Медната ръкавица

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

- Господарю - каза водачът на обсебените (или поне Кал предполагаше, че е такъв), - да убием ли макара за вас?

- Не - Кал бързо отвърна ужасен, - просто останете където сте. Стойте на място -добави той, сякаш говореше на Пакостник.

Никой от обсебените от Хаоса не мръдна. Аарън направи няколко крачки към Кал. Ботушите му стъпиха на боровите иглички. Проправи си внимателно път сред коленичилата армия.

- Какво става тук? - попита Джаспър. Кал усети ръка на рамото си. Завъртя се и видя, че е Тамара. Гледаше към обсебените, след което откъсна поглед от тях и го спря на Кал.

- Кажи ни какво означава това - настоя тя, - кажи ни какъв си ти за тях.

Беше в гласа и. Дори да не знаеше отговора, подозираше го. Кал смяташе, че Тамара ще се ядоса, когато разбере. Но не беше ядосана. Изглеждаше невероятно тъжна, което бе по-лошо.

- Кал? - попита Аарън. Вече бе само на няколко крачки от него, но изглеждаше така, сякаш е безкрайно далеч. Озърташе се неспокоен и опитваше да не гледа към обсебените наоколо, останали на колене в очакване на нови заповеди.

Кал ги погледна. Някои от тях бяха млади, а други стари, но никой не бе под четиринайсет. Никой не бе по-млад от тях.

- Разсърди ми се, когато те излъгах - поклати глава Тамара, - не ни лъжи сега.

Настъпи ужасна пауза. Джаспър зяпаше, все още стиснал пръчката си (като че можеше да се защити с нея). Аарън обаче гледаше към Кал с надежда, сякаш очакваше той да оправи нещата. Това бе най-лошото.

- Аз... съм Врагът на Смъртта - рече Кал. Обсебените от Хаоса издадоха странен звук, подобен на тежка въздишка. Сториха го едновременно. Никой от тях не мръдна, но въпреки това бяха доказателство за ужасните думи на Кал. - Аз съм Константин Мадън. Или поне това, което е останало от него.

- Това е невъзможно - каза бавно Аарън, все едно смяташе, че Кал си е ударил главата прекалено силно. - Врагът на Смъртта е все още жив и воюва с нас!

- Не, това е майстор Джоузеф - отвърна Кал и продължи с разказа за това, което знаеше, но не искаше да разбира. - Врагът на Смъртта загинал по време на Студеното клане и вкарал душата си в тялото на бебе. - Той преглътна. - Това бебе съм аз. Душата ми е тази на Константин Мадън. Аз съм Константин.

- Значи си убил истинския Калъм Хънт и си заел мястото му - обвини го Джаспър. В дланта му се разпали пламък, който се плъзна по пръчката, докато не избухна на върха и. Това вероятно бе най-добрата огнена магия, която Джаспър бе правил, но той почти не я забеляза. - Бързо. Трябва да го унищожим, преди той да унищожи всички ни и да убие макара. Аарън, трябва да бягаш!

Аарън остана точно където си беше и гледаше към Кал със смесица от неверие и тъга.

- Но това е невъзможно - изрече накрая той, - ти си най-добрият ми приятел.

Водачът на обсебените се изправи на крака. Другите повториха движенията му като армия от марионетки и тръгнаха към Джаспър, като обиколиха Кал, сякаш не беше там.

- Чакайте. Всички да спрат! - извика Кал.

Нищо не се случи. Воините с мъртви очи продължиха напред. Не бяха бързи, но вървяха неумолимо към Джаспър, който отказваше да отстъпи. Огънят в ръката му все още гореше, а погледът му бе на човек, решен да умре в битка. Не приличаше на онзи Джаспър, който се бе оплаквал по време на цялото пътуване и бе мрънкал за една драскотина. Този Джаспър изглеждаше безстрашен.

