Лейди Полунощ

19. Буря есенна сви и уби

- Кристина - ахна Диего, взирайки се покрай Ема. - Pensé que eras tú pero no estaba seguro. ¿Qué haces aquí? ¿Por qué estabas tratando de proteger a este hombre?²⁸

- Диего? - Без да разбира нито дума от онова, което той каза, Ема отново го огледа, забелязвайки Знаците върху шията му, които се скриваха под яката на тениската. Действително беше ловец на сенки. - Това е Съвършения Диего?

- Ема. - Бузите на Кристина бяха пламнали. - Пусни го.

- Как ли пък не. - Ема впи яростен поглед в Съвършения Диего, който й отвърна със същото; черните му очи мятаха искри. - Той простреля Джулиън.

- Не знаех, че сте нефилими - сопна се Съвършения Диего. -Носехте дълги ръкави и якета. Не можах да видя руните ви.

Английският му беше съвършен, в което вероятно нямаше нищо странно, като се имаше предвид прякорът му.

- Нима не бяха в бойно облекло? - попита Кристина, която все още се взираше в него с невярващо изражение.

- Само якетата. - Ема блъсна Съвършения Диего в стената и той потръпна. - Предполагам, че отдалеч приличат на обикновени якета. Не че това е извинение.

- Ти носеше дънки. Никога преди не те бях виждал. Претърсваше чантата на мъртвото момиче. Защо да не реша, че си една от убийците?

Отказвайки да признае, че в думите му има логика, Ема го притисна още по-силно към стената.

- Сега вече знаеш ли коя съм?

Крайчецът на устата му подскочи нагоре.

- И още как, Ема Карстерс.

- Значи, си наясно, че мога да ти изтръгна всички вътрешни органи наведнъж, да ги нанижа на връв и да ги превърна в коледни украшения, без да ми мигне окото?

В погледа му се появи пламък.

- Би могла да опиташ.

- Престанете и двамата - заяви Кристина. - Нямаме време за това. Трябва да намерим Стърлинг.

- Тя има право - съгласи се Диего. - А сега ме пусни или ме убий, защото губим време. Знам къде ще отиде Стърлинг. Има среща с една вещица от Пазара на сенките. Трябва да стигнем там възможно най-скоро... той е бърз, като всички полувълци.

- Вещицата ще го убие ли? - Ема го пусна и той отиде да вдигне арбалета си. Ножът на Кристина се бе забил в него. Диего изсумтя и го извади, след което й го подаде. Тя го пое безмълвно, а Диего се обърна и обходи уличката с поглед.

- Ако това беше някаква шега, изобщо не е смешна.

- Не е шега - каза Кристина. - Опитваме се да го защитим.

- Какво? - Диего свърна в една задънена уличка, където телена ограда ги отделяше от улицата от другата страна. Покатери се ловко по нея и тупна леко от другата страна. Ема се прехвърли след него, следвана от Кристина. Диего уж си играеше с колана с оръжията си, ала Ема виждаше, че наблюдава Кристина с крайчеца на окото си, за да е сигурен, че ще се приземи без проблеми. - Защо защитавате един убиец?

- Той не е убиец - отвърна Кристина. - А жертва. Освен това е ужасно неприятен, но работата ни е такава.

Бяха се озовали в друга задънена улица, от двете страни на която се издигаха къщи. По неподдържаните морави растяха плевели и кактуси. Диего се насочи решително към другия край.

- Нима не разбирате? - Той поклати глава и тъмната му коса се развя. - Защо всички трябва да се държат настрани от него? Не мога да повярвам. Не мога да повярвам... Всичко, което сте направили... Видели сте как изтеглят номера му? На Лотарията? Видели сте как го избират?

- Да. - Студ бе започнал да пълзи по вените на Ема. - Да, ето как разбрахме, че се налага да го защитим...

Внезапно в другия край на улицата изригна ослепителна светлина, подобна на фойерверки вихрушка от синьо-зелен огън, прошарен с червено. Очите на Кристина се разшириха, искрите обагриха косата й в алено.

Диего изруга и се втурна натам. След частица от секундата Ема и Кристина го последваха.

Ема никога досега не бе срещала ловец на сенки, когото да не може да надбяга, ала Диего беше бърз. Наистина бърз. Докато спрат, тя се беше запъхтяла.

Улицата свършваше с редица изоставени къщи. Колата на Стърлинг се беше блъснала в една развалена улична лампа, капакът й беше смачкан, вратата откъм шофьора зееше. Една от въздушните възглавници беше експлодирала, ала Стърлинг беше невредим.

Намираше се насред пътя и се бореше с някого - момичето със зелена коса, което Ема бе видяла по-рано пред бара. То се опитваше да се откопчи от Стърлинг, ала той бе стиснал гърба на палтото й с почти маниакално изражение.

- Пусни я! - изкрещя Диего.

Тримата отново се затичаха, Ема посегна към Кортана. Виждайки ги, Стърлинг задърпа момичето към другата страна на колата. Ема скочи върху капака на джипа, покатери се на покрива и се приземи от другата му страна.

Където я посрещна стена от синьо-зелен огън. Стърлинг стоеше зад него, все така стискайки момичето със зелената коса. Очите й срещнаха очите на Ема. Тя имаше слабичко, деликатно лице и Ема си спомни, че я беше зърнала в театър „Полунощ".

Хвърли се напред и синьо-зеленият огън изригна, отхвърляйки я назад. Стърлинг вдигна ръка. Между пръстите му проблясваше нещо... нож.

- Спри го! - викна Диего.

Двамата с Кристина се бяха появили от другата страна на стената от син огън. Ема се втурна напред, макар да имаше чувството, че се бори с тайфун, и в същия миг ножът на Стърлинг се спусна надолу и потъна в гърдите на момичето.

Кристина изпищя.

„Не! - помисли си Ема, потресена от ужас. - Не, не, не." Работата на ловците на сенки беше да спасяват хората, да ги защитават. Стърлинг не можеше да нарани момичето, не можеше...

За миг тя видя мрак в сърцето на огъня, съзря вътрешността на пещерата върху средоточието, изрисувана с поезия и символи, а после от тъмнината се протегнаха две ръце и отскубнаха момичето от хватката на Стърлинг. Ема ги зърна само за миг, насред пламъците и хаоса, но те като че ли бяха дълги бели ръце... странно разкривени, сякаш от тях бяха останали единствено костите.

Давейки се в кръвта си, безсилно отпуснато и издъхващо, момичето бе издърпано в мрака. Стърлинг се обърна и се ухили на Ема. Върху ризата му имаше кървави отпечатъци от ръце, острието на ножа му бе алено.

- Закъсняхте! - провикна се той. - Закъсняхте, нефилими! Тя беше тринайсетата... последната!

Диего изруга и се хвърли напред, ала огнената стена лумна отново и го запрати назад, поваляйки го на колене. Стиснал зъби, той се изправи и отново тръгна напред.

Стърлинг вече не се усмихваше. В жълтеникавите му очи припламна страх. Той протегна ръка и скелетоподобната длан посегна от сърцето на огъня, за да го изтегли след момичето.

