Лейди Полунощ

13. С мисъл една

Застанала пред огледалото в банята, Ема бавно отлепваше блузката от кожата си.

Двайсет минути и бутилка белина бяха изчистили кръвта от вътрешността на тойотата. Там всичко беше наред. Ема беше свикнала с петната от кръв. Ала това беше различно - засъхналата кръв на Джулиън по кожата й, червеникавокафявите петна по ребрата и раменете й. Докато си сваляше дънките, видя засъхнала кръв и по тях, пръски по талията и шевовете им.

Направи дънките на топка и ги изхвърли в кошчето за боклук, а после се пъхна под горещата струя на душа и яростно се зае да отмие кръвта, мръсотията и потта от себе си. Видя как водата порозовява и се стича в канала. Дори не знаеше колко пъти й се бе случвало, колко пъти й бе потичало кръв по време на тренировка или на битка. Белези набраздяваха корема и раменете й, ръцете й, сгъвките на коленете.

Ала с кръвта на Джулиън беше различно.

Ема отново си го спомни - прострелян и рухнал, видя как кръвта блика като вода между пръстите му. За първи път от години насам си бе помислила, че наистина може да умре, че може да го изгуби. Знаеше какво казваха хората за парабатаите, знаеше, че загубата на парабатай бе съизмерима с тази на съпруг или съпруга, на брат или сестра. Ема бе изгубила родителите си; мислила си бе, че знае какво представлява загубата, че е готова за нея.

Ала нищо не я бе подготвило за чувството, което мисълта, че може да изгуби Джулс, бе изтръгнало от нея: усещането, че небето ще потъмнее завинаги, че никога вече няма да усети твърда почва под краката си. Още по-странно бе чувството, разляло се по тялото й, когато бе разбрала, че той ще се оправи. Беше си дала сметка за физическото му присъствие по начин, от който почти бе изпитала болка. Поискала бе да обвие ръце около него, да се вкопчи с всички сили, впивайки пръсти в кожата му, сякаш би могла да притисне телата им толкова плътно, че да слепи кожата им и да преплете костите им. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл, ала не би могла да го обясни по друг начин.

Знаеше единствено, че то бе могъщо и мъчително и че никога досега не бе изпитвала нещо такова към Джулиън. И това я плашеше.

Водата бе станала студена. Ема завъртя кранчето с едно яростно движение на китката, излезе изпод душа и подсуши косата си. Намери чист потник и боксерки, сгънати върху коша за пране, облече се и мина в стаята.

Кристина седеше на леглото й.

- Ау! Не знаех, че си тук! Ами ако бях излязла от банята чисто гола!

- Съмнявам се, че имаш нещо, което аз нямам. - Кристина изглеждаше така, сякаш мислите й бяха другаде; тъмната й коса беше прибрана на плитки, беше сплела пръсти, както правеше, когато беше разтревожена.

- Всичко наред ли е? - Ема приседна на ръба на леглото. -Изглеждаш... притеснена.

- Мислиш ли, че Марк е имал приятели в Дивия лов? -рязко попита Кристина.

- Не. - Ема изглеждаше изненадана. - Или поне не е споменал. А е логично да го направи, ако има някой, който му липсва. - Тя се намръщи. - Защо?

Кристина се поколеба.

- Е, нали тази нощ зае мотоциклета от някого. Просто се надявам да не си е навлякъл неприятности.

- Марк не е глупав - каза Ема. - Съмнявам се, че е продал душата си за временното ползване на мотоциклет или нещо такова.

- Сигурна съм, че си права - промълви Кристина и погледна към гардероба й. - Мога ли да взема назаем някоя рокля?

- Сега? Да нямаш среднощна среща?

- Не, за утре вечер. - Кристина стана и отиде да надникне в гардероба. Отвътре изпаднаха няколко лошо сгънати вискозни рокли. - Предполага се, че ще е официално, а аз не си взех никакви официални дрехи от къщи.

- Никоя от моите няма да ти стане - каза Ема, докато Кристина вдигна една рокля с шарка на ракети и се намръщи. - Имаме различни фигури. Ти си много по-надарена.

- Надарена? - Свъсена, Кристина метна роклята обратно на рафта и затвори вратата на гардероба. - С какво съм надарена?

Ема й се усмихна.

- Утре ще те заведа на пазар. Съгласна?

- Изглежда толкова нормално. - Кристина приглади плитките си назад. - След тази нощ...

- Камерън ми се обади - заяви Ема.

- Знам - отвърна Кристина. - Бях в кухнята. Защо ми го казваш сега? Да не би отново да сте заедно?

Ема се сепна.

- Не! Той ме предупреди. Каза ми, че има хора, които не искат да разследвам убийствата.

- Ема - въздъхна Кристина. - И ти не спомена нищо?

- Той го каза за мен. Реших, че каквато и да е опасността, тя заплашва само мен.

- Ала ето че пострада Джулиън. - Кристина знаеше какво ще каже Ема, преди тя да го беше изрекла. - И ти се боиш, че вината е твоя.

Ема се заигра с ръба на одеялото си.

- А нима не е? Искам да кажа, Камерън ме предупреди, каза, че го е чул на Пазара на сенките, така че няма откъде да знам дали са били мундани, елфи или магьосници, но факт е, че той ме предупреди, а аз не му обърнах внимание.

