Медната ръкавица

ГЛАВА ДЕВЕТА

Не бе толкова лесно да пътуват извън Магистериума. Трябваше да минат през гората към магистралата, като Тамара използваше картата на телефона, за да си помогне. По пътя имаше риск от срещи с елементали и обсебени от Хаоса животни или просто от това да се загубят. Времето обаче бе приятно и заради звука на цикадите и оплакванията на Джаспър, галещи слуха на Кал, разходката не му пречеше. Поне докато кракът му не започна да изтръпва и той не осъзна, че отново ще забави останалите дори когато се бяха впуснали в приключение за спасяването на собствения му баща.

Ако само Аарън и Тамара бяха напред, Кал нямаше да се оплаче. Русата коса на Аарън блестеше на лунната светлина, а Тамара носеше тежка пръчка и се подпираше на нея в прахта, досущ като Гандалф.

Но идеята, че Джаспър е по-добър от него, му лазеше по нервите. Стисна зъби, вдигна чантата по-високо на раменете си и пренебрегна болката.

- Мислиш ли, че ще те изключат? - попита Джаспър, за да става приказка. - Имам предвид, задето помагаш на Врага. Или поне на негов човек.

- Татко не е човек на Врага.

- Отвлече ме, застраши макара... - продължи Джаспър, без да обръща внимание на Кал.

- Тук съм, ако не забелязваш - обади се Аарън. - Мога и сам да взимам решения.

- Не съм убеден, че Съветът ще се съгласи - каза Джаспър.

Минаха покрай онази част от гората, където дърветата бяха по-млади заради пламъците и унищоженията, причинени петнайсет години по-рано от Константин Мадън. Дърветата се извисяваха и разпростираха гъстите си клони. Лунна светлина се процеждаше през листата и танцуваше по козината на Пакостник.

- Желанието ти може и да се изпълни, Кал. Може да те изритат от Магистериума. Жалко, че ще е прекалено късно да запечатат магията ти.

- Млъквай, Джаспър - отсече Тамара.

- Семейството ти е било унижавано и преди, Тамара. Поне ще са свикнали.

Тамара го плесна по главата.

- Стига си дрънкал. Ще се дехидратираш.

- Ау! - оплака се Джаспър.

- Шшт! - каза Аарън.

- Схванах и от първия път - отвърна кисело Джаспър. - Тамара вече ми каза да млъкна.

- Всички млъкнете!

Аарън приклекна зад покритите с мъх корени на едно дърво.

- Там има нещо.

Джаспър незабавно падна на колене. Тамара издърпа ръкави и приклекна, като сви едната си ръка. В дланта и вече проблясваше пламък.

Кал се поколеба. Кракът му се бе схванал. Притесняваше се, че ако приклекне, няма да може да се изправи, поне не и с лекота.

- Кал, лягай долу! - изсъска Тамара. Светлината между дланите и се превърна в блестящ квадрат. - Не се прави на герой!

Кал едва сдържа саркастичния си смях. Блестящият квадрат се надигна и Кал осъзна, че Тамара оформя въздушната енергия като нещо, напомнящо лещата на телескоп. Всички се приведоха напред, а долината под тях изскочи пред очите им.

Гледайки през лещата, видяха кръгло сечище с малки, шарени къщурки, подредени на равни разстояния една от друга. Голяма дървена сграда стоеше в центъра. Над вратата и имаше плакат. Кал се изненада, когато лещата на Тамара му позволи да разчете думите на него:

- Същото пише на входа на Магистериума! - възкликна той изненадан.

- Поне на един от входовете - обади се глас зад тях.

Завъртяха се и видяха един мъж сред падналите листа и папрати. Носеше черната униформа на майстор. Джаспър ахна и се заотдалечава назад, докато не опря в ствола на едно дърво.

- Майстор Лемюъл - преглътна той. - Мислех, че... че са ви...

- Уволнили от Магистериума?

Никой от тях не отговори. Накрая Аарън кимна.

- Всъщност... да.

- Предложиха ми отпуск, който приех - каза Лемюъл и се намръщи. - Явно не само аз.

- Ние сме на мисия - рече Тамара. Звучеше искрена и доста подразнена. - Защо иначе бихме взели Джаспър?

Лъже умело, помисли си Кал. На него винаги му личеше. Но пък бе донякъде благодарен за това.

Джаспър отвори уста да възрази или да ги издаде, но Аарън сложи ръка на рамото му. Тежка, здрава ръка.

