Лейди Полунощ

Пролог

Лос Анджелис, 2012 г.

Кит страшно обичаше нощите, в които ходеха на Пазара на сенките.

Тогава му разрешаваха да излезе от къщи и да помогне на баща си със сергията. Идваше на Пазара на сенките, откакто навърши седем. Оттогава бяха минали осем години, ала той все още изпитваше същото удивление, докато вървеше по „Кендъл Али" през старата част на Пасадина към безличната тухлена стена... и прекрачваше в един възпламеняващ свят на цветове и светлини.

Само на няколко пресечки от там се намираха магазини на „Епъл", в които се продаваха най-различни джаджи и лаптопи, сладкарници и щандове за органична храна, модни вериги за дрехи и шикозни бутици. Тук обаче улицата отстъпваше място на огромен площад, защитен от всички страни с магически бариери, за да попречи на някой разсеян минувач да се натъкне случайно на Пазара на сенките.

Пазарът на сенките се появяваше, когато луната пълнееше или чезнеше, и едновременно съществуваше и не съществуваше. Докато крачеше между пъстроцветните сергии, Кит знаеше, че се разхожда из място, което щеше да изчезне, когато слънцето изгрееше на сутринта.

Ала докато беше там, той се забавляваше. Едно бе да имаш Дарбата, когато никой от хората около теб не я притежава. Баща му я наричаше Дарбата, ала Кит не беше съгласен с това име. Хиацинт, синьокожата гледачка от сергията в покрайнините на Пазара, го наричаше Зрението.

Според Кит това название беше по-подходящо. Та нали единственото, което го отличаваше от обикновените деца, бе фактът, че е в състояние да види неща, които те не можеха. Понякога това бяха съвсем безобидни неща: малки духчета, реещи се над сухата трева покрай напуканите тротоари; бледите лица на вампири в бензиностанцията късно през нощта; мъж, потропващ с пръсти по плота в закусвалнята... пръсти, които, забелязал бе Кит, когато се бе вгледал по-внимателно, всъщност бяха върколашки нокти. Такива неща му се случваха от съвсем малък, случваха се и с баща му. Зрението често се предаваше по наследство.

Най-трудно бе да потисне порива да реагира. Един следобед, на връщане от училище, Кит бе видял глутница върколаци да се бият за надмощие, разкъсвайки се на парчета на една изоставена детска площадка, и се бе разпищял, докато не се бяха появили полицаи. Те обаче не можеха да видят нищо. Оттогава бащата на Кит го държеше най-вече вкъщи, оставяйки го да се обучава сам от разни стари книги. Кит играеше видео игри в мазето и рядко излизаше навън - само през деня или пък когато се появеше Пазарът на сенките.

На Пазара нямаше защо да се тревожи за реакциите си. Той беше колоритен и фантастичен дори и за своите обитатели. Имаше ифрити, които водеха на каишка дресирани джинове; красиви пери танцуваха пред сергии, на които се продаваха искрящи, опасни прахчета. Банши седеше зад сергията, която обещаваше да каже на всеки желаещ кога ще умре, макар че Кит не можеше да си представи кой би поискал да знае точно това. Един клурикон твърдеше, че може да намери всякакви загубени неща, а хубава млада вещица с къса яркозелена коса продаваше вълшебни гривни и медальони, привличащи романтично внимание. Когато Кит погледна към нея, тя му се усмихна.

- Ей, Ромео - смушка го баща му в ребрата. - Не съм те довел, за да флиртуваш. Помогни ми да поставим знака.

Той подритна изкривено метално столче към Кит и му подаде дървена табелка, върху която беше пирографирано

Не беше най-оригиналното име, ала бащата на Кит никога не се бе отличавал с кой знае какво въображение. Което бе доста странно, помисли си Кит, докато се покатерваше, за да закачи табелата, при положение че ставаше дума за човек, чиято клиентела включваше магьосници, върколаци, вампири, духчета, гули и дори една русалка (бяха се срещнали тайно в местния океанариум).

