Медната ръкавица

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

- Тихо, Пакостник! - скара му се Кал, но вълкът продължи да лае, показвайки муцуната си през процепа на портите на хамбара, докато драскаше дървото с лапи.

- Какво си видял, момчето ми? - попита Аарън. - Има ли нещо навън?

Тамара направи крачка към вълка.

- Може би баща ти се е върнал.

Сърцето на Кал бясно затупка. Той изтича до вратата, през която Пакостник подаваше носа си, и я дръпна назад, като отвори хамбара за студения въздух навън.

Пакостник се стрелна покрай него. Нощта бе притихнала. Луната бе сиво петънце в небето. Кал трябваше да присвие очи, за да види как вълкът се стрелка между измачканата трева към редицата потрошени коли. Изглеждаше изгърбен и неестествен в мрака.

- Какво има? - обади се Джаспър. Звучеше уплашен и сочеше навън. Аарън пристъпи напред. Всички се бяха събрали пред портите на хамбара около Кал. Кал погледна накъде сочеше Джаспър. Първо не видя нищо. После, докато гледаше по-внимателно, забеляза как нещо се прокрадва покрай една от колите.

Тамара ахна. Нещото се надигна, като че с всеки изминал миг се увеличаваше, подувайки се пред очите им. Блестеше на лунната светлина - чудовище от лъскав метал, тъмно и мазно, сякаш повърхността му бе полята с масло. Очите му бяха като огромни фарове, блестящи в тъмнината.

А устата... Кал се ококори, когато огромната му челюст зейна, разкривайки метални като на акула зъби, а след това се сключи около гюрука на един стар ситроен.

Колата издаде ужасен скърцащ звук. Създанието се отметна назад и я погълна. След това преглътна и колата изчезна в огромната му паст. След миг вече я нямаше, а съществото нарасна.

- Това е елементал от метал. Вероятно събира сили от тези трошки - каза нервно Тамара.

- Трябва да се махнем, преди да ни забележи - отбеляза Джаспър.

- Пъзльо. Това е избягал елементал - скара му се Кал. - Не е ли наша работа да се погрижим за него?

Джаспър разпери ръце и се огледа.

- Това няма нищо общо с нас. Трябва да защитаваме хора, но не ми се умира заради автоморгата на баща ти. Ще му е по-добре без всички тези коли, стига да не го екзекутират поради съюзяване с Врага, което е доста вероятно. А сега е време да се махаме!

- Млъквай. Просто млъкни - каза Аарън.

Той вдигна ръка. Металната гривна заблестя и Кал видя как нещо като сянка се надига от дланта му и почти поглъща ръката му.

- Спри! - възкликна Тамара и хвана Аарън за китката. - Не си обучен да използваш бездната както трябва. А и елементалът е прекалено голям. Помисли каква дупка ще трябва да отвориш, за да се отървеш от него.

- Тамара... - Аарън изглеждаше ядосан.

- Хора, разбирам, че спорите, но мисля, че то ни забеляза - намеси се Джаспър.

Беше прав. Подобните на фарове очи грееха към тях. Тамара пусна Аарън и съществото тръгна срещу им. После неочаквано се завъртя към него.

- Какво се очаква да правим? - настоя тя.

Кал бе прекалено изненадан от това, че го питат за инструкции, и не можа да отговори. За щастие, Аарън го направи.

- Трябва да защитим госпожа Тисдейл. Ако това нещо просто е попаднало тук, ще изяде няколко коли и ще се махне. Ако ли не, трябва да сме готови.

- Металните елементали са редки - рече Джаспър и сграбчи раницата на Тамара. - Не знам много за тях, но съм наясно, че не обичат огъня. Ако тръгне към нас, ще вдигна огнен щит, става ли?

- И аз мога да го направя - сопна се Тамара.

- Няма значение кой го прави! - реагира Аарън подразнен. - Да вървим!

Всички хукнаха към къщата. Кал бе най-отзад, но не само защото кракът го болеше, а и понеже се тревожеше за Пакостник. Искаше да го извика, да е сигурен, че вълкът е добре, но се безпокоеше, че така ще привлече вниманието на елементала. А не бе сигурен, че може да надбяга съществото, ако се стигнеше дотам. Тамара, Аарън и Джаспър вече го изпреварваха.

Съществото не спираше да се движи - понякога скрито от колите, понякога ужасно явно. Не бързаше, а напредваше като котка, дебнеща жертвата си. Идваше бавно и нарастваше с всяка хапка метал.

