Медната ръкавица

ГЛАВА ПЕТА

Времето, прекарано в „Гейбълс“, позволи на Кал да оцени какво е да бъдеш богат.

За закуска го събуждаха с камбанка, а после хапваха в голямата слънчева стая, гледаща към градината. Въпреки че родителите на Тамара предпочитаха лека закуска с хляб и кисело мляко, за гостите си не се скъпяха. На масата винаги имаше прясно изцеден сок и топла храна като яйца и сандвичи, а не зърнени закуски с мляко. Също и масло на бучки, което да си намажеш на филията, а на Пакостник даваха нарязано месо в купа, макар да не му разрешаваха да нощува в къщата. Спеше върху прясното сено в конюшните и изнервяше конете.

На Кал му бе трудно да повярва, че е попаднал на място, разполагащо дори със собствена конюшня. Имаше и дрехи, размера на Кал, чисто нови, изгладени и окачени в гардероба в стаята му. Бели ризи. Дънки. Бански.

Тамара явно бе израснала така. Говореше за иконома и прислугата като за нещо съвсем нормално. При басейна си искаше студен чай и оставяше кърпите си на тревата, убедена, че някой ще дойде да ги прибере.

Родителите на Тамара дори се съгласиха да кажат, че Кал пътува с тях и че след това ще го отведат направо в Магистериума. Господин Раджави го увери, че по телефона Алистър е звучал любезно и е пожелал на Кал приятно прекарване. Кал не смяташе, че Алистър се е зарадвал на обаждането, но семейство Раджави бяха достатъчно могъщи и не вярваше той да тръгне подире му, докато е под тяхна закрила. А щом се озовеше в Магистериума, щеше да е на сигурно място.

Не знаеше какво точно ще прави в края на учебната година, но това бе далеч в бъдещето и не го притесняваше.

Въпреки че Кал се безпокоеше по отношение на баща си, той изкара дългите летни дни в плуване, лежане по тревата и ядене на сладолед. Притесни се, когато за пръв път дойде по бански на оформения като мида басейн, осъзнавайки, че Аарън и Тамара никога не са виждали голите му крака. Левият бе по-тънък от другия, покрит с белези, които с годините бяха избледнели от тъмночервени до светлорозови. Не е толкова зле, мислеше си отчаяно той, докато гледаше краката си в стаята. Но не бяха за пред хората.

Никой от двамата обаче сякаш не забеляза. Само се смееха и го пръскаха с вода. Скоро Кал вече седеше на ливадата до тях, също и с Алекс и Кимия, сушеше се на слънце и пиеше студен ментов чай със захар. Дори имаше някакъв тен, което никога не му се бе случвало. Нормално, нали ходеше на училище под земята...

Понякога Аарън играеше тенис с Алекс, стига да успееше да го измъкне от Кимия. Магическият тенис се стори на Кал същия като този при нормалните хора, само че всеки път, когато топката полетеше встрани, Алекс я призоваваше с едно щракване на пръстите.

Макар да си бяха обещали да се упражняват с магията, почти не го правеха. Един или два пъти напалиха огън извън къщата, като го оформяха в пламтящи и лесни за контролиране топки или използваха земна магия, за да изтеглят железни нишки от прахта. Веднъж се упражняваха да вдигат големи камъни от земята, но когато един от тях полетя опасно близо до главата на Аарън, госпожа Раджави излезе и им се скара, задето бяха застрашили макара. Тамара само вдигна поглед нагоре.

Един късен следобед, когато въздухът бе изпълнен с бръмчащи пчели, Кал стана от закусвалнята и тръгна към стълбището. Точно тогава чу господин Раджави да говори в една от гостните. Шепнеше, но когато Кал приближи, бе прекъснат от Алекс. Алекс не викаше, но гневът в гласа му бе ясно доловим.

- Какво се опитвате да ми кажете, сър?

Кал приближи още. Не бе сигурен какъв точно разговор подслушва. Каза си, че го прави, ако случайно говорят за Аарън, но всъщност бе по-притеснен да не са открили нещо за него. Дали Алистър не бе споменал нещо на госпожа Раджави по телефона, което тя бе спестила на Кал? В света на маговете вече се смяташе, че Алистър е лудичък, но пък това, което имаше да каже за Кал, бе вярно.