От друга страна, може би простичката табелка беше за предпочитане. Бащата на Кит продаваше разни отвари и прахчета (а под масата - оръжия със съмнителна законност), ала не това привличаше хората към неговата сергия. Истината бе, че Джони Рук беше човек, който знаеше разни работи. В Долния свят на Лос Анджелис не се случваше нищичко, за което той да не е чул; никой не бе толкова могъщ, че бащата на Кит да не знае някоя тайна за него или пък начин да го открие. Той разполагаше с информация, която бе готов да сподели срещу съответното заплащане.

Кит скочи от столчето и баща му му връчи две петдесет-доларови банкноти.

- Върви да ги развалиш някъде - нареди му, без да го поглежда. Беше извадил червения си тефтер изпод плота и го прелистваше, вероятно за да открие кой му дължи пари. -Нямам по-дребни.

Кит кимна и се отдалечи от сергията, доволен да се махне за малко. Всяка задача бе повод да се пошляе наоколо. Мина покрай сергия, отрупана с бели цветя, от които се носеше наситено, сладко и отровно ухание, и друга, където групичка хора в скъпи костюми раздаваха памфлети пред табелка, на която пишеше:

Тъмнокоса жена с алени устни се опита да му тикне в ръцете един памфлет, а когато Кит не го прие, тя хвърли зноен поглед покрай него към Джони, който се ухили широко. Кит извъртя очи - безброй дребни култове никнеха като гъби ту покрай един, ту покрай друг незначителен демон или ангел, без никакъв ефект.

Кит откри любимата си сергия и си купи леден десерт с вкус на маракуя, малини и сметана. Гледаше да внимава от кого пазарува (на Пазара се продаваха сладкиши и напитки, които можеха да ти съсипят целия живот), ала никой не би рискувал със сина на Джони Рук. Джони Рук знаеше по нещо за абсолютно всекиго. Навлечи си гнева му и тайните ти много бързо щяха да се разчуят.

Кит се отби при вещицата с вълшебните бижута. Тя нямаше сергия - както обикновено се бе разположила върху един щампован саронг, от онези евтини, ярки парчета плат, които може да си купите на плажа. Приближаването му я накара да вдигне глава.

- Здравей, Рен - поздрави Кит. Съмняваше се, че това е истинското й име, ала всички на Пазара я наричаха така.

- Здравей, хубаво момче. - Тя се поотдръпна, за да му направи място, при което гривните около китките и глезените й звъннаха. - Какво те води в скромното ми обиталище?

Кит се настани до нея на земята. Дънките му бяха изтъркани, на коленете имаше дупки. Щеше му се да може да задържи парите, които баща му му беше дал, за да си купи някоя нова дреха.

- Татко ме изпрати да разваля две петдесетачки.

- Шшт. - Хиацинт махна предупредително с ръка. - Тук има хора, които биха ти прерязали гърлото за две петдесетачки и биха продали кръвта ти като драконов огън.

- Не и мен - уверено заяви Кит. - Никой тук не би ме докоснал и с пръст. - Той се облегна назад. - Освен ако аз не искам да го направят.

- А пък аз си мислех, че не са ми останали никакви амулети за безсрамно флиртуване.

-Аз съм твоят амулет за безсрамно флиртуване. - Кит се усмихна на двама души, които в този миг минаваха покрай тях: високо, хубаво момче с бял кичур в тъмната си коса и момиче с кестенява коса, чиито очи бяха скрити зад тъмни очила. Те не му обърнаха никакво внимание. Рен обаче се оживи при вида на двамата пазаруващи зад тях - плещест мъж и жена, чиято коса се спускаше в дебела плитка по гърба й.

- Амулети за закрила - обади се Рен приканващо. - С тях безопасността ви е гарантирана. Имам златни и медни, не само сребърни.

Жената си купи пръстен с лунен камък и продължи нататък, бъбрейки си със своя спътник.

- Как разбра, че са върколаци? - попита Кит.

- От изражението им - обясни Рен. - Върколаците са импулсивни купувачи. А погледите им се плъзгат по всичко, направено от сребро. - Тя въздъхна. - Продажбите на амулетите за закрила потръгнаха страхотно, откакто започнаха онези убийства.

- Какви убийства?

