Медната ръкавица

ГЛАВА ШЕСТА

Кал се разхождаше из коридорите на Магистериума, тръгнал надолу към прохладните езера и реки, които минаваха през пещерите. Накрая спря до едно, свали ботушите си и потопи крака в мътната вода. Отново се запита дали е добър човек. Винаги бе смятал, че е нормален, че е като останалите хора. Не отвратителен, но не и страхотен. Обикновен.

Не убиец.

Константин Мадън обаче беше убиец. Зъл луд, който бе създал чудовища и се бе опитал да измами смъртта. А Кал бе Константин. Това означаваше ли, че носи отговорност за деянията му, въпреки че не си ги спомня? Сега Кал бе позволил Аарън да се тревожи за заплаха, която дори не съществуваше, понеже бе егоист. Ритна водата, като опръска стената и изгони бледите, слепи риби, скупчени около пръстите на краката му.

Точно тогава един гущер падна от тавана върху камъка до Кал.

- Ох! - извика Кал и стана на крака. - Какво търсиш тук?

- Тук си живея - отвърна Уорън и облиза окото си - и те наблюдавам.

Прозвуча зловещо.

Кал въздъхна. Последния път, когато бе видял гущера, Уорън отведе Кал, Тамара и Аарън в залата на един от погълнатите - маг, използвал толкова много огнена магия, че бе станал елементал. Предупреждението на погълнатия отекна в ушите на Кал: Един от вас ще се провали. Един ще загине. А трети е вече мъртъв.

Сега Кал знаеше кой е. Калъм Хънт бе вече мъртъв.

- Махни се - предупреди той гущера - или ще те удавя в реката.

Уорън го изгледа странно, преди да избяга по стената.

- Не само аз те наблюдавам - изсъска той, преди да потъне в мрака.

Кал въздъхна, взе ботушите си и тръгна бос обратно към покоите. Когато пристигна, легна на едно от канапетата и се загледа в камината. Мъчеше се да не мисли за нищо ужасно, докато Тамара и Аарън не се върнаха, следвани от Пакостник. Аарън носеше голяма чиния лишеи.

Въпреки всичко стомахът на Кал изкъркори при миризмата на панирано пиле, която идваше от зелената маса.

- Не дойде на вечеря - каза Тамара. - Раф и Кай ти пращат поздрави.

- Всичко наред ли е? - попита Аарън.

- Да - отвърна Кал и бодна с вилицата голямо количество лишеи, добавяйки още една лъжа в растящия списък от постъпки на черен лорд.

Уроците започнаха на следващата сутрин. За пръв път им бяха отделили класна стая. Или класна пещера, помисли си той. Бе голяма зала с неравни каменни стени и кръгла падина в центъра. В кръга имаше пейка, на която можеха да седнат за уроците. Имаше също и басейн за упражнения по водна магия и противотежест на огъня. Видя и яма с овъглена прах. А и - вероятно заради Аарън - метален пиедестал, на който бе поставен лъскав черен камък, символ на бездната.

Аарън, Тамара и Кал седнаха на пейката, а майстор Руфъс излезе от стената. Той махна с ръка и от пръстите му полетяха искри, които изписаха букви върху камъка.

- Миналата година минахте през Портата на Контрола и овладяхте магията си. Това е първата стъпка, за да станете истински магове. Тази година започваме работа по контрола ви над самите елементи.

Започна да върви напред-назад. Руфъс често го правеше, когато е замислен.

- Някои майстори, които имат маг на Хаоса в групата си, го отделят от останалите ученици. Обучават го лично. Вярват, че в противен случай магът на Хаоса ще развали дисциплината в групата.

- Какво? - попита Аарън.

- Аз няма да го направя - намръщи се Руфъс. Кал се запита какво ли му е на него, майстора, оказал се с макар сред чираците. Повечето му колеги биха убили за такъв шанс, но той не бе като тях. Бе обучил Константин Мадън, а там нещата се бяха объркали.