- Радваме се на присъствието ви като гост - рече госпожа Раджави, - но Кимия е още много млада. Смятаме, че избързвате.

- Искаме да скъсате преди началото на учебната година - довърши господин Раджави.

Кал въздъхна. Не говореха за Аарън, нито за Кал или нещо важно. Обсъждаха любовния живот на дъщеря си.

- И това няма нищо общо с факта, че мащехата ми не подкрепи последното ви предложение в Асамблеята? -избухна Алекс, а Кал реши, че може и да говореха за нещо сериозно.

- Дръж си езика зад зъбите - отвърна господин Раджави. - Казах нещо за уважението.

- А уважението към избора на дъщеря ви? - повиши глас Алекс. - Кимия! Кажи му!

- Не мога да повярвам, че това се случва - намеси се Кимия. - Искам да спрете да крещите.

След години караници с баща си, довели до ужасния сблъсък, за който не можеше и да помисли, без да му стане лошо, Кал разбра, че нещата не отиват на добре.

Пое си дълбоко въздух, отвори вратата на стаята и погледна четиримата с най-обърканото изражение, което можа да изимитира.

- Здравейте - рече Кал. - Съжалявам. Къщата е много голяма и се загубих.

- Калъм - отвърна госпожа Раджави, като си наложи да се усмихне.

Кимия изглеждаше така, сякаш ще се разплаче, а Алекс бе готов да удари някого. Кал познаваше това изражение.

- Здрасти, Алекс - поздрави Кал и се опита да измисли добра причина да го измъкне, преди да каже нещо, за което после ще съжалява.

- Може ли да дойдеш с мен за малко? Аарън искаше... ъъъ... да те пита нещо.

Алекс изгледа Кал така гневно, че за момент той се усъмни дали е взел правилното решение. После обаче Алекс кимна и каза:

- Разбира се.

- Радвам се, че поговорихме - обади се господин Раджави зад гърба му.

- И аз - отвърна Алекс през зъби. Сетне излезе и принуди Кал да се затича, за да не изостане.

Излезе на ливадата и се отправи към каменния фонтан. Когато стигна до него, го ритна силно и изрече дума, която Алистър бе забранил на Кал да произнася.

- Съжалявам - рече Кал. В далечината чу как Аарън и Тамара хвърлят пръчка на Пакостник в една от по-крайните градини. За щастие, нямаше как да ги чуят.

- Аарън не ме е викал, нали? - попита Алекс.

- Ами не - отвърна Кал, - отново извинявай.

- Защо тогава ме изведе от стаята? - Алекс не изглеждаше ядосан. По-скоро объркан.

- Ами нищо хубаво нямаше да стане - отвърна твърдо Кал. - Това е спор, който никой не печели.

- Може би - съгласи се бавно Алекс, - но те ме ядосаха. Много. Интересува ги само фасадата. Те да изглеждат идеални, а останалите - по-долу от тях.

- Какво имаш предвид? - намръщи се Кал.

Алекс погледна към Аарън и сниши гласа си още повече.

- Нищо. Съвсем нищо.

Алекс очевидно смяташе, че Кал няма да разбере. Щеше да е безполезно да му обяснява, че родителите на Тамара само привидно го харесват и че не би било така, ако знаеха истината. Вероятно нямаше да харесват дори Аарън, ако не бе макар. Но Алекс никога не би си помислил, че малко дете като Кал крие тайни, съдбоносни за останалите.

Само няколко дни по-късно Кал трябваше да опакова новите си дрехи и да се подготви отново да тръгне на училище. Натъпка се с наденички и яйца на закуска, тъй като знаеше, че ще мине много време, преди да види храна, различна от плесен.

Аарън и Тамара вече носеха зелените си униформи от Магистериума, докато Алекс и Кимия като четвъртокурсници бяха облечени с бели и се гледаха свирепо.

Кал беше с дънки и риза и се чувстваше съвсем не на място.

Алекс погледна красноречиво към Кал, сякаш да му каже: „И ти никога няма да си достатъчно добър за тях“.

Господин Раджави се взря в часовника си.

