза Джаспър. - Дай ми това.

И протегна ръка. Тамара се поколеба.

- Къде искате да идете всъщност? - попита Джаспър.

- Ако трябва да съм честен, вече не знам - отвърна Кал.

- Ако баща ти не е тук, явно е отишъл някъде - рече Аарън и донесе топлите консерви с равиоли.

Те ги поеха внимателно, като увиха плат около ръцете си, за да не се изгорят. Кал им раздаде вилици и започнаха да се хранят. Джаспър направи гримаса още на първата хапка, но после захвана да тъпче макарони в устата си.

- Може би ще успеем да накараме госпожа Тисдейл да ни каже нещо - обади се Кал, но почувства хлад в стомаха си. Алистър определено бягаше, но къде ли бе отишъл? Нямаше близки приятели, които Кал да познава, или други скривалища.

Аарън и Тамара си шепнеха нещо, а Джаспър бе хванал картата и я изучаваше. Кал избута полуизядените равиоли и стана на крака, като се отправи към бюрото на Алистър, след което отвори главното чекмедже.

Както и очакваше, там бе пълно с ключове за леки автомобили. Основно единични, закачени за кожени табели, които показваха марката на колата: „Фолксваген“, „Пежо“, „Ситроен“, „Мини Купър“. Повечето бяха покрити с прах, но не и ключът за автомобил „Астън Мартин“. Кал го вдигна от бюрото. Това бе една от любимите коли на баща му, преди още да я оправи. Със сигурност не бе работил по нея, докато се криеше, за да спаси живота си. Или?

Може би Алистър бе планирал да я кара?

Това бе добра кола за бягство, бърза на завоите, може би способна да изпревари маговете. Ако бе така, Кал смяташе, че има вероятност баща му да я е поправил. Щеше да е невъзможно някой от тях да я кара, но това бе най-малкият му проблем. Отиде с въздишка до стълбата и започна мъчно да слиза надолу. Поне докато останалите бяха на тавана, можеше да се тутка и охка колкото си иска.

- Кал, къде отиваш? - обади се Тамара.

- Може ли да пратиш светлината долу? - помоли Кал.

- Не можеш ли сам? - въздъхна тя. - Способен си да левитираш пламъци точно като мен!

- Ти си по-добра - заяви Кал, като се надяваше да е прозвучал убедително. Тя изглеждаше подразнена, но изпрати надолу огнената сфера, която увисна във въздуха като полилей и от време на време пускаше някоя искра.

Кал дръпна мушамата от астъна. Колата бе синьо-зелена и боята и блестеше. Кожените седалки бяха почти напълно здрави. Подът също изглеждаше във форма. Според татко му това бе първото нещо, което поддаваше на ръждата.

Кал се покатери до мястото на шофьора и вкара ключа, за да запали. Намръщи се. Трябваше да се протегне, за да стигне газта или спирачката. Аарън вероятно можеше да се справи, той бе по-висок. Кал завъртя ключа, но нищо не се случи. Старият двигател отказа да запали.

- Какво правиш?

Кал подскочи и едва не удари главата си в тавана на колата. Приведе се от отворената врата и видя как Аарън е застанал до седалката на шофьора. Изглеждаше любопитен.

- Оглеждам това-онова - отвърна Кал. - Не съм сигурен какво търся. Татко обаче си е играл с тази кола, преди да тръгне.

- Това е яка кола - рече Аарън, завъртя се и подсвирна. - Пали ли?

Кал поклати глава.

- Виж жабката. Доведеният ми баща държеше всичко там - добави Аарън.

Кал се протегна и отвори жабката. За негова изненада, тя бе пълна с писма. И то не какви да е. Алистър бе един от малкото възрастни, които продължаваха да водят кореспонденцията си с ръчно написани писма вместо електронна поща. Затова Кал не се изненада.

Това, което го изненада, бе подателят. Той отвори едно писмо и погледна в края му, към подписа. Подпис, който накара стомаха му да се преобърне.

- Какво има? - попита Аарън. Кал погледна към него. Явно шокът бе изписан на лицето му, понеже Аарън отстъпи от колата и извика на останалите:

- Кал намери нещо!

- Не съм - отвърна Кал. С мъка се измъкна от колата. Писмата бяха натъпкани под мишницата му. - Нищо не съм намерил.

- Какво е това тогава? - зелените очи на Аарън изглеждаха объркани.

- Лични неща. Записки на баща ми.

- Кал.

Това бе Тамара, застанала на прага на плевнята. Кал видя Джаспър зад нея.

- Баща ти е търсен за криминално престъпление. Няма лични неща.

- Тя е права. Всичко може да е важно - каза Аарън със съжаление.

- Хубаво - рече Кал. Искаше му се да е по-умен. Искаше му се той да се бе сетил за скривалището на баща си, а не Аарън, та да не се налага сега да споделя тези писма с останалите. - Но аз ще ги чета, а не някой друг.

Остави писмата под мишница и се покатери по стълбата. Аарън бе по петите му. Джаспър бе разбрал как работят газовите лампи и таванът бе осветен. Кал седна на едно от леглата, а останалите се покатериха на другите.