- Не! - Ема скочи и се претъркули под огнената вълна, сякаш се гмуркаше под морска вълна. Сграбчи крака на Стърлинг, впивайки пръсти в прасеца му.

- Пусни ме! - изкрещя той. - Пусни ме, пусни ме! Пазителю, вземи ме, отведи ме от тук...

Костеливата ръка го теглеше и Ема усети как Стърлинг започва да й се изплъзва. Вдигна парещите си сълзящи очи тъкмо навреме, за да види как Кристина хвърля ножа си. Той се заби в хищническата ръка, костите изпращяха и ръката се прибра трескаво, пускайки Стърлинг, който се строполи тежко на земята.

- Не! - Стърлинг се надигна на колене, протегнал ръце напред, докато огънят угасваше. - Моля те! Вземи ме с теб...

Тримата ловци на сенки се нахвърлиха отгоре му. Диего го сграбчи и грубо го изправи на крака. Стърлинг се изсмя болезнено.

- Не можахте да ме спрете. Глупави момичета, влачещи се подире ми, опитващи се да ме защитят...

Диего го блъсна силно, ала Ема поклати глава.

- Когато те избраха в Лотарията - каза му тя през пресъхнало гърло, задавайки въпроса, чийто отговор вече знаеше, - не те избраха, за да бъдеш убит. Избраха те, за да убиеш?

- 0, Разиел - прошепна Кристина. Беше сложила ръка на гърлото си и стискаше медальона си; изглеждаше потресена.

Стърлинг се изплю на земята.

- Точно така. Изберат ли твоя номер, трябва да убиеш или да бъдеш убит. Също като вас, Рен не знаеше как действа Лотарията. Съгласи се да се срещнем тук. Тъпа кучка. - Очите му бяха почти обезумели. - Аз я убих и Пазителят я взе и сега ще живея вечно. Веднага щом Пазителят ме открие отново. Ще получа богатство, безсмъртие, всичко, каквото поискам.

- Убил си заради това? - попита Кристина. - Превърна се в убиец?

- Превърнах се в убиец в мига, в който изтеглиха името ми в Лотарията - каза Стърлинг. - Нямах избор.

В далечината се разнесе звук на полицейски сирени.

- Трябва да се махнем от тук. - Кристина погледна към разбитата кола на Стърлинг и кръвта на улицата. Ема вдигна Кортана и бе възнаградена с изражение на вцепеняващ страх върху лицето на Стърлинг.

- Не - изскимтя той. - Недей...

- Не можем да го убием - заяви Диего. - Нуждаем се от него. Никога досега не съм залавял един от тях жив. Трябва да го разпитаме.

- Спокойно, Съвършени Диего - каза Ема и стовари дръжката на Кортана в слепоочието на Стърлинг, който се свлече на земята. Беше в безсъзнание.

Да отнесат Стърлинг до колата, не беше лесно, тъй като той не беше покрит с магически прах; преметнаха едната му ръка през рамото на Диего, който направи всичко по силите си да изглежда така, сякаш помага на свой приятел, попрекалил с пиенето. Щом стигнаха до тойотата, завързаха китките и глезените на Стърлинг със жица от сребърно-златна сплав, преди да натъпчат безчувственото му тяло с увиснала глава на задната седалка.

Обсъдиха дали да не отидат право при средоточието, но решиха първо да минат през Института, за да вземат още оръжия и да се посъветват с останалите. Ема, повече от всички, искаше да говори с Джулиън - беше му позвънила няколко пъти, но той не вдигаше. Каза си, че вероятно е зает с децата, ала смътна тревога се бе загнездила в гърдите й, докато сядаше зад волана. Кристина се настани до нея, а Съвършения Диего се пъхна до Стърлинг и опря камата си в гърлото му.

Ема потегли с яростно свистене на гуми. Беше изпълнена с гняв и поне половината от него беше насочен към самата нея. Как така не бе разбрала, че Стърлинг не е жертва, а убиец? Как така никой от тях не се бе досетил?

- Вината не е ваша - обади се Съвършения Диего от задната седалка, сякаш прочел мислите й. - Логично е било да предположите, че Лотарията избира жертви, не убийци.

- А Джони Рук ни излъга - изръмжа Ема. - Или поне ни остави да вярваме, че защитаваме някого.

- Защитавахме убиец. - Кристина изглеждаше наистина нещастна, пръстите й стискаха медальона на гърлото й.

- Недей да виниш себе си - каза Съвършения Диего, съвършен както винаги. - Разследвали сте, без да разполагате с никаква информация. Без никаква помощ от Мълчаливите братя... нито от когото и да било.

Кристина му хвърли яростен поглед през рамо.

- Откъде знаеш всичко това?

- Защо мислиш, че сме разследвали? - попита Ема. - Само защото ме видя с Джулиън в къщата на Уелс?

- Това беше първата ми улика - отвърна Съвършения Диего. - След това поразпитах наоколо. Разговарях с един тип на Пазара на сенките...

- Отново Джони Рук - процеди Ема отвратено. - Има ли изобщо някой, пред когото той не би се разприказвал?

- Каза ми всичко - продължи Диего. - Че разследвате убийствата без знанието на Клейва. Че го пазите в тайна. Уплаших се за теб, Кристина.

Кристина изсумтя, без да се обръща.

- Тина. - Гласът на Съвършения Диего беше пропит с копнеж. - Тина, моля те.

Чувствайки се неловко, Ема се взираше право напред.

Много скоро щяха да видят океана и тя опита да се съсредоточи върху това, вместо върху напрежението между другите двама в колата.

Кристина още по-силно стисна медальона си, но не отговори.

- Рук каза, че разследвате убийствата, защото според теб те са свързани със смъртта на родителите ти - обърна се Съвършения Диего към Ема. - Знам, че не е достатъчно, но наистина съжалявам за загубата ти.

- Беше много отдавна. - Ема го виждаше в огледалото на колата. Деликатна верижка от руни опасваше врата му като огърлица. Косата му се къдреше, не като вълните на Джулиън, а с къдрици, които падаха над горната част на ушите му. Беше секси. И изглеждаше мил. И определено си го биваше в боя. Действително беше Съвършения Диего, помисли си тя сухо. Нищо чудно, че Кристина бе толкова наранена.

- Какво правиш ти тук? - попита тя. - Ема си има причини да разследва убийствата, ами ти?

- Знаеш, че бях в Сколоманса - отвърна Съвършения Диего. - Знаеш също така, че центурионите често биват изпращани да разследват въпроси, които не са точно в юрисдикцията на нефилимите...

Изведнъж се разнесе дрезгав вик. Стърлинг се беше свестил и се мяташе върху седалката. Ножът на Съвършения Диего проблесна в мрака, а колите около тях надуха клаксони, когато Ема завъртя волана надясно и те се качиха на Оушън Авеню.

- Пуснете ме! - Стърлинг се дърпаше, мъчейки се да разкъса жиците, които стягаха китките му. - Пуснете ме!

А после изскимтя от болка, когато Съвършения Диего го притисна грубо към седалката, допрял ножа си до вената на врата му.

