Медната ръкавица

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Майстор Джоузеф изглеждаше така, както го помнеше Кал от последния път. Същият жезъл, същата униформа, същият безумен блясък в погледа.

- Хубаво е, че си взел Алкахеста - каза той на Алистър. - Знаех си, че ще е по-добре да работим заедно. Все пак искаме едно и също нещо в крайна сметка. Но Алистър от своя страна изглеждаше изтощен. Дрехите му бяха изцапани, носеше стари дънки и смачкан анорак. Лицето му бе небръснато.

- Не искаме едно и също. Аз просто искам сина си обратно.

Сина си. За миг, когато Кал видя баща си, почувства облекчение. Усещане за семейство. Сега обаче се чувстваше така, сякаш са изтръгнали сърцето му. Знаеше кого иска баща му и това не бе той.

Погледът на майстор Джоузеф се премести към гъстите сенки, в които стояха Кал и Стенли. Кал замръзна и опита да бъде колкото се може по-неподвижен. Дори не искаше да диша, за да не го забележат. Аарън и другите явно бяха усетили, че нещо не е наред, тъй като останаха скрити на стълбите. Както правеше винаги, Стенли последва примера на Кал и също замръзна.

Алистър проследи погледа на майстор Джоузеф, отправен към неясната светлина, където бяха Стенли и Кал.

- Обсебени от Хаоса. Не бива да ги оставяш просто така.

- Всяка гробница има нужда от пазачи - каза майстор Джоузеф. Може би бе нормално обсебените да щъкат из гроба на Константин.

- Момчето ти е мъртво, но може да възкръсне. Ти отгледа Константин, който беше и отново ще бъде най-великият маг на нашето време, може би и на всички времена.

Върне ли тялото си, той ще може да привлече душата на сина ти обратно в нейното тяло. Ако наистина си успял да поправиш Алкахеста, трябва ни само Калъм.

- Трябва ми демонстрация, че Алкахестът няма направо да го убие - рече Алистър. - Казах ти, че няма да ти го доведа, докато не съм сигурен, че ще е безопасно.

- Не се безпокой - отвърна майстор Джоузеф. - Сторих така, че Калъм да се присъедини към компанията ни.

Алистър направи крачка към майстор Джоузеф. Кал видя, че той носи в лявата си ръка Алкахеста, който проблясна, когато раздвижи пръсти. Изглеждаше точно като на картинката.

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, че е напуснал Магистериума, за да те намери, разбира се. Да те спаси от гнева на маговете. Знам къде би отишъл, затова му оставих диря, която да го отведе право при нас. Дори пратих ескорт, който да гарантира, че ще е в безопасност. Но ти обещавам, Алистър, погрижил съм се за безопасността му. За мен той означава повече, отколкото означава за теб.

Сърцето на Кал бясно затупка. Замисли се за думите, дължината и ширината, внимателно изписани във всяко писмо, точната дата на срещата, така направена, че да имат време да стигнат за нея. Кал смяташе, че е имал късмет, че е бил с крачка пред възрастните. Но всъщност бе марионетка в ръцете на майстор Джоузеф.

За миг Кал си изпусна нервите. Все пак бе само едно дете. Приятелите му бяха деца, макар едното от тях да бе новият макар. А ако се бяха надценили? Ако не можеха да помогнат?

Алистър заговори и за миг Кал дори не можеше да се съсредоточи.

- Уверявам те, че грешиш - каза Алистър. За мен Калъм значи много повече, отколкото означава за теб. Стой настрана от него. Не знам дали е най-великият маг на своето поколение, или на някое друго, но е добро момче. Никой не го е изкривил така, както ти направи с братята Мадън. Помня ги, Джоузеф. Помня какво направи с тях.

Кал усети как го заболява сърцето. Алистър не звучеше така, като да мрази Кал, макар да бе дошъл да го размени за сина си.

- Спри да размахваш Алкахеста. Знаеш, че не може да ме нарани - заяви майстор Джоузеф и надигна жезъла си. - Много ми се иска да можех да използвам магията на Хаоса, но нямам, уви, тази възможност, тъй че е излишно да ме заплашваш с него. Единствената причина обсебените да ме слушат е, че Константин заповяда така.

- Не съм тук, за да заплашвам теб, Джоузеф - отвърна Алистър и направи крачка към тялото на Константин Мадън.

- Хубаво - намръщи се майстор Джоузеф. - Достатъчно. Дай ми Алкахеста. Искам да те наградя, но не мисли и за момент, че бих се поколебал да те убия, ако се съпротивляваш. А и е доста удобно да загинеш в гробница. Няма да трябва да те погребвам.

