Медната ръкавица

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Кал и Тамара извикаха. Колата се разлюля, когато ръцете на Кал изпуснаха волана. Това накара Тамара да изкрещи още по-силно, а врявата събуди Джаспър и Аарън, които също се развикаха. Пакостник се разлая. Въпреки цялата шумотевица майстор Руфъс остана в центъра на колата. Изглеждаше подразнен и... прозрачен.Това бе върховният шок. Кал удари спирачки и колата спря по средата на пътя. Внезапно всички спряха да крещят. Майстор Руфъс обаче остана прозрачен.

- Мъртъв ли сте? - попита с треперещ глас Кал.

- Не е мъртъв - отвърна Джаспър, като дори успя да прозвучи надменен и подразнен, макар да бе видимо ужасен. - Обажда се от етерен телефон. Така изглежда в този край на връзката.

- О - Кал отбеляза мислено, че това, което винаги бе наричал торнадофон, всъщност си имаше друго име. Представи си как майстор Руфъс държи стъклената делва в скута си и гледа злобно.

- Значи сте някъде другаде, а не тук? - попита той Руфъс.

- Няма значение къде съм. Това, което има значение, е, че вие, деца, сте направили голяма пакост - каза майстор Руфъс - и заради това сте попаднали в голяма беда. Калъм Хънт, вече ходиш по тънък лед. Аарън Стюарт, ти си макар и имаш отговорности, а отговорностите включват отговорно поведение. А от теб, Тамара Раджави, очаквах повече.

- Майстор Руфъс - отвори уста Джаспър с най-подмазвачески тон, - трябва да знаете, че никога не бих...

- А що се отнася до теб, Джаспър де Уинтър - прекъсна го майстор Руфъс, - може и да съм бъркал за теб и да си по-интересен, отколкото предполагах. Но четиримата трябва да се върнете незабавно в Магистериума.

Джаспър изглеждаше ужасен, вероятно по няколко причини едновременно.

- Вие в Магистериума ли сте? - попита Кал.

Майстор Руфъс изглеждаше силно подразнен от въпроса.

- Там съм, Калъм. След като прекарах почти два дни да ви търся, един от вас явно е изгубил защитата си срещу следене. Виждам, че сте в някакво превозно средство. Спрете го, кажете ми къде сте и ще изпратя магове да ви приберат.

- Не мисля, че мога да го направя - отговори Калъм и сърцето му бясно затупка.

- И защо не? - веждите на майстор Руфъс потръпнаха от зле прикрито раздразнение.

Кал се поколеба.

- Защото сме на мисия - обясни бързо Тамара. - Ще си върнем Алкахеста.

- Аз съм макар - рече Аарън, - трябва да защитавам хората, а не обратното, да съм им в тежест. Казаха ми, че не мога да успея сам, затова Кал е тук, за да ми бъде противотежест. Тамара е тук, понеже е умна и изобретателна. А Джаспър е...

- Да ни забавлява? - промърмори Кал под носа си.

- И аз съм твой приятел, идиот такъв! - изригна Джаспър. - А също и съм умен!

- Както и да е - каза Аарън в опит да спаси положението. - Ние сме отбор и ще върнем Алкахеста. Не пращайте други елементали подире ни.

- Други елементали подире ви? - майстор Руфъс прозвуча искрено объркан. -Какво имаш предвид, за Бога?

- Знаете какво имам предвид - отвърна Аарън с равния си глас, който използваше, когато е ядосан, но не искаше да го покаже. - Всички знаем. Аутомотонес едва не ни уби и дойде от Магистериума. Вие сте го пуснали, за да ни хване.

Сега вече майстор Руфъс изглеждаше шокиран.

- Това е някаква грешка. Аутомотонес е тук и е наш затворник. Така е от векове.

- Няма никаква грешка. Другите магове може да не са ви казали, понеже ние сме вашите чираци. Но е истина. Аутомотонес уби една жена и изгори къщата и - обясни Тамара.

Гласът и потрепера.

- Това са лъжи - заяви майстор Руфъс.

- Не лъжем - настоя Аарън, - но вероятно това означава, че ни имате точно толкова вяра, колкото и ние на вас.

