Лейди Полунощ

3. Щом изгрее луна, все бленувам с тъга

Таванското помещение на Института тънеше в сумрак. На покрива имаше два прозореца, ала чичо Артър ги беше закрил с амбалажна хартия, когато пренесе книгите и документите си тук, с обяснението, че се притеснява слънчевите лъчи да не повредят деликатните инструменти на неговите проучвания.

Артър и неговият брат Андрю, бащата на Джулиън, бяха отгледани от родители, обсебени от класическия период -от древногръцки и латински, от балади за герои, от митологията и историята на Древна Гърция и Рим.

Джулиън бе отраснал с разказите на „Илиада" и „Одисея", на аргонавтите и „Енеида", разкази за мъже и чудовища, за богове и герои. Ала докато Андрю бе запазил само обикновена слабост към класическите произведения (слабост, която, не можеше да се отрече, се простираше дотам, да кръсти децата си на различни императори и кралици - Джулиън и до днес беше благодарен на майка си, задето се казваше Джулиън, а не Юлий, както бе искал баща му), Артър беше направо обсебен.

Беше донесъл стотици книги от Англия и през изминалите оттогава години стаята бе претъпкана с поне още толкова. Те бяха подредени по система, която никой друг освен него не разбираше: „Антигона" на Софокъл, облегната до „История на Пелопонеската война" на Тукидид, разпилени монографии, полуразпаднали се книги, чиито откъснати страници бяха внимателно подредени навсякъде, където имаше място. Имаше поне шест бюра - когато някое от тях се окажеше прекалено отрупано с листове и парчета от статуи и керамични съдове, чичо Артър просто купуваше ново.

В момента седеше зад едно писалище в западната част на стаята. През малка дупка в хартията, закриваща прозореца до него, Джулиън зърна късче син океан. Чичо му бе запретнал ръкавите на стария си пуловер, стъпалата му, подаващи се от оръфаните крачоли на домашния му панталон, бяха напъхани в овехтели пантофи. Бастунът, който той рядко използваше, бе облегнат на стената.

- Ахил имал форминг - мърмореше си той, - със сребърен напречник; Херкулес можел да свири на кифара. И двата инструмента са преведени като „лира", но дали наистина са един и същи инструмент? Ако са, защо има различни думи?

- Здравей, чичо - обади се Джулиън и намести в ръцете си подноса, върху който имаше набързо приготвена вечеря. - Прибрахме се.

Артър бавно се обърна, като старо куче, наклонило предпазливо глава при звука на вик.

- Андрю, радвам се да те видя. Тъкмо разсъждавах над гръцките идеали за любовта. Arane, разбира се, е най-висшата любов, онази, която изпитват боговете. След това - ерос, романтичната любов, филиа, любовта към приятелите, и сторге, любовта към семейството. Според теб коя изпитват парабатаите? Дали е по-близо до филиа, или до arane... като се има предвид, че ерос е забранена, разбира се? И ако е така, дали като нефилими ние сме надарени с нещо, което мунданите никога не могат да разберат... и как тогава древните гърци са знаели за него? Парадокс, Андрю...

Джулиън изпусна дъха си. Последното, за което искаше да говори, бе каква любов изпитват парабатаите един към друг. Не искаше и да го наричат с името на мъртвия му баща. Прииска му се да бъде някъде другаде, където и да е, ала въпреки това пристъпи напред, там, където светлината бе по-силна и чичо му можеше да види лицето му.

- Аз съм Джулиън. Казах, че се върнахме. Всички. Тави, Дру, близнаците...

Артър се взираше в него с неразбиращи сини очи и Джулиън усети как сърцето му се свива. Изобщо не бе искал да се качва тук; искаше да отиде с Ема. Ала от последното огнено съобщение на Даяна бе разбрал, че ще трябва да се качи на тавана веднага щом се прибере.

Това открай време беше негово задължение. Винаги щеше да бъде.

Остави подноса на бюрото, като внимаваше да избегне многобройните листове. До лакътя на Артър имаше купчини писма за изпращане и надраскани бележки от патрули. Но беше огромна, но не беше и толкова малка, колкото Джулиън се бе надявал да бъде.

- Донесох ти вечеря.

Сбърчил вежди, Артър се взираше в подноса, сякаш бе далечен предмет, който едва успяваше да зърне през гъста мъгла. Беше купичка супа, претоплена набързо в кухнята и Настиваща в студения въздух на тавана. Джулиън бе донесъл и грижливо увити прибори и кошничка с хляб, макар да знаеше, че когато дойде да разтреби на сутринта, храната ще бъде почти недокосната.

- Мислиш ли, че е улика? - попита чичо Артър.

- Кое да мисля, че е улика?

- Това с кифарата и форминга. Вместват се в общата картина, но тя е толкова огромна... - Чичо Артър се облегна назад с въздишка и вдигна очи към стената пред себе си, върху която имаше стотици листчета, изписани с паякообразен почерк. - Животът е кратък, а да придобиеш мъдрост отнема много дълго - прошепна той.

- Животът не е чак толкова кратък - отвърна Джулиън. -Или поне не е задължително.

Беше се оказал кратък за родителите му. С ловците на сенки често ставаше така. Ала какво би могло да нарани Артър, скрит в закътаното таванско помещение? Той вероятно щеше да надживее всички.