- Махни се от мен - кресна Стърлинг. - По дяволите, махни се от мен...

Думите му се превърнаха в писък - Съвършения Диего бе забил коляно в бедрото му.

- По - заяви Диего с равен, смъртоносен глас, - кротко.

Все още се носеха по Оушън Авеню. Палмови дървета обрамчваха улицата като ресници. Ема изпревари рязко колите в лентата за ляв завой и се спусна по отклонението, отвеждащо до крайбрежната магистрала, съпроводена от яростен хор на клаксони.

- Исусе Христе! - изкрещя Стърлинг. - Къде си се учила да караш?

- Никой не те е молил за коментар! - извика Ема в отговор, докато поемаха по магистралата. За щастие, беше късно и лентите бяха полупразни.

- Не искам да умра на крайбрежната магистрала! - проплака Стърлинг.

- О, съжалявам. - От гласа на Ема капеше киселина. - Има ли някоя друга магистрала, на която би предпочел да умреш? ЗАЩОТО МОЖЕМ ДА ГО УРЕДИМ.

- Кучка - изсъска Стърлинг.

Кристина се обърна рязко в седалката. Нещо изплющя като изстрел и миг по-късно, докато профучаваха покрай групичка сърфисти, които вървяха покрай магистралата, Ема осъзна, че бе зашлевила Стърлинг през лицето.

- Да не си посмял да наричаш приятелката ми кучка - заяви Кристина. - Ясно?

Стърлинг разтърка челюстта си, присвил очи.

- Нямате право да ме докосвате. - В гласа му се долавяха хленчещи нотки. - Нефилимите се занимават единствено с въпроси, които нарушават Съглашението.

- Грешиш - каза Съвършения Диего. - Занимаваме се с каквито въпроси си поискаме.

- Но Белинда ни каза...

- И като стана дума - прекъсна го Кристина, - как точно се озова в онзи култ или каквото там се случва в театър „Полунощ"?

Стърлинг изпусна дъха си на пресекулки.

- Заклели сме се да го пазим в тайна - отвърна той най-сетне. - Ако ви кажа всичко, което знам, ще ме защитите ли?

- Може би - каза Ема. - Само че ти си вързан, а ние сме въоръжени. Какви са шансовете ти според теб, ако не ни кажеш?

Стърлинг хвърли поглед към Съвършения Диего, който държеше камата нехайно, сякаш бе химикалка. Въпреки това от него се излъчваше усещане за спотаена сила, сякаш можеше да изригне в действие за частица от секундата. Ако изобщо имаше ум в главата си, Стърлинг би трябвало да е ужасен.

- Влязох с помощта на един мой приятел, продуцент. Каза ми, че открил начин, гарантиращ, че всичко, до което се докоснеш, се превръща в злато. Не буквално - побърза да добави той.

- Никой не си е помислял, че говориш буквално, идиот такъв - озъби се Ема.

Стърлинг издаде гневен звук, който бързо секна, когато Диего натисна лекичко ножа върху шията му.

- Кой е Пазителят? - поиска да узнае Кристина. - Кой оглавява Последователите?

- Нямам представа - отвърна Стърлинг кисело. - Никой не знае. Нито дори Белинда.

- Видях я на Пазара на сенките, опитваше се да привлече и други в малкия ви култ - каза Ема. - Предполагам, че са ви обещали пари и късмет, ако дойдете на срещите им. Трябвало е само да рискувате с лотариите. Права ли съм?

- А те не изглеждаха кой знае какъв риск - обясни Стърлинг. - Провеждаха се само от време на време. Ако бъдеш избран, никой не можеше да те докосне. Никой нямаше право да се намесва, докато не отнемеш живот.

Лицето на Кристина се разкриви от отвращение.

- А онези, които отнемеха живот? Какво се случваше с тях?

- Получаваха всичко, което поискат. Богатство. Красота. След всяко жертвоприношение всички стават по-силни, но най-вече онзи, който го е извършил.

- Откъде знаеш? - попита Кристина. - Някой от онези в театъра били ли са избирани в Лотарията?

- Белинда - отвърна Стърлинг незабавно. - Тя беше първата. Повечето от останалите не се задържаха тук. Вероятно си живеят живота някъде. Е, с изключение на Ава.

- Ава Ли е спечелила Лотарията? - попита Ема. - Онази, която живееше със Станли Уелс?

Съвършения Диего притисна ножа си в гърлото на Стърлинг.

- Какво знаеш за Ава?

Стърлинг се дръпна лекичко от острието.

- Да, Ава спечели Лотарията. Вижте, нямаше значение кого си избираха да убият печелившите - никакви долноземци, освен елфи, това беше единственото правило. Някои от печелившите избраха хора, които познаваха. Ава реши да убие богатото си старо гадже. Беше й писнало от него. Обаче после се уплаши и се самоуби. Удави се в басейна му. Глупаво беше от нейна страна. Можеше да има всичко, което поиска.

- Тя не се е самоубила - възрази Ема. - Била е убита.

Стърлинг сви рамене.

- Ами, сама се е пречукала. Така казаха всички.

Кристина сякаш се мъчеше да запази спокойствие.

- Ти си я познавал. Нима не те е грижа? Нищо ли не изпитваш? Нито дори вина за момичето, което уби?

- Някакво си момиче от Пазара на сенките - сви рамене Стърлинг. - Продаваше бижута там. Казах й, че мога да я уредя в големите магазини. Да я направя богата, стига само да се срещне с мен. - Той изсумтя. - Всички са алчни.

Бяха оставили гъстия трафик зад себе си и сега се носеха покрай плаж, осеян със сините кулички на спасителите.

- Онези сини пламъци - каза Ема, мислейки на глас. -Пазителят беше в тях и отнесе тялото в средоточието. Ти я прониза, ала Пазителят я грабна, преди да е умряла. Значи, самата смърт става на средоточието, както и всичко останало - горенето, потапянето на тялото в морска вода, издълбаването на руните, целият ритуал?

- Аха. Аз също трябваше да бъда издърпан в средоточието. - В гласа на Стърлинг се долавяше неприязън. - Именно там Пазителят щеше да ми благодари... да ми даде всичко, което поискам. Можех да видя ритуала. Една смърт прави всички ни по-силни.

Ема и Кристина се спогледаха. Разказът на Стърлинг не обясняваше нещата, а ги правеше още по-объркани.

- Каза, че тя била последната - обади се Диего. - Какво ще се случи след това? Каква е крайната печалба?

Стърлинг изсумтя.

- Идея си нямам. Не съм стигнал дотам, докъдето съм стигнал в живота си, задавайки въпроси, чиито отговори не ми трябват.

- Докъдето си стигнал в живота, а? - изсумтя Ема. - Имаш предвид, на задната седалка със завързани ръце и крака.

Ема видя светлините на вълнолома в Малибу да блещукат на фона на тъмната вода в далечината.

- Нищо от това няма значение. Пазителят ще ме открие -каза Стърлинг.

- Не бих разчитал на това - подхвърли Съвършения Диего с нисък глас.