Може би не му се рискуваше повече.

- Аарън остава с групата. Доколкото разбрах, Кал ще ти е противотежест?

Аарън погледна към Кал, все едно очакваше той да откаже сделката.

- Аха - каза Кал, - имам предвид, ако още го иска.

Това накара Аарън да се усмихне криво.

- Искам, я!

- Чудесно - кимна майстор Руфъс. - Ще работим по упражнения за противотежест. Всичките. Земя, въздух, огън и вода. Аарън, искам да овладееш всички тях, преди да използваш Кал като своя противотежест.

- За да не го нараня - каза Аарън.

- За да не го убиеш - предупреди майстор Руфъс.

- Няма - рече Тамара на Аарън. Кал се намръщи, като се запита колко ли близки бяха станали двамата през лятото и дали това не бе още една причина, за която не му бе споменал, Аарън да остане в дома и.

Тамара погледна Кал особено. Изражението и бе странно напрегнато.

- Няма да позволя нещо лошо да ти се случи.

- Сигурен съм, че никой не би помислил, че ще нараниш приятеля си нарочно -рече майстор Руфъс и погледна към Кал. - Но трябва така да направим, че никой от вас да не нарани другия случайно!

Кал въздъхна. Точно това искаше да научи. Как да не наранява другите. Дори случайно.

Аарън обаче изглеждаше ужасен.

- Не може ли да нямам противотежест, щом рискът е смъртоносен?

Майстор Руфъс го погледна с нещо, подобно на съжаление.

- Магията на Хаоса изтощава всеки макар. Не е лесно да разбереш кога се претоварваш. Нуждаеш се от противотежест заради собствената си безопасност. Ще е по-добре, ако никога обаче не го използваш.

Кал опита да се усмихне окуражаващо на Аарън, но Аарън дори не гледаше към него.

Майстор Руфъс продължи с плана на занятията. Щяха да ходят на мисии в гората около Магистериума и да изпълняват дребни задачи: да местят пътя на потоците, да гасят пламъци, да наблюдават околностите, да носят предмети за допълнителни изследвания. В някои от мисиите щяха да бъдат придружавани от други чираци. Накрая всички ученици от Медната година щяха заедно да преследват бегълци елементали.

Кал се замисли какво ли ще е да са на лагер под звездите с Тамара, Аарън и Пакостник. Звучеше страхотно. Щяха да си правят сандвичи - или поне да пекат лишеи - и да си разказват приказки за призраци. И така до края на Медната година и началото на лятото щяха да се преструват, че останалата част от света и очакванията му към тях не съществуват.

Същата нощ Кал бе на път към Портата на Мисиите с Пакостник, когато Селия го пресрещна. Тя бе сменила униформата, която носеха за часовете, с широка розова поличка и блуза на зелени и розови ивици.

- Към галерията ли отиваш? - попита тя, леко задъхвайки се. - Може да идем заедно?

Обикновено той не отказваше покана, свързана с топлите басейни, газираните напитки и филмите в галерията, но сега не бе сигурен, че иска да е край толкова много хора.

- Исках да изведа Пакостник.

- Ще дойда с теб - рече и се усмихна, сякаш наистина смяташе, че да стои навън, в пълния с комари мрак, бе толкова забавно, колкото беше и в галерията. След това се наведе и погали Пакостник по главата.

- Ами добре - отвърна Кал, неспособен да скрие изненадата си, - страхотно!

Излязоха навън и загледаха как Пакостник души различните бурени. Светулките осветяваха въздуха като огнени искри.

- Гуенда също има домашен любимец тази година - вметна внезапно Селия. -Пухка. Каза, че щом хората могат да гледат вълци, едно порче не би трябвало да е проблем. Порчето дори не е обсебено от Хаоса. Джаспър обаче има алергия, така че не знам дали ще може да задържи Пухка, каквото и да казва.