Алистър направи внимателно още една крачка към тялото. Майстор Джоузеф вдигна ръка и дузина тънки нишки като от сребро се изстреляха от мрака. Те се увиха около Алистър и го оплетоха така, както паякът омотава муха, преди да я изяде. Алистър извика от болка и опита да освободи покритата си с ръкавица ръка.

Кал трябваше да направи нещо.

- Спри! - извика той. - Остави баща ми на мира! Стенли, направи нещо! Хвани го!

Както майстор Джоузеф, така и Алистър замръзнаха, когато стана ясно, че са объркали застаналия в основите на стълбите Кал за обсебен.

Стенли тръгна към майстор Джоузеф, но заповедта на Кал бе толкова неточна, че дори не бе сигурен какво може да направи обсебеният.

Майстор Джоузеф определено не изглеждаше объркан. Той пренебрегна Стенли, като че не беше там.

И се усмихна.

- Слизаме - прошепна Аарън. Кал обърна глава, без да иска, и видя как Тамара, Джаспър и Аарън идват надолу по стълбите. Даде им знак да останат назад.

- А, Калъм, радвам се, че дойде навреме - рече майстор Джоузеф. - Виждам, че си довел и приятели, макар че не мога да разпозная кои. Това верният макар ли е? Каква приятна изненада.

Стенли почти бе стигнал мястото, където седеше майстор Джоузеф.

Можем да спечелим войната, помисли си Калъм. Ако наредя на Стенли да те убие, войната свършва.

Дали? Можеше ли да свърши, ако Врагът е все още жив?

- Кал? - каза Алистър ужасен. - Бягай оттук!

Тамара и Джаспър се препънаха на последната стълба. И двамата бяха изумени при вида на тялото на Врага и това кой стои до него. Аарън опита да мине покрай тях, но Тамара и Джаспър застанаха на пътя му.

- Пуснете ме! - възрази Аарън и изпъна врат, за да види накъде гледат.

- Никакъв шанс - прошепна яростно Тамара. - Бащата на Кал държи Алкахеста. Това нещо може да те убие.

- Татко е прав. Трябва да си вървите - увери ги Кал. - Отведете Аарън на сигурно място.

Видя нерешителността, изписана на лицата им. Той също се разкъсваше: не искаше да ги застрашава, но и не знаеше дали ще е толкова смел без тях.

- Вижте! - възкликна Джаспър. Стенли бе стигнал до майстор Джоузеф. Сграбчи го за китките и ги извъртя зад гърба му, така че да го хване в капан.

Майстор Джоузеф не мръдна. Държеше се, като че това не се случва. Все едно не го държат пряко волята му. Все едно Кал не го бе обезвредил. Вместо това погледна през стаята, а пламтящите му очи хванаха Кал като в капан.

- Няма нужда от това, Калъм - каза майстор Джоузеф. - Константин, аз съм твоят най-верен слуга.

- Чух да казваш това на баща ми - отвърна Кал. - И не съм Константин.

- А ти чу какво отговори баща ти. Какво бе готов да направи. Единственият ти истински дом е тук. С мен.

Кал застана до мястото, където седеше баща му. Алистър се бореше с нишките, които го бяха оплели, а ръкавицата стоеше на ръката му. Потрепера, когато видя Кал да го приближава.

- Кал! - излая той. - Стой надалеч от мен!

Кал се поколеба. Дали баща му бе уплашен? Дали мразеше Кал?

- Ще го развържем - промърмори Тамара и двамата с Джаспър отидоха да помогнат на Алистър.

- Направете каквото казва Кал. Вървете си! - извика Алистър, когато Тамара се наведе да огледа сребърната нишка, която го бе омотала. Бе вълшебна и без възли. Кал се надяваше да знае как да я развърже, понеже той нямаше идея.

- Вземете го със себе си! Никой от вас не е в безопасност, най-малкото Кал.

- Имаш предвид... най-малкото Аарън. Дай ни Алкахеста - каза Джаспър, практичен както винаги. - Дай ни го и ще си излезем заедно. - Постави ръка върху тази на Тамара. - Не го пускай, докато не ни го даде.

Фокусът на майстор Джоузеф остана върху Кал.

- Смяташ, че беше смешно? - попита той. - Главата на Верити Торес? Загадките? Ти измисли дизайна на това място, на входа. Разбира се, не нейната глава щеше да пази тогава, но импровизацията си я биваше, не мислиш ли?