Джулиън си помисли за Ема, за рисковете, които тя поемаше, за белезите по тялото й, които виждаше, когато двамата плуваха или тренираха заедно. То беше у нея, кръвта на ловците на сенки, които поколения наред рискуваха живота си, чийто кислород бяха адреналинът и битките. Пропъди обаче мисълта за това, как Ема умира като родителите си -това бе мисъл, която не бе в състояние да понесе.

- Никой човек на тази земя не живее два пъти - промърмори Артър, вероятно цитирайки нещо, както често правеше. Отново бе навел очи към нещо върху бюрото си и изглеждаше потънал в мисли. Джулиън се върна години назад, към пода на таванското помещение, изцапан с кървавите отпечатъци от ръцете на Артър. Нощта, когато за първи път бе повикал Малкълм Фейд.

- Ако имаш всичко, от което се нуждаеш, чичо... - каза Джулиън и понечи да си тръгне.

Артър вдигна рязко глава и за миг погледът му беше ясен и съсредоточен.

- Ти си добро момче. Ала това няма да ти помогне накрая.

Джулиън замръзна.

- Какво?

Само че Артър се беше върнал към работата си.

Джулиън се обърна и пое надолу, съпроводен от познатото скърцане на стъпалата под тежестта му. Институтът в Лос Анджелис не беше точно стар, със сигурност не колкото някои други Институти, ала от таванското помещение се излъчваше усещане за старост, прах и откъснатост от останалата част на сградата.

Когато стигна до вратата в подножието на стълбите, Джулиън се облегна за миг на стената, обгърнат от сумрак и тишина.

Тишината бе нещо, на което рядко можеше да се порадва, освен когато се готвеше да си легне. Обикновено беше заобиколен от непрестанното бърборене на братята и сестрите си. Те винаги бяха около него, търсейки вниманието му, нуждаейки се от помощта му.

Мислите му се насочиха към къщата в Англия, с тихото жужене на пчели в градината, безмълвието под дърветата. Всичко бе така зелено и синьо, толкова различно от пустинята с нейните пресъхнали кафяви и златисти оттенъци. Не беше искал да се разделя с Ема, ала от друга страна, си бе помислил, че ще му е полезно. Като някой пристрастен, откъснал се от източника на своята пристрастеност.

Достатъчно. Имаше неща, за които нямаше смисъл да мисли. В тъмното и в сенките, където се спотайваха тайни, ето къде оцеляваше той. Ето как се справяше от години насам.

Пое си дълбоко дъх и излезе в коридора.

Ема стоеше на плажа. Мястото беше празно, съвсем опустяло. От двете ù страни се разстилаше пясъчно безбрежие, а слюдените прашинки проблясваха под скритото от облаци сльнце.

Пред нея се простираше океанът, красив и смъртоносен, като създанията, които живееха в него; големите бели акули с грапавите си бледи тела, косатките със своите бели ивици наподобяващи едуардиански шезлонг. Ема се взираше в океана, обзета от чувството, с което той я изпълваше винаги - смесица от копнеж и ужас, желание да се хвърли в зеления мраз, наподобяващ желанието да шофира прекалено бързо, да скочи прекалено високо, да се хвърли в битка без оръжие.

Артър би го нарекъл танатос. Копнеж за смърт.

От морето се надигна гръмък крясък, крясъкът на някакво животно, и се отдръпна. Избяга от нея, оставяйки след себе умиращи риби, мятащи се в агония, купчини водорасли, осминките от разбити кораби, детрита по морското дъно. Ема знаеше, че трябва да бяга, ала въпреки това стоеше като вкаменена, докато водата се издигаше в огромна кула, гигантска прозрачна стена, през която можеше да види безпомощни делфини и мятащи се акули, уловени като в капан от кипналата стихия. Ема изкрещя и падна на колене, виждайки телата на родителите си, пленени в надигащата се вода, сякаш бяха затворени в огромен стъклен ковчег; тялото на майка ù бе отпуснато и потръпваше, ръката на баща ù се протягаше към нея през пяната на кипящата вода...

Ема се изправи рязко и посегна към меча, който почиваше на нощното й шкафче. Ръката й обаче се подхлъзна и Кортана падна с трясък на пода. Тя запали нощната лампа и стаята бе обляна в топла жълта светлина. Огледа се наоколо, примигвайки. Беше заспала по пижама върху завивките.

Преметна крака през ръба на кревата и разтърка очи. Беше се отпуснала на леглото в очакване на Джулиън, вратата на дрешника й бе отворена, лампата вътре - запалена.

Беше възнамерявала да покаже новите снимки на Джулиън. Искаше да му разкаже всичко, да чуе гласа му - успокояващ, познат, любящ. Да чуе съвета му за това, как да продължи.

Само че Джулиън не беше дошъл.

Ема се изправи и взе пуловера, преметнат през облегалката на един стол. Бърз поглед към часовника на нощното шкафче й показа, че е три през нощта. Направи гримаса и се измъкна в коридора.

Той беше тъмен и тих. Никаква светлина не се процеждаше изпод вратите, издавайки, че има и други, които не спят. Ема се приближи до вратата на Джулиън, отвори я и се шмугна вътре.

Почти очакваше да не е там. Помислила си бе, че може да е отишъл в студиото си (несъмнено му беше липсвало да рисува в него), ала той си беше тук, опънат върху леглото, потънал в сън.

В стаята бе по-светло, отколкото в коридора отвън. Прозорецът гледаше към луната, надвиснала над планините, и бялата й светлина обгръщаше всичко наоколо в сребърни линии. Тъмните къдрици на Джулиън се бяха разпилели върху възглавницата, съвършено черните му мигли докосваха скулите му, фини и меки, като прашинки от сажди. Едната му ръка бе вдигната над главата, издърпвайки тениската му нагоре.