Кал се ухили. Всичко, което Джаспър не харесваше, бе добро за останалия свят.

- Вече харесвам Пухка.

Оказа се, че Селия е склад за информация. Сподели с Кал кой чирак има странно акне, кой - пещерни въшки, кои ученици от Желязната година са се подмокрили. Селия знаеше, че Алекс и Кимия са скъсали и че Алекс се цупи. Освен това смяташе, че Раф е измамник.

- Преписва на контролни? - обърка се Кал.

- Не - разсмя се Селия, - но целуна едно момиче по устата, след като каза на друга, че я харесва. Сюзан ДеВил лъже на контролните. Пише отговорите на ръката си с невидимо мастило и после го оцветява в лилаво с магия.

- Знаеш всичко - смая се Кал. Нямаше представа, че чираците си споделят кого харесват. - Ами Джаспър? Кажи ми нещо лошо за него!

- Джаспър е готин! - погледна го обвинително тя. - Не знам нищо лошо за него.

Кал въздъхна разочарован точно когато Пакостник се върна при тях с огромен, покрит с листа клон в устата. Постави го в краката на Кал и размаха опашка, все едно е донесъл обикновена пръчка, която очакваше Кал да хвърли.

След миг на изумено мълчание двамата със Селия избухнаха в смях.

След това Селия често го придружаваше на разходките с Пакостник. Някога Тамара и Аарън също идваха, но понеже Тамара извеждаше Пакостник сутрин, а Аарън като макар имаше допълнителни домашни след уроците, бяха предимно сами.

Един ден в края на септември още някой се присъедини към Кал по пътя извън училище. За миг, когато видя момче да тича към него, реши, че това е Аарън, но когато онзи приближи, Кал осъзна, че е Алекс Страйк. Беше с дънки и пуловер -горещото лято бе отминало и във въздуха се долавяше есенен хлад.

Бе разрошен и леко блед, а може би просто летният му тен избледняваше. Кал остана на пътеката и изчака Алекс да приближи, хванал Пакостник за каишката. Определено бе объркан. От началото на училището Алекс дори не му се бе усмихнал в трапезарията. Не го бе виждал да изпълнява и задачи за майстор Руфъс. Предполагаше, че Алекс го избягва заради Кимия, а също и защото бе от най-популярните хлапета в училище и вероятно нямаше много време за учениците от Медната година. Но сега определено го търсеше. Вдигна ръка за поздрав, когато приближи Кал и Пакостник.

- Хей, Кал - наведе се и погали вълка, - Пакостник. Отдавна не сме се виждали.

Пакостник изскимтя. Изглеждаше смъртно обиден.

- Реших, че ни избягваш - отвърна Кал. - Заради Кимия.

- Ти никога ли не споделяш мислите си? - изправи се Алекс.

- Това е подвеждащ въпрос - отвърна Кал. Пакостник задърпа каишката и Кал тръгна подир вълка по пътеката. Алекс ги последва.

- Всъщност искам да поговорим точно за Кимия - рече Алекс. - Знаеш, че скъсахме...

- Всички знаят - потвърди Кал и си вдигна качулката. Скоро бе валяло и от дърветата капеше.

- Тамара казвала ли ти е нещо за Кимия? Дали още ми се сърди?

Пакостник дръпна каишката. Кал го пусна и вълкът хукна подир нещо, вероятно катеричка.

- Мисля, че Тамара никога не ми е споменавала за Кимия или теб - отвърна той озадачен.

Първият му инстинкт бе да каже на Алекс, че няма смисъл да го пита каквото и да е, тъй като не разбираше от момичета, а още по-малко от свалки, а и Тамара не коментираше романтичния живот на сестра си. Освен това Кимия бе достатъчно красива, за да има ново гадже.

После обаче допусна, че първият му инстинкт е на черен лорд. Черните лордове не помагаха на другите в любовта.