Но Кал знаеше, че това няма да му помогне. Колкото и безстрашен да беше, не можеше да спре стотици обсебени.

Кал бе ужасен, когато му се подчиниха, сега се ужаси, че не го слушат.

- Спрете! - изкрещя той и гласът му отекна във въздуха. - Вие, които сте родени от бездната на Хаоса, спрете! Заповядвам ви!

Те спряха. Джаспър се бе задъхал, а Тамара бе застанала до него. Светлината блестеше в дланта и. Аарън също бе отишъл до тях. Сърцето му прескочи един удар.

Приятелите му бяха застанали срещу него.

- Не знаех - каза Кал и чу молбата в собствения си глас. - Когато се върнах в Магистериума, просто не знаех.

Всички го загледаха. Накрая проговори Тамара:

- Вярвам ти, Кал.

Кал преглътна и продължи.

- През по-голямата част от времето ми се струваше невъзможно. Никога не съм искал да нараня някого. Но Джаспър, ако ми посегнеш, обсебените ще те убият. Не знам дали мога да ги спра.

- И кога научи? - настоя Аарън. - Кога разбра кой си? Какъв си?

- На боулинга миналата година - отговори Кал. - Майстор Джоузеф ми каза, ала аз не исках да му повярвам. Татко обаче винаги е подозирал.

- Затова избухна така, когато не те изхвърлиха от Магистериума - обади се Джаспър. - Знаел е, че си зъл. Знаел е, че си чудовище.

Кал потрепера.

- Затова е искал майстор Руфъс да окове магията ти - добави Аарън.

Кал не осъзнаваше колко му се е искало Аарън да възрази на Джаспър, докато той не пропусна да го направи.

- Вижте, тук е частта, която не можех да обясня, понеже в нея нямаше никакъв смисъл преди това. Баща ми не иска да нарани Аарън с Алкахеста. Иска да го използва, за да поправи мен.

- Да те поправи? - попита Джаспър - Трябва да те убие.

- Може би - съгласи се Кал, - но той определено не заслужава да умре за това.

- В такъв случай какво искаш, Кал? - попита Аарън.

- Същото, което винаги съм искал! - извика Кал. - Да намеря Алкахеста и да го върна на Колегиума! Да спася баща си! Да не крия повече отвратителни тайни!

- Но не искаш да победиш Врага на Смъртта - рече Джаспър.

- Аз съм Врагът на Смъртта! - извика Кал. - Вече сме победили Врага! Аз съм на ваша страна!

- Сериозно? - поклати глава Джаспър. - Значи, ако искам да си тръгна, няма да наредиш на обсебените да ме спрат?

Кал се поколеба за известно време. Тамара и Аарън го гледаха. Накрая Кал каза.

- Не, ще те спра.

- Така си и мислех.

- Прекалено близо сме до края - опита да обясни Кал. - До баща ми. Той все още притежава Алкахеста и ще го даде на майстор Джоузеф. Но майсторът няма да го използва, за да ме убие. Той ме иска жив. Ще убие баща ми, ще убие Аарън. Кой знае какво ще направи после. Трябва да приключим с това.

Той ги загледа. Искаше му се да го разберат. След един много дълъг момент Тамара кимна леко.

- Какво ще правим сега? - попита тя.

Кал се обърна към обсебения:

- Отведи ни при майстор Джоузеф - нареди той. - Отведи ни там, не наранявай никого, не предупреждавай, че идваме.

Обсебените тръгнаха напред и обградиха Кал. Аарън, Тамара и Джаспър бяха подкарани напред като стадо. Вървяха по тесен път, обкръжени от подобни на трупове тела. Кал си спомни рисунките на разделящото се Червено море. Нямаше накъде да идат освен в посоката, в която искаха родените в Хаоса. А темпото определяха те.