Ема извърна поглед от голата кожа, която се подаваше изпод ръба й, и като се покатери на леглото, посегна към рамото му.

- Джулиън - повика го меко. - Джулс.

Той се размърда и бавно отвори очи. На лунната светлина те изглеждаха сребристосиви, като очите на Тай.

- Ема. - Гласът му беше пресипнал от сън.

Нали щеше да дойдеш в стаята ми, искаше й се да каже, ала не можеше да го направи - той изглеждаше толкова уморен, че сърцето й се размекна. Посегна, за да отметне косата от очите му, но спря и вместо това сложи ръка на рамото му. Беше се обърнал на една страна; износената тениска и анцугът, с които беше облечен, й бяха познати.

Очите му отново се затваряха.

- Джулс - каза Ема импулсивно. - Може ли да остана?

Това бе техният код, кратката версия на по-дългата молба: Остани и ми помогни да забравя кошмарите си. Остани и спи до мен. Остани и прогони лошите сънища, спомените за кръв, за мъртви родители, за тъмни воини с очи като угаснали черни въглени.

Беше молба, която и двамата си бяха отправяли повече от веднъж. Още от малки те се пъхваха в леглото на другия, за да спят един до друг. Някога Ема си представяше как сънищата им се смесват, докато двамата заспиват заедно, сподеделяйки късчета от световете си насън. Това бе едно от нещата в парабатайската връзка, което я превръщаше в магия, за която Ема копнееше - в известен смисъл то означаваше, че никога не си сам. Буден или насън, в битка или покой, винаги имаш някого до себе си, свързан с живота ти, с надеждите и щастието ти, почти съвършена подкрепа.

Джулиън се поотдръпна; очите му бяха полузатворени, гласът - приглушен.

- Остани.

Ема пропълзя под завивките до него и той й направи място, дългото му тяло се сгъна и разгъна, давайки й достатъчно пространство. Във вдлъбнатината, оставена от тялото му, чаршафите бяха топли и миришеха на карамфил и сапун.

Треперейки, Ема се приближи още малко и усети топлината, излъчваща се от тялото му. Беше легнал по гръб, едната му ръка беше свита под главата, другата почиваше върху корема му. Погледна я (Ема знаеше, че я бе видял да се премества към него), а после очите му проблеснаха, когато ги затвори решително и тъмните му мигли се спуснаха към бузите му.

Дишането му стана равномерно почти веднага. Беше заспал, ала Ема лежеше будна и го съзерцаваше, гледаше как гърдите му се надигат и спускат, като метроном.

Не се докосваха. Почти никога не се докосваха, когато спяха в едно легло. Като деца се караха за завивките, понякога дори нареждаха купчинки книги помежду си, за да разрешат споровете за това, кой в чия половина навлиза. Постепенно се бяха научили да делят едно и също пространство, но все още пазеха разстоянието на книгите между себе си като общ спомен.

До ушите й достигаше грохотът на океана в далечината. Затвореше ли очи, отново виждаше зелената водна стена, издигнала се в съня й. Ала сега всичко това й се струваше далечно, ужасяващият тътен на вълните бе удавен от тихото дишане на нейния парабатай.

Един ден и тя, и Джулиън щяха да се оженят. За други хора. Повече нямаше да се пъхват в леглото на другия. Нямаше да си разменят тайни посред нощ. Близостта им нямаше да бъде разкъсана, но щеше да се огъне и разтегли, придобивайки нови очертания.

Един ден. Ала той все още не бе дошъл.

Когато Ема се събуди, Джулиън го нямаше.

Тя се надигна сънливо. Беше късна утрин, по-късно, отколкото ставаше обикновено, и стаята бе обагрена от розово-златиста светлина. Тъмносините чаршафи и завивки на Джулиън бяха сритани на топка в долния край на леглото, възглавницата му все още беше топла - очевидно бе излязъл скоро.

Ема потисна тревожното чувство, обзело я при мисълта, че бе тръгнал, без да каже нищо. Вероятно не бе искал да я събуди; Джулиън открай време спеше много леко, а и часовата разлика едва ли бе помогнала. Казвайки си, че не е нищо сериозно, тя се върна в стаята си и си обу клин и тениска, след което нахлузи чифт джапанки.

При обикновени обстоятелства първо би проверила в студиото, ала един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да види, че навън е ясен, ослепителен летен ден. Небето бе като изрисувано с бели перести облачета, морето проблясваше в далечината и по повърхността му танцуваха пръски злато. Дори от тук Ема различаваше сърфистите, които се носеха по вълните като малки черни точки.

Океанът му беше липсвал - знаеше го от няколкото кратки, нередовни есемеси и огнени съобщения, които й беше изпратил, докато беше в Англия. Тя прекоси Института, спусна се по черния път, водещ до магистралата, и я пресече на бегом, провирайки се между вановете на сърфистите и луксозните кабриолети, тръгнали към „Нобу⁷.

Джулиън бе точно там, където бе очаквала да го намери, когато стигна до плажа - с лице, обърнато към водата и слънцето, а соленият въздух развяваше косата му и набраздяваше плата на тениската му. Ема се зачуди от колко ли време стоеше там, напъхал ръце в джобовете си.

Направи колеблива стъпка по влажния пясък.

-Джулс?

