Медната ръкавица

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Кал се изкатери по стълбите колкото се може по-бързо, проклинайки крака си, докато самите стени се разпадаха в нищото. Навсякъде наоколо мракът го преследваше, все едно искаше да го издърпа във вечната си прегръдка. Той бе освободил магията на Хаоса, но нямаше представа как да я спре.

- Кал - извика Алистър от коридора, вдигнал ръце, за да удържи тавана с магия. -Кал, къде си? Кал?

Изтича до баща си. Около тях се сипеха камъни, камъни, които щяха да го погребат, ако баща му не бе се върнал за него.

- Тук съм - рече той, останал без дъх. - Точно тук.

- Сега ще тръгнем заедно - каза Алистър. Протегна ръка и Кал видя, че обгорената му ръка е изцерена, макар и не изцяло, но мехурите вече представляваха само леко зачервена кожа. - Лековита магия - обясни Алистър, като видя изненадания поглед на Кал. - Хайде, подпри се на мен.

- Добре - каза Кал и остави баща му да го прегърне през рамо и да го изведе покрай телата на Дрю и Джерико, покрай смеещата се глава на Верити навън, на тревата, където стояха Джаспър, Тамара и Аарън. Аарън бе вдигнал и двете си ръце. Очевидно правеше каквото може, за да удържи магията на Хаоса, която опитваше да разкъса гробницата. В следващия миг видя Кал и Алистър да падат на колене и я пусна.

Мракът изригна като пепел от вулкан. Кал и Алистър се спряха. Кал се подпираше на баща си, загледан в магията на Хаоса, която поглъщаше лобното място на Врага на Смъртта. Мазна, гъста тъмнина покри сградата, а пипалата и отвън се разтърсиха като бръшлян. Но докато гледаше, Кал осъзна, че това не е тъмнина, а нещо по-черно, което окото му пресъздаваше по възприемчив начин, понеже виждаше самото нищо. И там, където нищото докоснеше сградата, тя преставаше да съществува, докато не останаха загледани в гола, изравнена земя, в мястото, където се бе издигала гробницата. Странният и ужасен смях на Верити продължи да ехти във въздуха.

- Отиде ли си? - попита Джаспър.

- Гробницата отиде там, където изпратих Аутомотонес - рече Аарън и го погледна уморен.

- Аутомотонес? - Алистър изглеждаше шокиран от изявлението. - Но той е пленен в най-дълбоките пропасти на Магистериума!

- Беше - отвърна Кал. - Магистериумът го пусна подире ни.

Алистър си пое дълбоко въздух, както постъпваше само когато е ядосан, изненадан или и двете. Направи няколко крачки встрани от групата. Очевидно опитваше да проясни мислите си. Кал вдигна раницата по-високо на рамото си. Бе изтощен.

Майстор Джоузеф се бе измъкнал, при това с Алкахеста, с предмета, който бяха опитали да опазят далеч от ръцете му. Армията обсебени бе изчезнала. Майстор Джоузеф явно им бе заповядал да го отведат обратно до брега. И вероятно бе взел всички лодки, за да им е гадно.

Внезапно Кал си спомни, че Пакостник бе с обсебените, че самият вълк е обсебен. Ако майстор Джоузеф можеше да командва останалите, вероятно можеше да командва и вълка.

- Пакостник! - извика той, а паниката накара сърцето му да се свие. - Пакостник!

Как можеше да остави вълка пред гробницата? Бе постъпил с Пакостник като с обикновено куче, а той бе много повече от това.

Кал се затича по пътя към плажа. Кракът го болеше и почти се бе разплакал, докато викаше вълка си. Това бе още нещо, за което не бе готов, още нещо, което не можеше да понесе.

- Кал! - извика баща му. Момчето се обърна и видя уморения Алистър да върви с Пакостник по петите си. Кал се загледа. Обгорената ръка на баща му бе потънала в козината на вълка и по нея имаше пепел, но иначе не изглеждаше ранен.

- Добре е. Хукна, преди да успеем да ти кажем, но той опита да влезе в гробницата. Трябваше да го спрем. Не беше лесно.

- Баща ти го удържа - добави Аарън.

Пакостник направи няколко крачки към Кал. Кал вдигна ръце и Пакостник започна да се милва в тях, ближейки лицето му.