- Вината не е твоя. Вече знаем, че има някой, най-вероятно некромант, който убива и принася в жертва мундани и долноземци. Знаем също така, че разполага с армия от мантиди. Не може да се каже, че Джулиън не е очаквал, нито е бил подготвен за опасност.

- Едва не умря в ръцете ми. Имаше толкова много кръв.

- Но ти го излекува. Той е добре. Ти му спаси живота. -Кристина махна с ръка. Ноктите й бяха съвършени, лъскави овали, докато тези на Ема бяха нащърбени от битки и тренировки. - Защо изведнъж започна да се съмняваш в себе си? Понеже Джулиън пострада и това те уплаши? Та ти поемаш рискове, откакто те познавам. То е част от теб. И Джулиън го знае. Не просто го знае, а го харесва.

- Нима? Непрекъснато ми повтаря да не се излагам на риск...

- Няма друг избор - отвърна Кристина. - Вие сте двете половини на едно цяло. Трябва да бъдете различни, като светлина и сянка. Той ти дава предпазливост, която да смекчи твоето безразсъдство, а ти смекчаваш неговата предпазливост със своето безразсъдство. Поотделно няма да действате толкова добре. Именно това представлява парабатайската връзка. - Тя подръпна лекичко мократа коса на Ема. - Не мисля, че се тревожиш заради Камерън. Той е просто повод да се сърдиш на себе си. Според мен става въпрос за това, че Джулиън пострада.

- Може би - отвърна Ема напрегнато.

- Сигурна ли си, че си добре? - Тъмнокафявите очи на Кристина бяха разтревожени.

- Добре съм. - Ема се отпусна върху възглавниците. Колекционираше кичозни калифорнийски възглавници - някои приличаха на пощенски картички, други бяха с формата на щата или пък имаха надпис

- Не изглеждаш добре. Изглеждаш... майка ми казваше, че има изражение, което хората придобиват, когато осъзнаят нещо. Ти изглеждаш като някой, който е осъзнал нещо.

На Ема й се искаше да затвори очи, да скрие мислите си от Кристина. Мисли, които бяха коварни и опасни, мисли, които не би трябвало да има.

- От шока е - отвърна тя. - Бях близо до това, да изгубя Джулиън, и то... то ме разтърси. Утре ще бъда съвсем добре. - Тя се насили да се усмихне.

- Щом казваш, manita²² - въздъхна Кристина, - щом казваш.

След като се поизчисти, изми кръвта и се погрижи останките от опръсканото му с отрова яке да бъдат изпратени на Малкълм, Джулиън се отправи по коридора към стаята на Ема.

И спря по средата. Искаше да легне до нея и да обсъдят случилото се тази нощ, да затворят заедно очи и дишането им, досущ като шума на океана да отброява стъпките им към съня.

Само че когато си помислеше за станалото на задната седалка на колата, за Ема, надвесена над него с паника върху лицето и кръв по ръцете, той не изпитваше онова, което знаеше, че би трябвало да изпитва: страх, спомен за болка, облекчение, че бе излекуван.

Вместо това усещаше напрежение в тялото си, от което го пронизваше болка до мозъка на костите. Когато затвореше очи, виждаше Ема, огряна от магическата светлина, косата й се бе измъкнала от опашката и лъчите на уличните лампи прозираха през кичурите и ги превръщаха в завеса от блед, огрян от слънцето лед.

Косата на Ема. Може би защото тя почти винаги я носеше вързана, може би защото Ема с разпусната коса бе едно от първите неща, които бе поискал да нарисува, ала нейните дълги, извиващи се светли кичури открай време бяха нишки, свързани директно с нервните му окончания.

Главата го болеше, болеше го и тялото, толкова силно копнееше отново да бъде в онази кола заедно с нея. В това нямаше никаква логика, затова си заповяда да подмине стаята и да продължи нататък, към библиотеката. Вътре беше тъмно и студено и миришеше на стара хартия. Въпреки това на Джулиън не му трябваше светлина - знаеше точно към коя част на стаята се бе насочил.

Право.

Тъкмо вадеше книга с червени корици от една висока полица, когато откъм коридора долетя писклив вик. Джулиън грабна книгата, изскочи от стаята и се втурна по коридора. Зави зад ъгъла и видя вратата на Друзила да се отваря. Тя се показа навън по пижама със страховити маски по нея, а магическата светлина в ръката й огряваше кръглото й лице.

- Тави плаче - обясни. - Спря за малко, но после отново започна.

- Благодаря, че ми каза. - Джулиън я целуна по челото. -Върви да спиш, аз ще се погрижа.

Друзила се прибра, а Джулиън се вмъкна в стаята на Тави, затваряйки след себе си.

Тави се беше свил на кълбо под завивките и спеше, увит около една от възглавниците си. Хлипаше с отворена уста, по бузите му се стичаха сълзи.

Джулиън приседна на леглото и сложи ръка на рамото му.

- Октавиан. Събуди се. Сънуваш кошмар, събуди се.

Тави се надигна рязко, кестенявата му коса стърчеше навсякъде. Виждайки по-големия си брат, той изхълца и се хвърли на врата му.

Джулс го прегърна и го погали по гърба, разтърквайки нежно острите издатини на гръбнака му. Прекалено дребен, прекалено слаб, казваше умът му. От Тъмната война насам бе истинска битка да накарат Тави да яде и да спи.

