Медната ръкавица

ГЛАВА ТРЕТА

Кал задряма в автобуса, опрял глава на прозореца. Пакостник се бе свил в краката му, което бе уютно, а и така никой не седна до него.

Неспокойни сънища изпълниха ума на Кал, докато спеше. Сънуваше сняг, лед и мъртвите тела на магове, пръснати върху глетчер. Сънуваше, че гледа в огледало, а там вижда не собственото си лице, а това на Константин Мадън. Сънуваше, че е окован за стената, а Алистър се готви да изтръгне сърцето му.

Събуди се с вик и се намери премигващ срещу контрольора в автобуса, който се бе привел над него със сбърчено от загриженост лице.

- Стигнахме Арлингтън, хлапе - каза той. - Всички останали слязоха. Има ли кой да те вземе?

- Естествено - промърмори Кал и слезе от автобуса с Пакостник подире му.

На ъгъла имаше телефон. Кал го загледа. Знаеше, че може да го ползва, за да намери нечий номер, но не беше наясно как. Винаги бе използвал интернет за подобно нещо. Канеше се да тръгне към телефона, когато червено-черно такси спря на завоя и от него изскочиха няколко шумни деца с униформи. Шофьорът излезе и свали багажа им от колата.

Кал изтича до него, като пренебрегна болката в крака си. След което се приведе до прозореца.

- Знаете ли къде е „Гейбълс“?

- Това е доста скъпарско местенце - повдигна вежди таксиметровият шофьор, -голяма стара къща.

- Може ли да ме откарате там с кучето? - изпълни се с надежда Кал.

Шофьорът се намръщи на вълка, който душеше гумите на таксито.

- Ти на това куче ли му викаш?

Кал се запита дали не трябва отново да излезе с номера, че е инвалид.

- Пакостник е от много рядка порода - каза вместо това.

- Вярвам ти - изсумтя мъжът. - Хайде тогава, качвай се. Ако не повърнете, ще сте по-добри пътници от онези хаймани.

След няколко минути Кал се отпусна на задната седалка, а Пакостник скокна до него. Седалките бяха разкъсани и изпод кожата се виждаше дунапрен. Кал бе сигурен, че някаква пружина се опира в гърба му. В таксито нямаше предпазни колани и затова се тресяха по улицата, а Кал се търкаляше насам-натам като топка за пинбол. Въпреки уверенията на Кал, че няма да повръщат, на Пакостник сякаш му стана лошо.

Накрая стигнаха върха на хълма. Пред тях имаше висока желязна ограда с отворена и украсена с орнаменти врата. Гладко окосена ливада се простираше от двете им страни като зелено море. Забеляза хора в униформи, които носеха подноси. Присви очи, за да види какво става. Може би родителите на Тамара имаха тържество?

Тогава в края на пътя за коли съзря къщата. Бе достатъчно голяма, за да накара Кал да се сети за именията от английските сериали, които Алистър обичаше да гледа. Това бе място като за благородник. Кал знаеше, че Тамара е богата, но бе смятал, че е като богатите хлапета от старото му училище. Те винаги имаха нови телефони и маратонки, каквито останалите искаха. Сега осъзна, че няма представа колко е богата всъщност.

- Трийсет долара - каза шофьорът.

- А може ли да ме откарате до къщата? - попита Кал, решен да намери Тамара. Тя можеше да му услужи със заем.

- Шегуваш се - отвърна шофьорът и тръгна по пътеката. - Да знаеш, че броячът си върви.

Няколко други коли се бяха наредили зад таксито: сребристи и черни лимузини. Явно наистина имаше някакво тържество. Хората се бяха събрали в градината до къщата, отделена от поляната с ниско подрязани храсти. Кал видя премигващите светлини и чу далечна музика.

Измъкна се от колата. Широкоплещест бял мъж с гола глава, черен костюм и лъскави обувки преглеждаше големия списък с гости и махаше на хората да влизат в къщата. Той никак не приличаше на бащата на Тамара и за миг Кал се паникьоса, като помисли, че е отишъл на грешното място.

Тогава осъзна, че въпросният трябва да е иконом или нещо подобно. Икономът погледна Кал с такава враждебност, сякаш да му напомни, че носи пижама под якето си, че косата му е разрошена от дългия път с автобуса и че води огромен вълк, който съвсем не пасва на едно градинско тържество.