- Време е да тръгваме - рече той. - Кал?

- Да? - обърна се Кал към бащата на Тамара.

- Грижи се за себе си.

Нещо в гласа му накара Кал да се почувства неспокоен. Не бе убеден, че са искрени. Но пък може би просто позволяваше Алекс да го работи.

Всички се насочиха към фоайето, където Стибънс подреждаше багажа им. Темето му лъщеше. Аарън и Кал имаха нови чанти, докато Тамара и Кимия бяха с еднакви куфари от змийска кожа. Алекс носеше куфар с инициалите си, изписани на него: АТС. Той се отправи към вратата.

Веднъж излязъл навън, Алекс тръгна надолу по пътеката. Кал осъзна изненадан, че там го чака бял автомобил „Мерцедес“, чийто двигател ръмжеше. Мащехата на Алекс бе дошла.

Кимия ахна. Стибънс изглеждаше замислен.

- Готина кола - каза той.

- Млъкни - отвърна Тамара, - само за коли мислиш.

Отправи особен поглед към Стибънс, който Кал нямаше време да разгадае. Случваха се прекалено много неща едновременно.

Кимия хукна подир Алекс, без да се интересува от това, че всички ги зяпат.

- Какво става? - попита тя, когато го настигна. - Мислех, че ще дойдеш с нас с автобуса.

Той спря по средата на пътеката и се обърна към нея.

- Държа се на разстояние, както поиска баща ти. Анастасия ще ме откара до Магистериума. Лятото свърши. Това е краят.

- Не бъди такъв, Алекс - настоя тя, смаяна от гнева му. - Може да поговорим...

- Говорихме достатъчно - гласът му се задави от мъка. - Трябваше да се застъпиш за мен. За нас - добави, след което метна чантата си на рамо. - Но не го направи.

Завъртя се и продължи надолу по алеята.

- Алекс! - извика Кимия. Той не отговори. Стигна до мерцедеса и се качи вътре. Колата се отдалечи с мръсна газ, като вдигна облак прах.

- Кимия! - Тамара понечи да иде до сестра си, но майка и я хвана за китката.

- Дай и една секунда - каза тя. - Вероятно иска да остане сама.

Погледът на госпожа Раджави блестеше, а Кал реши, че никога досега не му е било толкова неловко. Спомни си как Алекс бе настоял: „Кимия! Кажи му!“

И как Кимия не бе казала това, което той искаше да каже. Страх я бе от родителите и. Кал не бе сигурен, че може да я обвинява.

След няколко минути жълтият автобус мина през портите на „Гейбълс“. Кимия влезе обратно в къщата, избърса очи в ръкава си и подсмръкна. Сграбчи багажа си, без да погледне към останалите.

Когато майка и постави ръка на рамото и, Кимия се освободи от нея.

Кал коленичи да отвори чантата си, за да е сигурен, че не е забравил нещо. После отново дръпна ципа, но не и преди госпожа Раджави да забележи ножа му,блещукащ върху дрехите.

- Това Семирамида ли е? - попита тя.

Кал кимна и бързо затвори чантата си.

- Бил е на мама.

- Зная. Помня, когато го направи. Беше умел метален маг. - Майката на Тамара наклони глава на една страна. - Семирамида е кръстен на асирийска царица, превърнала се в гълъб след смъртта си. „Калъм“ също означава „мир“. Гълъбите са символ на мира. Майка ти искаше това повече от всичко.

- Предполагам - отвърна Кал. Сега когато го наблюдаваха, му стана още по-неловко, а и малко тъжно, задето тази жена знаеше повече за майка му от него самия.

Госпожа Раджави му се усмихна и отметна един черен кичур от очите си.

- Трябва да те е обичала много. Сигурно ти липсва.

Калъм прехапа буза, като си спомни какво бе написала майка му в леда на пещерата, където бе загинала. Сигурно дълго време бе избирала името на Калъм. Вероятно бе направила списък, спорейки с Алистър за хиляди варианта, преди да се спре на името „Калъм“.

Калъм, който бе символ на гълъба, мира и войната. Преди Константин Мадън да го убие и да открадне малкото тяло за себе си. Кал бе тъкмо обратното на това, на което се бе надявала.