- Значи са ви излъгали - продължи майстор Руфъс. - Не знам и все още не мога да разбера защо. Но е по-важно от всякога да се върнете в Магистериума. Това е единственото място, където мога да ви защитя.

- Няма да се върнем - изненадващо се обади Джаспър и се обърна към Кал: -Затвори телефона.

Кал се загледа в призрачния Руфъс.

- Не знам как.

- Земята! - извика Тамара. - Земята е обратното на въздуха!

- Ами да. Аз, ъъъ...

Кал се протегна и извади Мири от колана си. Металът имаше вълшебните свойства на земята.

- Съжалявам - каза той и заби ножа в призрачния Руфъс. Тамара изпищя. - Не съм го убил, нали? - попита Кал и погледна шокираните лица на останалите. Само Пакостник изглеждаше спокоен. Бе заспал отново.

- Не, просто повечето хора използват силата на земята, за да прекъснат връзката. Но това явно е прекалено за чудак като теб - отвърна Джаспър.

- Не съм чудак - възрази Кал и прибра ножа.

- Но си малко странен - отбеляза Аарън.

- А кой е изгубил защитния си камък? - настоя Кал. - Кой е забравил да го премести в новите си дрехи?

Тамара простена от раздразнение.

- Ето как са ни намерили маговете! Джаспър, ти си бил, нали?

Джаспър вдигна възмутено ръце.

- Значи за това е бил камъкът? Никой не ми е казвал!

- Сега не е моментът да се безпокоим за това - рече Аарън. - Направили сме няколко грешки. Важното е да се скрием от маговете доколкото можем.

Кал понечи да подкара колата по пътя, когато осъзна, че двигателят е изгаснал.

Аарън трябваше отново да увива жиците. Затаиха дъх, тъй като, ако автомобилът изгаснеше, нямаше какво друго превозно средство да ползват. След няколко мига обаче Аарън отново го подкара.

Тамара нямаше повече камъни, затова се редуваха да носят тези, които имат, така че маговете да не засекат правилния човек.

Кал кара през остатъка от деня и през нощта, като остави другите да спят на смени. Кал обаче не спа. При всяка почивка той пиеше още и още кафе, докато не се почувства така, все едно главата му ще се отвинти и ще падне.

Пейзажът се промени и стана по-планински. Въздухът захладня и боровите дръвчета заеха мястото на черниците и дряновете.

- Мога да покарам малко - предложи Тамара, когато излезе от една бензиностанция в Мейн. Зората се бе пукнала и Кал се хвана неведнъж, че шофира само с едно отворено око.

Аарън си беше взел кифла и вафла, които в момента превръщаше в странен захарен хотдог. Кал одобри това, а Джаспър ядеше бретцели и зяпаше.

- Не - отпи Кал от кафето си. Едното му око потръпна, но той не му обърна внимание. - Ще се справя.

Тамара сви рамене и даде указанията на Джаспър. Бе негов ред да бъде навигатор.

- Отказвам - заяви Джаспър и погледна внимателно Кал. - Трябва да поспиш. Иначе ще паднеш в някоя пропаст и всички ще умрем, задето си отказал да дремнеш. Така че си дремни!

- Ще навия будилник - предложи Тамара.

- А аз ще се разтъпча. Хайде, легни на задната седалка - рече Аарън.

След като стана дума, Кал наистина се почувства замаян.

- Хубаво, но само за двайсет минути - прозя се той. - Татко казваше, че това е идеалното време за дрямка.

- Аз ще разходя Пакостник едно хубаво - предложи Тамара. - До след малко!

Кал се покатери на задната седалка. Но като затвори очи, видя как тези на майстор Руфъс се ококорват, когато извади Мири и намушка образа му. Изражението му напомни на Кал за погледа на баща му точно преди да го забие с магия в стената.

Макар и изтощен, Кал не можа да накара мозъка си да спре да повтаря тези изображения отново и отново.

А веднага щом успя да ги изтика от ума си, други заеха мястото им. Неща, които не се бяха случили, но бяха възможни. Съкрушеното лице на Аарън при новината кой е Кал в действителност, яростта в погледа на Тамара, самодоволството на Джаспър, задето е бил прав за Кал през цялото време.