- Мога ли да ви помогна? - попита икономът. Носеше табелка с името си, на която с елегантно изписани букви се четеше „Стибънс“.

- Тамара тук ли е? - попита Кал. - Трябва да говоря с нея. Аз съм неин съученик и...

- Много съжалявам - каза Стибънс с глас, който подсказваше, че изобщо не съжалява, - но имаме тържество. Мога да проверя дали името ви е в списъка, но иначе се опасявам, че ще трябва да дойдете по-късно.

- Не мога да дойда по-късно - настоя Кал. - Моля ви, кажете на Тамара, че се нуждая от помощта и.

- Тамара Раджави е много заета млада дама - рече Стибънс, - а това животно трябва да бъде на каишка или го дръжте настрана от градината.

- Простете - каза висока, елегантна жена със сребриста коса, която излезе от един автомобил „Мерцедес“ и застана зад Кал. Държеше покана в кремав цвят в покритата си с черна ръкавица ръка и Стибънс се ухили широко.

- Здравейте, госпожо Таркин - рече той и отвори широко вратата, - господин и госпожа Раджави много ще се зарадват да ви видят.

Кал използва момента, за да се стрелне покрай Стибънс. Чу как мъжът кресва подир него и Пакостник, но те вече тичаха по големия мраморен път, опасан с красиви килими, към стъклени врати, които стигаха до вътрешния двор, където бе тържеството.

Хора в скъпи костюми изпълваха квадратната ливада, обградена с високи храсти. Имаше правоъгълни басейни и огромни каменни урни, пълни с рози. Храстите бяха подрязани във формата на алхимични символи. Жените носеха дълги рокли на цветя и декорирани шапки, а мъжете бяха в пастелни костюми. Кал не видя никой познат, но се шмугна в храста, оформен като огнен символ, и опита да се отдалечи от къщата в посока, където имаше най-много хора.

Един от сервитьорите, русо момче, носещо поднос с чаши, пълни с нещо, което приличаше на шампанско, пресрещна Кал.

- Извинете, сър, но мисля, че ви търсят - каза сервитьорът и кимна с глава към прага, където Стибънс сочеше Кал и крещеше нещо на друг сервитьор.

- Познавам Тамара - рече Кал и се огледа паникьосан. - Искам да говоря с нея.

- Опасявам се, че тържеството е само с покани - отвърна сервитьорът. Изглеждаше, сякаш му е жал за Кал. - Ако може да ме придружите...

И накрая Кал видя познато лице.

Високо момче от азиатски произход седеше сред малка група деца на възрастта на Кал. Бе облечено в строг кремав костюм от лен. Тъмната му коса бе оформена в идеална прическа.

Джаспър де Уинтър.

- Джаспър! - извика Кал и отчаяно махна с ръка. - Хей, Джаспър!

Джаспър го погледна и очите му се ококориха. Тръгна към Кал. Носеше чаша с плодов пунш, в който имаше парчета истински плодове. Кал никога досега не се бе радвал толкова да види някого. Съжали за лошите неща, които си бе мислил за Джаспър. Джаспър бе герой.

- Господин де Уинтър - попита сервитьорът, - познавате ли това момче?

Джаспър отпи от пунша. Кафявите му очи огледаха Кал от рошавата му коса до мръсните гуменки.

- Никога не съм го виждал - отвърна той.

Положителните чувства на Кал към Джаспър се изпариха на мига.

- Джаспър, лъжецо...

- Предполагам, че е местен, който се опитва да спечели бас - присви очи Джаспър към Кал. - Знаеш колко любопитни са съседите относно това какво става в „Гейбълс“.

- Наистина - промърмори сервитьорът. Съчувствието бе изчезнало от лицето му и сега гледаше към Кал, сякаш е буболечка, която плува в пунша.

- Джаспър - рече Кал през зъби, - като се върнем в училище, ще те убия за това.

- Смъртни заплахи - отвърна Джаспър. - В какъв свят живеем само....

Сервитьорът се изсмя. Джаспър се ухили на Кал. Очевидно искрено се забавляваше.