Маршируваха в тъмната гора, потънали в мъртвешка тишина, стъпвайки върху боровите иглички. Пакостник вървеше щастлив подире им, забързан за вкъщи с останалите от вида си. С всяка крачка Кал усещаше как потъва в ужасна самота. След това нямаше как да се върне в Магистериума. Нямаше да има повече приятели, нямаше да учи при майстор Руфъс, да яде лишеи в трапезарията, да играе със Селия в галерията. Поне Пакостник можеше да дойде с него, макар Кал да не знаеше къде могат да идат.

Вървяха дълго време, толкова, че Кал усети ужасна болка в крака. Усети как забавя ход и множеството обсебени намалява темпото, за да не го остави зад себе си.

Все пак той определяше ритъма.

Аарън застана до него.

- А щеше да си моя противотежест - каза той. Чак сега когато го изговори в минало време, Кал усети колко е искал да го направи.

- Не знаех - отвърна той, - не и когато предложих.

- Не искам да се бия с теб - продължи Аарън. Джаспър и Тамара вървяха напред и Тамара му говореше нещо. - Не искам, но това ще стане, нали? Такава е съдбата ни. Да се избием взаимно.

- Нали не вярваш, че искам да те убия? - попита Кал. - Ако съм възнамерявал, можех да го направя. Докато спиш. Милион пъти досега. Да те обезглавя!

- Убедителен си - промърмори Аарън. - Тамара!

Тя изостана, за да поговори с тях. Джаспър продължи да върви напред. Няколко обсебени крачеха до него.

- Защо каза онова нещо преди малко? - попита Аарън. - Че вярваш на Кал.

- Понеже опита да се измъкне от Магистериума - отговори Тамара. - Не искаше да идва. Ако знаеше, че е Константин Мадън, щеше да опита да спечели майсторите на своя страна и да ги наблюдава. Вместо това вбеси всички. Освен това - добави тя -Константин Мадън е имал легендарен чар, а Кал -никакъв.

- Благодаря - отвърна Кал и направи гримаса заради болката в крака си. Не бе сигурен колко дълго може да продължи без почивка. - Стопли сърцето ми.

- Освен това - продължи Тамара - има неща, които не можеш да изиграеш.

Преди Кал да успее да я попита какво има предвид, кракът му се спъна в един

корен и той падна на колене. Обсебените заковаха рязко на място, а тези пред Джаспър се обърнаха и го спряха, като поставиха ръце на гърдите му.

Кал изпъшка и се завъртя в опит да се изправи. Един от обсебените го вдигна с лекотата, с която Кал можеше да вдигне котка. Бе унизително и - което бе още по-унизително - облекчаващо.

- Ще ви носим по пътя - каза обсебеният.

- Това не е добра идея - рече Кал. - Ами другите...

Един от обсебените сграбчи Тамара и я метна на рамо. Тя започна да се мята в хватката му.

- Кал! - извика в паника.

Двама изправиха Аарън на крака, а пети издигна ритащия и пищящ Джаспър във въздуха.

- Ще носим всички ви - заяви обсебеният на Кал, но това сякаш не успокои никого. - Ще се движим по-бързо по този начин.

Кал бе толкова изненадан, че не даде никакви заповеди дори когато обсебените от Хаоса ускориха крачка. Първо започнаха да скачат, а после и да бягат, като Пакостник ги следваше. Тичаха, тичаха... Изминаха такова разстояние, каквото Кал не можеше да си представи, че е способен да извърви.

Той очакваше, че отблизо обсебените ще вонят на гнило. Все пак се предполагаше, че са мъртви, съживени от магията на Хаоса. Но мирисът им напомняше повече на гъби. Не бе неприятен, просто странен.

На Аарън му бе неудобно. Тамара изглеждаше колкото развълнувана, толкова и ужасена. Но изражението на Джаспър бе неразгадаемо за Кал. Можеше да бъде уплашен, отчаян или да не изпитва нищо.

- Кал, какво правят те? - извика му Тамара, а Кал сви рамене.

- Носят ни. Опитват да помогнат.