Ема свърна от магистралата и пое по познатия им път. Светлините на Института грееха пред тях, осветявайки коловозите, издълбани в черния път.

- И когато те открие? - попита тя. - Пазителят? Какво мислиш, че ще направи? Ще те приветства с добре дошъл след всичко, което ни каза? Не смяташ ли, че ще те накара да му платиш?

- Има още нещо, което трябва да му дам - каза Стърлинг. - Белинда го направи. Дори Ава. Едно най-последно нещо. А после...

Стърлинг млъкна, надавайки ужасен писък. Институтът се извиси пред очите им. Съвършения Диего изруга.

- Ема! - ахна Кристина. - Ема, спри!

Ема виждаше познатите очертания на Института, алеята пред тях, каньона и хълмовете, извисяващи се отзад. Навсякъде имаше сенки, образували обръч около Института. Ала едва когато колата изкачи последното нанагорнище на пътя и фаровете огряха сградата, Ема почувства пълния шок на онова, което виждаше.

Институтът беше обграден.

Тъмни, човешки на вид фигури бяха обградили Института в нещо като квадрат. Стояха рамо до рамо, съвършено безмълвни и неподвижни, като старите рисунки на древногръцки воини, които Ема бе виждала.

Стърлинг изкрещя нещо нечленоразделно, а Ема натисна рязко спирачките. Фаровете огряха изпомачканите шубраци пред сградата, осветявайки фигурите, сякаш беше ден. Някои от тях й бяха познати. Тя видя къдрокосото момче от групата музиканти в театър „Полунощ"; сега лицето му представляваше замръзнала озъбена маска. Жената до него, с тъмна коса и яркочервени устни, вдигна ръка, в която имаше пистолет...

- Белинда! - Стърлинг звучеше глупашки ужасен. - Тя...

Ръката на Белинда отскочи назад от рикошета на изстрела. Оглушителен звук прониза ушите на Ема и предната дясна гума се пръсна, разкъсана от куршум. Колата се наклони рязко настрани и хлътна в канавката.

Мрак и звук на трошащо се стъкло. Воланът я удари в гърдите, изкарвайки й въздуха; фаровете угаснаха. Чу как Кристина изпищя, от задната седалка се разнесоха дращещи звуци. Тя задърпа предпазния си колан и след като го изтръгна, се обърна към Кристина.

Тя беше изчезнала. На задната седалка също нямаше никого. Ема блъсна вратата и почти се изтърси върху отъпканата пръст. Изправи се на крака и рязко се обърна.

Тойотата се беше забила с носа напред в канавката, от спуканата гума се издигаше дим. Диего тъкмо идваше откъм мястото до шофьора, а сухата пръст хрущеше под ботушите му. Носеше Кристина, подпъхнал лявата си ръка под коленете й; единият й крак беше изкривен под странен ъгъл. Ръката й лежеше върху рамото му, пръстите й се бяха вкопчили в ръкава на пуловера му.

Имаше страшно героичен вид на лунната светлина. Мъничко като Супермен. Съвършения Диего. На Ема й се прииска да го замери с нещо, но се боеше да не улучи Кристина. Той посочи към Института с мъжествената си брадичка.

- Ема!

Ема се завъртя рязко. Фигурите, наобиколили Института, се бяха обърнали и сега гледаха към нея и Диего, и разбитата кола.

На лунната светлина те имаха зловещ вид. Ярко очертани фигури в черно и сиво, неясно петно от лица. Полувърколаци и елфи, вампирски ратаи и ифрити: Последователите.

- Ема! - извика Съвършения Диего отново. Беше извадил стилито си и рисуваше целителна руна върху ръката на Кристина. - Стърлинг бяга... с меча ти...

Ема се завъртя рязко, тъкмо когато Стърлинг профуча покрай нея, движейки се с нечовешка бързина. Беше освободил китките и глезените си, ала ръбовете на крачолите му бяха изцапани с кръв.

- Белинда! - изкрещя той. - Тук съм! Помогни ми! - Вдигна нещо, докато тичаше, и то лумна със златна светлина в мрака.

Кортана.

Ярост изригна в гърдите на Ема и се разля по вените й като запален барут, и ето че тя спринтираше през тревата след Стърлинг. Прескачаше камъни, профуча покрай неясни фигури. Стърлинг беше бърз, но тя бе още по-бърза. Настигна го досами стъпалата на Института, когато той почти беше добрал до Белинда.

Връхлетя отгоре му, сграбчи го за якето и го обърна себе си. Лицето му беше мръсно, изцапано с кръв, побеля от ужас. Тя стисна китката, която държеше Кортана. Не ния меч. Меча на баща й. Единственото, което я свързвани¹ едно семейство, което сякаш се бе стопило в миналото като прах в дъжда.

Нещо изпука. Стърлинг изпищя и падна на колене, изпускайки Кортана на земята. Ема посегна да вдигне оръжиет си; докато се изправи, вече бе заобиколена от малка групичка Последователи, предвождани от Белинда.

- Какво й разказа, Стърлинг? - попита Белинда, разкривайки ситни бели зъби зад червените си устни.

- Н-нищо. - Стърлинг стискаше китката си, която изглеждаше лошо счупена. - Взех меча, за да ти го дам... доказателство за верността ми.

- За какво ми е някакъв си меч? Идиот. - Белинда се обърна към Ема. - Дошли сме за него - обясни тя, сочейки към Стърлинг. - Дайте ни го и ще си вървим. - Тя се усмихна широко на Ема. - Ако се чудите как разбрахме, че трябва да дойдем тук, Пазителят има очи навсякъде.

- Ема! - Беше Кристина. Ема се обърна и я видя от другата страна на кръга заедно със Съвършения Диего. За нейно облекчение, Кристина накуцваше съвсем леко.

- Пуснете ги да минат - нареди Белинда и множеството се отдръпна, пропускайки Кристина и Съвършения Диего, които застанаха до Ема. Кръгът се затвори след тях.

- Какво става тук? - попита Съвършения Диего заповеднически; присвитите му очи се приковаха в Белинда. - Ти ли си Пазителят?

Белинда избухна в смях. След миг няколко от другите Последователи, включително и къдрокосото момче, също се разсмяха.

- Аз? Ама и ти си един смешник, красавецо. - Тя смигна на Съвършения Диего, сякаш одобряваше очевидното му съвършенство. - Аз не съм Пазителят, но знам какво иска. Знам какво е необходимо. Точно в този миг Пазителят се нуждае от Стърлинг. Последователите се нуждаят от него.

Стърлинг изскимтя, ала звукът бе почти удавен от смеха множеството. Ема се огледа наоколо, преценявайки разстоянието до входа на Института; ако успееха да се доберат до него. Последователите нямаше да могат да влязат след тях. Но тогава щяха да се окажат хванати в капан... а не мода се обадят за помощ на останалите нефилими в града. Стърлинг се вкопчи в глезена на Съвършения Диего. Очевидно бе решил, че при дадените обстоятелства най-веротно бе да очаква милост от него.

- Нe ги оставяй да ме отведат - примоли се той. - Те ще ме убият. Провалих се и ще ме убият.