Кал осъзна, че стиска зъби толкова силно, че е прехапал бузата си до кръв.

- Благодаря ви, госпожо Раджави - наложи си да отговори той. След това, без почти да вижда накъде върви, се качи в автобуса. Пакостник го последва и седна на пътеката, така че всички останали трябваше да го прескочат.

Няколко деца вече бяха седнали. Аарън стоеше почти най-отпред. Смести се, за да позволи на Кал да се настани до него, после се загледа как господин и госпожа Раджави целуват Тамара за довиждане.

Кал се замисли за историите на Тамара за родителите и и за третата и сестра, превърнала се в една от Погълнатите. Спомни си колко строги и студени изглеждаха те на Изпита. Дали се преструваха, че са съвършеното семейство пред Аарън, идеалните родители, които той никога не бе имал?

Но каквото и да бяха опитали, Кал не смяташе, че се е получило. По време на целия път за Магистериума Кимия остана на задната седалка и плака.

Кал си спомни първия път, когато бе пристигнал в Магистериума. Спомни си колко странни и чужди му се виждаха пещерите, блестящи с биолуминесцентен мъх, подводните реки, миещи се в тинести брегове, и лъскавите сталактити, висящи от таваните като зъби.

Сега му изглеждаше като дом. Група смеещи се и бърборещи ученици влезе през вратите. Хората се запрегръщаха. Джаспър дойде в стаята и прегърна Тамара, макар - Кал подразнен отбеляза това - да бяха минали само две седмици, откакто я бе видял последно. Всички се събраха около Аарън, дори учениците от четвърта и пета година със сребърни и златни гривни. Започнаха да го тупат по гърба и да рошат косата му.

Кал усети ръка на рамото си. Беше Алекс, който бе пристигнал в Магистериума преди бавния автобус.

- Само помни - рече той и погледна към Аарън, - колкото и шум да вдигат останалите, ти си най-добрият му приятел.

- Така е - отвърна Кал и си каза, че ако Алекс е разстроен от скъсването с Кимия, не му личи особено.

Някой изтича до Кал през тълпата.

- Кал! Кал! - извика Селия. Рошавата и руса коса бе вързана на опашка. Изглеждаше много щастлива да го види и цялата грееше. Алекс се отдалечи с доволна усмивка.

- Добре ли изкара лятото? - попита Селия. - Чух, че си бил с Тамара? Сигурно е било невероятно! Беше ли на тържеството? Научих, че било уникално! Видя ли номерата на маговете? Наистина ли имаше замръзнали мантикори?

- Имаше замръзнали мантикори... но не в смисъла на наистина замръзнали -отговори Кал и се замая от многото въпроси. - Е, поне така мисля. Мантикорите истински ли са?

- Звучи супер! Джаспър ми разказа всичко!

- Джаспър е... - започна Кал. Погледна грейналото лице на Селия и реши да не настоява. Селия харесваше всички, не можеше да направи нищо по въпроса. - Да. Ти защо не беше там?

- О! - Селия се изчерви и сведе глава. - Ами... родителите ми не се обичат с тези на Тамара. Аз обаче я харесвам! - бързо добави тя.

- Не е задължително - каза той.

Тя изглеждаше объркана и на Кал му се прииска сам да се срита.

Какво знаеше той за това кое е задължително и кое не? Не правеше ли самият той списък с потенциално лоши характеристики? Задължително ли бе да харесва Тамара? Нали тя му бе най-близкият човек, както и Аарън.

Пакостник внезапно излая и постави лапи върху ризата на Селия, като прекрати разговора. Селия се разсмя.

- Калъм Хънт!

Гласът бе на майстор Руфъс, който си проправяше път през тълпата.

- Накарай вълка си да пази тишина, ако обичаш.

Погледна накриво Пакостник и вълкът се сви. Изглеждаше засрамен.

- Тамара, Аарън, Кал, елате с мен до стаите си.

Аарън се ухили на Кал, после метнаха чанти през рамо и последваха майстор Руфъс през тунелите. Знаеха пътя и Кал осъзна, че вече не се притеснява от увисналите сталактити и хладната тишина на пещерите.