Когато Кал приближи дома на госпожа Тисдейл, разбра, че нещо не е наред. От къщата излизаше светлина. Не само от прозорците, а от цялата предна страна. Вратата и част от стената липсваха. Дървета и жици висяха от дупката, която бе останала.

- Госпожо Тисдейл! - извика Аарън и изтича нагоре по стълбите. - Госпожо Тисдейл, добре ли сте?

Кал го последва, въпреки че кракът го болеше. Мебелите бяха разхвърляни, а масата за кафе бе на трески. Двойно столче гореше в ъгъла. Госпожа Тисдейл лежеше на пода, а на гърдите и имаше ужасна драскотина. В кръвта блещукаха парчета метал.

- Госпожо Тисдейл? - каза Аарън и падна на крака.

Очите и се отвориха, но тя изглежда не можеше да фокусира погледа си.

- Деца... деца, те са по петите ви - изхриптя тя с ужасна мъка.

Кал помнеше това-онова за лечебната магия. Бе видял как Алекс я използва, за да излекува счупения глезен на Дрю, като се позова на сковаващите и лековити сили на земята. Приведе се до Аарън и се опита да призове каквото може. Ако успееше да я изцери, навярно магията му можеше да помогне повече, отколкото Алистър смяташе. Може би бе по-добър, отколкото Алистър мислеше.

Може би беше добър.

Той натисна внимателно с пръсти над ключицата и, като насочи енергия към нея. Опита се да си представи как тя идва от земята, да си я въобрази като проводник. Но след миг тя избута ръката му.

- Много е късно за това - рече госпожа Тисдейл. - Вие все още можете да се измъкнете. Но трябва да бягате. Кал, аз имах вина за нощта, когато изгуби Пакостник. Аз го оковах. Знам какъв е залогът.

Кал се отдръпна от нея, залитайки.

- За какво говори тя? - попита Тамара. - За какво говорите, госпожо Тисдейл?

- Това е само елементал. Може да се отървем от него. Можем да ви помогнем -каза Аарън.

Той погледна объркан към Тамара и Джаспър.

- Може би трябва да се обадим за помощ на Магистериума...

- Не! - извика старицата. - Знаете ли кое е това същество? Нарича се Аутомотонес, древен и ужасен звяр, пленен от маговете на Магистериума преди стотици години. - Кръв изби по крайчеца на устата и. Пое си накъсана глътка въздух. - Щом е тук, значи маговете са го пуснали по петите ти. За да те убият!

Кал потрепера и си спомни лекцията на майстор Руфъс за елементалите под Магистериума. Колко са ужасяващи. Как нищо не може да ги спре.

- За да убие Алистър, имате предвид? - попита Джаспър.

- Нахлу в къщата - изсъска тя. - Искаше да му кажа къде сте. Не Алистър. Вие, четиримата.

Очите и се спряха на Аарън.

- По-добре ще е да бягаш, макарю.

Лицето на Аарън се вцепени от изненада.

- Да бягам от Магистериума? А не от Врага?

Устата и се изкриви в странна усмивка.

- Никога не ще успееш да надбягаш Врага на Смъртта, Аарън Стюарт - заяви тя и макар да изглеждаше, че говори на Аарън, гледаше към Кал.

Той отвърна на помътняващия и поглед.

- Внимавайте! - изпищя Тамара.

Металното чудовище Аутомотонес се спусна към къщата през разрушената стена. Вече бе наистина огромно. Протегна плоските си ръце и счупи покрива, издълбавайки дупка между стълбите и долния под, за да намери място за себе си. Кал извика и падна настрани, като едва се отърва от един падащ скрин. Той се строши на пода, а дрехите се разпръснаха.

Внезапно във въздуха се появи огнен щит, подобен на стена от живи пламъци. Той овъгли пода и подпали останките от тавана. Джаспър държеше огъня с огромно усилие, а Аутомотонес изрева и изщрака с масивните си челюсти.

- Върви - каза Джаспър на Кал. - Бягай! Ще ви настигна.

Кал съжали, че го е нарекъл страхливец. Изправи се от пода и тръгна с олюляване към края на къщата.

Аарън и Тамара го последваха. Тамара призова огнена топка, която засия в ръката и. Погледна назад към Джаспър и плитките и се разлюляха.

- Хайде, Джаспър - извика Аарън. - Сега!

Джаспър освободи огнената стена и се затича към тях, а металният елементал тръгна подире им. Тамара хвърли своята огнена топка към устата на чудовището. Олюлявайки се, точно тогава Джаспър излизаше на двора с Кал.