- Нe можем да ви го дадем - заяви Съвършения Диего. Ема бе почти сигурна, че само си е въобразила нотките на съжаление, които й се стори, че долавя в гласа му. – Наш дълг е да защитаваме мунданите, освен ако не представляват опасност за живота ни.

-Не съм сигурна - подхвърли Ема, мислейки си за зеленокосото момиче, чиято кръв изтичаше. - Този ми се струва подходящ за убиване.

Алените устни на Белинда се извиха в усмивка.

- Той не е мундан. Никой от нас не е.

- Въпреки това дългът ни повелява да го защитаваме -заяви Съвършения Диего. Ема и Кристина се спогледаха, ала беше очевидно, че Кристина е съгласна с него. Милосърдието бе качество, което Ангелът очакваше ловците на сенки да притежават. Милостта бе закон за тях. Понякога Ема се тревожеше, че способността й да проявява милост бе изгубена в Тъмната война.

- Нуждаем се от него за информация - тихичко каза Кристина, ала Белинда я чу и устните й се присвиха.

- Ние се нуждаем повече от него. Предайте ни го и ще си вървим. Вие сте само трима, а ние сме триста. Помислете върху това.

Ема метна Кортана.

Оръжието изхвърча от ръката й толкова мълниеносно, че Белинда не успя да реагира; то се завъртя в обръча от Последователи като стрелка в компас, блещукащ и златен. Разнесоха се викове, писъци, наполовина от болка, наполовина от учудване, а после мечът отново се озова в дланта й с тъп звук.

Белинда се огледа наоколо с неподправено изумление. Върхът на Кортана беше одраскал ризите на обръча от Последователи; на някои им течеше кръв, други имаха просто дупки в дрехите. Те до един бяха притиснали ръце до гърдите си и изглеждаха смаяни и ужасени.

Кристина беше възхитена, Съвършения Диего изглеждаше просто замислен.

- Численото превъзходство невинаги означава преимущество - каза Ема.

- Убийте я. - Белинда вдигна пистолета си и натисна спусъка.

Ема едва бе успяла да се подготви, когато нещо прелетя пред очите й, нещо ярко и сребърно, и до ушите й достигна силен трясък. Една кама тупна на земята в краката й; в дръжката й се бе забил куршум.

Съвършения Диего я гледаше, вдигнал ръка. Той бе хвърлил камата, отклонила предназначения за нея куршум. Може и да не беше спасил живота й (бойното облекло отблъскваше куршуми), но със сигурност бе попречил да я повалят на земята и да я довършат с втори изстрел в главата.

Нямаше обаче време да му благодари. Останалите Последователи се нахвърлиха върху нея и студът на битката се разля по вените й. Светът наоколо забави ход. Къдрокосото момче с елфическа кръв се метна във въздуха към нея и Ема го прониза, преди да се е приземило. Кортана се заби в гърдите му и когато тя го издърпа обратно, от раната шурна кръв - бавен, горещ дъжд от алени капки.

Къдрокосото момче рухна на земята. Острието на Кортана бе оплискано с кръв, докато Ема замахваше отново и отново, така че мечът се превърна в неясно златно петно около нея. В ушите й кънтяха писъци. Стърлинг се бе свил на земята, закрил главата си с ръце.

Ема сечеше ръце и крака, отсичаше пръсти, стискащи пистолети. Диего и Кристина правеха същото, размахали своите оръжия. Кристина хвърли ножа си и той се заби в рамото на Белинда, запращайки я назад. Белинда изруга и го извади, мятайки го настрани. Въпреки че в белия й пуловер зейна дупка, нямаше кръв.

Ема заотстъпва назад, докато не застана пред Стърлинг.

- Тичай в Института! - извика тя на Кристина. - Доведи останалите!

Кристина кимна и се втурна към стъпалата. Беше преодоляла половината разстояние, когато един сивокож, черненоок ратай връхлетя върху нея, впивайки зъби в бездруго ранения й крак.

Кристина изпищя. Ема и Диего се обърнаха и я видяха да замахва с камата си. Ратаят политна назад, давейки се в кръв. Върху крачола на Кристина имаше дупка.

Диего се втурна към нея. Моментното разсейване струва скъпо на Ема - зърна някакво движение с крайчеца на окото си и в следващия миг видя Белинда да се носи към нея, протегнала лявата си ръка. Пръстите й се сключиха около гърлото на Ема.

Тя се задави и като сграбчи другата ръка на Белинда, дръпна с всички сили. Белинда залитна и ръкавицата й се смъкна.

Дясната й ръка завършваше с гол чукан. Лицето на Белинда се изкриви, а Ема чу Кристина да възкликва. Стискаше камата си, въпреки че крачолът й беше подгизнал от кръв. Диего стоеше до нея, внушителна сянка на фона на Института.

- Ръката ти я няма - ахна Ема, вдигнала Кортана между себе си и Белинда. - Също като на Ава...

Вратата на Института се отвори рязко и светлината, която лумна, бе толкова ярка, че Ема замръзна с окървавен меч в ръка.

Джулиън стоеше на прага, вдигнал над главата си серафимска кама, която гореше като звезда и караше небето и луната да бледнеят. Последователите се дръпнаха от нея, сякаш бе светлината на разбиващ се самолет.

В този притихнал миг Ема погледна право в Джулиън и видя, че той се взира в нея. Свирепа гордост се надигна в гърдите й. Това беше нейният Джулиън. Нежно момче с нежна душа, ала всяка душа съдържа и своята противоположност, а противоположността на нежността бе безпощадност - прекрасните останки на милостта.

Виждаше го върху лицето му. За да я спаси, той би убил всички наоколо. Не би се поколебал, докато не приключи с тях, а после щеше да измие кръвта от оръжието си и тя щеше да изтече в канала като розова боя. И нямаше да се разкайва за стореното.

- Спрете - каза той и макар че не изкрещя, не извика, Последователите, които все още се движеха, замръзнаха по местата си, сякаш също като Ема, и те можеха да прочетат изражението му. Сякаш се страхуваха.

Ема сграбчи Стърлинг за гърба на ризата и го изправи на крака.

- Тръгвай - нареди и си запроправя път през множеството, дърпайки го към Института. Само ако можеше да го вкара вътре.

Ала Белинда изведнъж се хвърли напред, разблъсквайки останалите Последователи, за да се приближи до стъпалата на Института. Около дупката на пуловера й все още нямаше кръв. Отново бе надянала ръкавицата си, грижливо оформените й букли бяха започнали да се развалят и тя изглеждаше освирепяла от гняв.

Втурна се напред и се изпречи между Ема и стъпалата. Диего и Кристина, чието лице беше пребледняло и изкривено от болка, бяха зад тях.

- Джулиън Блекторн! - провикна се Белинда. - Настоявам да ни оставиш да отведем този мъж - тя посочи Стърлинг -от тук! И да престанеш да се бъркаш в нашите работи! Последователите на Пазителя нямат нищо общо с вас и вашите закони!