Той се обърна и я погледна. За миг изглеждаше заслепен, сякаш се взираше в слънцето, въпреки че то бе над главите им - Ема усещаше топлината му, ослепителна и гореща, върху гърба си.

Той се усмихна и по тялото й се разля вълна на облекчение. Това беше познатата му усмивка, онази, от която цялото му лице грейваше. Тя изтича до водата - приливът наближаваше, напредвайки по брега и докосвайки обувките на Джулиън.

- Рано си станал - каза, докато прецапваше през плитчините, за да стигне до него.

Водата дълбаеше сребристи бразди в пясъка.

- Почти обяд е - отвърна той. Гласът му звучеше както обикновено, ала на Ема въпреки това й се струваше различен, странно различен, както и очертанията на лицето му, раменете под тениската му. - За какво искаше да говорим?

- Какво? - За миг Ема беше хваната неподготвена, както от промяната в него, така и от неочаквания въпрос.

- Снощи. Каза, че искаш да говориш с мен. Защо не го направим?

- Добре. - Ема вдигна очи към чайките, които кръжаха над главите им. - Да идем да седнем. Не искам да ме отнесе водата, когато дойде приливът.

Настаниха се по-нагоре на плажа, където пясъкът бе топъл от слънцето. Ема си свали обувките и зарови пръсти в пясъка, наслаждавайки се на зърнестото усещане. Джулиън се разсмя и тя го погледна отстрани.

- Какво?

- Ти и плажът. Обожаваш пясъка, но мразиш водата.

- Аха. - Тя отвори широко очи насреща му. - Каква ирония, а?

- Не е ирония. Ирония е неочакваният резултат от очаквана ситуация. Това е просто една от твоите странности.

- Шокираш ме - заяви Ема и извади телефона си. - Аз съм шокирана.

- Саркастична както винаги - заяви той и обърна телефона в ръката си. Снимките на Кристина от предишната нощ се появиха на екрана и докато Джулиън ги разглеждаше, Ема му разказа как бе отишла в бар „Саркофаг", следвайки получената от Джони Рук информация, как бе открила трупа и как Даяна й се бе скарала, след като Рук се бе появил в Института. Докато говореше, постепенно се отпусна. Странното усещане, което я изпълваше в присъствието на Джулиън, изчезна. Това беше нормално, това си бяха те двамата такива, каквито бяха открай време - разговаряха, слушаха се, работеха като парабатаи.

- Сигурна съм, че са същите символи - довърши тя. - Не съм полудяла, нали?

Джулиън вдигна поглед към нея.

- Не. Ала Даяна смята, че ако се опиташ да научиш повече, то ще изложи на опасност вероятността Клейвът да позволи на Хелън да се завърне у дома?

- Да. - Ема се поколеба, а после се пресегна и улови ръката му. Гривната от морско стъкло около лявата му китка звънна мелодично. Усети мазолите му под пръстите си, така познати, както бе собствената й стая. - Никога не бих сторила нещо, с което да нараня Хелън или Марк, или теб. Ако смяташ, че Даяна е права, няма... - Тя преглътна. - Ще се откажа от това.

Джулиън сведе поглед към преплетените им пръсти. Беше съвършено неподвижен, една вена в основата на шията му, забеляза Ема, бе започнала да тупти. Трябва да бе заради споменаването на сестра му.

- Минаха пет години - каза той и прибра ръката си. Не я издърпа рязко или нещо такова, просто си я прибра, докато се обръщаше към водата. Напълно естествено движение, от което Ема въпреки това се почувства неловко. - Клейвът не е отстъпил и на сантиметър от решението си да не позволи на Хелън да се върне у дома. Не са отстъпили на сантиметър и от несъгласието си дори да помислят върху вероятността родителите ти да не са били убити от Себастиан. Не ми се струва правилно да пожертваме възможността да научим какво се е случило със семейството ти в името на една напразна надежда.

- Не казвай, че е напразна, Джулс...

- На това може да се погледне и по друг начин - продължи той и Ема почти можеше да види как се въртят зъбчатите колелца на бързия му ум. - Ако наистина го разгадаеш, ако успеем да го разгадаем, Клейвът ще ни бъде задължен. Аз ти вярвам, че който и да е убил родителите ти, не е бил Себастиан Моргенстърн. Търсим демон или нещо друго, способно да убие нефилими и да се измъкне. Ако успеем да победим подобно създание...

Ема усети, че главата започва да я боли. Ластичето, с което беше вдигнала косата си на конска опашка, бе прекалено погнато и тя посегна да го разхлаби.

- Искаш да кажеш, че това би ни спечелило специално отношение от страна на Клейва? Защото всички ще ги гледат?

- Няма да имат друг избор - отвърна Джулиън. - Ако всички знаят какво сме направили. А ние ще се постараем всички да научат. - Той се поколеба. - Нали имаме връзки.

- Нямаш предвид Джем, нали? Защото нямам представа как да се свържа с него.

- Не говоря за Джем и Теса.

- Джейс и Клеъри тогава - предположи Ема.

Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд ръководеха Института в Ню Йорк. Те бяха едни от най-младите ловци на сенки, наемали толкова висока позиция. Ема бе приятелка с Клеъри от дванайсетгодишна, откакто Клеъри бе излязла след нея от заседателната зала в Идрис, единствената от целия Клейв, която я беше грижа, че Ема бе изгубила родителите си.