- Това е много по-трогателно, отколкото като видя мен - каза Тамара. Тя гледаше драскотините на Аарън и използва земната магия, за да изцери най-лошите наранявания. Вече бе излекувала окървавената устна на Джаспър.

Кал потупа Пакостник по главата.

- Трябваше да се сетя, че майстор Джоузеф не би те отвлякъл. Той обича само мъртви и шантави неща.

- Ние всичките сме шантави - напомни Тамара и огледа Аарън.

Бе използвал огромни количества от магията на Хаоса и макар все още да бе изправен, изглеждаше така, сякаш ще падне.

- Вече не кървиш, но не знам толкова целебна магия, за да разбера дали си навехнал, или си счупил нещо. Или...

- Никой ли няма да спомене нещо по въпроса за това, че Кал е макар? - намеси се Джаспър.

Всички изглеждаха ужасени.

- Джаспър! - скара му се Тамара.

- Съжалявам - продължи Джаспър, - не знаех, че се преструваме, сякаш нищо не е станало. - След това се обърна към Кал: - Знаеше ли, че си макар? О, чакай, забравих, че не мога да ти вярвам изобщо.

- Не е знаел - отвърна Алистър. - Магията на Хаоса бе заключена в тялото на Константин и след унищожението на тялото се е освободила. Явно се е закачила за душата на Кал. Константин стана макар заради опасността, заплашваща брат му. Джерико бе нападнат от избягал елементал в пещерите, а Константин го накара да изчезне.

- Откъде знаете това? - присви очи Тамара.

Аарън, Тамара и Джаспър го зяпнаха.

- Понеже бяхме чираци в една и съща група - отвърна Алистър. - Бяхме петима. Сара, Деклън, Джерико, Константин и аз. Руфъс бе нашият майстор.

- Казаха, че Константин изкарал максималните оценки на изпитите - рече Джаспър. - Максималните.

- Бяхме най-добрите в нашата година - отвърна Алистър. Звучеше уморен и говореше за това, все едно се е случило преди милион години.

- Били сте приятели с Константин? Добри приятели? - попита Аарън. Макар да бе окървавен, мръсен и изтощен, изглеждаше готов да ги защити всичките.

- Той, Джерико и Сара бяха най-добрите ми приятели - обясни Алистър. - Знаете как са чираците по групи.

- Като говорим за това - каза Тамара и погледна уплашено към Аарън, - трябва да разберем как да измъкнем нашата група от това място.

- Никак - промърмори Кал. Тамара го изгледа накриво.

- С водна магия - заяви Алистър и тръгна надолу по плажа. - Съберете дърва. Ще си направим сал.

Внезапно целият плаж светна, все едно са го осветили с прожектор. Кал се олюля назад и се хвана за раницата, стиснал с пръсти презрамките. Чу как Джаспър изкрещява нещо, а после маговете полетяха над тях.

Майстор Норт, майстор Рокмапъл, майстор Милагрос и майстор Руфъс увиснаха във въздуха.

- Татко - извика Кал и изтича при баща си. - Ще те убият, трябва да вървиш. Ще опитаме да ги задържим!

- Не! - помъчи се да надвика вятъра Алистър. -Заслужавам наказание, задето взех Алкахеста, но не аз съм в голяма опасност...

- КАЛЪМ - каза майстор Руфъс. - ТАМАРА. ААРЪН. АЛИСТЪР. ДЖАСПЪР. НЕ СЕ СЪПРОТИВЛЯВАЙТЕ.

С тези думи въздухът се завихри около Кал, удебели се и го повдигна към небето. Независимо от думите на майстор Руфъс Кал продължи да се съпротивлява.

- Сигурно сме били скрити от тях в гробницата - каза Тамара. - Явно така е била омагьосана като Магистериума, че да не могат да те проследят в нея. Но сега нея я няма и те са ни намерили.

- Не ни наранявайте - извика Джаспър. - Предаваме се!

Майстор Норт вдигна ръце и от облаците се появиха три въздушни елементала, подобни на змиорки. Бяха големи и спокойни, поне докато не отвориха огромните си челюсти. Видя как един поглъща Аарън в гушата си. След миг втори елементал се устреми към него със зинала паст.

- Ооох! - извика Кал и се търкулна вътре. Очакваше да се озове в стомаха на някакво същество, но мястото, където падна, бе меко, безформено и сухо. Така си представяше чувството да лежиш в облаците, макар да знаеше, че облаците са направени от вода.