Накрая се предаде и излезе от колата. Лъчите на зората галеха тревата, а от далечината идваше птича песен. Аарън, Тамара и Пакостник ги нямаше, но Джаспър седеше на една стара маса за пикник. От пръстите му хвърчаха искри. Той подпали една шишарка и се загледа как изгаря.

- Трябваше да спиш - каза Джаспър.

- Зная, но исках да поговоря за нещо с теб, докато другите ги няма - отвърна Кал.

- Зад гърба на приятелите си? - присви очи Джаспър. - Това ще е интересно.

Кал седна на масата за пикник. Вятърът се бе усилил и навираше кичурите от косата му в очите.

- Когато стигнем целта на картата, се надявам баща ми да е там и Алкахестът още да е в него. Но трябва да говоря с него. Сам.

- За какво?

- Той би ме послушал, но не и ако смята, че група чираци ще го нападнат. Не желая Аарън да приближава, ако случайно баща ми наистина опита да го нарани. Искам с Тамара и Аарън да останете назад, поне докато не приключа разговора си.

- И защо ми казваш това? - попита Джаспър. Изглеждаше пълен с подозрения, но не и неубедим.

Кал не можеше да каже истината, че му е по-лесно да излъже него, отколкото приятелите си.

- Понеже на теб ти пука повече за Аарън, отколкото за мен.

- Вярно е - потвърди Джаспър. - Той е макар. А пък ти... - Той погледна любопитно към Кал. - Не знам ти какъв си.

- Ставаме двама - кимна Кал.

Преди Джаспър да отвърне каквото и да било, Тамара и Аарън се появиха измежду дърветата, а Пакостник тичаше весело до тях.

- Защо е толкова радостен? - попита Кал и стана от пейката.

- Изяде една катеричка - отвърна неодобрително Тамара.

Когато Кал тръгна към колата, се наведе и погали Пакостник по главата, след което му прошепна:

- Добро куче, с ловен инстинкт. Но ядем само катерици, не и хора, нали?

- Не е прекалено рано да изградим характера му - рече Аарън.

- Това смятах и аз - съгласи се Кал. Заедно с Тамара натикаха съпротивляващия се Пакостник на задната седалка. Джаспър и Тамара се качиха след него, а Аарън седна на мястото на навигатора.

В мига, в който се настаниха, вратите на колата се заключиха едновременно.

- Какво става? - попита Тамара. Опита да отвори вратата си, но не можа. Никоя от вратите не се помръдваше.

- Запали колата, Аарън!

Аарън се пресегна през Кал за жиците и опита да я запали. Нищо не се случи.

Двигателят не запали. Пробва отново. Отново. Пот потече по гърба на Кал. Какво ставаше?

- Опитах да използвам метална магия, но вместо това искрите удариха ръката ми! - извика Джаспър.

- Явно има защитно заклинание - каза Тамара.

Нещо профуча пред прозореца. Кал извика и Аарън отскочи назад, като изпусна жиците. Два огромни въздушни елементала се появиха пред колата. Единият приличаше на шестокрак кон, но два пъти по-голям от нормалните коне. Другият напомняше бронтозавър с криле. И двата бяха оседлани и яхнати от магове -майстор Рокмапъл бе върху коня, а майстор Милагрос върху бронтозавъра.

- Яката загазихме - рече Джаспър.

Майстор Милагрос слезе от шестокракия кон и тръгна към колата. Вдигна ръце и разпери пръсти. От дланите му тръгнаха нишки метални жици. Те се увиха в предната част на колата, която бе запечатана за секунди.

Докато правеше металната магия, Милагрос погледна през прозореца към децата. Поклати неодобрително глава, но на Калъм му се стори, че намира цялата работа за смешна.

Тя се завъртя, без да каже и дума, и тръгна обратно към елементалите. След това подхвърли металното въже на Рокмапъл и се качи обратно на елементала си, като върза своето за седлото.

- Боже мой, трябва да се махаме оттук - каза Тамара.