Джейс вероятно бе един от най-добрите ловци на сенки, раждали се някога, що се отнася до бойни умения, докато Клеъри имаше по-различен талант. Тя можеше да твори руни, нещо, което не се бе удавало на никой друг ловец на сенки през годините. Веднъж бе обяснила на Ема, че не може да принуди руните да се появят - те или идваха, или не. През годините бе добавила няколко полезни руни в Сивата книга - една за дишане под вода, друга за бягане на дълги разстояния и една доста противоречива за контрацепция, която бързо се бе превърнала в най-използваната руна в лексикона.

Всички познаваха Джейс и Клеъри. Така ставаше, когато спасиш света. За почти всички те бяха герои... за Ема те бяха хората, които бяха държали ръцете й в най-черния период от живота й.

- Да. - Джулиън се пресегна и разтърка тила си. Изглеждаше уморен. Кожата под очите му като че ли лъщеше едва забележимо, сякаш бе обтегната от изтощение. Задъвка устната си, както правеше винаги когато бе разтревожен или притеснен. - Искам да кажа, нали ги направиха едни от най-младите ръководители на Институт в историята. А и виж само какво стори Клейвът за Саймън, както и за Магнус и Алек. Когато си герой, Клейвът е готов да направи много за теб.

Джулиън се изправи и Ема стана заедно с него, издърпвайки ластичето от опашката си. Освободена, косата й се разпиля на вълни по раменете и гърба й. Джулиън я погледна за миг и бързо отвърна очи.

- Джулс... - започна тя, ала той вече се бе обърнал и се бе отправил към пътя.

Ема си нахлузи обувките и го настигна там, където пясъкът се издигаше към паважа.

- Всичко наред ли е?

- Разбира се. Вземи, забравих да ти го върна. - Той й подаде телефона й. - Виж, Клейвът създава правилата си. И живее според тях. Ала това не означава, че с подходящия натиск правилата не може да бъдат променени.

- Много си загадъчен.

Джулиън се усмихна и крайчетата на очите му се набръчкаха.

- Не обичат да допускат нефилими на нашите години да се замесват в сериозни неща. Никога не им е харесвало. Ала Джейс и Клеъри, и Алек, и Изабел спасиха света, когато бяха на нашите години. И бяха удостоени с почести заради това. Резултати - ето какво може да накара Клейва да си промени мнението.

Бяха стигнали до магистралата. Ема вдигна очи към хълмовете и Института, който се издигаше на една невисока скала над крайбрежния път.

- Джулиън Блекторн - каза тя, докато пресичаха. - Ама че си революционер.

- Така че ще разследваме, но ще го направим дискретно -продължи Джулиън. - Първият ни ход ще бъде да сравним снимките на тялото, което си намерила, с тези на телата на родителите ти. Всички ще искат да помогнат. Не се тревожи.

Вече се изкачваха по пътя, отвеждащ до Института. Дори и сега по него минаваха коли, мундани, поели към офисите си в центъра. Лъчите на слънцето се отразяваха и стъклата им.

- И ако се окаже, че символите не означават нищо и че е просто някакъв развилнял се луд?

- Не може да е просто развилнял се луд. Подобни убийства се случват всичките накуп, но на различни места. Като да се качиш в колата и да подкараш от място на място, убивайки по пътя си.

- Какво е тогава? Масово убийство?

- Масовите убийства също се извършват едновременно, само че на едно място - уточни Джулиън, използвайки същия тон, с който обясняваше на Тави защо не може да закуска с „Чириос"⁸. - Определено става дума за сериен убиец. В такъв случай убийствата са разпръснати във времето.

- Плашещо е, че знаеш всичко това - отбеляза Ема.

Пред Института, чак до ръба на скалата се бе ширнала изсушена от слънцето морава, по чиито краища растяха морска трева и храсталаци. Семейство Блекторн не прекарваше много време тук - беше прекалено близо до магистралата, нямаше сянка и бе обрасло с остра трева.

- В момента Дру е на вълна истински престъпления -обясни Джулс, докато се приближаваха до стъпалата на Института. - Няма да повярваш колко неща ми е наприказвала за това, как се крие труп.

Ема изтича покрай него, изкачи три стъпала и се обърна да го погледне.

- По-висока съм от теб!

Това беше игра, на която играеха като малки - Ема се кълнеше, че ще стане по-висока от него, отказвайки се най-сетне, когато, навършил четиринайсет години, той се бе източил с цели дванайсет сантиметра.

Джулиън вдигна глава към нея. Слънцето светеше право в очите му, наслагвайки златни багри върху синьо-зеления им цвят, така че те приличаха на патината, грееща върху римското стъкло, което Артър колекционираше.

- Ем. Колкото и да се шегуваме, знаеш, че го приемам сериозно. Става дума за родителите ти. Ти заслужаваш да знаеш какво е станало.

Ема усети как в гърлото й засяда буца.

- Този път е различно - прошепна тя. - Знам, неведнъж съм си мислила, че съм открила нещо, а се е оказвало празна работа или пък съм поемала по фалшива следа. Но това е различно, Джулс. Струва ми се истинско.

Телефонът й иззвъня и тя бръкна в джоба си, извръщайки поглед от Джулс. Когато видя името на екрана, направи физиономия и отново го напъха в джоба. Джулс повдигна вежди, запазвайки неутрално изражение.

- Камерън Ашдаун? Защо не му вдигаш?

- Не съм в настроение. - Почти се изненада от собствените си думи; зачуди се защо ли не му каза .Двамата с Камерън скъсахме.

Входната врата се отвори рязко.