- Не ми пука - изсумтя майстор Лемюъл, - ако искате, бягайте от Магистериума. Ползвайте магията, за да влезете в някой бар. Или за да яхнете елементал. Нямам повече чираци, слава богу, определено нямам и намерение да ви наглеждам.

- Ами добре - отвърна Кал. - Това не е ли чудесно?

- Какво е това място? - попита Аарън и изпъна врат, за да се огледа наоколо.

- Анклав от съмишленици - обясни майстор Лемюъл и даде знак с ръка да се махат. - А сега изчезвайте. Къш!

- Кой е там? - попита възрастна жена с потъмняла от слънцето луничава кожа. Носеше шафранова ленена дреха. Бялата и коса бе сплетена над главата.

- Защо тормозиш тези деца?

- Познаваме го от Магистериума - обясни Тамара.

- Така кажете - рече жената, обърна се и ги погледна. - Сипи им нещо студено да се освежат. Човек ожаднява от разходките в гората.

Кал погледна към Тамара и Аарън. Ако Джаспър започнеше да се оплаква, че им е заложник, дали на майстор Лемюъл щеше да му е толкова смешно? Знаеше ли, че Алкахестът е откраднат? Кал се съмняваше това да му бъде забавно.

- Трябва да вървим - каза Тамара. - Благодаря ви за всичко, но...

- Не, не, няма да приема да ми откажете.

Жената хвана Аарън за ръката и Аарън, винаги любезен, се остави да го поведе към лагера.

- Казвам се Алма. Знам с каква гадна храна ви гощават в Магистериума. Елате ни на гости и после ще продължите по пътя си.

- Ъъ, Аарън - обади се Кал. - Бързаме!

Аарън изглеждаше безпомощен. Не искаше да бъде груб. Очакванията на другите бяха неговият криптонит[⁴].

Майстор Лемюъл изглеждаше повече подразнен, отколкото доволен, така че това вероятно не бе капан. Кал въздъхна, погледна Тамара и последва Алма и Аарън по лек склон надолу към една от къщите с малка веранда и сини звезди, нарисувани на вратата. Вътре Кал видя малка кухня с дълги дървени рафтове, на които бяха наредени ръчно надписани бутилки. В единия ъгъл имаше печка за дърва, в друг висеше хамак, а в центъра стоеше старомодно украсена маса със столове. Жената отвори шкаф, пълен с тъмен лед. Протегна ръка вътре и я извади, държейки кана пенеста лимонада. Стъклото бе потъмняло от студ, а вътре плуваха няколко парчета лимон.

Сложи различни чаши на масата и наля в тях. Аарън взе една, изгълта я и направи болезнена гримаса.

- Заболя ме главата от студа - обясни той.

Кал се сети за къщите от сладки на старите дами и не пи нищо. Нямаше вяра на майстор Лемюъл, нито на онези, които го търпяха.

Въпреки това седна на един от столовете и потърка крака си. Не помнеше да е сполетяло нещо лошо някой герой от приказка само задето е седнал.

- Какво е това място? - попита Тамара.

- Ами да - каза жената. - Видя ли надписа над Големия дом?

- Мисълта е свободна и неподвластна - повтори Тамара.

Жената кимна. Майстор Лемюъл ги бе последвал в къщата.

- Алма, познавам тези деца. Те не просто правят бели. Те са епицентърът на всички бели. Не им казвай нещо, за което после ще съжаляваш!

Тя му махна разсеяно и се обърна към децата. Посочи Пакостник, който изскимтя и се скри зад стола на Кал.

- Ние изследваме обсебените от Хаоса. Виждам, че водите вълк със себе си, при това млад. Врагът вгражда Хаоса както в хора, така и в зверове, но ако хората губят интелекта и речта си, животните реагират другояче. Продължават да се размножават. Днес обсебените не знаят заповедите на макар, понеже досега не е имало такъв.

Тя погледна към Аарън.

- Пакостник слуша Кал, а не мен - рече Аарън, - а Кал не е макар.

- Това е много интересно - отвърна Алма. - Как намери Пакостник, Кал?

- Бе навън на снега - отговори Кал и почеса Пакостник по врата. - Спасих живота му.

Тамара го погледна невярващо, сякаш мислеше, че Пакостник е щял да се оправи и без него.

- Пакостник е роден обсебен - каза Алма. - Няма подобни хора. Хората не издържат, когато бъдат обсебени от Хаоса. Затова той се вгражда в наскоро починали.

- Звучи отвратително - потрепера Аарън. - Като зомбита.