- Спомни си как тича по улиците на Аликанте, понесъл Тави на ръце, как се препъва по неравния паваж, притиснал личицето на брат си към рамото си, та той да не види кървавите реки и смъртта навсякъде около тях. Как си мисли, че ако просто успеят да се измъкнат, без Тави да види какво се случва, всичко ще бъде наред. Той нямаше да си спомня. Нямаше да знае.

Въпреки това Тави всяка седмица се събуждаше от кошмари, треперещ, облян в пот и разплакан. И всеки път когато това се случеше, вцепеняващата мисъл, че в крайна сметка изобщо не бе успял да спаси малкия си брат, се забиваше в Джулиън като остър шип.

Постепенно дишането на Тави се успокои, докато Джулиън го държеше в прегръдките си. Искаше му се да легне до него, да се сгуши до по-малкия си брат и да заспи. Толкова отчаяно се нуждаеше от почивка, че умората сякаш го дърпаше, като вълна, опитваща се да го повлече в дълбините.

Само че не можеше да заспи. Тялото му беше неспокойно, напрегнато. Стрелата, забила се в него, бе истинска агония; изваждането й - още по-мъчително. Усетил бе как кожата му се разкъсва и за миг бе обзет от неподправена, първична паника, убеденост, че ще умре, и какво щеше да стане тогава с тях, ливи и тай и друзила и тави и марк?

А после дойдоха гласът на Ема в ухото му, ръцете й върху него и той бе разбрал, че ще живее. Сведе поглед към тялото си - раната върху ребрата му бе изчезнала... е, да, беше оставила бледа следа върху загорялата му кожа, ала това бе нищо. Ловците на сенки живееха с белезите си. Понякога на Джулиън му се струваше, че живеят за тях.

Без да го е канил, в ума му се надигна образът, който се опитваше да пропъди, откакто се бе прибрал в Института: Ема в скута му, сложила ръце на раменете му, косата й беше като преспи от бледо злато около лицето й.

Спомни си как си бе помислил, че ако умре, поне ще умре, докато тя е толкова близо до него, колкото изобщо бе възможно. Колкото бе позволено от закона.

Докато Тави спеше, Джулиън посегна към юридическата книга, която беше донесъл от библиотеката. Толкова пъти и беше вземал, че сега тя сама се отваряше на една и съща страница. За парабатаите, пишеше на нея.

Когато Ема влезе в кухнята, Джулиън стоеше до мивката и разчистваше остатъците от закуската. Облечен с тъмни дънки и черна тениска, Марк се бе облегнал на кухненския остров. С късата си коса на дневната светлина той изглеждаше поразително различен от окъсаното полудиво момче, което бе свалило качулката си в светилището.

Тази сутрин Ема бе отишла да потича на брега, като нарочно се бе забавила повече от друг път и бе пропуснала семейната закуска, в опит да проясни мислите си. Извади едно бутилирано смути от хладилника, а когато се обърна, видя Марк да се усмихва широко.

- Доколкото разбирам, дрехите, с които съм облечен в момента, не са достатъчно полуофициални за представлението тази вечер, така ли? - попита той.

Ема премести поглед от него към Джулиън.

- Значи, господин Законност все пак отстъпи и реши, че може да дойдеш?

Джулиън сви рамене.

- Аз съм разбран човек.

- Тай и Ливи обещаха да ми помогнат да намеря нещо, което да облека - каза Марк и се отправи към вратата.

- Не им се доверявай - извика Джулиън след него. - Не... -Вратата се затвори и той поклати глава. - Предполагам, че ще трябва сам да се научи.

- Което ми напомня... - Ема се облегна на плота. - Имаме извънредна ситуация.

- Извънредна ситуация? - Джулиън спря чешмата с разтревожен поглед и се обърна към нея.

Ема остави напитката си на плота. Сапунени мехури бяха полепнали по ръцете на Джулс, тениската му беше влажна от топлата вода. За миг пред очите й изникна спомен: Джулс на задната седалка на колата, вдигнал очи към нея със стиснати зъби. Усещането от допира на кожата му под ръцете й, хлъзгавостта на кръвта му.

- Даяна ли е? - попита той и посегна към хартиените кърпи.

- Какво? - Думите му я изтръгнаха от унеса. - Даяна добре ли е?

- Предполагам. Оставила е бележка, че днес ще отсъства. Щяла да ходи в Охай, за да се види с приятеля си магьосник.

- Не знае за тази вечер. - Ема се облегна на плота. - Нали?

Джулс поклати глава. Една влажна къдрица бе залепнала за скулата му.

- Нямаше кога да й кажа.

- Би могъл да й пратиш съобщение - изтъкна Ема. - Или да й се обадиш.

- Да, бих могъл - отвърна той неутрално. - Но тогава сигурно би трябвало да й кажа и за това, как пострадах снощи.

- Навярно би трябвало.

- Добре съм - заяви той. - Наистина, съвсем добре съм. Сякаш нищо не се е случило. - Той поклати глава. - Не искам тя да каже да не дойда тази вечер. Това в театъра може и да не се окаже нищо, но ако изскочи нещо, искам да съм там. -Той пусна хартиените кърпи в кошчето за боклук. - Ако ти си там, аз също искам да бъда.