- Доста е парцалив - продължи Джаспър. - Може да му дадете малко пуканки и пунш, преди да го отпратите.

- Колко мило от ваша страна, господин де Уинтър - каза сервитьорът. Кал се канеше да направи нещо, вероятно да избухне, когато чу как някой вика името му.

- Кал, Кал, Кал!

Беше Тамара, която тичаше през тълпата. Носеше копринена рокля на цветчета, но явно декорираната шапка бе паднала от главата и. Косата и бе сплетена на познатите плитки, падащи на гърба и. Хвърли се към Кал и го прегърна силно.

Ухаеше приятно. На меден сапун.

- Тамара - опита да каже Кал, но тя го прегръщаше толкова силно, че се чу само едно „ох“...

Потупа я по гърба неловко. Пакостник, който се зарадва да види Тамара, започна да подскача в кръг.

Когато тя пусна Кал, сервитьорът я гледаше със зяпнала уста, а Джаспър бе замръзнал със студено изражение на лицето.

- Джаспър, ти си истински жабок - каза Тамара, като че произнася присъда. -Бейтс, Кал е мой много добър приятел и е поканен на тържеството.

Джаспър се завъртя на пети и се отдалечи. Кал смяташе да му изкрещи нещо обидно, когато Пакостник се разлая. Вълкът се стрелна напред, преди Кал да успее да го хване. Той чу как другите гости охкат и възклицават, докато се отдръпваха от пътя на тичащия вълк. След това чу някой да вика:

- Пакостник!

Тълпата се раздели и Кал видя Пакостник, застанал на задните си крака, опрял лапи в гърдите на Аарън. Аарън се бе ухилил, чешейки вълка зад врата.

Врявата на гостите се засили. Някои хора викаха в уплаха, а други направо крещяха.

- О, не - прехапа устни Тамара.

- Какво има? - попита Кал, който вече бе тръгнал напред, нетърпелив да стигне до Аарън. Тамара го хвана за ръката.

- Пакостник е вълк, обсебен от Хаоса, Кал, и сега скача по макара. Да вървим!

Тамара го издърпа напред. За Кал наистина бе по-лесно да си проправя път, когато

Тамара го теглеше на буксир. Гостите крещяха и бягаха в другата посока. Тамара и Кал пристигнаха при Аарън едновременно с двама елегантни и видимо притеснени възрастни: хубав мъж в костюм, бял като сняг, и красива, строга жена с тъмна коса, сплетена с цветчета.

Обувките и бяха направени от метален маг и изглеждаха като излети от сребро. При всяка нейна стъпка от тях се чуваше звън, а Кал дори не искаше да си мисли колко струват.

- Махни се! - извика мъжът и махна към Пакостник. Това беше смело, помисли си Кал, макар единствената заплаха за Кал да бе да го оближат до смърт.

- Мамо, тате - успя да каже задъханата Тамара, - не помните ли, че ви разказах за Пакостник. Той е добър, безобиден и... наш любимец.

Баща и я погледна, сякаш никога досега не е казвала нещо подобно, но намесата и даде възможност на Аарън да се наведе и да хване Пакостник за нашийника. Зарови пръсти в козината на вълка и го почеса зад ушите. Пакостник оплези език от удоволствие.

- Невероятно е как те слуша, Аарън. Наистина става питомен - каза майката на Тамара и грейна към Аарън.

Останалата част от празненството мина в ахкане и ръкопляскане, като че ли Аарън е извършил чудо. Все едно държанието на Пакостник е знак, че техният макар ще порази ордите, обсебени от Хаоса.

Застанал зад Тамара, Кал се почувства невидим и подразнен от това. На никого не му пукаше, че Пакостник е неговото куче и че е бил послушен цяло лято с него. Никой не се интересуваше, че с Пакостник се бяха разхождали до парка всеки петък през последните два месеца и че двамата играеха на фризби, докато вълкът не го бе счупил на две части, без да иска. Или че беше близнал сладоледа на едно момиченце, вместо да отхапе цялата ръка на детето, както щеше да стори, ако Кал не му бе казал да не го прави. Това бе точка за него, тъй като един черен лорд никога не би го спрял.