Опита да отвори вратата, но колата вече се издигаше във въздуха като кошница под балон. Всички в нея извикаха, когато карти, празни кенчета и опаковки от вафли изхвръкнаха от жабката и поставките си и зашумоляха в колата.

- Какво правят? - опита се да надвика вятъра Кал.

- Връщат ни в Магистериума, какво мислиш? - извика в отговор Джаспър.

- Ще летим до Вирджиния? Някой нормален няма ли да забележи?

- Вероятно използват въздушна магия, за да скрият гледката - предположи Тамара. След това извика, когато колата се завъртя над гората отдолу. Кал видя километри зелена гора под себе си.

- Във филмите хората се правят, че им е лошо, за да ги пуснат тъмничарите им -каза Аарън. - Може би някой от нас ще опита да повърне или да започне да плюе пяна от устата си.

- Все едно сме бесни? - попита Кал.

- Нямаме време да спорим - каза Тамара и бръкна в чантичката си, очевидно изпаднала в паника. Измъкна малка бутилка течен сапун. - Имам сапун за миене. Бързо, Джаспър, изпий го и ще почнеш да плюеш пяна.

- Изключено - отсече Джаспър. - Аз съм де Уинтър. Моят род не се пени!

Аарън погледна към въздушните елементали, които теглеха колата като шейна, като че преосмисляше собствения си план.

- Не съм убеден, че ще ни чуят дори да извикаме.

- Я чакай малко - завъртя се Кал на седалката. - Цял живот съм гледал как татко работи по колите. Знаете ли кое пада лесно? Подът. Погледнете надолу. Ръждясал е, нали? Трябва само да го изритаме.

За миг го загледаха втрещени. После Тамара започна да рита пода. Пакостник се метна на седалката и изскимтя, когато Аарън прескочи седалката на навигатора, за да помогне. След три ритника ботушът му продупчи пода.

- Става! - възкликна Джаспър, най-вече от изненада.

Още няколко ритника и успяха да свалят пода на колата. Тамара погледна първо към Кал, а после и към Аарън.

- Готови ли сте? - попита тя.

- Пакостник е с мен - отвърна Кал.

- А кой е с мен? - попита Джаспър. Кал не му обърна внимание, хвана вълка и раницата си и скочи в празнотата под колата си. В следващия миг му се стори, че вижда как Аарън изблъсква Джаспър през дупката. После Аарън се появи, падайки във въздуха.

Кал използва въздуха, за да запреде невидима вълшебна мрежа около и под себе си. Падането му се забави, а Пакостник спря да лае, докато не се спуснаха плавно към дърветата надолу. Кал се удари в земята гърбом, но не силно. Пусна Пакостник, който се завъртя на крака и облещи очи. Кал не бе сигурен къде са и се прокле наум, че в паниката е забравил картата. После обаче осъзна, че нямаше да може да намери мястото им. Дори да разполагаха с нея, щеше да е безполезна.

Пакостник изскимтя зад него и погледна към небето, сякаш имаше риск всеки момент да полети отново. Излая, когато Тамара се спусна грациозно. Тъмната и плитка се носеше над главата и. Тя стъпи на един паднал клон, ухилена до ушите.

- Това бе невероятно - каза тя. - Винаги съм смятала, че харесвам най-много огнената магия, но въздухът...

БАМ!

Джаспър се удари в купчина борови иглички. След миг Аарън се приземи до него със скръстени ръце и гневно изражение на лицето.

- Остави ме да падна - изпъшка Джаспър.

- Не съм! - опита да се защити Аарън. - Каза, че може да се справи сам! Каза, че ще е добре!

- На мен ми изглежда добре - обади се Кал. Тамара го изгледа кръвнишки и изтича до Джаспър, който опита да се изправи.

- Ох - простена той и отново падна, - ох, ох, ох.

Тамара се приведе над Джаспър, който реши да се възползва от вниманието.

- Болката - рече той. - Агонията.

- Аарън, имаш ли аптечка в раницата? - попита Тамара.

- Да, но я забравих - отвърна Аарън и погледна към небето. - Колко време ще мине, преди да се усетят, че теглят празна кола?

- Вероятно не много - рече Тамара. - Трябва да се скрием.