- Харесва ми, когато лъжеш. - Ема се изпъна на пръсти, сложила ръце зад главата си, мъчейки се да раздвижи мускулите на гърба си. Хладен въздух докосна голата кожа на корема й, когато блузката й се повдигна. - Но ако наистина си съвсем добре, може би изобщо няма защо да казваш на Даяна? Просто предложение.

Когато Джулиън не отговори, тя вдигна очи към него.

Той бе спрял посред движението си, приковал поглед в нея. Всяка от ресниците му беше съвършена тъмна линия; лицето му беше безизразно, очите му - затворени в себе си, сякаш бе в плен на някаква особена вкамененост.

Беше красив. Най-красивото нещо, което Ема бе виждала някога. Искаше й се да пропълзи в кожата му, да живее там, където той диша. Искаше. Изпита ужас. Никога досега не бе искала по този начин в присъствието на Джулиън. Беше, защото той едва не бе умрял, каза си. Нуждаеше се той да е жив. Джулиън замалко не бе умрял и всичко в нея даваше накъсо.

Той би бил ужасен, каза си Ема. Разбереше ли какво изпитва тя, би се отвратил. Отново щеше да стане както след връщането му от Англия, когато й се струваше, че й е сърдит. Че може би я мрази.

„Той знаеше още тогава - обади се тъничко гласче в главата й. - Знаеше за чувствата ти. Знаеше онова, за което ти нямаше представа."

Ема притисна ръце към плота, мраморът се впи в дланите й и болката проясни главата й.

„Млъкни - заповяда тя на гласчето в главата си. - Млъкни."

- Извънредна ситуация. - Гласът му беше нисък. - Каза, че имало извънредна ситуация?

- Моден спешен случай. Кристина има нужда от рокля, за да се впише тази вечер, а в къщата няма нищичко. - Погледна си часовника. - Няма да ни отнеме повече от трийсет минути.

Джулиън се отпусна, видимо облекчен.

- „Скрити съкровища"? - попита той. Предположението му беше добро - любимият й ретро магазин бе известен на всички в семейството. Всеки път когато го посетеше, тя им купуваше по нещо: папийонка за Тави, лента за коса на цветя за Ливи, стар афиш за филм на ужасите за Дру.

- Аха. Искаш ли нещо?

- Открай време ми се ще да имам часовник с Батман, който казва „Събуди се, Момче-чудо" - заяви той. - Страшно ще освежи стаята ми.

- Открихме го! - оповести Ливи, нахлувайки в кухнята. -Е, поне част от него. Но е странно.

Ема се обърна към нея с облекчение.

- Какво открихте?

- Говори по-разбираемо, Ливи. Кое е странно?

- Преведохме част от надписите в пещерата - обясни Тай, влизайки след Ливи. Носеше прекалено голям сив суетшърт, в който ръцете му се губеха. Тъмната му коса падаше над ръба на качулката. - Само че нямат смисъл.

- Някакво послание ли е? - попита Ема.

Ливи поклати глава.

- Част от стихотворение. - Тя разгъна листа, който държеше.

- „Анабел Ли" - каза Джулиън. - Едгар Алан По.

- Знам откъде е - сбърчи вежди Ливи. - Но нямам представа защо е написано върху стените на пещерата.

- Хрумна ми, че може да е шифър - добави Тай. - Но това би означавало, че има още една част. Може би на друго място. Навярно си струва да го проверите с Малкълм.

- Ще го добавя към списъка - увери го Джулиън. Кристина подаде глава през вратата на кухнята.

- Ема? Ще тръгваме ли?

- Изглеждаш притеснена - отбеляза Ливи. - Да не би Ема да те води някъде, за да те убие?

- Още по-лошо - отвърна Ема и тръгна към Кристина. -Отиваме да пазаруваме.

- За тази вечер? Първо, ужасно ви завиждам и второ, не й позволявай да те заведе на онова място в Топанга Каньон...

- Достатъчно! - Ема запуши ушите на Кристина. - Не я слушай. Изгубила си е ума от цялото това разгадаване на шифри.

- Вземи ми някакви копчета за ръкавели - извика Джулиън след нея, докато се отправяше обратно към умивалника.

- Какъв цвят? - Ема поспря на вратата заедно с Кристина.

- Не ме е грижа, стига само да могат да закопчаят ръкавелите ми. Иначе те ще си останат разкопчани и нещастни. И се върни възможно най-бързо.

Звукът на чешмата бе заглушен от Ливи, която започна да рецитира още от стихотворението:

- Оттук ли искаш да си купим дрехи? - попита Кристина и веждите й подскочиха, докато Ема спираше тойотата на един неасфалтиран паркинг, заобиколен от дървета.

- Най-близо ни е. - Ема угаси двигателя. Пред тях се издигаше една-единствена сграда с табела, върху която с огромни блещукащи букви пишеше

До нея имаше голяма червено-бяла машина за пуканки, както и нарисуван модел на каравана със завески, рекламираща услугите на Великия Гаргантюа. - Освен това страшно си го бива.

- Не ми прилича на място, откъдето можеш да си купиш ефектна рокля - сбърчи нос Кристина. - Прилича ми на място, където има опасност да те отвлекат и продадат на някой цирк.

Ема я улови за китката.

- Нямаш ли ми доверие? - опита се да я придума тя.