- Това не ми харесва - рече Аарън и прозвуча като страдащ от морска болест.

Обсебените ускориха темпото още повече, пришпорвани от магията. Минаха покрай дървета, газеха изпадали листа, оставиха зад гърба си камъни и потоци, храсти и бурени. А после - също така рязко, както и бяха започнали - обсебените спряха.

Кал бе спуснат на крака върху пясъка на плажа. Лунният сърп над тях хвърли сребрист отблясък по водата.

Обсебените се събраха, а пътят между тях се стесни, докато вървяха към плажа. Кал чу океана и вълните. Три лодки бяха вързани за колове във водата и се клатеха с течението. Когато присви очи, успя да съзре земя в далечината, видима само защото прекъсваше лунното отражение.

- Островът на Злото? - попита Джаспър.

Кал изсумтя, защото се изненада, че Джаспър е казал нещо. Вероятно бе сериозен, прецени Кал, тъй като времето не му се струваше подходящо за шеги.

- Обсебени от Хаоса, как да мина от другата страна? -запита Кал.

След тези негови думи трима от обсебените потънаха в морето. Първо до глезени, после до кръста, след това до врата, а накрая изчезнаха напълно под водата.

- Чакайте! - извика Кал, но те си бяха отишли. Дали не ги бе убил? Можеха ли изобщо да умрат?

След миг бледи ръце се надигнаха от морето и развързаха въжетата, държащи лодките. След това, дърпани от невидими ръце, лодките заплаваха към брега. Обсебените се надигнаха от дълбините, а както винаги лицата им останаха безизразни.

- Хм - рече Аарън.

- Предполагам, че трябва да се качваме - каза Тамара и скочи в една от лодките. -Аарън, влизай в лодката с Кал!

- Че защо? - заинати се Джаспър.

Тамара погледна обсебените.

- Така макарът няма да се удави, преди Кал да ги спре.

Джаспър отвори уста да възрази и пак я затвори.

Кал седна внимателно в лодката. Аарън го последва. Джаспър се настани във втората лодка. Тамара взе Пакостник и отиде до третата.

Обсебените ги отведоха до морето.

Кал бе шофирал често с Алистър, но единствените лодки, на които се бе качвал, бяха фериботите. Прекарваха ретро коли или други антикварни предмети от далечна страна, поръчани от Алистър. И малките лодки в тунелите на Магистериума.

Кал никога не се бе спускал толкова ниско във водата, нито бе излизал в открито море. Вълните във всички посоки изглеждаха черни, а пръските им се усещаха ледени по бузите му и бяха толкова солени, че му загорча в устата.

Бе уплашен. Обсебените от Хаоса бяха ужасяващи, а фактът, че му се подчиняваха, не ги правеше по-малко чудовищни. Приятелите му искаха да се махнат от него, може би да го наранят. А тепърва го очакваха баща му и майстор Джоузеф. И двамата бяха непредвидими и опасни.

Аарън седеше свит на носа на лодката. Кал искаше да му каже нещо, но предположи, че каквото и да е то, няма да се приеме добре. Обсебените вървяха под водата и теглеха лодките. Кал виждаше главите им над вълните. Накрая земята пред тях се превърна в остров - малък, не по-широк от няколко километра, покрит с дървета. Обсебените издърпаха малкия съд на плажа само с влажните си ръце. Кал слезе от лодката, следван от Аарън, и се присъедини към Тамара и Джаспър на брега. Тамара държеше Пакостник за нашийника, а той лаеше и напираше към Кал. Всички гледаха как обсебените излязоха на вълни по брега като удавените пирати от приказките за призраци.

- Господарю - рече водачът им, когато всички се събраха. Застана близо до Кал като бодигард. - Гробницата ви.

Първоначално Кал помисли, че не е чул добре. „Вече сте у дома си“, сякаш искаше да каже съществото за миг. Но после изрече съвсем друго.