- Да - потвърди Аарън. - Тамара, Джаспър, отдръпнете се. - Той протегна ръка и хвана Кал за китката. - Кал, остани.

Озадачен, Кал остана, а Тамара, Джаспър и Пакостник се отдалечиха на няколко крачки. Аарън изглеждаше изтощен, а Кал подозираше, че всички са така. Ефектите от употребата на въздушна магия започнаха да го застигат със спадането на адреналина, който му помагаше да върви напред. Една двайсетминутна дрямка нямаше да помогне. Чувстваше се, все едно ще рухне.

Аарън си пое дълбоко въздух и вдигна ръката, която не държеше китката на Кал.

Пръстите му заблестяха с тъмен блясък. Мракът се плъзна като киселина по земята и я разтвори.

Кал почувства дърпането, което означаваше, че Аарън тегли от него, за да накара Хаоса да работи. Очите му бяха затворени, а пръстите му се вкопчиха в кожата на Кал.

- Аарън? - попита Кал, но Аарън не реагира. Пръстта се завихри като водовъртеж под краката им. Бе трудно да види какво става, но силата разтърси земята. Тамара се хвана за Джаспър, за да не падне.

- Аарън! - за пръв път Кал си представи как бе загинал Джерико, братът на Врага. Константин вероятно бе използвал толкова много от магията си, че бе забравил за брат си, докато не бе станало прекалено късно.

Аарън отскубна хватка от ръката на Кал. Беше се задъхал. Пръстта на обезпокоената земя започна да се утаява, а Кал и останалите видяха, че Аарън е откъснал парче земя и е образувал дупка, скрита от близката зеленясала скала.

- Направи ни пещера от мръсотия! - възкликна Джаспър. - Хм.

Потната коса на Аарън бе залепнала за челото му. Когато погледна към Джаспър, Кал помисли, че сериозно се чуди дали да не го запрати в бездната.

- Нека си починем, Кал, знам, че бързаш да стигнем до Алистър, но всички сме уморени. Тази въздушна магия ни изцеди - каза Тамара.

Наистина изглеждаше малко посивяла, както и Джаспър.

- Да се скрием, докато не възвърнем силите си.

Кал искаше да възрази, но не можа. Бе прекалено уморен. Изпълзя до пещерата и падна на земята. Щеше му се да се завие с нещо... това бе последната му мисъл, преди да заспи така бързо, все едно са го ударили по главата.

Когато се събуди, слънцето залязваше в оранжев блясък. Тамара дремеше до него, заровила ръка в козината на Пакостник. От другата и страна Аарън се въртеше със затворени очи. Джаспър също бе заспал, свил якето си на възглавница под главата.

Кал чу шумолене пред пещерата. Запита се дали не е някакво животно. Докато ровеше в торбата си, намери полуизядена вафла и набързо я довърши. Не бе сигурен колко време е почивал, но се чувстваше по-буден от самото начало на мисията. Обзе го странно спокойствие.

Трябва да ги оставя, помисли си той.

Бяха стигнали достатъчно далеч. Никога не бе имал такива приятели, готови да рискуват всичко, за да му помогнат. Не искаше да им се отплати, като ги отведе към гибел.

Но тогава Кал чу ново шумолене, този път по-близо. Не прозвуча като животно, а като стадо, което се движеше тихо и бавно през храстите.

Кал бързо преосмисли плана си.

- Тамара, събуди се - прошепна той и я мушна с крака си, - навън има нещо.

Тя се завъртя и отвори очи.

- Хм?

- Навън - повтори бавно той. - Нещо.

Тя мушна Аарън, а той събуди Джаспър. И двамата започнаха да се прозяват и да охкат, задето са ги събудили.

- Нищо не чувам - оплака се Джаспър.

- Да проверим - прошепна Аарън. - Хайде.

- А ако са маговете? - попита тихо Тамара. - Не може ли да се свием?

- Ако дойдат тук, няма да има къде да избягаме - поклати глава Кал. - Буквално ще сме опрени до стената.

Никой не отрече това. Взеха си нещата, дръпнаха Пакостник и излязоха от пещерата. Нощта се спускаше.