- Естествено, че не - заяви Кристина. - Ти си луда.

Ала въпреки това позволи на Ема да я издърпа в магазина, който беше пълен с кичозни дреболии: пъстроцветни чинии, стари порцеланови кукли, а до касата - стойки със старинни бижута и часовници. Това помещение водеше в друго, което бе пълно с дрехи... невероятни дрехи. Класически дънки втора употреба, прави туидени и камгарени поли от 50-те и блузки от коприна, дантела и кадифе.

Друга, по-малка стая, бе посветена изцяло на роклите. Приличаха на пеперуди: редици от червена органза, акварелен шармьоз, подгъвът на рокля от „Пиер Балмен", приличният на морска пяна тюл върху модна фуста.

- Джулиън не спомена ли, че се нуждае от копчета за ръкавели? - Кристина я дръпна да спре до касата. Момичето зад щанда с очила с котешки рамки и табелка с името, на която пишеше САРА, упорито не им обръщаше внимание.

Ема плъзна поглед по изложените копчета за ръкавели -повечето бяха за шега, с формата на зарчета, пистолети или пък котки, но имаше и една редичка с по-хубави на „Пол Смит", „Бърбъри" и „Ланвен".

Докато ги разглеждаше, изведнъж се почувства неловко. Да избира копчета за ръкавели, й се струваше нещо, което момиче би направило за гаджето си. Не че го беше правила за Камерън или за когото и да било от онези, с които беше излизала - никога не бе държала на тях достатъчно, че да поиска да го направи. Когато Джулиън тръгнеше с някое момиче, сигурна бе Ема, то определено щеше да бъде от онези, които биха му избирали копчета за ръкавели. Щеше да си спомня рождения му ден и да му се обажда ежедневно. Щеше да го обожава. Не би могло да бъде другояче.

Почти слепешком Ема избра чифт позлатени копчета, инкрустирани с черни камъни. Мисълта за Джулиън, който си има приятелка, я изпълваше с болка, която не можеше да си обясни.

Остави копчетата до касата и отиде в малката стаичка, пълна с рокли. Кристина я последва с разтревожен вид.

„Някога идвах тук с мама - помисли си Ема, прокарвайки опакото на дланта си по редицата от сатен, тафта и ярка изкуствена коприна. - Тя обожаваше щурите стари неща, саката на „Шанел", роклите с мъниста."

На глас обаче каза просто:

- Трябва да побързаме. Докато трае разследването, не бива да се отделяме от Института задълго.

Кристина грабна блещукаща коктейлна рокля от розов брокат, поръсена с миниатюрни златни цветчета.

- Ще пробвам тази.

Тя изчезна в една пробна със завеса, направена от чаршаф с мотив от „Междузвездни войни", а Ема откачи друга рокля - бледа коприна със сребърни презрамки с мъниста. Видът й я изпълваше със същото чувство, с което гледката на някой особено прекрасен залез или пък една от картините на Джулиън, или пък ръцете му, движещи се между четките и шишенцата с боя.

Тя влезе в пробната, за да се преоблече, а когато излезе, завари Кристина да стои насред стаята и да се мръщи на розовата си рокля, която прилепваше като целофан по всяка извивка на тялото й.

- Май е прекалено тясна - каза тя.

- Според мен се очаква да е толкова тясна - отвърна Ема. - Бомбите ти изглеждат страхотно.

- Ема! - Кристина вдигна поглед, скандализирана, и ахна. - О, изглеждаш прелестно!

Ема докосна колебливо материята с цвят на сребро и слонова кост. За ловците на сенки бялото символизираше смърт и траур; те рядко се обличаха в бяло, макар че това бе слонова кост, което значеше, че би могло да мине.

- Мислиш ли?

Кристина се усмихна.

- Знаеш ли, понякога си точно такава, каквато очаквах, че ще бъдеш, а друг път си толкова различна.

Ема застана пред огледалото.

- Какво искаш да кажеш с това „каквато очаквах, че ще бъдеш"?

Кристина взе един снежен глобус и се намръщи.

- Ами Марк не беше единственият, за когото бях чувала, преди да дойда тук. Чувала бях и за теб. Всички говореха, че ти ще бъдеш следващият Джейс Херондейл. Следващият велик боец на ловците на сенки.

- Няма да бъда нищо такова - заяви Ема. Гласът й звучеше спокоен, слаб и далечен в собствените й уши. Не можеше да повярва, че казва онова, което казваше. Думите като че ли излизаха, без преди това да бъдат оформени от мислите й, сякаш създаваха своя собствена реалност, като биваха изричани. - Аз не съм специална, Кристина. Нямам допълнителна ангелска кръв или уникални умения. Аз съм обикновен ловец на сенки.

- Не си обикновена.

- Напротив. Не притежавам магическа сила, не съм прокълната или благословена. Мога да правя съвсем същото, което и всички останали. Единствената причина да съм добра е понеже тренирам.

Продавачката, Сара, надникна в стаичката с широко отворени очи. Ема беше забравила за нея.

- Имате ли нужда от помощ?

-Имам нужда от толкова много помощ, че идея си нямаш - отвърна Ема. Стресната, Сара се върна зад щанда.

- Това е смущаващо - прошепна Кристина. - Сигурно си мисли, че сме някакви откачалки. Да си вървим.

Ема въздъхна.