Кал скочи от лодката и едва не падна на пясъка.

- Гробницата?

Аарън го погледна особено.

- Следвайте ме - каза водачът на обсебените и тръгна през дърветата. Остатъкът от армията му го обкръжи. От телата им капеше вода. Насочиха Кал и останалите по една пътека. Не беше осветена, но бе широка, с бели камъни, които отразяваха светлината с краищата си.

Запита се какво ще стане, ако накара обсебените от Хаоса да ходят в редичка. Дали щяха да го направят? Налагаше ли им се? Все още с тази мисъл в главата, започна да си представя други странни и весели неща, които би могъл да накара обсебените да вършат. Да танцуват, да подскачат на един крак. Представи си как цялата армия на Врага на Смъртта напредва на куц крак.

Налудничав смях се изплъзна от устата му. Тамара го погледна обезпокоена.

Няма нищо по-зловещо от това черният лорд да ти се изсмее, помисли си той и сподави последвалия порив неуместен истеричен смях.

Точно тогава пътят рязко зави и той видя огромната сграда от сив камък. Изглеждаше стара и обрулена от годините и морския въздух. Две врати, изработени с очертанията на полумесец, съставяха входа. Високо над едната от тях имаше чукало, оформено като човешка глава. На прага бяха издълбани думи на латински:

- Какво ли означава това? - запита се Кал на висок глас.

- Означава следното, Господарю: „Времето е по-близо, отколкото си мислиш“ -преведе водачът.

- Мисля, че означава нещо за последния час, но латинският ми не е добър - каза Тамара.

Кал я погледна объркан.

- Означава, че „времето е по-близо, отколкото си мислиш“.

- Правилно - погледна го изненадан Джаспър. - Така е.

- Кал, защо питаш, след като вече знаеш? - обади се Аарън.

- Защото не знаех, докато той не ми каза - отвърна подразнен Кал и посочи водача на обсебените. - Не го ли чухте?

Отново настъпи ужасна тишина.

- Кал - попита бавно Тамара, - да не искаш да кажеш, че тези отвратителни неща ти говорят? Знам, че ти им приказваш нещо, но не съм чула да отговарят.

- Главно той отговаря - Кал посочи към водача, който изглеждаше безстрастен. -Да, чувам ги как говорят. Вие не го ли чухте на сечището, когато ме нарече „господарю“?

Тамара поклати глава.

- Не различавам думи, само сумтене и пъшкане - обясни тихо тя.

- И странни звуци като сподавени писъци - добави Аарън.

- На мен ми звучи като съвършен английски - отвърна Кал.

- Това е, защото си като тях - излая Джаспър. - Душите им са празни и в тях няма нищо. Нито пък в теб. Ти си просто Врагът.

- Врагът е направил тези същества - каза Аарън и прибра ръце в джобовете. -Трябвало е да ги разбира, понеже са му служили. А ти ги разбираш, защото...

- Съм него - довърши Кал. Не бе нещо ново, само поредното отвратително доказателство. - Толкова съм зловещ, че ми става зловещо от самия мен -промърмори той.

- Господарю, гробницата ви очаква! - каза водачът.

Очевидно очакваше Кал да го последва до огромния мавзолей и да влезе вътре. А Кал трябваше да го направи. Това беше целта им. Там майстор Джоузеф щеше да срещне Алистър.

Кал изправи рамене и се отправи към вратата. Пакостник се затича до него. Очевидно се чувстваше добре. Зад Пакостник тръгнаха Аарън, Тамара и Джаспър.

- О, Божичко - произнесе Тамара с ужасен глас.

Отне му миг, за да разбере на какво реагира. Това, което бе възприел като чукало във формата на глава, бе истинска, отсечена човешка глава, закачена на вратата като еленова.