Но никой не се интересуваше от нещо, в което не е замесен Аарън. Съвършеният Аарън, облечен в костюм, още по-хубав от този на Джаспър, и с нова, нелепа прическа, заради която косата му падаше върху очите му. С известно удовлетворение Кал забеляза, че има следи от мръсни лапи по един от джобовете на скъпото му сако.

Кал знаеше, че не бива да се чувства така. Аарън бе негов приятел. Той си нямаше семейство, нито дори баща, който се мъчи да го убие. Бе хубаво, че хората харесват Аарън. Означаваше, че Пакостник ще остане на тържеството и че някой ще услужи на Кал с трийсет долара, без да прави сцени. Когато Аарън се усмихна на Кал и лицето му грейна, Кал се принуди да отвърне на усмивката.

- Защо не намериш на приятеля си дрехи за тържеството? - попита майката на Тамара и кимна развеселена към Кал. - И... Стибънс, плати за таксито, с което дойде. Цяла вечност чака на портите.

След това се усмихна на Кал. Той не знаеше какво да мисли за нея. Изглеждаше мила и дружелюбна, но Кал смяташе, че в топлотата и има нещо изкуствено.

- Но побързай. Истинската забава почва всеки момент.

Аарън подкара Пакостник към къщата.

- Кал може да вземе от моите дрехи - предложи той.

- Да, като ни каже какво е станало - отвърна Тамара, докато ги водеше. - Не че не се радвам да те видя, но какво търсиш тук? Защо не предупреди, че ще идваш?

- Заради татко ти е, нали? - попита Аарън и го погледна съчувствено.

- Да - потвърди тихо Кал. Мина през огромните стъклени порти и по мраморния под, покрит с пищни килими. Докато се катереха по нелепо, екзотично желязно стълбище, Кал съчини история как Алистър му е забранил да се връща в Магистериума. Това бе вярно, Тамара и Аарън знаеха, че Алистър винаги е мразел идеята Кал да посещава училището за магове. Бе възможно да изтъкне това като повод за спора им и дори като причина за страха на Кал, че ще бъде окован от собствения си баща в мазето. Добави, че Алистър мрази Пакостник и се държи зле с него, за да си спечели още съчувствие.

Когато приключи, Кал почти убеди и себе си, че това е вярно. Изглеждаше далеч по-достоверно от истината.

Тамара и Аарън издаваха правилните звуци на състрадание и го заляха с въпроси. Кал се почувства почти облекчен, когато Тамара го остави да се преоблече. Изведе Пакостник със себе си. Кал последва Аарън в стаята, където беше отседнал, и се просна на огромното легло в центъра и.

Стените бяха покрити със скъпи на вид антични предмети, за които Кал подозираше, че Алистър е готов да убие: ценни метални чинии, плочки с ъгловати орнаменти и рамкирани гоблени от ярка коприна и метал. Имаше огромни прозорци, които гледаха към ливадите надолу. Над леглото висеше полилей, от който се спускаха сини кристали, оформени като камбани.

- Готино местенце, а? - вметна Аарън, видимо още смаян от него. Отиде до един внушителен гардероб в ъгъла и го отвори. Извади бели панталони, сако и риза и ги подхвърли на Кал.

- Какво? - попита притеснен той, когато Кал не ги взе.

Кал осъзна, че зяпа.

- Не каза, че ще останеш в къщата на Тамара - рече той.

- Странно е - сви рамене Аарън.

- Това не означава, че трябва да е и тайно!

- Не е тайно - отвърна разгорещено Аарън, - просто нямах време да ти кажа.

- Дори не приличаш на себе си - заяви Кал и взе дрехите.

- Какво имаш предвид? - Аарън прозвуча изненадан, но Кал не разбра защо. Кал никога не го бе виждал в дрехи, толкова скъпи като тези. Дори когато го обявиха за макар пред целия Магистериум и Асамблеята. Новите му обувки вероятно струваха стотици долари. Имаше тен и изглеждаше здрав като бик. Ухаеше на афтършейв, макар да нямаше нужда да се бръсне. Сигурно бе изкарал цяло лято, упражнявайки се навън с Тамара и хранейки се балансирано. Без пици за макара!

- За дрехите ли говориш? - Аарън ги подръпна смутено. - Родителите на Тамара настояха да ги взема. Беше ми странно да обикалям с дънки и риза, докато всички наоколо изглеждат толкова...