- Съжалявам, Тина. Аз ще платя за всичко.

- Но аз дори не съм сигурна, че искам тази рокля! - извика Кристина, докато Ема отново потъваше в пробната.

Ема се обърна и насочи пръст към нея.

- 0, да, искаш я. Сериозно говорех за бомбите ти. Изглеждат страхотно. Не мисля, че досега бях виждала толкова много от тях. Ако аз имах такива гърди, определено щях да ги показвам.

- Моля те, престани да казваш „бомби" - възропта Кристина. - Отвратителна дума. Звучи абсурдно.

- Може и да е така - отвърна Ема и затвори вратата на пробната. - Но изглеждат страхотно.

Десет минути по-късно, с роклите в две торби, те се носеха обратно към океана. Кристина седеше на мястото до шофьора, а краката й бяха скромно кръстосани в глезените, не вдигнати върху таблото, както правеше Ема.

Познатият пейзаж на каньона ги заобикаляше от всички страни: сиви скали, зелени храсти и шубраци. Дъбове и див морков. Веднъж Ема и Джулс бяха изкатерили тези планини и бяха открили орлово гнездо, в което имаше купчинка кости от мишки и прилепи.

- Не си права. Причината да си толкова добра в това, което правиш, не са само тренировките. Всички тренират, Ема.

- Да, но аз направо се съсипвам от тренировки. То май е единственото, което правя. Събуждам се и тренирам, и бягам, и си разранявам ръцете с боксовия чувал, и тренирам до късно през нощта, и съм принудена да го правя, защото у мен няма нищо специално и нищо друго, което да има значение. Единственото, което има значение, са тренировките и да открия кой уби родителите ми. Защото те бяха онези, които мислеха, че съм специална, и който и да е този, който ми ги отне...

- И други хора смятат, че си специална, Ема. - Повече отвсякога Кристина звучеше като по-голяма сестра.

- Единственото, което имам, са усилията ми. - В гласа на Ема се долавяха горчиви нотки. Мислеше си за миниатюрните кости в онова гнездо, колко крехки й се бяха сторили, колко лесно можеха да бъдат строшени между два пръста. -Мога единствено да полагам повече усилия от всеки друг на света. Мога да превърна отмъщението в единственото нещо в живота си. Мога да го направя, защото нямам друг избор. Но то означава, че нямам нищо друго.

- Не е вярно - възрази Кристина. - Онова, което все още не си имала, е твоят миг. Твоят шанс да бъдеш велика. Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд не станаха герои в някакъв вакуум. Имаше война. Бяха принудени да избират. Тези моменти настъпват за всекиго от нас. Ще настъпят и за теб. -Тя сплете пръсти. - Ангелът има план за теб. Уверявам те. По-готова си, отколкото си мислиш. Останала си силна не само благодарение на тренировките, но и благодарение на хората около теб, на това, че ги обичаш и си обичана. Джулиън и останалите, те не са ти позволили да се изолираш, сама със своето отмъщение и горчивите си мисли. Морето изронва скалите, Ема, и ги превръща в пясък; по същия начин любовта подкопава защитните ни стени и ги срива. Ти не знаеш колко много означава да имаш хора, които да се борят за теб, когато нещата се объркат...

Гласът й се прекърши и тя извърна глава към прозореца. Бяха стигнали магистралата и Ема едва не се вряза в колоната от коли от тревога.

- Кристина? Какво има? Какво е станало?

Кристина поклати глава.

- Знам, че в Мексико ти се е случило нещо - не отстъпваше Ема. - Знам, че някой те е наранил. Моля те, кажи ми кой е бил и какво е направил. Обещавам ти, че няма да го открия и да нахраня въображаемите си рибки с него. Просто... - Тя въздъхна. - Искам да ти помогна.

- Не можеш. - Кристина сведе очи към сплетените си пръсти. - Някои предателства не може да бъдат простени.

- Съвършения Диего ли беше?

- Не ме питай повече, Ема - помоли Кристина.

Ема се подчини и до края на пътуването към Института те обсъждаха роклите си и най-добрите начини за скриване на оръжие в дрехи, които не бяха предвидени за укриване на цял арсенал. Ала Ема бе забелязала как бе потръпнала Кристина при споменаването на Диего. Може би не сега, не днес, помисли си тя, ала един ден щеше да научи какво се е случило.

Силно думкане по входната врата накара Джулиън да се втурне на долния етаж. Все още беше бос - така и не бе имал възможност да се обуе. След като разтреби след закуската, прекара цял час, опитвайки се да убеди чичо Артър, че никой не е откраднал бюста му на Хермес (намериха го под бюрото му]. После установи, че Друзила се бе заключила нацупена в къщичката за игра на Тави, защото не я бяха поканили в закусвалнята предишната вечер. Тави се беше натъкнал на скункса, който Тай криеше в стаята си, и се беше разпищял. Ливи се опитваше да убеди Тай да пусне скункса на свобода; според Тай това, че двамата с Ливи бяха превели стиховете от По, му беше спечелило правото да си го задържи.

Марк, единственият от братята и сестрите на Джулиън, който днес не му беше създавал проблеми, се криеше.

Джулиън отвори вратата. Отвън стоеше Малкълм Фейд по дънки и суетшърт, който очевидно беше скъп, защото изглеждаше мръсен и раздърпан, но по един артистичен начин. Някой бе вложил време и пари в това, да раздърпа този пуловер.