Джулиън взе едно-единствено стъпало. В сиянието на серафимската кама очите му имаха загадъчен зелен цвят, като водата дълбоко в океана.

- Как се осмелявате да идвате тук - каза той решително. -Как се осмелявате да нахлувате в пространството на нефилимите; как се осмелявате да ни поставяте условия. Вашият идиотски култ не ни влизаше в работата, така е, докато не започнахте да убивате. Сега е наше задължение да ви накараме да спрете. И ние ще го сторим.

Белинда се изсмя рязко.

- Ние наброяваме триста души, а вие... вие сте една шепа... и сте деца...

- Не всички от нас са деца - разнесе се друг глас и Малкълм Фейд се появи на стълбите до Джулиън.

Последователите ахнаха. Ясно бе, че повечето от тях не знаят кой е, ала фактът, че бе обвит от ореол от припукващи виолетови пламъци, очевидно ги правеше доста неспокойни.

- Аз съм Малкълм Фейд - заяви той. - Върховен магьосник на Лос Анджелис. Знаете какво означава това, нали?

Ема се изкиска несдържано. Съвършения Диего беше зяпнал. Стърлинг беше побелял от ужас.

- Един от нас - продължи Малкълм - струва колкото петстотин от вас. Мога да ви изпепеля за шест секунди и да използвам пепелта, за да напълня плюшено мече за приятелката си. Не че в момента имам приятелка - добави той, - но надеждата крепи човека.

- Ти си върховен магьосник и служиш на нефилимите? -попита Белинда. - След всичко, което те причиниха на долноземците?

- Не се опитвай да използваш жалките си познания върху хиляда години политика срещу мен, дете. Няма да подейства. - Малкълм си погледна часовника. - Давам ви една минута. Всеки, който все още е тук след това, ще бъде подпален.

Никой не помръдна.

Малкълм въздъхна и махна към един калифорнийски пелин, израснал в подножието на стъпалата. Начаса храстът лумна в огън и от него се надигна пушек, ухаещ на пелин. По пръстите на Малкълм танцуваха пламъци.

Последователите се обърнаха и хукнаха към пътя. Ема стоеше неподвижна, докато те се носеха покрай нея, сякаш се бе озовала насред лавина. Само след миг от тях не остана никой, освен Белинда.

Върху лицето й се бяха изписали ужасяваща ярост и още по-ужасяващо отчаяние. Беше изражение, което накара всички да се вкаменят.

Белинда вдигна тъмните си очи към Джулиън.

- Ти - каза тя. - Сега може и да си мислиш, че си ни победил с опитомения си магьосник, ала нещата, които знаем за теб... о, нещата, които бихме могли да съобщим на Клейва. Истината за чичо ти. Истината за това, кой ръководи Института. Истината...

Джулиън беше пребледнял, но преди да успее да помръдне или да каже каквото и да било, въздухът бе прорязан от агонизиращ писък. Стърлинг. Беше притиснал ръце до гърдите си и докато всички, включително и Белинда, се обръщаха, за да го погледнат, той се свлече в тревата. От устата му бликна кръв и оплиска земята. Очите му сякаш щяха да изскочат от страх, коленете му се подкосиха; той задращи в пръстта, пръстенът му с розов скарабей проблесна, а после застина.

- Мъртъв е - каза Кристина слисано и се обърна към Белинда. - Какво направи?

За миг лицето на Белинда остана съвършено безизразно, сякаш и тя бе не по-малко шокирана от останалите, а после заяви:

- Много ти се ще да научиш, нали?

След това се приближи наперено до тялото и се наведе, сякаш за да го разгледа.

Миг по-късно между пръстите на лявата й ръка блесна нож. Разнесе се отвратителен режещ звук, после още един и дланите на Стърлинг се отделиха от китките му. Белинда ги взе, широко усмихната.

- Благодаря. Пазителят ще се радва да узнае, че е мъртъв.

За миг Ема отново видя тялото на Ава в басейна, накълцаната кожа около отсечената й длан. Дали Пазителят винаги настояваше за това много специфично и ужасяващо доказателство, че онези, чиято смърт желае, са мъртви? Ами Белинда? Тя все още беше жива. Дали това не беше някаква дан?

Белинда се усмихна и прекъсна мислите й.

- Довиждане, мънички ловци на сенки - каза тя и се отправи към черния път, вдигнала високо кървавите си трофеи.

Ема направи крачка напред с намерението да изкачи стъпалата на Института, ала Малкълм я спря с жест.

- Ема, остани където си. Кристина, отдръпни се от тялото.

Кристина се подчини, докосвайки медальона на шията си. Тялото на Стърлинг лежеше сгърчено в краката й. От осакатените китки вече не течеше кръв, но земята наоколо бе пропита с нея.

Кристина се дръпна рязко и се бутна в Съвършения Диего. Той вдигна ръка, за да я подкрепи, и за изненада на Ема, тя му позволи. Лицето й бе разкривено от болка, обувката й беше опръскана с кръв.

Малкълм свали ръка и сви пръсти. Тялото на Стърлинг избухна в пламъци. Магически огън, изгарящ яростно, бързо и чисто. За миг тялото засия наситено и се превърна в пепел. Огънят изчезна, оставяйки след себе си само едно обгорено и окървавено петно на земята.

Ема осъзна, че все още стиска Кортана. Коленичи механично, избърса острието в сухата трева и го прибра в ножницата. Когато отново се изправи, очите й потърсиха тези на Джулиън. Той се бе облегнал на една от колоните до входа, а серафимската кама, вече угаснала, висеше от ръката му. Срещна погледа й само за миг; очите му бяха мрачни.

Извърна глава, когато вратата на Института се отвори и Марк излезе навън.

- Свърши ли? - попита той.

- Свърши - отвърна Джулиън уморено. - Поне засега.

Очите на Марк се плъзнаха по останалите - Ема, Кристина... и се приковаха в Диего, който изглеждаше озадачен от тяхната настойчивост.

- Кой е това?

- Диего - отвърна Ема. - Диего Росио Росалес.

- Съвършения Диего? - Марк сякаш не повярва на ушите си.

Диего придоби още по-озадачено изражение, но преди да успее да каже каквото и да било, Кристина се отпусна на земята, стиснала крака си.

- Имам нужда - каза тя малко задъхано - от още едно иратце...

Диего я вдигна на ръце и взе стъпалата на бегом, без да обръща внимание на протестите й, че може да върви и сама.

- Трябва да я вкараме вътре - каза той, докато минаваше покрай Джулиън и Марк. - Имате ли амбулатория?

- Разбира се - отвърна Джулиън. - На втория етаж...

- Кристина! - извика Ема и се втурна след тях, ала те вече бяха влезли в Института.

- Тя ще се оправи - каза Малкълм. - Най-добре ще е да не хукваш след тях и да уплашиш децата.

- Те как са? - попита тя разтревожено. - Тай, Дру...

- Всички са добре - успокои я Марк. - Аз бях с тях.

- А Артър?

- Като че ли изобщо не забеляза, че нещо става - отвърна Марк с объркано изражение. - Беше странно...

Ема се обърна към Джулиън.