На Кал не му беше смешно. Бе толкова зарадван, когато реши гатанките. Но явно го бе сторил, понеже на него му се бе струвало, че отрязаните глави са забавни.

- Дай Алкахеста на Джаспър, татко - извика Калъм, изгубил търпение.

Но Алистър извърна глава, все едно не искаше да поглежда към Кал. Притискаше Алкахеста до тялото си и се отскубна, когато Тамара опита да го докосне.

- Оставете ме! - извика той. - Махнете се оттук! Вземете Кал и макара със себе си!

Аарън застана до тялото на Константин Мадън и го загледа потресен. Кал закуцука към него. Можеше да си представи какво си мисли Аарън: че това бяха ръцете, убили Верити Торес и отнели живота на хиляда магове. Ръцете на макар. Като самият Аарън.

- Врагът загина преди тринайсет години - каза Аарън. - Как може да изглежда така, все едно изобщо не е мъртъв? Как може всички да изглеждат така?

- Мислиш ли, че това е обикновена гробница? - рече Джоузеф.

- На такава прилича - отвърна Кал. - С телата и всичко останало.

- Това беше твоята последна крепост срещу смъртта - продължи майстор Джоузеф. - Тук се научи да използваш бездната, за да пазиш телата мъртви, но недокоснати от времето. Тук спаси тялото на брат си, за да го възкресиш отново. Тук използвах магията, за да опазя твоето тяло...

- Това не е моето тяло! - изкрещя Кал. - Какво трябва да стане, за да се откажеш! Не помня нищо! Никога не съм бил тук преди! Не съм този, който искаш да бъда, и никога няма да се превърна в него!

- Години ми отне да усъвършенствам магията ти - усмихна се широко майстор Джоузеф. - Когато работихме с Хаоса заедно, зад гърба на учителя ти. Имаше навика да се ядосваш и да ми крещиш по този начин. Не съм този, който искаш да бъда. Така ми каза тогава. Върна ли душата в тялото ти, мисля, че ще си спомниш повече. Може би този живот ще ти се струва като сън. - Опита да тръгне напред, но Стенли го дръпна назад. - Но дори никога да не си спомниш нищо, не можеш да промениш природата си, Константин.

- Не го наричай така - каза Аарън с леден глас. - Хората се променят непрекъснато. А това е болно. Цялото това нещо е болно. Константин Мадън е поставил душата си в тялото на Кал, това добре. Никой не може да го промени. Остави Кал на мира. Нека мъртвите да си останат мъртви.

- Изречено от някого, който сякаш не е преживял истинска загуба - изкриви лице майстор Джоузеф.

Аарън се завъртя. Кал го бе виждал такъв само няколко пъти. Вече не бе Аарън. Бе макарът, господарят на Хаоса. Дланите му почерняха.

- Познавам загубата - рече той. - Ти не знаеш нищо за мен.

- Но познавам Констан... Кал - настоя Джоузеф. - Не искаш ли да върнеш майка си обратно, Кал. Не искаш ли тя да живее отново?

- Не смей да говориш за Сара!

Беше Алистър. Или бе разкъсал металните въжета, или Тамара и Джаспър го бяха пуснали. Каквото и да бе станало, още носеше Алкахеста.

Затича се към Кал.

В този ужасен миг Кал разбра, че ще умре. Спомни си веригите, които баща му бе подготвил в основата на собствената им къща, спомни си думите, които майстор Джоузеф бе показал на Кал, издълбани в леда от ръцете на собствената му майка с острието, което Алистър бе хвърлил към него.

Най-накрая, след тринайсет години, Алистър щеше да го направи. Кал не мръдна. Щом собственият му баща го мразеше толкова, щом бе готов да отнеме живота му, може би наистина бе прекалено ужасно чудовище, за да продължи да живее. Може би трябваше да умре.

Всичко се забави около Кал. Аарън, Тамара и Джаспър тичаха към него, но бяха прекалено далеч, за да го стигнат. Майстор Джоузеф се мъчеше да се освободи от обсебения и му крещеше.

- Заповядвам да ме пуснеш - чу Кал думите на майстор Джоузеф. За негова изненада, Стенли наистина го пусна. Старият маг се стрелна към Кал и се хвърли върху него, за да го защити от собствения му баща. Коленете на Кал омекнаха и той падна на земята, притиснат от майстор Джоузеф.

Но Алистър не спря. Мина покрай Кал и майстор Джоузеф и се спря пред тялото на Врага на Смъртта.

- Джоузеф, наистина ли смяташе, че можеш да ме изкушиш да предам собствения си син? Веднага щом разбрах, че се опитваш да натикаш душата му в трупа на този злодей, осъзнах какво трябва да направя.