Бе видимо изтощен от огнения щит, който бе издигнал. Направи няколко крачки по ливадата и се просна. Кал пристъпи към него, но не знаеше какво да стори. Нямаше как да носи Джаспър и да тича. И сам едва бягаше, без да носи друг човек.

Тамара изтича по ливадата, следвана от Аарън. Зад тях бе Аутомотонес, който махаше с лапи към пламъците около себе си. Огънят на Джаспър явно бе обхванал част от мебелите и сега завесите, а вероятно и стените горяха. Цялата селска къща се бе превърнала във факла.

- Джаспър! - Кал се протегна към ръката на Джаспър и опита да го изправи. Джаспър стана на крака и след това изкрещя от ужас. Кал се завъртя и видя металния елементал да се извисява над тях, закривайки лунния сърп. Ръцете му се протегнаха надолу, подобни на огромни рачешки щипци от блестящ метал. Щипци, които щяха да се сключат около Кал и Джаспър и да ги прережат на две половини.

Кал си спомни ужасната работилница от миналото лято, гнева, който бе изпитал, начина, по който бе погледнал към Алистър и просто го бе избутал. Сега опита да призове целия си запас от гняв, страх и ужас, които задържаше, и ги изблъска към Аутомотонес.

Изчадието полетя назад и нададе звук като от ръждясала кола, която бива смачквана. Шумът се превърна в гневно ръмжене и Аутомотонес се обърна към Тамара и Аарън. Аарън застана пред нея и вдигна ръка, но чудовището го изблъска, сякаш е досадна муха, и сграбчи Тамара, след което я вдигна във въздуха.

- Тамара! - възкликна Кал и се затича към елементала. И за миг забрави, че е ужасяващ, огромен и смъртоносен. В ума си видя как металните щипци се сключват около Тамара и я смазват в хватката си. Смътно осъзна, че Аарън също тича и крещи, че Тамара се мъчи да не изпищи, приклещена от създанието. Внезапно Аутомотонес получи спазъм и се спъна. Тамара се измъкна от хватката му и падна на тревата.

Елементалът започна да се гърчи и Кал видя, че Пакостник е скочил на гърба му. Ноктите и зъбите му, подсилени от магията на Хаоса, разкъсваха металната плът. Звукът от трошене на метал изпълни въздуха.

Съществото обаче се отърси и Пакостник изгуби равновесие. Краката му замахаха отчаяно във въздуха. За миг увисна на зъбите си, а после падна и полетя със скимтене към къщата, към пламъците.

Кал пренебрегна елементала и се съсредоточи върху вълка, призовавайки въздушна магия. Концентрира се около оформянето на мека вятърна възглавница, която да хване Пакостник. Смътно чу как елементалът скърца близо до него; смътно осъзна, че застрашава останалите заради домашния си любимец. Но не му пукаше.

Пакостник падна в магията на Кал като в мрежа и подскочи леко, разперил лапи и въртейки очи. Кал бавно свали вълка до земята, внимателно, внимателно...

И тогава елементалът го удари. Почувства се като отнесен от гигантска вълна. Чу как Тамара крещи името му. После полетя назад, като се удари в земята с такава сила, че шокът мина през цялото му тяло. Завъртя се, изплю пръст и трева, след което видя металния елементал да се извисява над него. Изглеждаше огромен колкото небето, скрито от туловището му. Кал опита да се изправи на нозе, но болният му крак поддаде и той падна обратно на тревата. Видя как Тамара тича към тях в далечината, като върти огнени въжета в ръцете си, но знаеше, че тя е прекалено далеч, за да пристигне навреме. Аутомотонес вече се спускаше към него, разтворил зъбатата си паст.

Кал заора с ръце в пръстта и се опита да стигне земната магия в нея, но нямаше време. Надуши мириса на метал и ръжда, когато елементалът отвори уста да го погълне.

- Спри!

Елементалът отметна глава назад. Кал се извърна и видя Аарън да седи зад него с протегната ръка. На дланта му сияеше облак маслена тъмнина, който се завихряше нагоре. Имаше такова изражение на лицето си, каквото Кал не помнеше да е виждал преди. Очите му грееха като въглени, а гримасата, разкривила лицето му, смущаващо приличаше на усмивка.

Масленият мрак излетя от ръката на Аарън и влетя право в гърлото на Аутомотонес. За миг нищо не се случи. После съществото започна да вибрира, а металът се заудря в метал. Кал зяпна. Елементалът изглеждаше, като че го смачкват с огромна невидима ръка. Металната му повърхност се всмука навътре. Отвори паст и Кал видя, че мазната тъмнина ври и кипи в него. Осъзна какво се случва. Елементалът се разпадаше навътре, всяка става, всеки винт, всяка плоча и всеки двигател потъваха в бездната, която Аарън бе метнал в гърлото му.