- Действително е странно. Джулиън, какво искаше да каже Белинда с това, че знаела кой всъщност ръководи Института?

Джулиън поклати глава.

- Не знам.

Малкълм въздъхна подразнено.

- Джулс, кажи й.

Джулиън го погледна. Изглеждаше изтощен... повече от изтощен. Веднъж Ема бе прочела някъде, че хората се удавяли, когато били прекалено уморени, за да се носят по водата. Предавали се и оставяли морето да ги погълне. В този миг Джулиън изглеждаше точно толкова уморен.

- Малкълм, недей - прошепна той.

- Помниш ли изобщо всички лъжи, които си наприказвал. - В изражението на Малкълм нямаше и следа от обичайното му безгрижие. Очите му бяха твърди като аметист. - Не ми каза, че брат ти се е върнал...

- 0... Марк! - възкликна Ема, давайки си сметка изведнъж, че до тази вечер Малкълм действително не бе предполагал за присъствието на Марк в Института. Тя запуши устата си с ръка. Марк повдигна вежди насреща й. Изглеждаше забележително спокоен.

- Скри го от мен - продължи Малкълм, - знаейки, че ще се досетя, че в убийствата са замесени елфи и че вероятно нарушавам условията на Студения мир, като ви помагам.

- Не би могъл да ги нарушиш, ако не си знаел - каза Джулиън. - Защитавах и теб.

- Може би - отвърна Малкълм. - Но вече ми омръзна. Кажи им истината. Или повече няма да ви помагам.

Джулиън кимна.

- Ще кажа на Ема и Марк. Не би било честно спрямо останалите.

- Чичо ти вероятно ще може да ти каже на кого принадлежат тези думи - заяви Малкълм. - „Не прави нищо скришом. Времето разкрива всичко скрито и прикрива всичко ясно."

- И аз знам на кого принадлежат. - В очите на Джулиън гореше тих огън. - Софокъл.

- Умно момче. - В гласа на Малкълм имаше топлота, но и умора.

Той се обърна и пое надолу. Спря на последното стъпало и се загледа покрай Ема, а очите му бяха прекалено тъмни, за да може тя да разчете каквото и да било в тях. Той като че ли виждаше нещо в далечината, което й убягваше, нещо прекалено напред в бъдещето, за да е в състояние тя да си го представи, или пък прекалено назад в миналото, за да си го спомня.

- Въпреки всичко ще ни помогнеш, нали? - извика Джулиън след него. - Малкълм, нали няма... - Гласът му заглъхна. Малкълм бе потънал в сенките на нощта. - ...да ни изоставиш? - довърши той така, сякаш знаеше, че никой не може да го чуе.

Все още се облягаше на колоната така, сякаш тя бе единственото, благодарение на което се държеше на крака, и Ема отново видя дванайсетгодишния Джулиън да ридае в шепите си, подпрял се тежко на една от колоните в Залата на Съглашението.

Беше плакал и след това, ала много рядко. Нямаше кой знае колко неща, помисли си Ема, които да се сравняват с това, да убиеш баща си.

Серафимската кама в ръката му бе угаснала и той я запрати настрани. Ема се приближи и пъхна ръка в неговата. В жеста й нямаше страст, нищо, което да напомня за нощта на плажа. Единствено абсолютната непоклатимост на приятелството, което двамата споделяха вече повече от десет години.

Той я погледна и в очите му Ема видя благодарност. В продължение на един миг не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, дишането им, върха на пръста му, танцуващ върху голата й китка.

Б-Л-А-Г-О-Д-А-Р-Я Т-И.

- Малкълм каза, че трябва споделиш нещо - обади се Марк, - а ти като че ли се съгласи. Какво е то? Ако накараме децата да ни чакат още дълго, сигурно ще вдигнат бунт.

Джулиън кимна, изпъна гръб, отдръпна се от колоната. Отново беше спокойният по-голям брат, добрият воин, момчето, което имаше план.

- Ще отида да им кажа какво става. Вие двамата ме изчакайте в трапезарията - заяви той. - Малкълм имаше право. Трябва да поговорим.

Лос Анджелис, 2008 г.

Джулиън винаги щеше да помни деня, в който чичо му Артър пристигна в Лосанджелиския институт.

Идваше едва за трети път, въпреки че брат му Андрю, бащата на Джулиън, от петнайсет години оглавяваше най-големия Институт на Западното крайбрежие. Отношенията между Андрю и останалите членове на семейство Блекторн бяха обтегнати от деня, когато една елфическа жена се бе появила на прага му с две потънали в сън дечица на ръце и заявявайки, че това са синът и дъщерята на Андрю от лейди Нериса от Двора на феите, ги бе оставила на неговите грижи.

Дори фактът, че съпругата му бързо ги бе осиновила, обожаваше ги и се отнасяше към тях така, както и към собствените си деца, не бе успял да излекува напълно разрива. Джулиън открай време подозираше, че тук се крие повече, отколкото баща му искаше да признае. Артър като че ли също смяташе така, ала никой от двамата не говореше за това и сега, когато Андрю не беше между живите, Джулиън предполагаше, че историята бе погребана заедно с него.

Джулиън стоеше на най-горното стъпало на Института и гледаше как чичо му слиза от колата, с която Даяна го беше посрещнала на летището. Артър би могъл да използва Портал, ала беше предпочел да пътува като мундан. Изглеждаше омачкан и изморен от пътуването, докато поемаше по стъпалата, следван от Даяна. Джулиън видя, че устните ù са свити в тънка линия, и се зачуди дали Артър не я бе раздразнил с нещо. Надяваше се да не е така; Даяна беше в Института едва от месец, а Джулиън вече ужасно я харесваше. За всички би било добре, ако двамата с чичо Артър се разбират.

Артър пристъпи във фоайето на Института, примигвайки, докато заслепените му от слънцето очи привикнат към сумрака вътре. Всички от семейство Блекторн бяха тук, облечени в най-хубавите си дрехи: Дру носеше кадифе, а около гърлото на Тиберий имаше вратовръзка. Ливи държеше Тави на ръце, с грейнало от надежда лице. Ема стоеше колебливо в подножието на стълбището, очевидно напълно осъзнавайки своето положение като част от семейството и все пак -не една от тях.

Беше вдигнала плитките си и те падаха от двете страни на главата ù като светли обръчи. Джулиън и досега го помнеше.

Даяна ги представи и Джулиън се ръкува с чичо си, който и отблизо никак не приличаше на своя брат. Което може би беше добре - последният спомен на Джулиън за баща му не беше приятен.

Джулиън не откъсваше очи от чичо си, докато стискаше здраво ръката му. Артър имаше типичната за семейство Блекторн кестенява коса, макар и почти посивяла, и сиво-зелени очи, скрити зад очила. Чертите му бяха едри и груби и той все още накуцваше от раната, която бе получил през Тъмната война.

Обърна се, за да поздрави останалите деца, и Джулиън усети как нещо го пронизва. Видя пълното с надежда личице на Дру, срамежливия кос поглед на Тай и си помисли: „Обикни ги. Обикни ги. В името на Ангела, обикни ги".