С тези думи вдигна Алкахеста - красив и сияен на ярката светлина - и замахна здраво надолу, забивайки покритата си с метал ръка в сърцето на Константин Мадън.

Майстор Джоузеф изкрещя и изблъска Кал, който се закашля и застана зяпнал на колене.

Светлина блесна под кожата на Врага на Смъртта. Там, където сияеше, тялото започна да почернява като овъглено. Алистър зави от болка, когато Алкахестът поаленя от жега. Продължи да крещи, когато ръката му се освободи, цялата покрита с червени изгаряния.

- Татко - рече Кал и се изправи на крака. Стаята се изпълни със смрадлив пушек, от който очите му засмъдяха.

- Не, НЕ! - извика майстор Джоузеф, вдигна жезъла си и се хвърли към тялото на Константин. Измъкна Алкахеста, виейки от болка, когато ръката му сграбчи горещия метал. Но не спря. Вместо това завъртя жезъла си. От него експлодира магия, която обкръжи Врага и се опита да спре силата, която поглъщаше тялото на Константин. Енергията запращя в стаята, докато той повтаряше заклинанието си отново и отново.

Кал закуцука напред и после замаян се спря. Пред очите му притъмня. Какво става с мен?, помисли си той и падна на колене. Не изпита болка, но тялото му се разтресе, все едно го унищожаваха заедно с Константин.

- Бягай, Кал! - извика Алистър, стиснал горящата си ръка. - Махни се от гробницата!

- Аз... не мога - изпъшка Кал и после около него се появиха фигури. Аарън, Тамара и Джаспър. Някой опита да му помогне да се изправи, но краката не го слушаха.

- Вървете - прошепна той, - вървете без мен.

- Никога.

Една ръка стисна неговата. Осъзна, че това е Аарън.

- Какво става с него? - уплашеният шепот на Джаспър бе заглушен от крясъка на майстор Джоузеф. Гърдите на Константин спаднаха навътре като пукнат балон.

- Хванете макара и приятелите му! - кресна майстор Джоузеф на Стенли. - Убийте всички освен Калъм!

Обсебеният тръгна към него. Кал чу уплашения писък на Тамара и усети ръцете и около себе си. Всички се опитваха да го отведат до стълбите, но той бе като от олово. Изсули се от хватката им и падна на пода пред стълбите.

После всичко изчезна, а гласовете на приятелите на Кал заглъхнаха. Можеше само да продължи да диша, докато мракът не се издигна пред очите му, истинска чернота, която бе виждал да излиза само от ръцете на Аарън, тъмата от бездната. Хаосът го изпълни и разкъса мислите му, чувствата му бяха погълнати от силата, надигаща се в него.

Бавно и полека Кал отново започна да диша. Вдигна глава. Лицето му бе мокро.

Стаята бе потънала в Хаос. Стенли се бе подчинил на заповедта на майстор Джоузеф и бе нападнал приятелите на Кал. Сега се извисяваше над Тамара, която отстъпваше и призоваваше огън. Метна го, но той само одраска обсебения. Остави следа от изгорено по гърдите на Стенли, но той сякаш не забеляза.

Аарън скочи на гърба на Стенли и стисна врата на обсебения с ръка така, сякаш се мъчеше да го обезглави. Джаспър използваше магия от земя и въздух, за да хвърля прах в очите на Стенли. Той се мяташе насам-натам, но изглеждаше повече подразнен, отколкото ранен.

Алистър и майстор Джоузеф се бореха за Алкахеста. Майстор Джоузеф го удари през лицето с жезъла си. Алистър отстъпи окървавен.

- Остави го на мира! - извика Кал и запълзя обратно към баща си.

Майстор Джоузеф изрече някаква дума и Алистър падна на пода.

Тялото на Константин бе обгорено, а гърдите му бяха хлътнали и почернели. Кал видя потъмнелите кости на ребрата да се подават през овъглената кожа. Заля го нова вълна магия, която го обездвижи. Чувстваше се така, като че гледа нещо нереално, случващо се на огромно разстояние.

- Кал - гласът на Тамара сряза мъглата в ума му, - трябва да направиш нещо, Кал. Кажи на обсебения да спре.

- Нещо не е наред с мен - прошепна Кал, а пред очите му затанцуваха петна.

Напрежението в него продължаваше да се разширява в опит да се изплъзне от контрола му.

Не знаеше какво е, но чувстваше, че ще го разкъса.

Тамара стисна ръката му по-силно.