Някой постави ръка върху рамото на Кал. Аарън го изправи на крака. Страховитото изражение бе изчезнало от лицето му, сега беше просто мрачен и гледаше как Аутомотонес надава последен вопъл, преди да изчезне в облак мрак, който се размаза във въздуха.

- Какво стана с него? - попита притичалият Джаспър. - Къде е сега? Мъртъв ли е?

Кал погледна назад към горящата сграда и съсипаните коли. Не му пукаше къде е отишъл Аутомотонес. Важното бе, че всички са в безопасност.

- В бездната е и няма да се върне - отговори Аарън с равен глас.

- Хайде, трябва да се отдалечим от пожара - каза Тамара.

Започнаха да си проправят път към хамбара. Пакостник тичаше пред тях. Въздухът се изпълни с дим, а сиянието на пламъците зад тях освети небето, като че беше ден.

- Това, което трябва да направим, е да се върнем в Магистериума - рече останалият без дъх Джаспър. - Да им покажем какво сме разбрали. Бащата на Кал е бил в директен контакт със слугите на Врага, забравихте ли? Ще им занесе Алкахеста. Трябва ни помощ.

- Няма да се върнем в Магистериума - заяви Аарън. Гласът му бе все така равен. Кал имаше чувството, че той сдържа това, което му е на сърце, и го стъпква. - Те пуснаха това нещо подире ни.

- Подир Алистър, имаш предвид - поправи го Тамара. - Нали не вярваш на онази старица?

- Вярвам и.

- Тя няма причини да лъже - съгласи се Кал.

- Ако те не са го пратили, защо нападна госпожа Тисдейл? Защо нападна първо нас? Трябва да е получило инструкции да не ни наранява.

- Може би са решили, че ако не могат да ни върнат, по-добре е да сме мъртви, отколкото в ръцете на врага - каза Джаспър. Те всички го погледнаха изненадани. -Това е в стила на Асамблеята - сви рамене той.

- Мислех, че искаш да се върнеш - рече Кал.

- Искам, обаче вие сте се оплели като патета в кълчища - завъртя очи Джаспър към Кал, сякаш е идиот, изражение, което Кал познаваше твърде добре. - Колкото по-дълго време сме далеч, толкова по-убедени ще бъдат, че трябва да минимализират загубите си. Първо ще елиминират Аарън, после и нас като свидетели и това ще е просто трагедия. Ако Константин Мадън се добере до Аарън, може да го убие или да му промие мозъка. Навярно се боят от това. Може би ги е страх, че ако Аарън се присъедини към Константин, ще изгубят войната.

- Без Аарън ще изгубят войната! - извика Тамара. - Той е нашият макар!

Стигнаха хамбара. Лицето на Джаспър изглеждаше като изсечено от камък на трептящата светлина.

- Мисля, че не разбираш нищо от сметките им.

- Достатъчно - намеси се Кал и се обърна към останалите. - Вие се върнете в училище. Мисля, че мога да спра баща си, стига да го открия навреме. Трябва да говоря с него. Длъжен съм да опитам. Това обаче става прекалено опасно за вас.

Никога няма да разберат, помисли си той. Татко иска сина си обратно. Той смята, че ако даде Алкахеста на майстор Джоузеф, той ще може да ме оправи. Да ме направи отново Калъм Хънт. Но майстор Джоузеф лъже и се опитва да го подмами. Вероятно ще го убие веднага щом се добере до Алкахеста.

Кал обаче не можеше да им каже нищо от това.

„Никога не ще успееш да надбягаш Врага на Смъртта“.

- Няма начин - заяви Тамара и сви ръце над гърдите си. - Не е безопасно за теб, за никого от нас. Дори не знаеш накъде е тръгнал Алистър.

- Всъщност мисля, че знам - каза Кал и отвори вратата на хамбара, след което влезе с куцукане вътре. Останалите, дори Пакостник, зачакаха на прага, докато той не се върна с писмата на майстор Джоузеф. Когато го направи, вдигна едно на светлината.

- Под имената на майстор Джоузеф има номера - рече той. - Във всяко едно от писмата.

- Да, вероятно датата - предположи Джаспър.

- прочете числата Кал.

- Това не е дата, освен може би на Марс - каза Тамара и приближи.