- Ема! Джулс!

Бяха Друзила и Тави, все още по пижами. Тави стискаше близалка в едната си ръка и я смучеше най-усърдно. Виждайки Ема, очите му грейнаха и той се втурна към нея.

- Ема! - възкликна с близалката в уста.

Ема го притегли към себе си и прегърна закръгленото детско телце, стискайки го, докато той не се изкиска.

- Тави! - каза Джулиън. - Не бива да тичаш с близалка в уста. Може да се задавиш.

Тави извади близалката и я погледна така, както някой би погледнал зареден пистолет.

- И да умра?

- Мъчително. Ужасно, ужасно мъртъв. - Джулиън се обърна към Друзила, която бе сложила ръце на кръста си. По черната й пижама бяха нарисувани триони и скелети. - Какво има, Дру?

- Днес е петък. Ден за палачинки. Забрави ли? Нали обеща!

- О, вярно, обещах. - Джулиън подръпна нежно една от плитките на сестричката си. - Върви да събудиш Ливи и Тай, а аз...

- Вече са будни. В кухнята са. Чакат.

Дру го изгледа настойчиво и Джулиън се усмихна.

- Добре. Ей сега идвам. - Той вдигна Тави и го върна обратно на прага. - Вие двамата тичайте в кухнята и успокойте близнаците, преди да са изпаднали в отчаяние и да са опитали сами да се заемат с готвенето.

Двете деца побягнаха, като се кискаха, а Джулиън се обърна към Ема с въздишка.

- Току-що бях белязан с близалка - заяви, посочвайки Кръгчето от синя захар, което Тави бе успял да остави върху гънката на тениската му.

- Орден на честта - засмя се Ема. - Ще се видим в кухнята. Трябва да си взема душ. - Тя се втурна по стъпалата, поспирайки на прага на отворената врата, за да го погледне отново. На фона на синия океан и синьото небе очите му изглеждаха като част от пейзажа. - Джулс... искаше ли да ме попиташ нещо?

Той извърна поглед и поклати глава.

- Не. Нищо.

Някой разтърсваше Кристина за рамото и тя се събуди бавно, примигвайки. Сънуваше дома си, горещината на лятото, сянката на хладните градини на Института, розите, които майка й отглеждаше в климат, който невинаги бе благоприятен за тези деликатни цветя. Предпочиташе жълтите рози, защото бяха любими на най-обичаната от нея писателка, ала рози с всички цветове бяха необходими, за да украсят гордото име Росалес.

Кристина се разхождаше в градината и тъкмо се канеше да свърне зад един ъгъл, когато до ушите й достигнаха познати гласове. Тя ускори крачка, по лицето й се разля усмивка. Хайме и Диего... Най-старият й приятел и първата й любов. Несъмнено щяха да се зарадват да я видят.

Тя зави зад ъгъла и зяпна. Нямаше никого. Само ехото на гласове, далечният звук на подигравателен смях, носен от вятъра.

Хладната сянка и розовите цветчета избледняха и пред очите на Кристина изплува лицето на Ема, която се бе надвесила над нея, облечена в една от шантавите си рокли на цветя. Косата й падаше на кичури около раменете й, влажна от душа.

- Termina de molestarme; estoy despierta!⁹ - възнегодува Кристина и отблъсна ръцете на Ема. - Ема! Престани! Будна съм! - Надигна се в леглото и сложи ръце на главата си. Гордееше се с това, че никога не бъркаше родния си език с английския, докато беше в Щатите, ала понякога, когато беше уморена или все още сънена, се случваше да й се изплъзне.

- Да вървим на закуска - запридумва я Ема. - Макар че е почти обяд. Но това не е важно. Искам да те запозная с всички. Искам да се срещнеш с Джулиън...

- Вчера го видях от стълбището - прозя се Кристина. -Има красиви ръце.

- Страхотно. Можеш да му го кажеш лично.

- Не, благодаря.

- Ставай - не отстъпваше Ема. - Или ще седна върху теб.

Кристина я замери с една възглавница.

- Изчакай ме отвън.

Няколко минути по-късно Кристина (облякла си набързо бледорозов пуловер и права пола) се остави да я поведат по коридора. Откъм кухнята се носеха бъбрещи гласове. Тя докосна медальона на гърлото си, както правеше, когато се нуждаеше от допълнителна смелост.

Толкова много беше слушала за семейство Блекторн, и особено за Джулиън, че откакто бе в Института, те имаха почти митичен статус в ума й. Ужасяваше се от мисълта да се запознае с тях - те не само бяха най-важните хора в живота на Ема, но освен това бяха онези, които можеха да направят остатъка от престоя й приятен или да го вгорчат.

Кухнята беше просторно помещение с боядисани стени и прозорци, гледащи към синьо-зеления океан в далечината. Внушителна селска маса заемаше централно място, заобиколена от пейки и столове. Плотовете и масата бяха покрити с плочки, които сякаш имаха пъстроцветни испански мотиви, ала вгледаше ли се по-внимателно човек, откриваше, че образуват сцени от класическата литература: Язон и аргонавтите, Ахил и Патрокъл, Одисей и сирените. Някой някога бе обзавел това място с любяща ръка, избрал бе медната готварска печка, двойните порцеланови умивалници, жълтата боя за стените.

Джулиън стоеше бос до печката, преметнал кърпа за съдове през широките си рамене. Останалите деца от семейство Блекторн се бяха скупчили около масата. Ема пристъпи напред, издърпвайки Кристина след себе си.