- Знаеш ли, не е особено добра идея да блъскаш така по вратата - заяви Джулиън. - Държим цял куп оръжия тук долу, в случай че някой се опита да проникне с взлом.

- Хм - отвърна Малкълм. - Не съм сигурен какво общо има първото ти изречение с второто.

- Нима? Според мен е очевидно.

Очите на Малкълм имаха ярък лилав цвят, което обикновено означаваше, че е в особено настроение.

- Ще ме пуснеш ли да вляза?

- Не. - В главата на Джулиън запрепускаха мисли за Марк. Той беше на горния етаж и Малкълм не биваше да го вижда. Завръщането му бе прекалено голяма тайна, за да поискат от Малкълм да я запази... и прекалено голяма улика за причината за тяхното разследване.

Джулиън си придаде любезно изражение, но не помръдна от мястото си.

- Тай донесе скункс в къщата. Вярвай ми, не искаш да влезеш.

Малкълм изглеждаше разтревожен.

- Скункс?

- Скункс. - Джулиън бе убеден, че в най-добрите лъжи винаги има зрънце истина. - Успя ли да преведеш написаното?

- Още не. - Малкълм помръдна ръка с едва забележимо движение, ала листовете с частично преведените символи, които те му бяха дали, в миг се появиха между пръстите му. Понякога, помисли си Джулиън, бе лесно да забравиш, че Малкълм владееше могъщи магии. - Но пък открих произхода им.

- Наистина? - Джулиън се опита да изглежда впечатлен. Те вече знаеха, че става дума за древен елфически език, макар че не можеха да го кажат на Малкълм.

От друга страна, това беше възможност да проверят дали елфите не ги бяха излъгали. Джулиън погледна Малкълм с подновен интерес.

- Я чакай малко, това май не са символите. - Малкълм се вгледа в листовете. - Прилича ми на рецепта за портокалова торта.

Джулиън скръсти ръце на гърдите си.

- Не, не е.

Малкълм се намръщи.

- Сигурен съм, че наскоро четох рецепта за портокалова торта.

Джулиън извъртя очи безмълвно. Понякога с Малкълм просто трябваше да бъдеш търпелив.

- 0, забрави - каза Малкълм. - Онова беше списанието на Опра. Това тук... - Той докосна хартията. - Древен елфически език. Бяхте прави; по-стар от ловците на сенки. Както и да е, това е произходът на езика. През следващите няколко дни вероятно ще открия още. Но не затова съм тук.

Джулиън се оживи.

- Проучих отровата в плата, който ми изпрати снощи. Сравних я с различни токсини. Оказа се катаплазма, концентрат от рядък вид беладона и демонски отрови. Би трябвало да те убие.

- Само че Ема ме излекува - каза Джулиън. - Значи, според теб търсим...

- Не съм споменавал никакво търсене - прекъсна го Малкълм. - Просто ти казвам, че никакво иратце не би трябвало да е в състояние да те излекува. Дори и със силата на пара-батайските руни не би трябвало да оцелееш. - Странните му виолетови очи се впиха в Джулиън. - Не знам дали е нещо, което ти си направил, или нещо, което Ема е направила, но каквото и да е било... било е невъзможно. Сега не би трябвало да стоиш пред мен и да дишаш.

Джулиън бавно пое по стълбите. От горния етаж се носеха викове, но не от онези, които говореха, че някой действително е загазил. Да си в състояние да различиш крясъците на шега от истинските, бе жизненоважно, когато отговаряш за четири деца.

Мислите му все още бяха заети с онова, което беше научил от Малкълм за катаплазмата. Страшничко си беше да ти кажат, че не би трябвало да си между живите. Естествено, винаги съществуваше възможността Малкълм да греши, но Джулиън се съмняваше. Нима Ема не беше споменала нещо за беладона, растяща край средоточието?

Всякакви мисли за отрови и средоточия се изпариха от ума му, когато зави по коридора. Стаята, в която държаха компютъра на Тиберий, беше пълна със светлина и звуци. Джулиън се приближи до прага и зяпна.

На монитора на компютъра течеше видео игра. Марк ceдешe срещу него и отчаяно блъскаше по клавишите на контролера, докато един камион се носеше стремително към екрана. Камионът смачка героя му и той запрати контролера настрани.

- Тази кутия служи на Повелителя на лъжите! - заяви той възмутено.

Тай се засмя и Джулиън усети как нещо го жегва в сърцето. Смехът на брат му бе един любимите му звуци, отчасти защото Тай го правеше толкова искрено, без да се опитва да гo скрие и без през ум да му мине, че би трябвало да го крие. Игрите на думи и иронията много често не му се струваха смешни, за разлика от шантавото държание на хората; освен това черпеше безкрайно и непресторено забавление от поведението на животните (Чърч, мъчещ се да запази достойнство, след като беше паднал от масата), което Джулиън намираше за истински красиво.

Посред нощ, докато лежеше и се взираше в тръните, изрисувани по стените на стаята му, на Джулиън понякога му се искаше да може да зареже ролята, която го задължаваше винаги да бъде онзи, който казваше на Тай, че не може да държи скунксове в стаята си, или да му напомня, че е време за учене, или пък да се показва на вратата, за да му каже да загаси лампата, когато четеше, вместо да спи. Какво ли би било, ако, като обикновен брат, той можеше да гледа филми за Шерлок Холмс с Тай и да му помага да събира гущери, без да се притеснява, че те ще избягат и ще хукнат из Института.

