Медната ръкавица

ГЛАВА СЕДМА

Когато времето се развали, Кал започна да излиза с пуловер и качулка по време на разходките с Пакостник. Вълкът досега не бе виждал есента и си изкарваше чудесно, докато се криеше сред купчини листа, от които се подаваха само лапите му.

- Дали смята, че не можем да го видим? - попита един ден с любопитство Селия, след като Пакостник бе слязъл по склона на един хълм и се бе заровил в огромна купчина листа. Само опашката му се виждаше изпод нея.

- Аз виждам само опашката - отговори Кал. - Добре се справя. Селия се изкикоти. Кал бе спрял да намира за странно това, че Селия се смее на всяко нещо, което казва. По-скоро му се видя страхотно. Бе облечена в пухкав червен пуловер и с розовите си бузки изглеждаше много сладка.

- Как реагира баща ти, когато му доведе Пакостник у дома? - попита тя и събра шепа листа от земята: жълти, златни и червени.

Кал подбра внимателно думите си.

- Не много добре - рече накрая той. - Живеем в малък град. Трудно е да скриеш какъвто и да било домашен любимец. Хората може да не са чували за Хаоса и обсебването, но са способни да разпознаят един огромен вълк.

- Мда - очите на Селия светнаха със съчувствие. - Сигурно го е било страх, че някой може да нарани Пакостник.

Селия е толкова мила, помисли си Кал. Дори не и хрумна, че Алистър бе искал да нарани Пакостник. Това бе невероятно предвид факта, че единственият път, когато бе видяла Алистър, бе на Железния изпит, когато той размахваше нож, изцъклил очи. По инстинкт Кал докосна дръжката на Мири, която се подаваше от джоба на якето му.

- Това е ножът на майка ти, нали? - попита срамежливо Селия.

- Да - отвърна Кал. - Направила го е, когато е била маг в училището.

Той преглътна тежко. Опитваше се да не мисли много за майка си, за това дали тя би била по-мила с Пакостник, дали е щяла да го обича независимо от душата му.

- Знам, че е починала по време на Студеното клане - вметна Селия. - Толкова съжалявам.

- Вярно е - прокашля се Кал, - но е било отдавна. Никога не съм я познавал.

- И аз не познавах леля - добави тя. - Била съм бебе, когато по време на Студеното клане е била убита. Но ако можех да отмъстя, бих...

Тя се спря засрамена. Пакостник се бе освободил от листата и се изкачваше по хълма. В козината му имаше заплели се клонки.

- Какво? - попита Кал.

- Бих убила Врага на Смъртта лично - рече накрая тя. - Толкова го мразя.

Кал се почувства така, сякаш са го ударили в стомаха. Селия гледаше към листата в ръцете си, оставяйки ги да се пръснат по земята като конфети. Можеше да види, че устните и треперят, че е на ръба да се разплаче. Някой друг, по-добър приятел от него, би я прегърнал или поне потупал по рамото. Но Кал бе парализиран. Как можеше да успокои Селия за нещо, което бе сторил лично?

Ако тя узнаеше истината, щеше да го намрази.

Тази нощ Кал сънува. В съня си караше скейтборд в родния си град с Пакостник. Вълкът също си имаше скейтборд - в зелено и златно и с бодливи колела. И двамата носеха тъмни очила, а когато минеха покрай някого, човекът ръкопляскаше или им хвърляше сладки, като че беше Хелоуин.

- Здравей, Кал - появи се внезапно по средата на улицата майстор Джоузеф. Кал опита да профучи покрай него, но всичко побеля, сякаш бе застанал върху лист хартия. Пакостник си бе отишъл.

Майстор Джоузеф се усмихна на Кал. Носеше дългата роба на член от Асамблеята и бе кръстосал ръце зад гърба си.

- Махни се от съня ми - рече Кал и заотстъпва назад, като се оглеждаше за нещо, каквото и да било, което да използва като оръжие. - Излез от главата ми!

- Опасявам се, че не мога - отвърна майстор Джоузеф. Тъмно петно омърсяваше робата му. Приличаше на кална вода. Кал си спомни как държеше мъртвото тяло на сина си, как калната вода го бе заляла, как се тресеше от хлипове.

А след това бе станал на крака и бе нарекъл Кал „господарю“.

Каза, че приема смъртта на Дрю. Кал бе Константин Мадън. Щом Константин Мадън искаше Дрю да умре, значи имаше причина.