- Богати? - предположи Кал. - Поне не си се появил по пижама.

- Винаги си знаел как да се появиш по запомнящ се начин - ухили се Аарън. Кал допусна, че той говори за срещата им на Железния изпит, когато Кал бе взривил химикалка и се бе опръскал с мастило.

Кал взе новите дрехи и влезе в банята да се преоблече. Както и предполагаше, бяха му твърде големи. Аарън бе далеч по-мускулест от него. Практически трябваше да навие ръкавите на сакото до лактите и да приглади косата си с влажни пръсти, за да не стърчи като странни шипове.

Когато влезе обратно в спалнята, Аарън стоеше до прозорците и гледаше към ливадата. В центъра на тревата имаше фонтан. Няколко деца се бяха събрали около него и хвърляха във водата някаква субстанция, която я караше да свети в различни цветове.

- Значи тук ти харесва? - попита Кал, като се постара да не допусне горчилка в гласа си. Аарън не бе виновен, че е макар. Нищо от случващото се не бе по негова вина.

Аарън избута част от русите си кичури от лицето. Черният камък върху гривната на ръката му, този, който показваше, че Аарън владее магията на Хаоса, блесна.

- Знам, че нямаше да съм тук, ако не бях макар - отвърна той, все едно е прочел мислите на Кал. - Родителите на Тамара са мили. Наистина мили. Но знам, че нямаше да са такива, ако бях просто Аарън Стюарт от приемния дом. За тях е изгодно политически да са близки с макар. Дори ако той е на тринайсет. Казаха, че мога да остана колкото си искам.

Кал усети как горчилката му се изпарява. Запита се колко ли дълго Аарън е имал нужда да чуе това, че може да остане някъде колкото си иска. Вероятно от дълго време.

- Тамара е твой приятел - рече той - не заради политиката или заради това какъв си. Твой приятел е от времето, преди хората да разберат, че си макар.

- Ти също - усмихна се Аарън.

- Смятах, че си готин - призна Кал. Аарън се усмихна още по-широко.

- Но да си макар в училището е едно - каза той, - това лято бе друго. Номера и тържества като днешното до безкрай. Срещат ме с хора, които се радват да се запознаем и които се отнасят с мен, като че съм специален. Забавно е.

Той преглътна и продължи:

- Знам, че не исках да бъда макар, когато разбрах, но няма как да не мисля, че животът ми може да е страхотен. Ако не бе Врагът. Лошо ли е да се чувствам така? -Очите му потърсиха лицето на Кал. - Мога да питам само теб. Никой друг не би ми отвърнал честно.

И така горчилката на Кал изчезна напълно. Спомни си как Аарън бе седял на дивана в училище, пребледнял и изненадан от начина, по който го бяха изтъпанили пред целия Магистериум, за да обявят майсторите как той е голямата надежда и героят, който ще ги поведе срещу Врага.

А враг съществуваше. Кал знаеше това. Той не бе този, за когото го мислеха. Имаше хора, които искаха Аарън да умре. Те нямаше да спрат.

Освен ако Врагът не им кажеше.

Ако Кал бе Врагът, Аарън бе в безопасност, нали? Ако майстор Джоузеф искаше от Кал да го нападне, значи нямаше късмет. Кал никога не би наранил приятелите си. Той имаше приятели.

А черните лордове нямаха, нали?

Внезапно си спомни как баща му бе паднал в несвяст на пода. И него не бе допускал, че ще нарани.

- Не е лошо, че се забавляваш с макарщината си - каза накрая Кал. - Забавлявай се. Но не забравяй, че това „ако не беше Врагът“ е голямо „ако“.

- Знам - отвърна тихо Аарън.

- И докато не станеш надменен. Но не бива да се безпокоиш за това, тъй като аз и Тамара ще ти напомняме постоянно, че си същият смотаняк като преди.

- Благодаря - ухили се Аарън. Отвори уста да добави нещо, когато Тамара открехна вратата и ги загледа накриво.

- Свършихте ли? Кал, колко дълго се обличаш?

- Готови сме - отвърна Аарън от прозореца.

Кал видя как навън магията блещука.