Тамара спря да се огледа в един басейн, където бледи риби плуваха напред-назад. На Кал му се стори, че вижда кристална фигура да пробягва по стената зад нея. Дали не бе Уорън, или някой друг елементал? Той се намръщи, когато си спомни за малкия гущер.

Накрая стигнаха до старите си стаи. Майстор Руфъс пристъпи напред, за да позволи на Тамара да постави новата си медна гривна пред вратата. Тя се отключи веднага и ги допусна да влязат в помещенията.

Стаите бяха като тези, които бяха заварили по време на Желязната година. Същите полилеи, направени като пламъци, същият полукръг от бюра, същите плюшени дивани, разположени един срещу друг, същата огромна камина. Символи от слюда и кварц блестяха със светлоотражения, а три врати, на които бяха изписани имената им, водеха към спалните.

Кал тежко въздъхна и се отпусна на един от диваните.

- Вечерята е след половин час в трапезарията. После ще оставите нещата си и ще си легнете рано. Първокурсниците пристигнаха вчера, а от утре започваме уроците сериозно - заяви майстор Руфъс и ги загледа изпитателно. - Някои казват, че Медната година от чиракуването е най-тежка. Знаете ли защо?

Тримата се спогледаха. Кал не знаеше какъв отговор очаква майсторът.

Майстор Руфъс кимна, видимо доволен от тишината:

- Понеже сте наясно с основите, започваме с мисии. Класовете тук ще се ограничат с математика, естествени науки и няколко нови трика, но истинското обучение е навън, на терен. Започваме още тази седмица с няколко експеримента.

Кал нямаше представа какво да мисли за новата програма, но фактът, че майстор Руфъс и се радва, бе лош знак. Да излязат от влажните, усойни стаи на Магистериума звучеше забавно, но Кал бе бъркал и преди. По време на едно от „упражненията на терен“ едва не се удави под купчина цепеници. А от всички хора на света тъкмо Джаспър го бе спасил.

- Настанете се - каза майстор Руфъс и излезе от стаите им след обичайното си царско кимване.

Тамара пренесе куфара си към стаята.

- Кал, по-добре облечи униформата преди вечеря. Трябва да имаш готова в стаята, както беше миналата година. Не можеш да се явиш в трапезарията по дънки и риза, която крещи: „Д-р Маймун знае тайните ти“.

- Какво означава това всъщност? - попита Аарън.

- Не знам - сви рамене Кал, - взех я втора употреба.

След това се изтегна:

- Мисля да дремна.

- Аз не съм уморен. Ще ида до библиотеката - рече Аарън, като остави чантата си и тръгна към вратата.

- Искаш да разбереш какво е Алкахест - предположи Кал.

Това явно бе някакво оръжие, но никой от тях не знаеше какво представлява или какво прави. Никой не желаеше да отговори на въпросите им, само в най-общи рамки. Дори в библиотеката на семейство Раджави нямаше отговори.

Кал се мразеше заради това, но бе облекчен. Колкото повече говореха за Алкахеста, Врага и възможните му планове, толкова повече Кал смяташе, че ще го хванат.

- Трябва да мога да защитя хората - каза Аарън. - А няма как да го направя, ако дори не знам с какво си имам работа.

- Не може ли да го търсим, след като разопаковам вещите си? - въздъхна Кал.

- Няма нужда да идвате - отвърна Аарън. - Нищо няма да ми се случи на път за библиотеката.

- Не бъди глупак - възрази Тамара. - Разбира се, че идваме. Кал само трябва да облече униформата си.

- Да - каза той с видимо пресилен ентусиазъм, след което отиде в стаята си и остави чантата на леглото.

Трудно му бе да обуе големите ботуши, които носеха в Магистериума като защита срещу камъните, водата, а понякога и лавата, но предположи, че бързо ще свикне с тях. Когато се върна в хола, Аарън и Тамара бяха на софрата и похапваха чипс. Тамара му предложи. Кал взе пакета, като натъпка пълна шепа в устата си, след което се отправи към вратата. Те го последваха, а Пакостник се спусна подире им с лай. Когато излязоха в коридора, той водеше.