Бе на момиче, което не изглеждаше много по-възрастно от останалите. Момиче, което явно бе убито наскоро, тъй като почти нямаше вид на мъртво, ако не бе фактът, че кожата в основата на врата бе грубо разкъсана. Махагоновата и коса, развята от вятъра, се вееше около странно познатото и лице.

Сълзи потекоха от очите на Тамара и се стекоха по бузите и. Тя ги избърса с опакото на ръката си, но иначе не изглеждаше да забелязва, че падат.

- Не може да бъде - каза тя и приближи вратата.

Кал чувстваше, че сякаш е виждал лицето на момичето и преди. Но къде?

Може би на тържеството у семейство Раджави? Може би бе приятелка на Тамара? Но защо щяха да поставят главата и тук като някакъв трофей?

- Верити Торес - рече Джаспър толкова тихо, че прозвуча като шепот. - Така и не намерили тялото и.

Кал се смая от това колко изгубен изглежда Аарън, треперещ в тънката си риза. Загледан в макара, загинал в битката за Магистериума. Ако бе живял поколение по-рано, това можеше да е той и главата му щеше да е закачена като ужасно

предупреждение.

- Не - премигна Аарън, все едно можеше да накара гледката пред очите му да изчезне. - Не е възможно да е тя. Не е възможно.

Кал се чувстваше така, сякаш ще повърне.

Тогава очите на главата се отвориха и разкриха млечнобели кълба без зеници и ириси.

Тамара извика, а Джаспър постави ръка върху устата и.

Мъртвите устни се раздвижиха и от тях излязоха следните думи:

- Тъй както името ми означава истината, ви уверявам, че аз съм всичко, което е останало от Верити Торес. Тук спят мъртвите и мъртви бдят над тях. Желаете ли вход, ще ви задам три гатанки. Отговорите ли вярно, ще влезете вътре.

Кал погледна безпомощно към другите. Надяваше се фактът, че е Константин Мадън, да им позволи да влязат в сградата, но главата на Верити Торес явно не го разпознаваше.

- Гатанки - каза с треперещ глас Тамара, - добре. Можем да отговорим на гатанките.

- Как наричате онуй, що не е зад вас? - попита момичето със странен глас, който не съответстваше на начина, по който се движеше устата му.

- Това не е смешно, шегата е неуместна - рече Кал.

- За какво говориш? Какъв е отговорът? Отпред? - попита Аарън.

- Напредщ] - отвърна Тамара, която изглеждаше още по-ядосана. - Схващаш ли?

Верити Торес се изсмя подигравателно. Смехът обаче не стигна до очите и, които останаха бели и празни.

- Кой ти стори това? - попита внезапно Аарън. - Кой?

- Трябва да е бил майстор Джоузеф - отвърна Тамара. - Константин вече е бил напуснал бойното поле. Бил е в пещерите на Студеното клане...

- ... зает да краде телата на останалите - прекъсна я Джаспър. Още докато изговаряше думите, Кал бе облекчен, че Константин Мадън нямаше как да е свършил това. Бе прекалено зает да се преражда в Калъм. Разбира се, бе сторил други ужасни неща, но не и това.

- Това не беше истинска гатанка - обяви главата, като пренебрегна въпроса на Аарън, - а само упражнение.

- Трябва да се махнем от това място - каза Джаспър, заеквайки от ужас. - Да вървим.

- Да вървим къде? - настоя Аарън. - Зад нас има стотици обсебени - добави и изправи рамене. - Питай.

- Значи започваме - рече Верити. - Какво има начало, но не и край, ала слага край на всичко.

- Смъртта - отвърна Кал. Тази гатанка бе лесна и той бе доволен. Да си добър в гатанките, не бе в списъка на черните лордове.

Чу се изщракване и едно от резетата на вратата се плъзна назад.

- А сега и втората гатанка. Тя е следната: ще те изтощя, но ще скърбиш, щом отлетя. Можеш да ме убиеш, ала никога не ще умра.

Самият Враг, помисли си Кал, но това не е добър отговор, нали?