Пакостник се търкулна към него. Изглеждаше ужасен. Обсебеният вълк зави и Кал опита да го успокои. Тогава се появи Алистър, все още вдигнал ръце, като че бе по средата на изричането на заклинание.

Елементалът се завихри и заплува в небето, следвайки маговете към Магистериума. Кал разбра къде отиват, тъй като виждаше през съществото. То бе облачно и плътно на някои места, а на други напълно прозрачно. Където и да го докоснеше обаче, елементалът изглеждаше здрав.

- Татко? - попита Кал. - Какво става?

- Мисля, че маговете са искали да бъдат сигурни, че няма да избягаме, затова са създали затвор вътре в елементала. Впечатляващо.

Алистър седна върху облачния стомах на съществото.

- Четиримата явно сте трудни за улавяне.

- Предполагам - рече Кал. Знаеше какво трябва да каже на баща си. Това, което искаше да сподели, откатко бе видял бележките на Алистър до майстор Джоузеф. -Съжалявам за станалото. Имам предвид... през лятото.

Алистър погледна към Пакостник, който опитваше да се изправи на лапи и се хлъзгаше. Кал проследи погледа му и си спомни, че не съжалява за всичко.

- И аз съжалявам, Калъм - отвърна Алистър. - Сигурно много си се уплашил от това, което видя в гаража.

- Страхувах се да не нараниш Пакостник - обясни Кал.

- И само това?

- Мислех, че ще използваш Алкахеста, за да изпробваш теорията си върху мен -сви рамене Кал. - Ако бях умрял, значи наистина съм бил...

- Разбрах те - прекъсна го Алистър. - Няма нужда да казваш повече. Не искаме да ни подслушат.

- Кога започна да подозираш?

Кал видя умората, изписана върху лицето на Алистър, когато той отговори:

- Отдавна. Може би още от момента, когато напуснах пещерата.

- Защо не каза нищо? Поне на мен?

Алистър се огледа, като че се притесняваше дали елементалът не ги подслушва.

- Защо да го правя? - отвърна той. - По-добре да не знаеш, помислих си. По-добре никога да не разбереш. Но сега не може да говорим за това.

- Сърдиш ли ми се? - попита притеснен Кал.

- За станалото в мазето? - попита Алистър. - Не, сърдя се на себе си. Подозирах, че майстор Джоузеф се е свързал с теб, страх ме беше, че вече те е оплел с пипалата си. Мислех, че ако узнаеш повече, ще се изкушиш от идеята за такава сила. После започна да пише и на мен. Страх ме беше от това, което иска да направи с теб. Но забравих колко уплашен трябва да си бил ти самият.

- Мислех, че ще те нараня - рече Кал и сведе глава върху меката част от елементала. Адреналинът го напускаше и на негово място остана само умората. -

Мислех, че съм зъл като...

- Добре съм - каза Алистър. - Всичко е наред, Калъм. Хората не започват войни само защото са изпуснали нервите или магията си.

Калъм не бе сигурен, че това е истина, но бе прекалено изтощен, за да спори.

- Но не трябваше да идваш до гробницата, Калъм. Знаеш, нали? Трябваше да оставиш на мен да се оправя с това. Ако Джоузеф бе успял с плана си, кой знае какво щеше да ти направи.

Алистър потрепера.

- Зная - отвърна Кал. Ако душата му се върнеше в тялото на Константин, може би спомените за Калъм щяха да изчезнат. Това, замисли се той, изглеждаше като участ, далеч по-лоша от смъртта.

Но колкото по-надалеч летяха, толкова по-изтощен се чувстваше. Спомни си начина, по който Аарън бе използвал магията на Хаоса върху Аутомотонес.

Ще притворя очи за малко, каза си той.

Събуди се, защото го размърдаха. Носеха го на ръце над скалите около Магистериума, осъзна той. Премигна и се огледа наоколо.

Утринната светлина го заслепи. Предположи, че е време за закуска. Майстор Норт и майстор Рокмапъл бяха зад него и го наблюдаваха от местата си върху огромни въздушни елементали. Изглеждаха сърдити и строги. Пакостник, Тамара, Аарън и Джаспър следваха майстор Руфъс надолу по пътя, който щеше да ги отведе към Магистериума. Алистър също ги следваше и носеше Кал по начин, по който не го бе правил, откакто Кал бе съвсем мъничък - с главата на Кал, подпряна на рамото му.