- Всичко с теб си е наред - рече тя, - винаги е било наред. Ти си Калъм Хънт. Сега кажи на онова чудо да спре да ни напада. То ще послуша теб, а не майстор Джоузеф. Можеш да го спреш.

Така Кал вдигна ръка. Искаше да спре Стенли с жест, да накара водача на обсебените да престане. Но когато вдигна ръка, натискът в него пречупи контрола му като експлозия на забавен кадър. Погледна шокиран, когато пръстите му се разтвориха. За пръв път през живота си Калъм Хънт призова Хаоса на този свят.

Мракът изригна от дланта му. Сенките се надигнаха, обкръжиха Стенли с въжета от тъмнина. Обсебеният се обърна с измъчен поглед към Кал и момчето долови усещане за предателство в очите му. Стенли запищя и Кал разбра всеки от писъците като думи, които се забиха в мозъка му.

- Господарю, ти ме създаде. Защо ме унищожаваш?

Сенките се свиха навътре и заличиха Стенли от света на живите.

Мракът плъзна пипалата си в търсене на плячка. Протегна се към останалите -към Тамара, към Джаспър, към майстор Джоузеф, който се завъртя на пети и избяга, стиснал Алкахеста, изчезвайки през скритата врата, от която бе дошъл с Алистър. Алистър опита да го спре, но бе твърде късно. Вратата се затръшна и се заключи зад Джоузеф.

Кал не можеше да спре магията на Хаоса. Тя потече от него като река и той усети как изтича с нея. Спомни си какво е да лети без противотежест, да забрави човешките грижи.

Почувства ръката на Аарън на гърба си. Тя го прикова на едно място, накара го да се съсредоточи.

- Калъм, достатъчно.

И това някак позволи на Кал да изключи потока. Не можа да го спре, но престана да тече като кръв. Огледа се разтреперан. Хаосът, който бе освободил, се бе превърнал в живи сенки, които разкъсваха краищата на стаята.

Тъмнината се пръсна неумолимо и изяде стените на гробницата, колоните, които държаха покрива, сдъвка хоросана, който скрепяваше тухлите в подземната стая, докато те не се отхлабиха и не започнаха да падат.

- Трябва да се махаме от това място! - рече Алистър, извърна се от вратата, през която се бе измъкнал майстор Джоузеф, и се насочи към основата на стълбите, като даде знак на останалите да го последват.

- Идвайте всички!

Тамара стана на крака и издърпа Кал със себе си. Заедно с Джаспър и Аарън тя и Кал се затичаха към Алистър и стълбите. Наблизо се срути част от тавана и по земята започнаха да падат камъни, които се пръскаха в краката им. Отдръпнаха се и едва не се удариха в петното разширяваща се сянка. Джаспър извика и отскочи назад.

Мракът се стрелна към него. Аарън протегна ръка и лъч черна светлина просия от дланта му. Той удари сянката и я погълна. Кал погледна изумен към Аарън.

- Хаосът спира хаос - обясни Аарън.

- Но аз не владея магията на Хаоса - прошепна Кал.

- Изглежда я владееш - отбеляза Аарън. В гласа му се чу нещо като мрачно веселие, а може би и по-лошо.

Лицето на Тамара бе изцапано със сажди.

- Поглъща цялата гробница. Аарън, можеш ли да го удържиш, докато се измъкнем?

- Мисля, че да - отвърна Аарън и огледа сенките. Пълзящата магия се задълбочи, изсмуквайки всичко в бездната.

- Но Кал пусна много енергия на Хаоса. Не знам.

- Върви - рече Кал. Почувства се по-добре без Хаоса в главата си, заглушаващ мислите му. Все още обаче усещаше как нещо трепти в него, нещо, което преди не бе там.

- Калъм - отвори уста Алистър, но Кал го прекъсна.

- Татко, искам да ги изведеш оттук. Веднага.

- Ами ти? - попита Тамара. - Да не си помислил да останеш.

Кал погледна Тамара в очите и поиска тя да му повярва, поне този път.

- Няма. Върви. Ще ви настигна.

Тамара явно прочете нещо в лицето на Кал, понеже кимна. Джаспър вече се изнизваше покрай Алистър. Аарън изглеждаше не така сигурен, но магията на Хаоса вече поглъщаше стените около него и нямаше какво да стори. Стреляше с още и още магия, изблъсквайки бездната, докато се катереха по стълбите.

Кал имаше само няколко мига, преди Алистър да разбере, че не го следва.

Изтегли Мири от ножницата и отиде до мраморната плоча, където почиваха тленните останки на Константин Мадън.