Кал обаче щеше да го стори.

- Тамара е огнен характер - каза Кал. - Лесно се ядосва. Но бързо и минава. Ако Кимия е същата, едва ли ти се сърди още. Пробвай да поговориш с нея.

Алекс кимна. Не изглеждаше обаче Кал да му е казал нещо ново.

- Ако пък искаш, не говори с нея - продължи Кал. - Когато аз не говоря на Тамара, тя идва и ме фрасва. Може Кимия да дойде първа при теб. А и като те фрасне, ще разчупи леда.

- Или рамото ми - отвърна Алекс.

- Ако не се получи, нека е като в поговорката. Обичаш ли някого, пусни го на свобода. Не го затваряй в тъмницата.

- Поговорката не е такава, Кал.

Кал погледна към Пакостник, който си играеше по склона.

- Само не и показвай кой си - рече Кал. - Прави се на някого, когото би обикнала. И тя ще го направи. Хората обичат това, което си мислят, че другите са. Така е в живота.

- Кога стана толкова циничен? - подсвирна Алекс. - От татко си ли го наследи?

Кал се намръщи. Вече не искаше да помага никому.

- Какво общо има татко ми с това? Защо го намесваш?

- Хей - отстъпи Алекс и вдигна ръце, - знам какво говорят хората. Че е бил приятел с Врага на Смъртта. Че е учил с него. Че вече мрази маговете и всичко магическо.

- И какво, ако е така? - сопна се Кал.

- Търсил ли е някого? - попита Алекс. - Магове? Стари приятели?

- Не мисля - поклати глава Кал. - Сега е различен човек.

- Кофти е, когато хората са сами - добави Алекс. - Мащехата ми остана самотна след смъртта на татко, но после влезе в Асамблеята и сега е щастлива да командва останалите.

Кал искаше да каже, че Алистър е щастлив с новите си приятели, харесващи таратайки и вехтории от едно време. Но си спомни стиснатите зъби, колко тих бе през годините, отчаяния поглед, с който се взираше в нищото понякога, като че на плещите му лежи непосилна тежест.

- Аха - каза накрая Кал и щракна с пръсти. Пакостник се стрелна надолу по хълма към него. Ноктите му задълбаха по влажната почва. Опита да не мисли как баща му стои сам вкъщи. Или за това какво е допуснал, когато майстор Руфъс му е съобщил, че Кал не иска да го вижда. - Кофти е.

Мислеше за това и на следващия ден, докато слушаше лекцията на майстор Руфъс за работата с елементали за напреднали. Майстор Руфъс вървеше напред-назад пред класната стая и обясняваше как бегълците елементали са опасни и че обикновено трябва да се унищожат, но и че понякога маговете решават, че са полезни и може да се работи с тях.

- Летенето например изчерпва магическата ни енергия - обясни майстор Руфъс.

Аарън вдигна ръка по навик, придобит в старото му училище:

- Но нали контролът над елементали също изчерпва енергията ни?

- Интересен въпрос - кимна майстор Руфъс. - Да, изчерпва енергията, но не за постоянно. Веднъж оковеш ли елементал, вече е по-лесно да го задържиш. Почти всички магове имат един-два елементала на разположение. А училища като Магистериума имат много.

- Какво? - Кал се огледа наоколо, сякаш очакваше някой воден уивърн[³] да изскочи от каменната стена.

- Как смяташ, че чистим униформите ви? - повдигна вежда майстор Руфъс. - Или стаите ви... в този ред на мисли?

Кал не бе разсъждавал върху това преди, но се притесни. Дали някое същество като Уорън не чистеше бельото му? Полазиха го тръпки. Но може би това бе видовизъм.

Може би трябваше да е по-толерантен.

Спомни си как Уорън дъвчеше слепите риби.

А може би не.

Майстор Руфъс продължи по темата.