- Отвратително е - съгласи се Алма. - Има стара алхимическа поговорка: всяка отрова е лек, зависи само от дозата. Врагът изцери смъртта, но лекарството се оказа по-лошо дори от нея.

- Майстор Милагрос казва същото - присви очи Джаспър. - Преподавали ли сте в Магистериума?

- Да. По същото време, по което майстор Джоузеф бе там и експериментираше с магията от бездната. Мнозина бяхме там. Помогнах в някои от експериментите -отвърна Алма.

Тамара я погледна иззад чашата с лимонада.

- Виждали сте как Константин вгражда Хаоса в хора и животни? Защо някой би направил нещо подобно?

- Орденът на Безредието - прошепна Кал. Явно бяха част от него. В книгата се казваше, че изследвали обсебени от Хаоса животни. Къде другаде биха ги намерили освен в горите около Магистериума? Те бяха създателите на Алкахеста!

- Виждам, че си чувал за нас - усмихна се Алма. - Питал ли си се някога какво са искали да постигнат майстор Джоузеф и Константин Мадън?

- Искали са да направят така, че никой да не трябва да умира - отговори Кал.

Всички го изгледаха странно.

- Явно си внимавал в час - каза през зъби Аарън.

- Всички сме същества от енергия - обясни Лемюъл. - Когато енергията ни свърши, умираме. Хаосът е извор на безкрайна енергия. Ако така бъде вграден в човек, че да не му навреди, би бил безкраен източник на енергия. Той или тя никога няма да умрат.

- Но това е невъзможно - каза Аарън. - Да бъде вграден безопасно в човек, имам предвид.

- Това се опитваме да разберем. Работим с животни, понеже животните реагират различно на Хаоса. Твоят вълк има хаос в себе си, роден е с него, но има собствен характер, чувства, нали така? Жив е като теб самия - рече Алма.

- Ами... да - съгласи се Кал.

- И няма да побеснее и да ни разкъса, нали? - намеси се Джаспър.

- Кой знае? - отвърна майстор Лемюъл.

Изглежда по-щастлив тук, отколкото беше като учител в Магистериума, помисли си Кал. Половината му уста се изкриви, като че искаше да се усмихне.

- По дяволите! - смъкна се в стола си Джаспър.

- Но ако изучавате обсебени от Хаоса животни, значи ги хващате! В клетки ли ги държите? - огледа се Тамара.

Алма се усмихна и погледна Пакостник по начин, който Кал не хареса.

- Разкажете ми за мисията си. Каква работа имате?

- Нали не ви интересуваше къде отиваме? - обърна се Аарън към майстор Лемюъл.

- Мен не, за други не съм обещавал - рече Лемюъл и полуусмивката му се превърна в злобна ухилена гримаса. - Не е лесно да избягаш от Магистериума!

- Дрю го научи по трудния начин - промърмори Джаспър и майстор Лемюъл пламна.

- Дрю не е искал да избяга. Всичко, което ви е наговорил за мен, е лъжа!

- Знаем това - вдигна ръце Аарън в знак на примирие. - И ние сме на мисия, просто не всички в училище го знаят. Ако ни посочите най-близкия път към...

Отвън се чу врява. В стаята нахлу плешив мъж на средна възраст, който имаше дълга рошава брада.

- Алма, Лемюъл! Майсторите от Магистериума идват насам! Търсят някого!

- Значи не бягате, така ли, хлапе? - погледна ги самодоволно Лемюъл.

- Само за справка... тези хора ме отвлякоха, за да ги придружа на някаква глупава мисия... - каза Джаспър.

Тамара разтвори ръка. Джаспър спря да говори по средата на изречението и опита да си поеме въздух. Тя явно му бе взела гласа, съвсем буквално, заедно с въздуха, който дишаше. Възрастните не забелязаха, но Кал бе силно впечатлен.

- Спокойно, Андреас - меко каза Алма.

Кал скочи на крака. Сърцето му се бе качило в гърлото.

- Трябва да се махнем оттук - каза той.

Аарън се изправи зад него, също и Тамара. Само Джаспър остана седнал, задъхан и зяпнал останалите.

- Ще се скрием в гората - предложи Аарън. - Моля ви, само ни пуснете и няма да споменаваме за това място.

- Можем да направим нещо повече - отвърна Алма. - Можем да ви скрием! Но ще искаме нещо в замяна.

Погледът и се спря на Пакостник.

- В никакъв случай - отсече Тамара и постави ръка върху вълка, - няма да позволим да му направите... каквото там правите на...