- Ти си полудял, навън няма нищо - каза Джаспър.

Но после всички го чуха - шумолене, което се носеше отвсякъде.

- Сигурно маговете са ни намерили - рече Аарън. - Може би ще успеем...

Но не маг излезе пред тях, а човек, обсебен от Хаоса, с безизразно лице и очи, които се въртяха с цветовете на калейдоскоп, докато се взираха в тях. Бе огромен и облечен с дрипави черни дрехи. Когато го погледна по-внимателно, Кал осъзна, че това са останките от униформа. Разкъсана, кална и окървавена униформа.

Над сърцето му имаше емблема, но в сумрака Кал не можа да я разчете.

Джаспър бе побелял като платно. Никога не бе виждал обсебен преди, осъзна Кал.

Кал нямаше време да се ужаси, тъй като отляво се появи още един. Завъртя се, стиснал Мири в ръка, когато трети се показа из храсталаците отдясно. А после четвърти, пети, шести, всичките бледи и с хлътнали очи. Тълпа обсебени, които идваха от всички страни.

Армията на Врага ги превъзхождаше.

- К-какво ще правим? - простена Джаспър. Бе сграбчил една пръчка от гората и я размахваше. Тамара оформяше огнена топка между ръцете си. Не трепереха, ала на лицето и бе изписана паника.

- Зад мен - нареди Аарън. - Всичките.

Джаспър застана бързо зад него. Тамара още изработваше топката си, но вече бе зад Аарън. Повечето обсебени се бяха събрали в далечния край на поляната и ги гледаха с въртящи се очи. Мълчанието им бе зловещо.

- Няма - каза Кал. Не се страхуваше. Не знаеше защо. - Не можеш. Аз съм твоята противотежест и знам, че не си отпочинал достатъчно. Скоро използва магията на Хаоса. Прекалено рано е да я ползваш отново.

- Трябва да опитам - стисна челюсти Аарън.

- Прекалено много са - възрази Кал, когато армията тръгна към тях. - Хаосът ще те погълне.

- Ще ги взема със себе си - каза мрачно Аарън. - По-добре така, отколкото с Алкахеста, нали?

- Аарън...

- Съжалявам - изрече Аарън и изтича към тях, стъпвайки по боровите иглички. Тамара вдигна очи от огнената топка и извика:

- Аарън, наведи се!

Той се приведе, а тя метна огнената топка, която прелетя над главата на Аарън, приземи се сред обсебените и избухна. Някои от тях пламнаха, но въпреки това продължиха напред. Израженията на лицата им не се промениха, дори на тези, които паднаха в пламъци.

Сега вече Кал се уплаши. Повече от всеки друг път.

Аарън приближи първата редица на вражеската армия. Вдигна ръка, а Хаосът се завъртя в дланта му като малък ураган. Той се стрелна напред...

Обсебените стигнаха Аарън. За миг го погълнаха и стомахът на Кал се сви. Видя Аарън, неподвижен и озадачен.

Обсебените го заобикаляха, без дори да го докосват, както водата в потока се разделя около някоя скала.

Минаха покрай Аарън и Кал чу учестеното дишане на Джаспър и Тамара. Обсебените вървяха към тях. Може би искаха да убият слабите, преди да стигнат до Аарън. Кал бе единственият въоръжен, макар да не знаеше дали Мири може да помогне. Запита се дали няма да умре в опит да защити Тамара, Джаспър и Аарън. Поне щеше да е героично. Може би щеше да докаже, че баща му бърка.

Обсебените го стигнаха. Аарън опита да си проправи път напред и да се приближи до приятелите си. Първият обсебен - огромният мъж с гривни на шипове - спря пред Кал.

Кал стисна дръжката на Мири. Поне щеше да падне в бой.

Обсебеният заговори. Гласът му прозвуча като скърцане на ръждясала панта.

- Господарю - рече той и спря въртящите си очи върху Кал, - чакахме те толкова дълго.

А после коленичи пред Кал. Това направи и следващият обсебен. И по-следващият. И това продължи, докато всички не коленичиха. Аарън остана прав сред тях и погледна невярващо към Кал.