Бе му странно да види почерка на майстор Джоузеф. Бе тънък и разкривен. Подписваше всяко писмо с името, фамилията и инициала си по средата. Писмата бяха почти дузина, като първото бе пристигнало преди три месеца.

А вътре пишеше смущаващи неща.

Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Алистър щеше да използва Алкахеста, за да го убие, нали? Ако искаше да унищожи Врага на Смъртта.

Кал си спомни удивлението, изписано върху лицето на баща му, когато се удари в стената, чувството на ярост. А ако грешеше за Алистър? А ако Алистър не бе лъгал за това, че не иска да убива Кал?

Но ако Алистър искаше да се отърве от него и да си върне душата на истинския син, това бе също толкова лошо. Може би не желаеше да убие Кал, но това да върне душата му в Константин Мадън си звучеше направо като убийство.

- Какво? - Тамара се бе навела така до леглото, че едва не падна. - Кал, какво пише?

- Нищо - отвърна мрачно Кал, сви най-опасното писмо и го прибра в джоба си. -Как да отглеждаме бегонии.

- Лъжец - каза Джаспър обвинително и грабна едно от писмата на леглото. Започна да чете на глас и очите му се ококориха. - Чакай малко... тези наистина не са за бегониите.

Беше ужасно. Тамара и Аарън определено не му бяха повярвали, но предателството, изписано на лицата им, бе почти толкова ужасно, колкото и самодоволството на Джаспър. И по-лошото - те прочетоха всичко. Ред след ред безумици. За радост, нито едно от писмата не подсказа, че в него живее душата на Константин Мадън. Какво ли щяха да си помислят, ако намереха писмото в джоба му?

- Значи наистина има Алкахеста и смята да го даде на Врага? - Джаспър изглеждаше много уплашен. - Мислех, че е обвинен несправедливо.

- Виж това - рече Тамара. - Алистър явно се е съгласил, понеже майстор Джоузеф пише как ще се свърже с него и как ще се срещнат. Ще стане след два дни!

- Трябва да се върнем в Магистериума - заяви Аарън -и да кажем на някого. Кал, вярвах на това, което каза за баща си, но може би си бъркал.

- Не можем да рискуваме Алкахестът да попадне в ръцете на Врага - каза Тамара.

- Аарън може да загине. Разбираш това, нали Кал?

Кал погледна към огъня, горящ в лампите. Дали напълно не бе пропуснал какво се случва с баща му? Бе решил, че той е добър човек, заел страната на Магистериума и майсторите, готов да спре Константин Мадън на всяка цена. Но сега изглеждаше, че баща му може и да е лош човек, застанал на страната на майстор Джоузеф, способен на всичко, за да върне душата на детето си. Това не бе толкова зле в дадена перспектива. Но ако Алистър вземеше решение да се присъедини към майстор Джоузеф, какво бе моралното задължение на Кал? Да го остави или да го спре?

Главата го заболя.

- Не искам нищо лошо да се случи на Аарън - каза Кал. Това бе единственото, в което бе сигурен. - Никога не съм го искал.

Аарън изглеждаше нещастен.

- Вижте, няма да стигнем доникъде тази нощ - рече той. - Късно е и всички сме уморени. Ако поспим час-два, ще измислим нещо на сутринта.

Погледнаха към двете легла. Всяко от тях бе достатъчно голямо да побере един възрастен и две деца.

- Взимам това - обяви Джаспър. Той посочи Тамара и Кал - и Аарън, защото ти си зловещ, а ти си момиче.

- Мога да спя на земята - предложи Аарън, загледан в изражението на Тамара.

- Това помага само на Джаспър - отвърна сърдито Тамара и отиде на лявото легло.

- Всичко е наред, Кал, просто ще спим на завивките. Не се тревожи.

Кал помисли дали и той като Аарън не трябва да предложи да спи на пода, но не искаше. Кракът го болеше, а и знаеше, че в хамбара има плъхове.

- Хубаво - отговори и се качи внимателно зад нея. Беше странно.

На другото легло Джаспър и Аарън опитваха да си поделят една възглавница. Чу се сподавен вик, все едно някой е ударен. Кал избута възглавницата на леглото до Тамара и положи главата си върху извитата си ръка.

Затвори очи, но не можа да заспи. Бе неудобно да лежи на единия край на леглото и да внимава дори пръстите му да не докоснат Тамара. Не му помагаше и това, че всеки път щом затвореше очи, виждаше думите в писмото на майстор Джоузеф.

- Кал?

Той отвори очи. Тамара го гледаше от няколко сантиметра с големите си тъмни очи.

- Защо си толкова важен? - прошепна тя. Почувства топлия и дъх по бузата си.

- Важен ли? - повтори той. Джаспър бе захъркал.

- Всички тези писма от майстор Джоузеф - започна тя. - Мислех, че ще са за Аарън. Той е макар. Но те са за теб. „Кал е най-важен“.

- Ами... предполагам заради татко. Нали съм важен за него - заекна Кал.

- Не звучеше като нещо подобно - възрази тихо Тамара. - Кал, можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш?

Кал не знаеше какво да отговори. Още се чудеше, когато Пакостник започна да вие.