- Обещавате ли да не го наранявате - намеси се бързо Кал, като я прекъсна. Не искаше да мисли за това как баща му бе оковал Пакостник, но видя жадния поглед, който Алма бе хвърлила на вълка. Трябваше да се съгласи, така че да спечели време, докато измисли начин да изкара всички от тази каша. Включително вълка.

- Кал, не можеш - възрази Тамара и зарови пръсти в козината на Пакостник.

- Разбира се, че може - отвърна Джаспър. - Мислиш, че му пука за някого или нещо! Хайде да се връщаме в Магистериума.

- Млъквай - заповяда Аарън. - Кал, сигурен ли си?

Алма обаче се изсмя.

- Не ме разбрахте. Не искаме Пакостник, макар да е интересен. А Аарън.

- Е, не може да получите Аарън - отвърна Тамара.

- Без макар имаме само теории, но не и начин да ги изпитаме. Знаем, че не можеш да останеш сега, Аарън, но ми обещай, че ще се върнеш. Нека вълкът остане като заложник. После ще ни трябват само няколко часа от времето ти. Може би ще разбереш какво умееш да правиш, нещо повече от това да си защита срещу враг, с когото не воюваме. Може би тогава ще се присъединиш към нас.

Никой не отговори.

- Вълкът ще е добре - добави Алма.

- Хубаво - отвърна Аарън след дълга пауза. - Обещавам, че ще се върнем, но не може да задържите Пакостник. Не ви трябва заложник. Имате думата ми.

- Вярваме ти, макарю, ала не чак толкова. Хайде, деца. Решавайте. Можем да ви скрием или да ви предадем на маговете. Трябва обаче да знаете, че те ще ни дадат Пакостник в замяна на вас четиримата.

Кал не се и съмняваше в това. Вече не.

- Хубаво. Остава предишната сделка. Но не експериментирайте върху него.

- Отлично, съгласна съм. Хайде, следвайте ме! - Алма изглеждаше видимо доволна.

Тя ги отведе през задния вход на колибата. Минаха по зелената ливада между сградите. Кал се почувства ужасно уязвим. Видя как сенки се плъзгат покрай дърветата около сечището и чу силни гласове.

Майсторите викаха имената им. Докато бързаше зад Тамара, видя, че тя беше притиснала Джаспър с ръка на кръста и му пречеше да избяга в противоположната посока. Кал си помисли, че чува гласа на майстор Руфъс. Сграбчи Пакостник и го дръпна да върви по-бързо. Вълкът го погледна така, сякаш подозираше, че ще се случи нещо лошо.

Ако побегнеха към гората, щяха да ги хванат. Единственият им шанс бе да последват Алма, тази страшна жена, която бе работила с Константин Мадън и майстор Джоузеф, а сега искаше да експериментира с Пакостник. Тя вероятно бе достойна да се нарече черен лорд. А сега разчитаха на обещанието и да ги скрие.

Кал въздъхна и продължи напред. Алма извади връзка с ключове от шафранената си рокля и отключи вратата към централната сграда.

Незабавно ги порещнаха стряскащи звуци: лай, виене и плач. Сградата, в която бяха влезли, бе пълна с клетки с различни размери, а във всяка от тях имаше животни, обсебени от Хаоса - от кафяви мечки със завихрени очи до сиви лисици и дива котка, която изфуча точно когато Кал влезе в стаята.

- Това е най-ужасната зоологическа градина, която съм виждал - обади се

Джаспър.

- Значи тук ги държите? - попита Тамара и постави ръка на устата си.

Алма отведе Кал до една от клетките.

- Прибери вълка си вътре. Бързо. Искам да ви скрия и после да се разправям с маговете.

- Откъде да знаем, че ще удържите на думата си? - попита Аарън, явно забравил добрите обноски.

- Виж какви същества имаме, макарю - рече тя. - Те се намират трудно и се отглеждат още по-трудно. Ала ти си по-опасен от всичките. Не бихме те измамили. Трябва ни помощта ти.

Гласовете отвън се усилиха. Майстор Лемюъл спореше с друг маг.

Кал си пое дълбоко въздух, постави Пакостник в една клетка и позволи на Алма да го заключи. Тя взе ключа и го прибра в джоба си, след което ги отведе в друга стая, без прозорци и пълна с кутии.

- Останете тук, докато се върна. Няма да се бавя - увери Алма и затвори вратата. Чуха ключалката да щраква, а след това и отдалечаващите се стъпки.