-Това е Кристина - представи я тя. - Това лято ми спаси живота около шестнайсет пъти, така че искам да бъдете мили с нея. Кристина, това е Джулиън...

Джулиън погледна към нея и се усмихна, и тази усмивки го накара да изглежда като слънчева светлина, приела човешка форма. Не вредеше и това, че кърпата, наметната през рамото му, беше на котенца, а мазолестите му ръце бяха опръскани с тесто за палачинки.

- Благодаря ти, че не си допуснала Ема да бъде убита. Противно на онова, което може би ти е казала, ние се нуждаем от нея.

- Аз съм Ливи. - Хубавото момиче, което бе част от двойката близнаци, пристъпи към нея, за да се ръкуват. - А това е Тай. - Тя посочи чернокосо момче, което се бе свило на една от пейките и четеше „Архивът на Шерлок Холмс". - Дру е с плитките, а Тави - с близалката.

- Недей да тичаш с близалка - обади се Тави. Изглеждаше на около седем години, със слабичко сериозно лице.

- Аз... няма - увери го Кристина озадачено.

- Тави - простена Джулиън, докато изсипваше малко от тестото за палачинки от бяла керамична кана в тигана на котлона. Стаята се изпълни с миризмата на масло и палачинки. - Размърдайте се и сложете масата, мързеливци такива... Не ти, Кристина - добави смутено. - Ти си гостенка.

- Ще остана тук цяла година. Не съм точно гостенка -възрази Кристина и се зае да вади чинии и прибори заедно с останалите. Стаята се изпълни с приятна оживеност и Кристина усети, че се отпуска. Ако трябваше да бъде напълно откровена, беше се страхувала, че завръщането на семейство Блекторн ще развали приятния ритъм на живота й тук с Ема и Даяна. Ала сега, когато те бяха тук, от плът и кръв, тя се почувства виновна за опасенията си.

- Първите палачинки са готови - обяви Джулиън.

Тай остави книгата настрани и си взе чиния. Докато бъркаше в хладилника за още масло, Кристина го чу да казва на Джулиън:

- Помислих си, че си забравил за палачинковия ден. - В гласа му се долавяха обвинителни нотки и още нещо... Следа от притеснение? Кристина си спомни думите на Ема, че Тай се разстройвал, когато нарушавали рутината му.

- Не съм забравил, Тай - отвърна меко Джулиън. - Разсеях се. Но не съм забравил.

Тай като че ли се отпусна.

- Добре.

Върна се на масата и Тави се втурна след него. Бяха организирани по онзи несъзнателен начин, по който можеше да бъде само едно семейство: знаеха кой пръв ще получи палачинки (Тай), кой иска масло и кленов сироп (Дру), кой иска само сироп (Ливи) и кой - захар (Ема).

Кристина изяде нейните без нищо. Миришеха на масло и не бяха прекалено сладки, хрупкави по краищата.

- Много са хубави - каза тя на Джулиън, който най-сетне се бе настанил на една от пейките до Ема. Отблизо Кристина можеше да види бръчиците от умора в крайчетата на очите му, бръчици, които изглеждаха не на място върху лицето на толкова младо момче.

- Имам практика. - Той й се усмихна. - Правя ги от дванайсетгодишен.

Ливи подскочи на мястото си. Носеше черна рокля без ръкави и напомняше на Кристина за стилните мундански момичета в Мексико, разхождащи се самоуверено из модните квартали „Кондеса" и „Колония Рома", издокарани в тесните си рокли и изящни обувки с каишки и високи токчета. В кестенявата й коса имаше изобилие от златни кичури, там където слънцето ги беше изрусило.

- Радвам се, че сме си у дома - каза тя, облизвайки сиропа от пръста си. - Не беше същото у пралеля Марджъри, без вие двамата да ни държите под око. - Тя посочи Ема и Джулиън. - Разбирам защо казват, че парабатаите не бива да се разделят, вие просто вървите заедно, като...

- Шерлок Холмс и доктор Уотсън - подхвърли Тай, който отново се бе върнал към книгата си.

- Шоколад и фъстъчено масло - каза Тави.

- Капитан Ахав и кита¹⁰ - предложи Дру, рисувайки замечтано фигурки в сиропа, останал в празната й чиния.

Ема се задави със сока си.

- Дру, китът и капитан Ахав са били врагове.

- Точно така - съгласи се Джулиън. - Китът без Ахав си е просто кит. Кит без проблеми. Кит, в чийто живот няма никакъв стрес.

Дру придоби бунтовен вид.

- Чух ви да си говорите - каза тя на Ема и Джулиън. - Бях на моравата, преди да се върна и да взема Тави. Чух, че Ема намерила някакво тяло.

Тай начаса вдигна глава.

- Ема е намерила тяло?

Ема хвърли притеснен поглед към Тави, ала той изглеждаше погълнат от храната.

- Ами докато вас ви нямаше, имаше поредица от убийства...

- Убийства? Защо не си споменала нищо нито на Джулиън, нито на нас? - Тай се беше изправил, а книгата се полюшваше от ръката му. - Можеше да изпратиш имейл или огнено съобщение, или пък пощенска картичка...

- Пощенска картичка за убийство? - сбръчка нос Ливи.

- Научих за това само преди една нощ - обясни Ема и побърза да им разкаже какво се бе случило край бар „Саркофаг". - Тялото беше покрито с руни - довърши тя. - Същите, като онези върху телата на родителите ми.