- Това са координатите - обясни Кал. - Дължина и ширина. Така татко програмираше GPS-а в колата. Съобщава ти как да откриеш нещо. Джоузеф казва на баща ми къде е.

- Значи знаем накъде отиваме. Само ни трябва нещо, в което да въведем координатите - обобщи Аарън.

- Тук - каза Тамара и взе телефона. След това докосна екрана, но той не се включи. - Ох! Батерията му е свършила!

- Компютър в интернет кафене ще свърши работа - сети се Кал и сгъсна писмата. -Но няма никакво „ние“. Сам ще се оправям.

- Знаеш, че няма да те оставим сам - отвърна Аарън и вдигна ръка, за да спре възраженията на Кал. - Виж, докато се върнем на училище, баща ти вече ще е стигнал при майстор Джоузеф. Може да няма време да правим каквото и да било дори да убедим маговете, че знаем какво приказваме.

- А ако последваме Джоузеф и си вземем Алкахеста, ще се върнем като герои -добави Тамара. - Освен това те вече изпратиха чудовище подире ни. Докато не сме сигурни, че можем да им се доверим, единственият път е напред.

Кал погледна към Джаспър.

- На теб не ти трябва да идваш.

Стана му гузно, че е въвлякъл Джаспър в това.

- Напротив - отвърна Джаспър, - ако чудовищата са по петите ни, аз съм там, където е макарът.

- Как може маговете от Магистериума да са добрите, щом пращат чудовища да ни убият само защото сме избягали? - попита Аарън. - Ние сме деца!

- Не знам - отговори Кал. Започваше да се тревожи, че „добри“ всъщност няма. Само хора с по-къси или по-дълги списъци на черни лордове.

Тамара въздъхна и прокара ръка през косата си.

- В момента трябва да намерим град, откъдето да си вземем нови дрехи и някаква храна. Изглеждаме така, сякаш сме се подпалили и после сме се отъркаляли в калта. Набиваме се на очи.

Веднага щом Тамара го спомена, Пакостник започна да се въргаля в калта. Но Кал трябваше да признае, че тя е права. Бяха мръсни, и то не като актьорите, на които слагаха артистични петънца по бузите. Униформите им бяха скъсани, кървави и изцапани с мазна елементална слуз.

- Предполагам, че трябва да вървим - каза Джаспър. Звучеше обезсърчен.

- Няма да вървим. Ще караме. Тук има триста коли - отсече Аарън.

- Да, но повечето са изядени, а останалите не работят - напомни Кал. - А за тези, които работят, нямаме ключове.

- Е, хайде - вметна Аарън, - баща ми не е в затвора просто така. Ще видя дали мога да запаля някоя от тези.

Тръгна към редиците с коли с уверена стъпка.

- На това му се вика макар - рече Джаспър. - Бърз и яростен.

- Мислех, че баща ти е избягал - обърна се Кал към Аарън, докато тичаше зад него - и че не знаеш къде е.

- Никой не иска да признае, че баща му е в затвора - сви рамене Аарън.

В момента идеята за баща в затвора не звучеше на Кал като най-лошото нещо, но знаеше, че не бива да го казва.

Кал помогна на Аарън да избере най-малко потрошената кола, която си спомни Алистър да е купувал - “Морис Майнър“ в изумруденозелен цвят, който контрастираше на червените кожени седалки. Това бе една от най-новите коли на Алистър, произведена през 1965 година. За разлика от много други не u трябваше нов двигател.

- Но не е бърза - предупреди Кал, - ще трябва да караме с под 60 км/час, дори на магистралата. Няма GPS. Може би е щял да инсталира такъв, но не е имал възможност.

- Какво ще стане, ако вдигнем над 60 км/час? - попита Тамара.

- Може да гръмне - сви рамене Кал. - Не знам.

- Велико - коментира Джаспър. - А някой от вас, тиквеници, може ли да шофира?

- Аз не - отговори Аарън и се сви под седалката, като режеше жици с ножа на Кал и ги увиваше в нова комбинация.

- Какъв е смисълът да знаеш как се краде кола, без да можеш да я караш? - тежко въздъхна Джаспър.

- Добър въпрос - промърмори Аарън и подаде глава изпод седалката. Изглеждаше потен и леко притеснен. - Оплачи се на татко. Той не можа да ме научи, преди да го опандизят.

- Карала съм колички за голф - намеси се Тамара. - Колко различно може да бъде?

Двигателят заръмжа под опитните ръце на Аарън.