- Това не се случва - настоя Кал и посочи крака си, който бе цял, здрав и не го болеше. - Това означава, че и ти не си истински?

- Напротив - отсече майстор Джоузеф и щракна с пръсти. Сняг наваля по косата на Кал, снежинки се закачиха за миглите му. - Толкова истински, колкото и това. Колкото ужасния избор, който Алистър Хънт трябва да направи.

- Какъв избор? - попита Кал. Но Майстор Джоузеф продължи, сякаш Кал не го бе прекъсвал.

- Защо стоиш в Магистериума, където могат само да те презират? Можеш да бъдеш с човека, който те е отгледал, и с мен, твоя верен другар. На сигурно място. Може да построиш отново империята си. Съгласиш ли се, ще те взема още тази нощ!

- Никога няма да се присъединя към теб - отвърна Кал.

- Ще се присъединиш - настоя майстор Джоузеф. - Може би още не, но и това ще стане. Познавам те по-добре, отколкото самият ти се познаваш.

Кал се събуди и потрепера от студената снежинка, останала на лицето му. Сложи ръка на бузата си и усети влагата. Искаше да си каже, че това е само сън.

Но сънищата не се разтапят по лицето ти.

По време на следващия час Кал вдигна ръка, преди още майстор Руфъс да започне лекцията. Майсторът повдигна вежди. Тамара изглеждаше изненадана, макар Аарън да бе твърде зает да търси нещо в чантата си, за да обърне внимание.

- Няма нужда да правиш това - каза майстор Руфъс, - тук сме само тримата.

- По навик е - отвърна Кал и размърда пръсти: трик, който всеки преди изпитване използваше като извинение да иде до тоалетна.

- Добре, Кал - въздъхна майстор Руфъс, - какво те интересува?

- Искам да знам как да попречим на други хора да ни намерят - каза и свали ръка той.

Майстор Руфъс потърка лице, малко объркан от въпроса.

- Не съм убеден, че те разбирам. И защо ти трябва това? Да не би да има нещо, което би искал да ми кажеш?

- Това е умно - рече Тамара и погледна одобрително Кал. - Ако знаем как да се крием по-добре, Аарън ще е в по-голяма безопасност.

Кал може би не бе толкова умен, за да се сети за това, но бе достатъчно хитър, за да си замълчи. Като чу името си, Аарън най-после вдигна очи и премигна няколко пъти, сякаш се чудеше за какво си говорят останалите.

- Елементът на въздуха ни позволява да общуваме през големи разстояния - каза майстор Руфъс. - Така че елементът на земята е този, който блокира комуникацията. Може да омагьосаш камък, който да защитава носителя си. Сега ми кажи защо сме построили училището тук.

- Защото под скалата е лесно да го скриеш? - попита Аарън. - А торнадо телефонът, който Кал използваше?

А сънят ми, искаше да попита Кал, но си замълча. Майстор Руфъс кимна.

- Да, земята около Магистериума е омагьосана. Има зони на достъп, така че да осъществяваме контакт с останалия свят. Но вероятно трябва да направим специален камък за макара, който да го защитава от шпиониране. Съберете се наоколо и ще ви покажа как. Но, Кал, Тамара, ако разбера, че използвате това, за да криете нещо, ще ви направя света тесен. Ще ви заключа като онези елементали, за които ви разправях.

- Ами Аарън? Него защо не го заплашвате?

Майстор Руфъс погледна първо към Аарън, а после към Тамара и Кал.

- Понеже поотделно двамата с Кал може да направите някоя пакост, но заедно сте дори по-лоши.

Аарън се изкикоти. Кал се опита да не гледа към Тамара. Страхуваше се, че ако го направи, ще види, че тя е ядосана, задето майстор Руфъс я приравнява с Кал.

Денят, в който всичко отиде по дяволите, не започна кой знае колко по-различно.

Кал бе навън с групата на майстор Милагрос: Джаспър, Найджъл, Селия и Гуенда. Упражняваха се да изстрелват огнени залпове един към друг. Ръкавът на Кал вече бе засегнат и трябваше да се защитава усърдно, за да не го опърлят. Аарън, осъзна Кал, се оказа покварен и зъл измамник, който повече отскачаше от пътя на залповете, отколкото се защитаваше с магията.

Накрая Кал седна задъхан на един дънер. Джаспър погледна към него, сякаш обмисляйки дали да не подпали стола му, но изглежда се отказа, когато Тамара пусна горещ залп към него.

- Важното - рече майстор Руфъс, като седна зад Кал - е да контролираш околната среда. Другите хора ще реагират на това, което се случва, но ако го контролираш, имаш предимство.