Размениха погледи. Този път отговори Тамара.

- Времето - каза тя.

Още едно изщракване.

- А сега последната - заяви Верити: - Вземи ме и ще спечелиш или изгубиш повече от всички останали. Що е то?

Настъпи тишина. Умът на Кал запрепуска. Ще спечелиш или ще изгубиш. Спечелиш или изгубиш...

Гатанките винаги бяха за нещо повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Любов, смърт, богатство, слава, живот. Не се чуваше нито звук, само далечното пъшкане на обсебените или дишането на самия Кал. Докато остър, но треперещ глас не разтърси тишината.

- Рискът - каза Джаспър.

Главата на Верити Торес въздъхна недоволно, а ужасните очи се затвориха. Чу се последното изщракване и вратата се отвори. Кал не можеше да види нищо освен сенки зад нея. Потрепера внезапно. Стана му по-студено, отколкото му е било през целия му досегашен живот.

Рискът.

Погледна пак към Аарън и Тамара, пое си дълбоко въздух и мина през прага.

Гробницата бе слабо осветена от камъните по стената, които напомниха на Кал за светещите скали в Магистериума. Избра коридор, който водеше към нещо, наподобяващо пет зали.

Обърна се назад и погледна към събралите се ужасни, взиращи се фигури с въртящи се очи. Лидерът им спря погледа си на Кал.

- Останете тук, деца на Хаоса - опита се да каже с твърд глас Кал. - Ще се върна.

Сведоха глава като един. Кал с тревога видя, че и Пакостник е сред тях. Вълкът му също бе свел глава. Заля го вълна от тъга. Дали Пакостник не бе останал с него само защото бе принуден да го направи? Защото е създаден така? Идеята бе прекалено тежка за Кал.

- Кал? - извика Тамара. Бе минала половината път по коридора, следвана от Аарън и Джаспър. - Трябва да видиш това.

Той погледна назад към армията. Дали не се държеше глупаво, задето не извика поне един от тях да го защити? Посочи водача.

- Освен теб. Ти ела с мен.

Опита се да избута Пакостник от мислите си и закуцука в мавзолея. Лидерът на обсебените го последва, а Кал видя как вратите се затварят внимателно зад него и блокират остатъка от света.

Водачът се завъртя и погледна изпитателно към Кал в очакване на инструкции.

- Трябва да ме последваш - каза Кал. - Защити ме, ако някой опита да ме нарани.

Водачът кимна.

- Имаш ли си име?

Обсебеният поклати глава.

- Добре - рече Кал, - ще те наричам Стенли. Странно е да нямаш име.

Стенли не реагира, затова Кал се обърна и слезе надолу по коридора. Мина половината път, когато Тамара отново извика името му.

- Кал! Трябва да дойдеш и да видиш това!

Кал изтича да я настигне. Намери я с Аарън и Джаспър, скрита пред една ниша.

Когато двамата със Стенли приближиха, се изместиха, за да разкрият гледката пред Кал. В нишата имаше мраморна плоча... а върху нея лежеше мъртво момче с тъмнокафява коса. Очите му бяха затворени, а ръцете изпънати до тялото. Тялото му бе отлично запазено, но бе очевидно мъртво. Кожата му бе побеляла като восък, а гърдите му нито се издигаха, нито спадаха. Все едно някой го е облякъл в бели погребални дрехи, но още носеше гривната, отбелязваща, че е студент в Медната година.

Зад него на стената бе изписано името му. Джерико Мадън. До тялото имаше асортимент от странни предмети. Парцалива завивка стоеше до купчина тетрадки и прашни томове, малка светеща топка, почти изчерпала заряда си, златен нож и пръстен, на който бе отбелязан знак. Кал обаче не го разпозна.

- Разбира се - прошепна Тамара. - Врагът на Смъртта не би построил гроб за себе си. Не е смятал, че ще умре. Построил го е за брат си. Това са даровете за погребението.