- Аз ще шофирам - рече Кал. Горе-долу знаеше как става от баща си. Вече имаше достатъчно голям проблем, задето кара нерегистрирана, незастрахована кола. Това, че няма книжка, не беше сериозен проблем. Освен това той бе Врагът на Смъртта, престъпник и бунтовник. Колко му бе да наруши закона за движение по пътищата? Щеше да е само върхът на айсберга.

Пакостник излая, сякаш да се съгласи с него. Той бе заел предната седалка до шофьора и не смяташе да я отстъпва на никого.

Аарън се приведе до гюрука. Изглеждаше изтощен. Погледна към Кал, но очите му сякаш не можеха да го фокусират.

- Странно, а? Всички очакват да бъда герой, а баща ми е осъждан престъпник.

- Е, моят баща открадна вълшебен артефакт, така че не съм в позиция да те съдя -усмихна се Кал. Аарън обаче сякаш не го забеляза.

- Просто... не знам. Константин Мадън е бил зъл макар. Може и аз да стана такъв. Може би е в кръвта ми.

Кал поклати глава, толкова изненадан от мисълта, че не знаеше как да отговори.

- О, не... Не мисля, че си такъв.

- Хайде. Скачайте в колата - подкани Тамара. - Аарън, добре ли си?

Аарън кимна и се настани нестабилно на задната седалка.

Джаспър и Тамара качиха куфара с останалите си неща. За щастие, откакто бяха станали от леглото, за да се борят с Аутомотонес, раниците им стояха на сигурно място в хамбара.

Сега от Кал се искаше просто да не катастрофира. Алистър го бе пускал да шофира преди старите коли, когато ги товареше, или да обикаля фермата, за да паркира някоя нова придобивка.

Но това не бе същото, като да шофираш сам.

Кал се изправи и нагласи шофьорската седалка, като така я издърпа напред, че обувките му да стигат педалите. Газ, каза си той. Спирачка.

След това оправи огледалата, както Алистър винаги постъпваше с всяка нова кола. Надяваше се да вдъхне доверие у Аарън, Тамара и дори Джаспър, че знае какво върши. Но познатите движения го накараха да се сети за баща си, при което го обзе чувство на паника и безпомощност.

Никога нямаше да бъде човекът, когото баща му обичаше. Този човек бе мъртъв.

- Да вървим - каза Джаспър и се качи на задната седалка. Тамара го последва. Очевидно бяха решили да оставят Пакостник за навигатор. - Дано знаеш какво правиш.

- Знам - увери Кал, пусна ръчната спирачка и насочи колата по пътя.

Автомобилът определено имаше нужда от ново окачване. Всяко друсване на пътя хвърляше децата във въздуха. Освен това харчеше гoриво много бързо и на Кал му стана ясно, че ще им се налага да спират няколко пъти за гориво.

На задната седалка Аарън заспа. Явно друсането не му пречеше. От време на време подскачаше, но така и не се събуди.

- Добре ли е? - попита Кал.

Тамара докосна челото на Аарън с опаката страна на китката си.

- Не знам. Не е трескав, но се е изпотил.

- Може би е похабил твърде много магия - предположи Джаспър. - Казват, че цената на бездната е висока.

Отне им двайсет минути да стигнат покрайнините на някакъв малък град. Кал зареди с газ, а Тамара и Джаспър платиха на бензиностанцията.

- Смятате ли, че продавачът е забелязал колко странно изглеждате? - попита Кал, когато се върнаха. Все пак носеха обгорени, кални дрехи, а и бяха деца на не повече от тринайсет, прекалено малки, за да шофират.

- Гледаше телевизия. Според мен не му пукаше за нищо друго, освен да си платим - сви рамене Джаспър.

- Да вървим - подкани ги Тамара и се качи на задната седалка до спящия Аарън, -преди да се сети за това.

Тамара използва картата, за да насочва Кал през града, докато не видяха затворен магазин за спортни стоки с огромен паркинг. Кал бавно и внимателно спря на свободното място. Аарън още спеше. Тамара се прозя.

- Може би трябва да го оставим да почива - каза тя.

- Аха - отвърна сънено Джаспър, - права си. Аз съм буден и нямам проблеми, но магията на Хаоса е изтощителна за макарите.

Кал завъртя очи, но и той бе уморен като останалите. Позволи си да дремне малко, като се приведе покрай таблото и опря глава в Пакостник. Когато се събуди, Аарън бе буден и Тамара го питаше добре ли е. Лимонена слънчева светлина се процеждаше през прозореца.

- Не знам - отвърна Аарън, - особено ми е. Замаян съм.

- Може би трябва да хапнеш - предложи Кал и се протегна.