Това прозвуча неприятно сходно с думите на Алистър от миналото лято:

Най-добре ще е да контролираме обстоятелствата, при които съседите виждат Пакостник.

Бе лесно да мисли, че обучението на Алистър не му се отразява, но в крайна сметка майстор Руфъс бе и негов учител.

- Какво означава това? - попита Кал.

Майстор Руфъс въздъхна.

- Ако не можеш да скачаш като другите, отведи ги на терен, където те ще имат същите проблеми. На дърво. На поток. Или още по-добре на терен, на който ти имаш предимство. Създай си предимство.

- Не съществува терен, на който да имам предимство - промърмори Кал, но продължи да мисли за казаното от майстор Руфъс до края на деня, докато ядеше лилави грудки в трапезарията, докато разхождаше Пакостник, а после и когато се загледа в неравния таван.

Мислеше си за това, че баща му контролираше околната среда и търсеше терен, на който да има предимство. За веригите в дома им, за изображението на Алкахеста върху бюрото му.

И стигаше до един и същи тревожен извод.

Бе сигурен, че баща му е този, който се е опитал да открадне Алкахеста, но това означаваше, че се е провалил. А ако провалът му е бил умишлен?

Ако го бе направил със съзнанието, че маговете ще преместят Алкахеста от Колегиума към по-сигурно скривалище?

Ами ако знаеше къде е това място и то бе терен, на който той имаше предимство?

В дома им, зад рисунките на Алкахеста, имаше карта, която очертаваше плана на въздушния хангар, където се бе провел Изпитът.

Кал не се бе чудил откъде го е взел Алистър. Досега. Родителите на Тамара бяха казали, че Алистър бил велик метален маг. Майстор Руфъс пък ги бе уверил, че Алкахестът е на сигурно място, в скривалище, създадено от метални магове, под място, където децата вече бяха ходили. Хангарът на летището бе направен почти изцяло от метал. Може би в качеството си на голям метален маг Алистър бе от хората, които бяха помогнали да го построят, един от тези, които знаеха как да се доберат до хангара и скривалището под него.

Ако това бе вярно, Алистър не се бе провалил в опита да открадне Алкахеста. Напротив, Алкахестът бе по-уязвим от всякога.

Кал остана буден много дълго тази нощ, загледан в мрака.

Следващият ден мина като в сън. Не внимаваше в час, когато майстор Руфъс се опитваше да го научи как да левитира обекти с метална и земна магия, изпусна дори една свещ върху главата на Тамара. Забрави да изведе Пакостник, което имаше злощастни последици за килима в спалнята му. В трапезарията го разсея това, че Селия му махна, и едва не събори Аарън. Той залитна и се хвана за ръба на една от каменните маси, докато носеше огромни тенджери със супа.

- Добре - каза твърдо той и взе чинията от ръцете на Кал. - Достатъчно.

- Предостатъчно - закима Тамара.

- Какво? - разтревожи се Кал. Аарън изглеждаше много сериозен, докато сипваше храна в чинията на Кал. Планини от храна. - Какво става?

- Държиш се странно - отговори Тамара, която също си бе сипала много. - Ще поговорим за това в стаята.

- Какво? Аз... не...

Кал обаче бе повлечен от решимостта на приятелите си като прашинка в буря. Натоварени с чинии, Тамара и Аарън го изведоха от трапезарията и минаха обратно по коридорите към стаята им, след което го бутнаха вътре, въпреки че той вътрешно се съпротивляваше.

Поставиха чиниите на масата и отидоха да донесат прибори. След няколко секунди се бяха събрали около храната и започнаха да се подкрепят с лишейна пица и мъхове с вкус на картофи.

- Какво имате предвид, като казвате, че съм се държал странно? - попита Кал и вдигна вилицата си.

- Разсеян си - отвърна Тамара. - Не спираш да изпускаш неща, забравяш всичко. Нарече майстор Руфъс „Джаспър“, а самия Джаспър - „Селия“! И забрави да разходиш Пакостник.

Пакостник излая, а Кал го погледна мрачно.

- И гледаш в нищото, като че някой е умрял - добави Аарън и подаде на Кал вилицата. - Какво става? И не ми казвай „нищо“.

Кал погледна към тях. Към приятелите си. Бе уморен от лъжи. Не искаше да е като Константин Мадън. Искаше да е добър човек. Идеята да им каже истината бе ужасна, но да бъдеш добър не бе лесно, нали така?