Нямаше значение дали някой ще обича него. Той беше на дванайсет години. Достатъчно голям. Имаше Знаци, беше ловец на сенки. Имаше си Ема. Ала другите все още се нуждаеха някой да ги целува за лека нощ, да пропъжда кошмарите им, да превързва ожулените им колене и да успокоява наранените им чувства. Някой трябваше да ги научи как да пораснат.

Артър се приближи до Друзила и неловко се здрависа с нея. Усмивката върху лицето й угасна, когато той пристъпи към Ливи, без да обръща внимание на Тави, а след това се наведе към Тиберий и му протегна ръка.

Тай не я пое.

- Погледни ме, Тиберий. - Гласът на Артър беше леко дрезгав и той се прокашля. - Тиберий! - Изправи се и се обърна към Джулиън. - Защо не иска да ме погледне?

- Той не гледа хората в очите - отвърна Джулиън.

- Защо? - попита чичо Артър. - Какво не е наред с него?

Джулиън видя как Ливи пъхна свободната си ръка в тази на Тай. Това бе единственото, което го възпря да не изблъска чичо си настрани, за да се добере до по-малкия си брат.

- Нищо. Просто си е такъв.

- Странно - отбеляза чичо Артър и се извърна от Тай, пренебрегвайки го завинаги. - Къде е кабинетът ми? - обърна се той към Даяна.

Устните на Даяна изтъняха още повече. Джулиън имаше чувството, че нещо го дави.

- Даяна не живее тук, нито работи за нас - заяви той. -Тя е нашата учителка и работи за Клейва. Аз ще ти покажа къде е кабинетът ти.

- Много добре. - Чичо Артър вдигна куфара си от пода. -Чака ме много работа.

Джулиън пое по стъпалата с чувството, че в главата му изригват безброй миниатюрни експлозийки, заглушаващи лекцията на чичо Артър за важната монография върху „Илиадата", над която работел. Очевидно Тъмната война бе прекъснала работата му, част от която бе унищожена в нападението над Лондонския институт.

- Страшно неудобно нещо е това войната - каза чичо Артър, прекрачвайки прага на кабинета, който някога принадлежеше на бащата на Джулиън. Стените бяха от светло дърво, десетки прозорци гледаха към океана и небето.

„Особено за онези, които загинаха в нея", помисли си Джулиън, ала чичо му бе започнал да клати глава, а кокалчетата около дръжката на куфара му побеляха.

- 0, не, не. Това изобщо не става. - Когато се извърна от прозорците, Джулиън видя, че е пребледнял и облян в пот. -Твърде много стъкло - каза, а гласът му се понижи, превръщайки се в мънкане. - Светлина... твърде ярка. Твърде много. - Той се прокашля. - Има ли таванско помещение?

Джулиън от години не се беше качвал на тавана, но помнеше как се стига до него - по едно тясно стълбище, тръгващо от четвъртия етаж. Качи се до там с чичо си, кашляйки заради прахта. Стаята имаше дървен под, потъмнял от мухъл, купчини стари куфари и внушително писалище с един счупен крак, подпряно в ъгъла.

Чичо Артър остави куфара си на земята.

- Съвършено.

Джулиън не го видя отново чак до следващата нощ, когато гладът очевидно го накара да слезе. Артър седна на масата за вечеря и се нахрани някак крадешком. Същата вечер Ема се опита да говори с него, опита и на следващата. Най-сетне се отказа.

- Не го харесвам - заяви Друзила един ден, мръщейки се, докато той се отдалечаваше по коридора. - Не може ли Клейвът да ни изпрати друг чичо?

Джулиън я прегърна.

- Боя се, че не. Той е всичко, което имаме.

С течение на времето Артър още повече се затвори в себе си. Понякога говореше със стихове или казваше няколко думи на латински; веднъж помоли Джулиън да му подаде солта на древногръцки. Една вечер Даяна остана за вечеря и след като Артър се оттегли, тя дръпна Джулиън настрани.

- Може би ще е по-добре, ако не се храни заедно със семейството - тихо каза тя. - Можеш да му качваш поднос с храна всяка вечер.

Джулиън кимна. Гневът и страхът, изригващи като малки експлозии в главата му, бяха утихнали, превръщайки се в тихо туптене от разочарование. Чичо Артър нямаше да обикне братята и сестрите му. Нямаше да ги завива вечер и да целува ожулените им колене. С нищо нямаше да им е от полза.

Джулиън реши, че той щеше да ги обича два пъти по-силно, отколкото би могъл да го стори който и да е възрастен. Щеше да прави всичко за тях, мислеше си, докато качваше вечерята на чичо си (студени спагети, печени филийки и чай) една вечер, след като чичо му бе живял няколко месеца в Института. Щеше да се грижи да имат всичко, което поискат. Щеше да се погрижи никога да не им липсва онова, което нямат; щеше да ги обича достатъчно, за да компенсира всичко, което бяха изгубили.

Отвори вратата на тавана с рамо и за миг, примигвайки дезориентирано, му се стори, че стаята е празна. Че чичо му си беше отишъл или пък беше на долния етаж и спеше, както правеше понякога по най-различно време на деня.

- Андрю?

Гласът долетя откъм пода и ето го и чичо Артър, превит, облегнал гръб на внушителното писалище. Изглеждаше така, сякаш седеше в локва от мрак. На Джулиън му отне секунда, докато осъзнае, че това е кръв... черна на слабата светлина, лепкави локви, засъхващи навсякъде по пода, слепващи разпилените листове. Ръкавите на Артър бяха навити, ризата му беше оплискана с кръв. В дясната си ръка стискаше тъп нож.

- Андрю - каза той завалено и завъртя глава към Джулиън. - Прости ми. Трябваше да го направя. Трябваше... прекалено много мисли. Сънища. Гласовете им стигат до мен по кръвта. Когато я пролея, те замлъкват.

Без сам да знае как, Джулиън успя да си възвърне говора.

- Чии гласове?

- На ангелите в райската вис - отвърна Артър. - И на демоните, скрити под морски талази. - Той допря възглавничката на пръста си до върха на ножа и се загледа в набъбващата капка кръв.

Ала Джулиън почти не го чуваше. Все още стискаше подноса, взирайки се в като в дулото на пистолет в годините и Клейва, и законите.

„Безумие", така го наричаха, когато някой ловец на сенки чуваше гласове, които никой друг не бе в състояние да чуе, когато виждаха неща, които никой друг не бе в състояние да види. Имаше и други думи, по-грозни, но не и разбиране, никакво състрадание и никаква търпимост. Безумието бе позорно петно, знак, че умът ти е отхвърлил съвършенството на ангелската кръв. Сметнеха ли някого за безумец, го затваряха във Василиас и никога не го пускаха.

И определено не му разрешаваха да ръководи Институт.

Изглежда, че вероятността да не ги обичат достатъчно не бе най-страшната опасност, която грозеше децата Блекторн.

28

Мислех, че си ти, но не бях сигурен. Защо се опитваше да защитиш този мъж? (Исп.) - Б. пр