Аарън се ухили, когато Джаспър и Тамара слязоха от колата.

- Звучи като добра идея.

- Стой тук, момче - рече Кал на Пакостник и го почеса зад ушите. - И да не лаеш. Ще ти взема сандвич.

Остави прозореца отворен, ако случайно на Пакостник му трябваше свеж въздух. Надяваше се никой да не се опита да открадне колата, най-вече заради безопасността на крадеца. Нямаше човек - дори да е крадец на коли, подготвен да срещне гнева на обсебен от Хаоса вълк.

По улицата имаше няколко магазина, включително такъв за дрехи втора употреба, който Тамара посочи ентусиазирано.

- Перфектно - каза тя, - можем да си вземем нови дрехи. Аарън, ако не се чувстваш готов...

- Ще се оправя - увери я той. Още изглеждаше изтощен, но успя да се ухили.

- Каквито и дрехи да носим, няма как да останем незабелязани с тази бричка -каза Джаспър, винаги готов да убие настроението.

- Можем да и купим шал - предложи му Кал.

Магазинът бе пълен със стари и употребявани дрехи, а също и с безполезни джунджурии, които Кал разпозна от посещенията на баща му при антикварите. Една шевна машина бе преправена на касов апарат, зад който стоеше жена с къса бяла коса и пурпурни котешки очила.

Тя ги погледна и повдигна вежди.

- Какво е станало с вас, четиримата?

- Кални борби - обясни Аарън, но не звучеше много уверен.

Тя направи гримаса, сякаш не му вярва или просто е отвратена, че са в магазина и, че цапат всичко с кал и пипат със саждените си пръсти. А може би и двете.

На Кал не му отне много време да намери перфектния костюм. Дънки като тези, които бе носил у дома, и морскосиня риза, на която пишеше „Аз не вярвам в магии“, освен това имаше и смачкана фея в долния десен ъгъл.

Аарън се разсмя, когато я видя.

- Нещо не е наред с теб - каза той.

- Ти пък изглеждаш, като че отиваш на йога - отвърна Кал. Аарън бе избрал сиви панталони и риза със символа на ян и ин. Тамара си бе намерила черни дънки и дълга копринена туника, която може би някога е била рокля. Джаспър бе изровил отнякъде кафяви панталони, леко сако и тъмни очила.

Всичко това струваше двайсет долара, което накара Тамара да се намръщи, докато броеше. Джаспър се приведе покрай нея и се усмихна на жената с котешки очила по възможно най-чаровния начин.

- Бихте ли ни казали къде можем да намерим сандвичи? - попита той. - И интернет?

- „Битс и Байтс“, два блока надолу по централната улица - обясни тя и посочи изоставената от тях купчина кални зелени униформи. - Предполагам, че тези мога да ги изхвърля. Що за дрехи са това изобщо!

Кал погледна почти съжалително към дрехите. Униформите потвърждаваха, че те са ученици от Магистериума. Сега вече имаха само гривните.

- За карате. Затова се оцапахме. Играхме карате - отговори той.

- В калта - намеси се Аарън, който държеше на историята си.

Тамара ги изведе от магазина, дърпайки ги за ризите. Централната улица бе почти изоставена. Няколко коли минаваха в двете посоки, но никой не ги погледна.

- Карате в калта? - Тамара погледна мрачно към Аарън и Кал. - Не можете ли да измислите нещо по-добро?

Спря пред един банкомат.

- Трябва да изтегля малко пари.

- Могат да те проследят чрез картата. Сещаш се, по интернет - каза Джаспър.

- Полицията може, но не и Магистериумът - отвърна Аарън.

- Откъде знаеш?

- Трябва да рискуваме. Парите ни свършиха с изхарчването на тези двайсет долара, а ще ни трябват още за газ и храна - настоя Тамара.

Но ръката и потрепера, когато взе парите и ги прибра в портфейла си.

„Битс и Байтс“ се оказа магазин за сандвичи, оборудван с компютри, на които можеш да си платиш за интернет. Цената бе долар на час.

Аарън отиде да си купи сандвичи, докато Кал се включи. Написа „дължина“ и „ширина“ в „Гугъл“, което го отведе до страница, изчисляваща и двете според адреса. Натисна бутона за търсене и въведе числата, които имаше. Сетне затаи дъх.

Картата бързо намери мястото, макар да нямаше адрес, свързан с него. Само думите: Монумент Айлънд, Харпсуел, Мейн. Според картата нямаше пътища и къщи. Съмняваше се да има и ферибот. Дори по-лошо. Когато написа посоките, компютърът му каза, че с кола пътят дотам е петнайсет часа. Петнайсет часа!