- Обещавате ли да не казвате на никого? - попита Кал. - Обещавате ли? Заклевате ли се в честта си на магове?

Кал се гордееше с този израз, тъй като току-що го бе измислил. Аарън и Тамара изглеждаха впечатлени.

- Абсолютно - отсече Тамара.

- Определено - добави Аарън.

- Мисля, че татко се опитва да открадне Алкахеста - призна Кал.

- Моля? - възкликна Аарън и изтърва чинията с лишеи върху масата.

- Кал, не се шегувай за такива неща - рече Тамара, която изглеждаше ужасена.

- Не се шегувам - заяви Кал, - не бих го сторил. Мисля, че той е опитал да го открадне от Колегиума и сега ще пробва отново. Този път може и да успее.

- Но защо му е да прави това? - зяпна Аарън. - Откъде знаеш?

Кал им каза какво е направил в мазето, как Пакостник е бил окован, как бе намерил отворените книги с изображенията на Алкахеста. После им спомена и за картата на хангара на летището.

- Щял е да изтръгне сърцето на Пакостник, за да задейства устройството? - попита Тамара и позеленя.

Като чу името си, вълкът погледна към Кал и изскимтя.

Кал кимна.

- Но ти не си го виждал? Самият Алкахест? - попита Аарън.

- Не знаех, че съществува - поклати глава Кал. - Нямам представа какво правеше и за какво му беше притрябвал Пакостник.

Не спомена за оковите на стената. Бе готов да разкаже част от истината, но не цялата. Не бе сигурен дали това е постъпка на черен лорд.

Вече не му пукаше.

- Защо баща ти иска да убие Аарън? - попита Тамара.

- Не е това - бързо каза Кал. - Сигурен съм, че татко не работи за Врага на Смъртта. Сто процента. Няма начин.

- Защо тогава? - поклати глава Тамара. - Не разбирам. Татко ти мрази магията. Защо би искал да включи Алкахеста, ако не да...

Кал започна да се паникьосва. Защо Тамара да му вярва? Малка част от него знаеше, че с липсващата част от историята, в която Кал е Врагът на Смъртта, е трудно да измислиш причина Алистър да иска Алкахеста и това да не е свързано с Аарън.

- Той ненавижда Магистериума - рече Кал и стисна юмруци под масата. - Може би иска да уплаши маговете до смърт.

- Или да убие Врага - предположи Аарън, - да го елиминира, така че ти да си в безопасност.

- Врагът е на свобода от години - отвърна Тамара - и Алистър решава да се задейства сега? Не е ли случайност, че веднага щом като се появява нов макар, той започва да работи по устройство, което може да го убие?

- Може би иска да се отърве от мен, така че Кал да е в безопасност - отвърна Аарън. Зелените му очи потъмняха. - Едва не убих и двама ви, когато ме отвлякоха. Кал се съгласи да ми е противотежест. Това е опасно.

- Както каза Кал, Алистър мрази маговете - рече Тамара. - Ако той унищожи Магистериума, Кал няма да има нужда да ходи в него. А той иска това повече от всичко.

Тя загриза нервно нокътя на палеца си.

- Трябва да кажем на някого.

- Какво? - скочи Кал. - Тамара, кълна се, Алистър не работи за Врага!

- И какво от това? - повиши тон Тамара. - Той се опитва да открадне опасно магическо устройство. Дори баща ти да е решил да го държи около себе си, за да спи по-спокойно, Алкахестът е твърде ценен и твърде смъртоносен. Ами ако Врагът узнае, че е в него? Той ще убие баща ти и ще открадне Алкахеста. Ако кажем на другите магове, те ще успеят да го защитят.

Кал стана на крака и започна да върви напред-назад.

- Не. Ще отида при татко и ще му кажа, че знам за плана. Така няма да може да продължи да се придържа към него. Алкахестът ще е в безопасност.

- Прекалено рисковано е - отвърна Аарън. - Баща ти бе готов да изтръгне сърцето на Пакостник. Не мисля, че трябва да ходиш при него сам. Той метна нож по теб, не помниш ли?

- Метна го на мен - заяви Кал, макар вече да не бе сигурен, че сам вярва в това.

- Знам, че не искаш това, но баща ти сам си го причини - въздъхна тежко Тамара.

- Той е мой баща - рече Кал - и аз трябва да реша.

Погледна към Тамара. Тъмните и очи не го изпускаха от поглед. Кал си пое дълбоко въздух и извади последния си коз.