- Към библиотеката! - каза му Кал. - Към библиотеката, Пакостник!

По пътя Кал се закле да помогне. Това, което правеше черните лордове зли, бяха действията, а не мислите им. Никой черен лорд не бе известен с отзивчивостта си. Бе му спокойно да се разхожда по коридорите на Магистериума с Пакостник, вместо да го крие в спалнята. Другите ученици ги гледаха със странна смесица от уважение, страх и възхищение, докато обсебеният вълк подтичваше пред тях.

Разбира се, бяха възхитени и от Аарън и черния камък на гривната му. Пакостник обаче бе на Кал. Не че другите мислеха така.

„Вълкът на Аарън“, шепнеха си учениците, покрай които преминаваха. „Виж го колко е голям. Явно е изключително могъщ, щом може да го контролира“.

- Забрави си гривната - усмихна се Аарън и постави новата медна гривна в дланта на Кал. - Отново. Не ме карай да ти напомням.

Кал завъртя очи и сложи гривната на ръката си. Усещането му бе приятно. Познато.

Стигнаха до библиотеката, която бе оформена като вътрешността на раковина: спирала, която се стесняваше, докато накрая стигаше плоско ниво, където бяха наредени дълги маси. Тъй като занятията още не бяха започнали, мястото изглеждаше празно.

- Откъде да започнем? - попита на висок глас Кал и огледа огромното количество книги, които се трупаха във всички посоки.

- Не съм библиотекарка, но „А“ като Алкахест ми звучи логично - рече Тамара и продължи напред. Очевидно много се радваше отново да е на училище.

Както се оказа, библиотеката бе разделена на секции и подсекции. Накрая попаднаха на книга, която се наричаше „Алкахести и други индекси на магията“. Аарън трябваше да се качи на стол, за да я достигне на горния рафт.

След това занесоха книгата на една от дългите маси и Аарън внимателно я отвори. От гърба и се посипа прах.

Кал се опита да прочете над рамото на Аарън какво пише и видя няколко думи. Алкахестът, казваше книгата, е универсален разтворител, в който всичко се разпада: от злато и диаманти до магията на Хаоса. Когато Кал се намръщи, несигурен в онова, което бяха чули, Аарън прелисти страницата и видяха изображение на Алкахеста. Това не бе някакъв разтвор, а огромна като на рицар ръкавица, направена от мед. Изкована от комбинация от всички елементални сили, ръкавицата бе оръжие, създадено с една-единствена цел - да изтръгне Хаоса от макар. Вместо да овладее бездната, макарът щеше да бъде унищожен от нея. Всеки маг можеше да вземе ръкавицата, но за да има сила, и трябваше биещото сърце на живо същество, обсебено от Хаоса.

Кал си пое рязко въздух. Бе видял същата ръкавица, илюстрирана в зловещата стая за ритуали на баща му. Алкахестът бе причината Алистър да иска сърцето на Пакостник.

Алистър бе опитал да открадне Алкахеста от Колегиума!

Главата на Кал се замая. Стисна ръба на масата, за да остане прав. Аарън прелисти страницата. Имаше черно-бяла фотография на ръкавицата в стъклена витрина - вероятно мястото, където бе изложена в Колегиума. Кратка история бе записана встрани до картината. Бе създадена от група, която се наричаше Орден на Безредието. Майстор Джоузеф и Константин Мадън някога бяха участвали в групата, надявайки се да изучат в дълбочина магията на Хаоса и да намерят начин повече магове да докоснат бездната. Когато Константин Мадън се бе отцепил, за да стане Враг на Смъртта, Орденът се бе надявал, че Алкахестът ще може да го спре.

Явно Алкахестът бе попаднал в ръцете на Врага към края на войната. Това бе позволило на последователите му да убият Верити Торес на бойното после, докато Константин Мадън бе отвел други свои привърженици в планината Ла Ринконада за Студеното клане.

Книгата твърдеше, че Орденът на Безредието все още съществува и че изследва обсебени от Хаоса зверове. Никой обаче не бе сигурен кои са лидерите му.

- Маговете ще разберат кой се опитва да го открадне - рече Тамара. - Вече е на по-сигурно място.