Раницата! Кал я грабна и осъзна, че баща му носи и нея на рамо. Въздъхна облекчено.

- Искаш ли да те сваля на земята? - попита Алистър с тих глас.

Кал не отговори. Част от него искаше да стъпи на несъвършените си крака. Друга част помисли, че това е последният път, когато баща му го носи.

Камъните отстъпиха място на тревисто петно зад Магистериума. Бяха пред две врати, изковани от мед. Чукалото бе направено по такъв начин, че извивките в метала изглеждаха като пламъци.

Над вратата бяха изписани думите: „Онзи, който не обича нищо, не разбира нищо“.

Кал си пое дълбоко въздух.

- Да - каза той.

Баща му го остави да стъпи на краката си и обичайната болка го прониза. Алистър му подаде раницата и Кал я метна на рамо.

- Никога не съм виждала тази врата - заяви Тамара.

- Това е входът на Асамблеята към Магистериума - отвърна майстор Руфъс. - Не съм и подозирал, че някой от вас ще има повод да я използва.

По времето, прекарано в Магистериума, Кал бе мислил много за него. В началото се боеше от училището, после го прие като дом, после като убежище от баща му, а сега вече като място, на което не бе сигурен, че има доверие.

Може би Алистър в крайна сметка бе прав. За всичко.

Майстор Руфъс потропа с гривна по портите и те се отвориха. Коридорът вътре не изглеждаше като останалите в Магистериума - с обичайните каменни стени и под. Този коридор бе направен от полирана мед. С всяка следваща крачка Кал разпознаваше символ на някой от елементите - въздух и метал, огън и вода, земя и хаос - с думи на латински, изписани под тях.

Руфъс стигна точка в стената, която изглеждаше като всички останали. Почука отново с гривната си и този път се отвори парче метал с размера на врата. То разкри стая, гола стая, направена от камък, с дълга каменна скамейка, опасваща стените.

- Ще изчакате тук - настоя той. - Майстор Норт и майстор Рокмапъл ще се върнат скоро, за да ви придружат до съвещателната зала. Асамблеята се е събрала да реши какво да прави с вас.

Тамара преглътна. Родителите и бяха членове на Асамблеята. Джаспър изглеждаше ужасен. Дори Аарън бе притеснен.

- Ще взема Пакостник - каза Руфъс и вдигна ръка, преди Кал да успее да възрази. - Ще е в безопасност в стаята ти. Това е повече отколкото мога да кажа, в случай че дойде с нас. В Асамблеята не обичат животните, обсебени от Хаоса.

Щракна с пръсти и Пакостник изтича до него. Кал го погледна, сякаш се чувства предаден.

- Алистър, ела за миг - каза Руфъс.

Алистър изглеждаше изненадан, след което приближи Руфъс. Двамата мъже взаимно се огледаха внимателно. Изражението на лицето на Руфъс се промени, но Кал сметна, че долавя в него нотка, подсказваща, че този Алистър, който той вижда, е различен от онзи, който виждаше Кал, когато погледнеше към баща си. Изглеждаше, като че вижда момче, може би на възрастта на Кал, с тъмна коса и пакостливи очи.

- Добре дошъл обратно в Магистериума, Алистър Хънт - рече Руфъс. - Липсваше ни.

Когато Алистър погледна към майстор Руфъс, в очите му нямаше гняв, но изглеждаше изтощен, от което стомахът на Кал се сви.

- На мен не ми липсваше - заяви той. - Виж, всичко е по моя вина. Нека децата се върнат в стаите си и аз да ида пред Магистериума. Не ме интересува какво ще правят.

- Хубав план - стана на крака Джаспър.

- Сядай, де Уинтър - нареди майстор Руфъс. - Имаш късмет, че майстор Милагрос не е тук. Смяташе да те провеси над Бездънната яма.

- Над кое? - попита Кал. Джаспър бързо седна, а майстор Руфъс се приведе да прошепне нещо на Алистър, което Кал не чу. Майстор Руфъс отстъпи назад с Пакостник и отново почука с гривна по стената. Вратата се затвори и ги остави в стаята.

Кал си пое дълбоко въздух. Радваше се, че ще говори пред Асамблеята. Трябваше да остане, да обясни какво се е случило, преди някой друг да го направи. Да им покаже това, в което иначе не биха повярвали.