- Да не забравяме и елементалите, които използваме по време на упражненията, но и като защита. Древни елементали, спящи дълбоко в пещерите в очакване.

- В очакване на какво? - ококори се Кал.

- Да ги призовем за битка.

- В случай че войната започне отново - рече с равен глас Аарън, - ще ги пратите срещу Врага.

Майстор Руфъс кимна.

- Но как ги карате да правят каквото искате? - настоя Кал. - Защо им е да се съгласяват да спят, ако ще ги будят само за битки?

- Приковани са към Магистериума с древна елементалска магия - обясни Руфъс. -Първите магове, основали академията, ги пленили, взели силите им и ги оставили да почиват дълбоко под земята. Стават по наша заповед и под наш контрол.

- С какво това се различава от Врага и неговите обсебени от Хаоса? - попита Тамара. Бе успяла да върже косата си на плитка с химикалката, която сега висеше там.

- Тамара! - скара и се Аарън. - Това е различно. Обсебените са зли. Е, освен Пакостник - добави бързо той.

- А онези какви са? Добри? - попита Тамара. - Ако са добри, защо са заключени?

- Не са нито добри, нито зли - обясни Руфъс. - Просто невероятно силни. Като гръцките титани. Не ги е грижа за човешките същества. Където и да отидат, носят смърт и разрушения. Не защото искат да ни убиват, а защото не осъзнават или не ги интересува какво правят. Да обвиниш гигантски елементал за унищожението на град е все едно да обвиниш вулкан, че е изригнал.

- Значи трябва да ги контролират за доброто на останалите - вметна Кал. Долови съмнението и подозрението в собствения си глас.

- Един от металните елементали, Аутомотонес, избяга по време на битката между Верити Торес и Врага - каза Руфъс. - Разруши един мост. Колите на него паднаха във водата. Хората се издавиха, преди да го върнат под Магистериума.

- Не го ли наказахте? - Тамара звучеше заинтригувана от историята.

- Все едно да накажеш вулкан, задето е изригнал - сви рамене Руфъс. - Тези същества ни трябват. Те са всичко, което имаме, за да се противопоставим на обсебените, служещи на Константин.

- Може ли да видим един? - попита Кал.

- Моля? - спря се Руфъс с химикалка във въздуха.

- Искам да видя един - дори Кал не бе сигурен защо пита. Нещо го интригуваше относно това същество, което бе нито добро, нито зло. Че не е важно как се държи. Че е сила на природата.

- След няколко седмици почваме мисиите - каза Руфъс. - Ще излезете извън Магистериума, ще пътувате, ще работите по проекти. Като ги завършите, защо не? Не виждам причина да не ви покажа спящ елементал.

Някой потропа на вратата. Когато Руфъс му разреши да влезе, тя се отвори и се показа Раф. Изглеждаше много по-щастлив сега, след като майстор Лемюъл е напуснал Магистериума. Кал обаче се запита дали не го е било страх да се върне на училище след смъртта на Дрю.

- Майстор Рокмапъл ви изпраща това - рече той и подаде сгънат лист хартия на майстор Руфъс.

Майстор Руфъс го прочете, сетне го смачка с една ръка. Листът пламна и стана на пепел.

- Благодаря - отвърна той и кимна на Раф, сякаш това да си изгориш кореспонденцията е най-нормалното нещо на света. - Кажи на майстора, че ще се видим на обяд.

Раф излезе ококорен.

Кал отчаяно искаше да види какво пишеше на листа. Проблемът с ужасната тайна бе, че всеки път, когато нещо подобно се случеше, Кал се притесняваше да не е свързано с него.

Майстор Руфъс обаче дори не погледна към него, когато поднови урока. На следващия ден не се случи нищо. Нито на по-следващия. Кал забрави за притесненията си.

С напредването на седмиците, когато листата на дърветата се оцветиха в жълто, червено и оранжево като магически огън, на Кал му стана лесно да забрави, че изобщо пази тайна.