- Ако някои от хората на Константин Мадън го докопат, следващия път, когато видя ръкавицата, тя ще е насочена към мен - тежко въздъхна Аарън. - Да видим дали в книгата пише как може да бъде унищожена.

Кал искаше да каже нещо, с което да успокои Аарън, а именно, че не слугите на Врага търсят ръкавицата. Само баща му.

Но преди да се реши, майстор Руфъс слезе по раковинните стълбища на библиотеката. И тримата чираци го загледаха виновно, макар че нямаше от какво да са гузни. Бяха в библиотеката и търсеха информация за магията. Руфъс трябваше да е очарован.

Но не изглеждаше очарован. По-скоро обезпокоен. Той погледна през рамото на Тамара, намръщи се и каза:

- Аарън, Алкахестът е заключен. Асамблеята го е преместила в трезор, изкован от металните магове по време на последната война, под земята, на място, което си посещавал преди и което няма как да бъде достигнато.

- Исках да науча нещо повече за него - каза Аарън.

- Виждам - отвърна майстор Руфъс и скръсти ръце пред гърдите си. - Не съм тук да прекъсвам занятията ти. Искам да говоря с Калъм.

- С мен? - попита Калъм.

- С теб - потвърди майстор Руфъс и се отдалечи на няколко крачки от останалите. Калъм го последва с нежелание.

- Пакостник, чакай тук - промърмори Кал. Не знаеше какво иска да му каже магът, но бе сигурен, че не е нещо хубаво.

- Баща ти е дошъл да те види - обяви майсторът.

- Моля? - Кал не трябваше да се изненадва, но го направи. - Мислех, че на родителите не им се разрешава да идват в Магистериума?

- Да, така е - отговори майстор Руфъс и погледна надолу към Кал, все едно се мъчеше да научи отговора на някакъв въпрос, - но Магистериумът няма навика да отвлича ученици. Допусках, че ще дойдеш по обичайния начин. Алистър ни информира, че не е говорил с теб, преди да напуснеш дома. Каза, че си избягал.

- Той не иска да съм тук - рече Кал. - Настоява да стоя далеч от Магистериума.

- Както знаеш - подхвана Руфъс, - това не е възможно за маг, пресякъл Първата порта. Трябва да довършиш обучението си.

- И аз го искам - рече Кал. - Не желая да се връщам с него. Не се налага, нали?

- Не - отвърна майстор Руфъс, но заради начина, по който изрече думата, не звучеше като окончателно решение. - Както обаче казах, не желаем и да отвличаме деца от родителите им. Мислех, че е свикнал с идеята, че си мой чирак.

- Не е - отвърна Кал.

- Мога да дойда с теб, ако искаш - предложи майстор Руфъс, - докато говориш с него.

- Не желая да говоря с него - изпусна се Кал. С една част от съзнанието си отчаяно искаше да се срещне с баща си, да е сигурен, че е добре, след като преживя ужаса да го види блъснат в стената. Но знаеше, че не може. Щеше да е невъзможно да проведе разговор, в който не се споменават думите „Константин“, „убийство“ и „Алкахест“. Имаше прекалено много тайни, които останалите можеха да чуят.

- Искам да му кажете да си ходи - заяви Кал на учителя си.

Майстор Руфъс остана загледан в него, след което въздъхна.

- Хубаво - отвърна той, - ще направя каквото кажеш.

- Но не искате - рече Кал.

- Алистър бе мой ученик някога - отговори Руфъс. - Имам добро мнение за него въпреки всичко. Надявах се, че обучението ти тук ще смекчи омразата му към маговете и Магистериума.

Кал не знаеше какво да отговори. Не и без да разкрие неща, които не можеше да каже на майстор Руфъс. Затова само поклати глава.

- Моля ви. Накарайте го да се махне - прошепна той.

Майстор Руфъс кимна и се обърна да напусне библиотеката. Кал погледна към Аарън и Тамара. И двамата се бяха привели над масата. Лицата им бяха позеленели от лампите. Гледаха го разтревожено. Помисли да се върне при тях, но не искаше да отговаря на въпросите им.

Вместо това се обърна и излезе от библиотеката с всичката бързина, която кракът му разрешаваше.