Кал погледна към Джаспър и се запита какво ли ще говори той пред Асамблеята. Щеше да спомене, че е отвлечен. Затова Кал трябваше да заговори пръв, преди стражите да го отведат. Джаспър го погледна замислено с тъмните си очи.

- Какво ще кажем? - попита той. - Тоест, ти какво смяташ да кажеш на

Асамблеята?

- Ще признаем истината - отвърна Кал. - Ще им кажем всичко.

- Всичко? - Аарън като че се разтревожи. Кал усети как стомахът му се свива още повече. Готов ли бе Аарън да излъже за него?

- Кал е прав - рече Алистър. - Мислете практично. Най-лошото, което можем да направим, е да си противоречим. Само ако говорим истината, ще разкажем една и съща история.

- Не знам защо ми е да слушам съвета на издирван престъпник - промърмори Джаспър.

- Всички сме търсени престъпници, Джаспър - сопна се Тамара и потупа Кал по рамото. - Всичко ще е наред.

- Да, успокой старата гад - отвърна Джаспър. - Той е твърде крехък, татко му го донесе на ръце.

- Млъквай - отсече Аарън. - Всеки път, когато се изнервиш, ставаш неприятен.

Кал погледна изненадан към Джаспър. Дали това бе истина? Съдейки по собствения си опит, Кал смяташе Джаспър за неприятен през по-голямата част от времето, но пък самият той знаеше какво значи устата да изпреварва разума. Самият той казваше много неща, преди да се замисли над тях.

Не искаше да смята, че има прилики с Джаспър, особено по отношение на това, което не харесваше у него.

Константин Мадън е бил чаровен, бе казала Тамара.

Вратата се отвори и майстор Норт влезе.

- Асамблеята ще ви приеме сега - рече той.

Бъди чаровен, каза си Кал. Ако си Константин, използвай го! Бъди чаровен.

Станаха на крака и последваха майстор Норт надолу по медния коридор и през арката към една масивна кръгла стая. Кал я бе посещавал и преди, но скри изненадата си от съвпадението. Бе се промъквал в Магистериума, когато попадна на среща на маговете тук. Сега вероятно не бе най-добрият момент да разкрива, че е подслушвал.

Пещерата бе масивна и кръгла. Скъпоценни камъни украсяваха стените, оформяйки фигури на съзвездия. Центърът на стаята бе зает от масивна кръгла дървена маса с кухо ядро. Изглеждаше така, все едно е направена от дървесен ствол, но дървото явно беше огромно, по-голямо и от най-широката секвоя. Кал непреодолимо искаше да погали с пръсти повърхността му.

От едната страна седяха членове на Асамблеята в масленозелени костюми, които се редуваха с маговете от Магистериума, облечени в черно. Изглеждаха като шахматни фигури.

Майстор Норт махна с ръка и една секция от масата се вдигна като отрязано парче торта. После махна на Кал и останалите да седнат пред един процеп в кръга. След миг колебание Алистър влезе пръв, следван от децата. В мига, в който последният от тях - Джаспър, влезе в кръга, оформен от масата, секцията се затвори обратно на място. Кал и приятелите му бяха пленени в кръга на масата, напълно обкръжени от Асамблеята.

Кал огледа самодоволните изражения на възрастните. В интерес на истината... не всички бяха такива. Майсторите Руфъс, Норт, Рокмапъл и Милагрос изглеждаха напрегнати, а родителите на Тамара - притеснени. Освен учителите и семейство Раджави Кал разпозна само още един от маговете на Асамблеята: госпожа Таркин, мащехата на Алекс. Тя седеше като кралица, събрала сребристата си коса на кок. Никой не се представи.

- Откъде да започнем изобщо - обади се възрастен човек в униформа на Асамблеята. - От времената на Константин Мадън не сме имали такива смущения, удари върху Магистериума и принципите, които той представлява, както се случи тази седмица.

- Никога не сме искали да нараним Магистериума - каза Тамара.

- Наистина? - възрастният човек и се нахвърли заради думите и, както котката напада мишка. - Знаете ли колко деморализиращо бе за нашите чираци да разберат, че техният макар е избягал от училище? Това не ти ли хрумна, Аарън Стюарт?