Тамара се завъртя към Кал и Аарън.

- Как можахте да я оставите да вземе Пакостник! Той е нашият вълк!

- Моят вълк - напомни и Кал.

- Вече не - вметна Джаспър, загледан в ноктите си.

- А ти - обърна се Тамара към Аарън, - как се съгласи на онази глупава сделка. И двамата сте идиоти.

- И какво друго можехме да направим? - вдигна ръце Кал. - Трябваше да ни скрият и те го сториха. Ако избягаме заедно с Пакостник, докато спорят с майсторите, може да се изплъзнем, без да ни забележат. Така Аарън няма да трябва да се връща.

Аарън отвори уста да каже нещо, но Кал го сряза.

- Не ми казвай, че си дал дума. Това не се брои.

- Добре - отвърна Аарън.

- Няма да е лесно да измъкнем вълка ти. Вероятно клетките са с вълшебни ключалки - рече Джаспър.

- Прав е - съгласи се Тамара.

- Имам план - обяви Кал и надникна през ключалката на вратата. - Аарън, можеш ли да отвориш вратата?

- Все едно ме питаш дали мога да крада - отвърна Аарън. - Не мога.

- Но ти си макар - възрази Кал. През ключалката видя претъпканата с клетки стая и Пакостник, който се бе свил в своята и гледаше нещастно.

- Не можеш ли да я отвориш по някакъв макарски начин?

Аарън го погледна, сякаш говореше пълни глупости. След това се завъртя и ритна вратата. Тя се отвори и увисна на пантите си.

- Ами и така става - коментира Кал.

Джаспър се напрегна, сякаш се канеше да избяга.

- Недей - обърна се към него Тамара, - моля те. Остани още малко с нас, става ли? Знам, че не е приятно, но е наистина важно.

Джаспър я погледна със странно изражение на лицето, като че е успяла да каже единственото нещо, което можеше да го убеди да не избяга и да не ги издаде. И това бе думичката „моля“.

- Че не е забавно, не е - каза той и се облегна на стената, като кръстоса ръце пред гърдите си.

Кал отиде до клетките. Както бе предположил Джаспър, катинарите бяха покрити с няколко алхимични символа, които не разпозна. И три ключалки.

- Тамара, какво означава това? - попита той.

Тя надникна над рамото му и присви очи.

- Защитено е от магия.

- О! - отвърна той. Вкъщи, по време на парада през май месец, бе освободил плъхове и мишки без магия, само с хитроумие. След като Аарън бе изритал вратата, за да ги вкара в главната зала, Кал почувства, че той трябва да отвори клетките.

Все някак.

Хвана двете решетки, стисна очи и дръпна колкото може.

- Това ли е планът ти? - отбеляза Джаспър и избухна в смях. - Шегуваш се!

- Трябва ни ключ - каза Аарън и се усмихна хитро с ъгълчето на устата си. - Даже няколко ключа.

Една от мечките изрева и подаде лапа през решетките, удряйки във въздуха. Очите и бяха оранжеви и пламтяха от магията на Хаоса. Аарън я погледна със зяпнала уста.

- Не съм виждал такава.

Кал не бе убеден дали говори за мечките по принцип, или само за тези, обсебени от Хаоса, които бе сигурен, че никой от тях не е виждал.

- Имам идея - рече Тамара и погледна с безпокойство към мечката. - Не може да използваме магия срещу ключалката, но...

- Какво? - завъртя се към нея Кал.

- Дай ми нещо метално. Каквото и да е.

Кал взе медна астролабия от единия чин, след което и я подаде. Астролабията започна да се топи в ръцете и. Но когато Кал се загледа по-внимателно, осъзна, че втечненият метал плава над тях! Той оформи нажежен мътен мехур, който потъмня и изстина на открития въздух, докато се носеше към клетката на Пакостник. Когато стигна там, три пипала течен метал се насочиха към ключалката.

- Прати студена вода - каза Тамара. Цялото и тяло трепереше от напрежението.

Кал взе водата от паниците на животните, оформи я като топка и използва магия, за да я охлади.

- По-бързо - каза тя през стиснати зъби.

Той изпрати водата към остатъка от астролабията. Металът изсъска и водата се изпари в облак пара. Кал отскочи назад и падна несръчно върху една от клетките. Когато облакът се разпръсна, Тамара държеше троен ключ.

Пакостник изскимтя. Тамара натисна ключа в ключалката и го завъртя. Чуха се три щраквания - първо, второ и трето, които отекнаха във въздуха. Клетката се отвори и Пакостник изскочи от нея, като накара вратата да се завърти.