Аарън гледаше втрещен, а Кал не можа да отговори. Почувства как нещо в него се пречупва, копнеж към някого, който се бе надявал да изпита, когато видя отпечатъка на майка си в Коридора на Завършилите. Връзка с любовта, семейството и миналото. Не можеше да спре да гледа към момчето на плочата и да си спомня историите, които бе чул. Това бе братът, който Константин искаше да възкреси и чиято загуба го бе накарала да експериментира с бездната и да създаде обсебените; братът, чиято смърт го бе направила Враг на самата смърт.

Кал се запита дали ще обича някого толкова много, че да изостави всичко заради него, да е готов да изгори света, за да си го върне.

- Били са толкова млади - каза Аарън. - Джерико е бил на нашата възраст. Верити - съвсем малко по-голяма. Константин на двайсет и няколко, не повече.

Ала Войната на Маговете ги бе погълнала като огън. Бе ужасно да го мисли, но в същото време Кал не бе чувал никой да изрича името на Константин с такова състрадание.

И разбира се, бе го направил Аарън. Той на всекиго съчувстваше.

- Тук - рече Джаспър и се отдалечи надолу по коридора, загледан към друга ниша. Странните сияещи топки по стените хвърляха зловеща светлина по лицето му.

- Ето някого, когото познаваме.

Кал разбра кой ще е това, преди още да стигне. Мършаво момче с кафява права коса и лунички, затворило очи завинаги.

Дрю.

Спомни си тялото на Дрю последния път, когато го беше видял. Начина, по който майстор Джоузеф го бе омагьосал, за да затвори раните, макар Дрю вече да бе мъртъв. Тялото изглеждаше изцерено, макар душата да я нямаше.

И той имаше погребални дарове, сгънати дрехи и любими игри, статуетка на кон и снимка с една ръка около усмихнатия майстор Джоузеф и още някого, който бе изрязан от нея. Кал се канеше да вземе снимката и да я погледне по-внимателно, когато чу далечни и приглушени гласове под тях.

- Чухте ли това? - прошепна той, стана и се отдалечи от тялото на Дрю надолу по коридора.

Стълби слизаха в сумрака. Изглеждаха като изсечени в скалата. На Кал му отне миг, преди да разбере, че са направени с магия.

Времето е по-близо, отколкото си мислиш.

Кал слезе надолу по стълбите. Другите го последваха малко по-внимателно. Стигна долните стъпала и огледа пещерната, сенчеста стая. Мракът долу бе по-дълбок, а светещите скали по стените - по-разпръснати. А после го видя. Последното тяло: на Константин.

Лежеше на мраморна плоча, кръстосал ръце над гърдите си. Имаше тъмнокафява коса и остри черти. Щеше да е красив, ако не бяха следите от изгаряне, които покриваха дясната половина от лицето му и слизаха надолу към яката. Не бяха толкова лоши, колкото Кал си представяше, не и след историите за обгореното лице на Врага и маската, която носеше. Константин изглеждаше нормален. Ужасяващо нормален. Можеше да е всеки от улицата. Който и да е.

Кал приближи още малко. Стенли застана зад него.

- Какво видя? - прошепна Аарън от горната част на стълбището.

- Шшт - прошепна в отговор Кал и застана до тялото на Константин. - Стойте тук.

Стори му се, че чува гласове от стените. Дали това не бяха призраци, или въображението му играеше номера? Вече не бе сигурен. Не можеше да откъсне очи от тялото.

Това съм аз, помисли си той. С това лице израснах, преди да се превърна в Калъм Хънт.

Замая се. Олюля се назад към стената в някаква сенчеста ниша. Тъкмо тогава една скрита врата се отвори. Майстор Джоузеф влезе в стаята, следван от бащата на Кал. Сърцето на Кал бясно затупка. Бяха закъснели. Вече не можеха да спрат Алистър!