- Не съм избягал, маг Грейвс - възрази Аарън и се изправи. Все още носеше дрехите от магазина, макар сега да бяха покрити с прахоляк и кал. Бе само едно тринайсетгодишно хлапе с нелепа прическа, изгубила формата си, но щом заговори, всички го загледаха. Кал видя, че израженията на лицата на маговете от Асамблеята се смекчиха. Искаха да чуят Аарън. Това бе качеството, което притежаваше Константин. Това имаше предвид Тамара, когато каза, че е бил чаровен. - Това лято говорих с много магове от Асамблеята и други от нашата общност. Всеки от тях подчерта, че аз съм едничкото оръжие, което може да спре Врага. Стори ми се, че им дължа нещо повече от това да се крия в Магистериума, когато съм нужен другаде.

Настъпи кратка тишина, а после Грейвс се прокашля.

- Ентусиазмът ти е достоен за уважение, но ако наистина смяташе, че си необходим за залавянето на Алистър Хънт, защо не се справи с него, когато го хванахте? Защо той е още с вас?

Гняв започна да се разпалва в гърдите на Кал.

- Не е както си мислите - намеси се Тамара. - Трябва да изслушате цялата ни история.

- Тамара Раджави, считахме, че след случилото се със сестра ти би била по-внимателна - скара и се майстор Норт. Лицето на Тамара посърна, а Кал усети как гневът му се разпалва още повече. - А ти, Калъм Хънт - продължи майстор Норт, -позволихме ти да учиш в Магистериума, макар да изкара жалки оценки. И ни се отплащаш така? Считай молбата си да бъдеш противотежест на макара за отхвърлена. Радвай се, ако се разминеш само с това.

Майстор Руфъс бе стиснал юмруци, а Кал се чувстваше така, сякаш пие вряла вода.

- Нямате никакво право да наказвате някого от нас - светнаха очите на Джаспър. -След като изпратихте елементал да ни убие!

- Джаспър! - ужаси се майстор Милагрос. - Не разбираш ли къде се намираш? Лъжите няма да ти помогнат.

- Но той не лъже - рече Кал. - Знаем, че на Магистериума не му пука за истината. Какво стана с майстор Лемюъл? Ако наистина не е наранил Дрю, защо не му позволихте да се върне? Защо е заточен сред някакви откачалки, които експериментират върху животни в гората?

- Той избра да не се върне, Кал - въздъхна майстор Руфъс и Кал прехапа език.

- Лъжите няма да помогнат на родителите ти да се върнат в Асамблеята - каза госпожа Раджави на Джаспър с притихнал глас, а после се обърна към Алистър: -Къде е Алкахестът? - настоя тя. - Защо го няма на масата?

- Майстор Джоузеф го взе - отвърна простичко Алистър и Кал направи гримаса. Вече знаеше кого да обвинява за това, че не е чаровен.

- Майстор Джоузеф - рече хладно госпожа Таркин, - дясната ръка на Врага на Смъртта? Същият, който го изкуши по пътя на злото?

- Вие, деца, сте оставили на този изменник да занесе Алкахеста на Врага? - стана на крака Грейвс. - Трябва да хвърлим Алистър в затвора, а вас с него!

- Врагът на Смъртта не притежава Алкахеста - заяви Кал. - Той не притежава нищо. Но не заради вас.

- Откъде знаеш какво има и какво няма Врагът? - присви очи Грейвс.

- Калъм... - предупреди го Алистър.

Но Кал нямаше намерение да спира. Бе се подготвил за този момент. Бръкна в раницата си и, сподавяйки гнева и отвращението си, извади отсечената глава на Константин Мадън за косата и я стовари на масата пред майстор Грейвс. Нямаше кръв, раната по врата на Константин изглеждаше като обгорена на мястото, където Кал я бе отрязал с Мири. Лицето на Врага бе изцапано със сажди, но се виждаше, че е на Константин Мадън.

- Защото татко го уби - каза Кал. - С Алкахеста.

Съветът замлъкна. Госпожа Таркин простена задавено и извърна глава. Майстор Руфъс изглеждаше шокиран, нещо необичайно за него. Съветник Грейвс имаше вид, все едно ще получи удар, а семейство Раджави гледаха към Тамара, все едно никога преди не са я виждали.

- Отрязал си главата му? - наруши тишината Аарън. Гласът му потрепера.