После още ключалки защракаха от вратите на клетките.

- Май не трябваше да отваряме и трите - каза Кал насред последвалото нервно мълчание.

Когато животните изскочиха от клетките си, Джаспър се разкрещя. Мечката излезе напред. Лисици, кучета, вълци и белки избягаха от затвора си.

- Вървете! - извика им Кал. - И нападнете... искам да кажа... разсейвайте майсторите! Накарайте ги да се махнат оттук!

- Да, разсейвайте ги - добави Тамара. - Разсейвайте ги!

Обсебените зверове се юрнаха към вратата, като почти не им обърнаха внимание. Аарън дръпна вратата точно навреме, за да ги пропусне. Отвън се чуха викове, както и ревове и писъци. Кал чу как хората тичат и крещят.

Пакостник скочи към Кал и го облиза, а Кал се наведе да го прегърне.

- Добър вълк - промърмори той. - Добър вълк.

Пакостник опря муцуна в него. Очите му блеснаха в жълто.

- Слез долу! - извика Тамара и се протегна да дръпне Джаспър, който се бе покатерил на бюрото и опитваше да отвори прозореца.

- Опитвам се да помогна! - възрази той.

Аарън се опря на отворената врата.

- Ами ако обсебените нападнат маговете? Ако някой бъде ранен? Не всички животни са като Пакостник!

- Не се безпокой за майсторите - рече Кал. - Тези животни не са в добра форма. Обзалагам се, че повечето ще избягат към гората при първа възможност.

- Както трябва да направим и ние - напомни му Тамара и се отправи към вратата, като мина покрай Аарън. - Да се махаме оттук!

Кал я последва с наведена глава, заровил пръстите на едната си ръка във врата на Пакостник. Аарън ги следваше най-отзад, като държеше Джаспър под око и го караше да върви пред него.

Излязоха на едно сечище и замръзнаха. Малкият лагер бе в пълен хаос. Майстори тичаха напред-назад и се опитваха да хванат обсебените от Хаоса, които търчаха във всички посоки. Огън и лед летеше навред във въздуха. Кал бе почти сигурен, че видя как майстор Рокмапъл бяга, преследван от обсебен голдън ретривър. Майстор Норт се завъртя и сияйна топка пламък се надигна от дланта му.

Алма внезапно изскочи от голямата дървена къща, в която им бе сипала лимонада. Около нея се виеше смерч. Тя протегна ръка и повей въздух се изстреля, за да събори майстор Норт. Огънят му се насочи към листата и клоните на дървото над него. То пламна, а Тамара хвана Кал за яката и го поведе от сечището в гората.

Всички бягаха: Тамара, Аарън, Джаспър и дори Кал, който куцукаше, но бе набрал добра скорост. Точно когато звуците от битката заглъхнаха, Кал чу глас.

- Казах на Алма, че си навлича беля на главата с вас - рече майстор Лемюъл и застана на пътя им, - но тя не ме послуша.

Аарън рязко спря, а останалите едва не се удариха в него. Майстор Лемюъл повдигна вежди.

- Ще ви кажа само едно - добави той, - пък вие, ако искате, ми вярвайте. Мразя майсторите от Магистериума повече и от вас. Не желая да се докопат до това, което те искат. Ясно?

Те кимнаха в унисон.

Посочи тесен поток, който се виеше между дърветата. Кал осъзна, че тук е много красиво. При други обстоятелства би го оценил по-добре.

- Следвайте потока, докато стигнете магистралата - каза Лемюъл. - Няма по-бърз път. Но от този момент нататък сте сами.

Настъпи тишина. Накрая Аарън каза:

- Благодаря.

Типично за Аарън, помисли си Кал, докато тичаха покрай потока. Ако някой удареше Аарън по главата, той щеше да му благодари, когато спре.

Вървяха покрай потока половин час в мълчание, преди Джаспър да заговори.

- Какъв е планът сега? Не е като да сме в безопасност, след като стигнем магистралата - отбеляза Джаспър. - Няма автобуси, нямаме и кола...

- Но имаме план - прекъсна го Тамара.

- Сериозно? - обърна се Кал към нея.

- Винаги имам план - повдигна вежди тя, - понякога дори цяла схема. Трябва да се поучите от мен.

- Дано планът е добър - засмя се Аарън. - След толкова хвалби.

Тамара извади телефона от чантата си, провери го, а после продължи да върви.