- Ти се закле да опазиш тайната ми. Закле се в честта си.

- Кал! - избухна Тамара. - А ако бъркаш за това, че не иска да нарани Аарън? Ако бъркаш за баща си? Не е невъзможно! Човек невинаги познава семейството си така, както си мисли!

- Значи ме излъга в очите - рече Кал. - Нямаш чест.

- Хора, стига - скочи на крака и Аарън.

- Ще кажа на майстор Руфъс - отвърна Тамара. - Знам, че не искаш, и знам какво съм казала. Но трябва.

- Не трябва - повиши глас и Кал. - Ако ти пукаше за нещо друго, освен да се представяш добре в Магистериума, не би го направила. Уж ми беше приятелка. Уж даде дума!

- Аарън е твой приятел! - викна тя. - Пука ли ти изобщо какво може да направи Врагът с него!

- Щом Кал казва, че баща му не работи за Врага, аз му вярвам - каза бързо Аарън. - Аз съм в опасност. Изборът трябва да бъде мой.

Лицето на Тамара поаленя. Сълзи бликнаха от очите и. Кал разбра, че каквото и да става, тя винаги ще избере Аарън пред него.

- Ти просто би се оставил на опасността! - кресна тя. - Такъв си си! Кал го знае! -възкликна и се завъртя към Кал. - Как не те е срам да се възползваш от това! Ще кажа на майстор Руфъс! Ще го направя! И ако нещо лошо се случи с Аарън заради Алкахеста, вината е твоя!

Тя се обърна и излезе от стаята. Кал осъзна, че се е задъхал, все едно е бягал. След миг се затича подир Тамара.

- Пакостник! - извика той. - Хвани я! Искам да кажа, не я наранявай! Или поне не много...

Пакостник зави, но Аарън, след като погледна отвратено Кал, го хвана за нашийника. Макарът се метна върху вълка, а Кал се плъзна в коридора навреме, за да види плитките на Тамара да подскачат в края на помещението. Тръгна подир нея, но нямаше как да я настигне с болния си крак.

Гневът избухна в гърдите му, докато тичаше. Не можеше да има никакво доверие на Тамара. Бе се оказала отвратителна. Очакваше от приятелите си да са ядосани, но не и да го предадат. Болката прониза крака му. Той се подхлъзна, падна на колене и за миг - само за миг - си помисли колко добре би се справил с два здрави крака, сякаш можеше да остави болката зад себе си.

Какво би дал за това? Би ли убил? Би ли зарязал списъка за черен лорд?

- Кал? - някой постави ръка на рамото му, а после го изправи на крака. Алекс Страйк, спретнат както винаги, облечен в чиста униформа. Загрижен.

- Къде отиваш?

- Тамара - изпъшка Кал.

- Отиде в кабинета на Руфъс - Алекс посочи чифта железни и медни двойни врати. - Сигурен ли си, че трябва...

Но Кал вече го бе подминал. Знаеше къде е кабинетът на Руфъс. Прекоси последния коридор и отвори вратата.

Тамара стоеше в центъра на стаята, по средата на кръгъл килим. Руфъс се бе облегнал на бюрото си, осветен от лампите зад себе си. Изглеждаше много сериозен.

Кал се спря. Гледаше ту към Тамара, ту към Руфъс.

- Не можеш - обърна се той към Тамара, - не можеш да му кажеш.

- Трябва, Кал - изправи рамене Тамара.

- Но ти обеща - изхриптя Кал. Смяташе, че Аарън ще го последва, но той не го бе направил. Почувства се ужасно и отвратително сам. Гледаше към Тамара и Руфъс, сякаш бяха врагове. Отново се изпълни с ярост към Тамара.

Не бе искал да и се ядосва. Нито да крие разни неща от Руфъс. Да бъде в тази позиция. Да смята, че не може да се довери на Тамара.

- Виждам, че нещо тук определено не е наред - каза Руфъс.

- Всичко е наред - заяви Кал.

Руфъс гледаше ту към Кал, ту към Тамара. Кал знаеше на кого ще се довери. Дори знаеше на кого трябва да се довери.

- Хубаво - рече Тамара, - просто ще го кажа. Алистър Хънт е човекът, опитал да открадне Алкахеста. Ако не го спрем, ще го направи отново.

- И откъде знаеш това? - повдигна вежди майстор Руфъс.

- Понеже - започна Тамара, въпреки че Кал я гледаше така, сякаш искаше да я убие с поглед - Кал ми каза.