А Алистър имаше преднина. А ако вече бе там? А ако бе взел самолет?

За миг ужасна паника обхвана Кал. Екранът пред него премигна. Светлините потрепераха. Джаспър му се ухили.

- Може би някой е подранил с Портите на Контрола - каза той под носа си.

- Спокойно - рече Аарън и постави ръка върху рамото на Кал, за да го успокои. Кал се изправи, опитвайки да си поеме дъх.

- Трябва да...

- Какво? - попита Аарън и го погледна особено.

- Да принтирам посоките - довърши Кал.

След това тръгна към регистратурата.

- Имате ли принтер?

Момичето на касата кимна.

- Три долара на страница, ако обичате?

- Може ли? - обърна се Кал към Тамара.

- Това е необходим разход. Давай - въздъхна тя.

Кал принтира картата. Сега и тримата го гледаха особено.

- Нещо не е наред, нали? - настоя Аарън.

- В Мейн е. На петнайсет часа път с кола - отвърна Кал.

Аарън го погледна над сандвича си с шунка и сирене.

- Сериозно?

- Можеше и да е по-лошо - обади се Джаспър и изненада Кал. - Пак добре, че не е в Аляска.

Тамара се завъртя и погледна към Кал. Кафявите и очи бяха много сериозни.

- Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

- Сигурен съм, че трябва - каза той.

Тя отхапа от сандвича си.

- Ами яжте тогава. Бая път ни остава до Мейн - рече тя.

Следобеда излязоха от колата и оставиха раниците най-отзад. Кал изведе Пакостник и му даде два сандвича с пилешко и после наклони бутилка вода така, че да може да пие от нея. Обсебеният вълк яде и пи с изненадваща изисканост.

Кал шофираше, Тамара му бе навигатор, а Джаспър и Аарън поставиха глави върху пухкавия гръб на Пакостник и задрямаха. Джаспър явно бе много уморен, за да спи върху обсебено от Хаоса животно. Така минаха цели часове.

- Знаеш, че могат да ни арестуват и за прекалено ниска скорост, нали? - попита Тамара. Топлата и джинджифилова бира стоеше на поставка до нея. Разплиташе косите си и ги решеше на вятъра, идващ от отворения прозорец. Тамара почти винаги държеше косата си на плитки и Кал бе изненадан да види колко е дълга, черна и лъскава, стигаща до кръста.

Той натисна малко повече газта и колата се разклати напред. Когато стрелката на скоростомера започна да се качва нагоре, автомобилът потрепера.

- Ох, май трябва да рискуваме с ченгетата - каза Тамара.

Той и се усмихна, след което попита:

- Смяташ ли, че от Магистериума са изпратили онова чудовище подире ни?

- Не мисля, че майстор Руфъс би го направил - поколеба се Тамара, след което заговори бързо. - Но не съм сигурна за другите. Нещо не е както трябва. Кал, ако знаеш нещо, би ни казал, нали?

- Какво имаш предвид?

- Нищо - отсече тя. Пръстите и отново сплетоха косата и на една плитка.

Кал се съсредоточи върху пътя, линиите и разстоянието между останалите коли.

- Горивото е на свършване. Кога е следващата бензиностанция? - попита той.

- Кал - повтори Тамара. Сега играеше с гривната си. Искаше му се да се успокои. - Ако има тайна, която би искал да споделиш, няма да кажа на никого.

- Като за татко? - попита Кал и веднага съжали. Очите на Тамара се разшириха, а после се изпълниха с гняв.

- Знаеш защо го направих - рече тя. - Той опита да открадне Алкахеста! Застрашаваше Аарън! А нещата се оказаха дори по-лоши от очакваното. Нямал е добри намерения.

- Не всичко е свързано с Аарън - каза Кал, от което се почувства дори по-лошо. Аарън не бе виновен за това кой е. Кал се радваше, че той спи. Русата му коса почиваше върху козината на Пакостник.

- За какво е тогава, Кал? Подозирам, че знаеш - попита Тамара.

Гърлото на Кал се стегна. Не знаеше дали иска да се разкрещи на Тамара, или да си признае всичко, за да не го държи в себе си завинаги. Внезапно колата потрепера.

- Кал, намали! - извика Тамара.

- Намалил съм. Може би трябва да спра... - възрази той.

Внезапно и без предупреждение майстор Руфъс се появи на предната седалка между Кал и Тамара.

- Ученици - каза той с много недоволно изражение на лицето, - може ли да обясните какво правите?