- Досега никой не е успял да ги преведе, нали? - попита Ливи.

- Точно така. - Ема поклати глава. - Всички се опитаха да ги разчетат. Малкълм, Даяна, дори в Спираловидния лабиринт - добави тя, имайки предвид подземното седалище на магьосниците, където се съхраняваха огромни количества тайнствено знание.

- Преди те бяха единствени по рода си, поне доколкото ние знаехме - заяви Тай. Очите му имаха наистина поразителен сив цвят, като обратната страна на сребърна лъжица. Около врата му висяха чифт слушалки, кабелът им се губеше под тениската му. - Ето че сега имаме още един пример. Ако ги сравним, може да научим нещо.

- Направих списък на всичко, което знам за тялото. - Ема сложи лист хартия на масата и Тай начаса го грабна. - Част от това видях със собствените си очи, останалото научих от Джони Рук и Даяна. Пръстовите отпечатъци са били изличени, зъбите - избити, портфейла го нямало.

- Някой се опитва да скрие самоличността на жертвите -каза Тай.

- Което не е толкова необичайно - отвърна Ема. - Ала освен това тялото беше подгизнало от морска вода, имаше следи от изгаряне и лежеше в кръг от нарисувани с тебешир символи. И беше покрито с руни. Това вече ми се струва необичайно.

- Звучи като нещо, което бихме могли да потърсим в архивите на мунданските вестници. - Сивите очи на Тай грееха от вълнение. - Аз ще се заема.

- Благодаря. Само че... - Ема погледна първо Джулиън, а после и останалите, кафявите й очи бяха сериозни. - Даяна не бива да узнава.

- Защо не? - намръщи се Дру. Тави не им обръщаше никакво внимание; беше се пъхнал под масата и си играеше с няколко камиончета.

Ема въздъхна.

- Няколко от телата са били елфически. Което прави станалото нещо, в което изобщо не бива да се замесваме. - Тя погледна към Кристина. - Ако не искаш да имаш нищо общо, ще те разбера. Аферите на феите са сложни и Даяна не иска да се намесваме.

- Знаеш какво мисля за Студения мир - заяви Кристина. -Ще помогна, и още как.

Около масата се разнесе одобрителен шепот.

- Нали ти казах да не се тревожиш. - Джулиън докосна Ема по рамото, след което стана и се зае да разчисти масата. Имаше нещо в това докосване, колкото и да бе леко и нехайно, от което Кристина усети мимолетно жегване. - Днес няма да имате часове. Даяна отиде в Охай¹¹, така че можем да се заловим за работа още сега. Особено при положение че този уикенд ни очакват тестовете на Клейва.

Всички изстенаха като един. Тестовете на Клейва се провеждаха два пъти в годината - неприятно задължение, чиято цел бе да провери дали уменията им са на нужното ниво, или се налага да бъдат изпратени в Академията в Идрис.

Тай обаче не обърна внимание на съобщението на Джулиън, напълно погълнат от листа на Ема.

- Колко точно са жертвите? И хора, и елфи?

- Дванайсет - отвърна Ема. - Дванайсет тела.

Тави ce показа изпод масата.

-Да не са тичали с близалки?

Тай изглеждаше объркан, а Ема - виновна; устните на Тави като че ли потреперваха малко.

-Засега май стига - намеси се Джулиън и вдигна най-малкия си брат. - Да видим какво ще откриете, Тиберий, Ливия? Тай измърмори в знак на съгласие и се изправи, а Ема каза:

-С Кристина щяхме да тренираме, но можем да...

-Не! Не го отменяйте! - Ливи скочи на крака. - Имам нужда от тренировка! С друго момиче. Което не е забило нос в някоя книга - добави тя и стрелна Дру със сърдит поглед. - Нито пък гледа филм на ужасите. - Тя погледна към близнака си. - Ще помогна

на Тай за половин час, а после ще дойда тренирам.

Тай кимна, сложи си слушалките и се отправи към вратата. Ливи тръгна заедно с него, бъбрейки колко й липсвали тренировките и нейната сабя и как представата на пралеля им за стая за упражнения била плевнята, която била пълна с паяци.

Кристина хвърли поглед през рамо, докато излизаше от кухнята. Стаята беше обляна в ярка светлина, която хвърляше странен ореол над Ема и Джулиън, обгръщайки чертите им и мъгла. Джулиън държеше Тави и когато Ема се приведе към него, те оформиха странна семейна картина.

- Не е нужно да правиш това за мен - тъкмо казваше Ема меко, ала сериозно, с глас, който Кристина не я бе чувала да използва досега.

- Аз пък мисля, че е нужно. Май си спомням как давам подобен обет.

- „Гдето идеш ти, и аз ще ида, каквото И глупаво нещо да направиш, и аз ще го направя." Така ли беше клетвата? - попита Ема и Джулиън се разсмя.

Ако двамата си размениха още думи, Кристина не ги чу. Без да поглежда назад, тя затвори вратата след себе си. Някога си бе мислила, че един ден и тя ще има парабатай, и макар че отдавна бе погребала тази мечта, все още й причиняваше мъничко болка да бъде свидетелка на подобна близост.

7

Верига луксозни японски ресторанти. - Б. пр.

8

Популярна марка американска зърнена закуска. - Б. пр.

9

„Стига си ме тормозила. Будна съм." (Исп.) - Б. пр.

10

Алюзия за романа на Хенри Мелвил „Моби Дик". - Б. пр.

11

Град в Калифорния. - Б. пр.