Майката на Джулиън винаги бе подчертавала разликата между това, да направиш нещо за някого, и това, да му дадеш необходимите инструменти, за да го направи сам. Именно така бе научила Джулиън да рисува. Джулиън се опитваше да стори същото за Тай, макар нерядко да му се струваше, че се движи опипом в тъмното: правеше му играчки, книги, уроци, пригодени към особения начин, по който Тай мислеше... Беше ли това правилният подход? Джулиън си мислеше, че бе помогнало. Надяваше се да е така. Понякога надеждата е всичко, което имаме.

Надеждата и гледката на Тай. Доставяше му удоволствие да вижда как Тай става все по-самостоятелен, как се нуждае от все по-малко помощ и ръководство. Ала то му носеше и тъга, защото един ден брат му повече нямаше да има нужда от него. Понякога, дълбоко в сърцето си, Джулиън се чудеше дали, когато този ден настъпи, Тай щеше да иска да прекарва каквото и да било време с него, брата, който винаги го бе карал да прави неща, които изобщо не бяха забавни.

- Не е кутия - обясни Тай. - А контролер.

- Е, той лъже. - Марк се завъртя в стола си и виждайки Джулиън, облегнат на вратата, кимна. - Добра среща, Джулс.

Джулиън знаеше, че това е елфически поздрав, и поведе битка със себе си, за да не напомни на Марк, че тази сутрин вече се бяха срещнали в кухнята, да не говорим за няколкото хиляди пъти преди това. Надделя над първичните си импулси, макар и с усилие.

- Здрасти, Марк.

- Всичко наред ли е?

Джулиън кимна.

- Може ли да говоря с Тай за минутка.

Тиберий се изправи. Черната му коса беше разрошена, започваше да става прекалено дълга. Джулиън си напомни да планира подстригване за двамата близнаци. Още нещо, което да добави към списъка със задачи.

Тай излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си. Изражението му беше предпазливо.

- За скункса ли става въпрос? Защото Ливи го пусна навън.

Джулиън поклати глава.

- Не, не става въпрос за скункса.

Тай вдигна глава. Открай време имаше деликатни черти, по-елфически от тези на Хелън и Марк. Баща им казваше, че Тай сякаш бе дошъл от някое от отдавнашните поколения на рода Блекторн, и той действително приличаше на някои от семейните портрети в трапезарията, която рядко използваха - стройни викторианци в ушити по мярка дрехи, с порцеланови лица и къдрави черни коси.

- За какво тогава?

Джулиън се поколеба. Цялата къща беше притихнала, от другата страна на вратата все още чуваше приглушените звуци на компютъра.

Беше възнамерявал да помоли Тай да проучи отровата, с която бе прострелян. Ала това би означавало да каже: Аз умирах, би трябвало да съм мъртъв. Думите не идваха. Те бяха като язовирна стена, зад която се тълпяха толкова много други думи: Не съм сигурен за нищо. Ненавиждам аз да съм отговорен за всичко. Ненавиждам да вземам решения. Боя се, че един ден вие всички ще ме намразите. Боя се да не те изгубя. Боя се да не изгубя Марк. Боя се да не изгубя Ема. Искам някой друг да се нагърби. Не съм толкова силен, колкото си мислите. Нещата, които искам, са погрешни и не би трябвало да ги искам.

Знаеше, че не би могъл да изрече нищо от това. Фасадата, която показваше на децата, трябваше да бъде съвършена: една пукнатина в него за тях би била равносилна на пукнатина в света.

- Знаеш, че те обичам - каза вместо това и Тай го погледна сепнато, срещайки очите му за частица от секундата. През годините Джулиън бе разбрал защо Тай не обичаше да поглежда право в очите на другите. Твърде много движения, цветове, изражения, като да погледнеш в надут докрай телевизор. Можеше да го направи, знаеше, че то е нещо, което хората харесват и което е важно за тях, но не разбираше какво толкова намират в него.

Сега обаче се опитваше да открие върху лицето на брат си обяснение за странната му нерешителност.

- Да, знам го - отвърна той най-сетне.

По лицето на Джулиън пробяга бегла усмивка. Именно това искаш да чуеш от децата си, нали? Че знаят, че са обичани. Спомни си как веднъж, когато беше на тринайсет години, се бе препънал, докато носеше Тави по стълбите. Беше паднал, извивайки тялото си така, че да се приземи по гръб и глава, без да го е грижа, че ще се нарани, стига само Тави да е добре. Здравата си беше ударил главата, но мигновено се беше надигнал, а в главата му отекваше само една мисъл: Тави, бебето ми, добре ли е?

Това бе първият път, в който бе помислил за него като за „моето бебе", а не просто „бебето".

- Не разбирам обаче за какво искаше да говорим - продължи Тай, сбърчил объркано тъмните си вежди. - Имаше ли причина?

Джулиън поклати глава. В далечината чу звука от отварянето на входната врата, последван от смеха на Ема и Кристина. Бяха се върнали.

- Не, никаква друга причина - отвърна той.

22

Сестричке (исп., разг.). - Б. пр.