Кал подозираше, че не изглежда особено чаровен. Главата гледаше към Съветниците, те от своя страна също гледаха към нея със смесица от ужас и потрес, сякаш очакваха да ги заговори. Кал забеляза, че един оранжев бонбон и туфа козина са полепнали по бузата на Врага, но не искаше да привлича внимание и да маха която и да било част.

- Мислех, че ще ни трябва доказателство - отвърна Кал.

- Но аз пипнах тази раница! - извика Тамара. - Това е най-гнусното нещо, което...

Алистър избухна в смях. Изглежда, че не можеше да се спре. Сълзи се стекоха по бузите му. Избърса очи и се опря на масата, омаломощен от собствения си кикот. Опита се да каже нещо, но нямаше сили дори да изрече думите.

Кал се бе надявал главата на Константин Мадън да не подлуди останалите. Или поне не баща му. Но всички изглеждаха малко или много полудели.

- Калъм - подхвана майстор Руфъс, който се възстанови пръв, - как Алистър е успял да убие Врага на Смъртта?

- Подмами майстор Джоузеф да ме отведе при Константин - отговори Кал, като внимаваше да не лъже. - После използва Алкахеста срещу Врага. А след това Константин бе мъртъв. - Кал не спомена, че е бил мъртъв още преди това. - Наоколо имаше глутница обсебени. Помогнахме да ги победим, а след това гробницата бе унищожена.

- А Алкахестът е изгубен? - попита майстор Милагрос.

Кал кимна. Бе сигурен, че Асамблеята има още въпроси, но бяха твърде шокирани, за да го прекъснат.

- Смятаме, че майстор Джоузеф се е измъкнал при падането на гробницата.

Смехът на Алистър най-после заглъхна.

- Какво стана с тялото на Врага? - попита майстор Норт.

- Изчезна с остатъка от гробницата. Хаосът го... ъъъ... погълна.

Майстор Руфъс кимна.

- Това не е всичко - поклати глава Джаспър. -Пропускаш най-важното.

Кал почувства как баща му се напряга. Алистър заби пръсти в рамото му. Видя как Тамара затаява дъх, а Аарън гледа кръвнишки към Джаспър.

- И то е? - попита маг Грейвс, който сякаш се олюляваше от безкрайните изненади.

- Гробницата бе унищожена заради Кал - каза Джаспър. - Понеже Кал бе Врагът на Смъртта. Понеже Кал бе прероденият Константин Мадън. И така както Константин бе унищожил Магистериума, Кал унищожи гробницата. Запечатайте магията му, убийте го.

Кал гледаше към Джаспър, замръзнал от ужас.

- Кал използва магията на бездната, за да ни опази от обсебените - продължи Джаспър. - Изпусна я от контрол, понеже я използваше за пръв път. - Джаспър ги погледна самодоволно, все едно знаеше колко са се изплашили. - Точно така. Кал е макар, също като Аарън. Сега имаме двама.

Кал въздъхна облекчено. Маговете от Асамблеята гледаха Джаспър така, все едно му е поникнала втора глава. Най-после бе успял да ги изненада.

В този миг Анастасия Таркин стана на крака. Гърбът и бе изпънат, а сребърната и коса блестеше. Загледа се право към Кал, когато заговори:

- Най-после Врагът е мъртъв - каза тя. - Благодарение на вас петимата... - Тя махна с ръка, като посочи Кал, Алистър, Тамара, Джаспър и Аарън. - ... Верити Торес и останалите, загинали в Студеното клане, най-после са отмъстени.

Кал си спомни главата на Верити, забита на вратата на гробницата, и преглътна.

Думите на Таркин изглежда извадиха маг Грейвс от шока.

- Анастасия е права - обяви той. - Примирието не важи. Алкахестът трябва да бъде върнат, но за момента е време да празнуваме. Войната свърши!

Останалите от Асамблеята замърмориха и усмивки плъзнаха по лицата им. Майстор Милагрос започна да ръкопляска и останалите съветници и майстори станаха на крака да се присъединят към тях. Тамара изглеждаше изненадана, Джаспър - самодоволен, а Алистър - облекчен.

Кал погледна към Аарън. Аарън не се усмихваше. Той имаше странно, объркано изражение на лицето, все едно се чудеше дали не прави ужасна грешка, като скрива истината за Кал.

Но може би не мислеше за това. Може би беше прекалено уморен и не мислеше за нищо.