Рен направи физиономия.

- Някаква безумна магия. Трупове, изподраскани с демонски букви. Изгорени, удавени, с отрязани ръце... Носят се всякакви слухове. Как така не си чул нищо? Не обръщаш ли внимание на слуховете?

- Не, не особено. - Кит проследи с поглед двойката върколаци, които отиваха към северния край на Пазара, където ликантропите обикновено се събираха, за да купят нещата, от които се нуждаеха - кухненски прибори, направени от дърво и желязо, самакитка, спортни панталони, които се разкопчаваха с едно движение (или поне така се надяваше).

Въпреки че Пазарът би трябвало да бъде място, където обитателите на Долния свят се смесваха помежду си, те обикновено си стояха заедно с останалите от своя вид. Имаше един участък, където вампирите се събираха, за да си купят кръв с различни аромати или пък да си потърсят нови роби сред онези, които наскоро бяха загубили господарите си. Феи се разхождаха между павилиони, потънали в увивни растения, разменяха си амулети и тихо прошепнати предсказания. Те се държаха настрани от останалите, тъй като им беше забранено да търгуват като всички други. Магьосници, редки и вдъхващи страх, заемаха сергии в самия край на Пазара. Всеки магьосник носеше знак, който оповестяваше демонския му произход: някои имаха опашки, други -крила или извити рога. Веднъж Кит беше видял магьосница със синя кожа, като някаква риба.

И разбира се, онези, които притежаваха Зрението, като Кит и баща му - обикновени хора, надарени със способността да виждат света на сенките, да прозират през магически прах. Рен също бе една от тях - самообразовала се вещица, платила на един магьосник, за да я научи на основните заклинания, тя внимаваше да не се набива на очи. На обикновените хора не беше разрешено да си служат с магии, ала въпреки това нелегалното магическо обучение бе процъфтяващ бизнес, от който можеха да се изкарат добри пари, стига да не те хванат...

- Ловци на сенки - каза Рен.

- Откъде разбра, че си мисля за тях?

- Защото са ей там. Двамина. - Тя посочи с брадичка надясно, очите й горяха от тревога.

Всъщност целият Пазар бе обзет от напрежение: уж нехайно, шишенца и кутийки с отрови и отвари и амулети с черепи и кости заизчезваха от погледите; джинове на каишка пълзяха зад своите господари; момичетата пери бяха престанали да танцуват и наблюдаваха ловците на сенки, а красивите им лица се бяха вкаменили.

Ловците на сенки бяха двама - момче и момиче на седемнайсет-осемнайсет години. Момчето беше червенокосо, високо и атлетично. Кит не можеше да различи лицето на момичето, виждаше единствено водопад от руса коса, която се спускаше до кръста му. На гърба си то носеше златен меч и се движеше с неподправена самоувереност.

И двамата носеха бойно облекло, здравите, защитни черни дрехи, които издаваха, че са нефилими - наполовина човешки същества, наполовина ангели, безспорните господари на всички свръхестествени създания на земята. Те имаха Институти (нещо като огромни полицейски участъци) в почти всеки голям град по света, от Рио де Жанейро до Багдад и от Лахор до Лос Анджелис. Повечето ловци на сенки бяха такива по рождение, но можеха да превърнат и обикновен човек в един от тях, стига да поискат. След всички жертви, които бяха дали в Тъмната война, те отчаяно се нуждаеха да попълнят редиците си. Мълвеше се, че биха отвлекли всекиго под осемнайсет години, показал и най-малък признак, че би могъл да стане ловец на сенки.

С други думи - всеки, надарен със Зрението.

- Отиват към сергията на баща ти - прошепна Рен.

Права беше и Кит настръхна, виждайки ги да се насочват право към табелата, на която пишеше:

- Ставай. - Рен скочи на крака, издърпвайки Кит със себе си, след което се наведе, за да загърне стоката си в парчето плат, върху което седяха допреди миг. Кит забеляза причудлива рисунка върху опакото на дланта й, символ, наподобяващ вода, течаща под пламък. Може би бе започнала да драска по себе си. - Трябва да се махам.

- Заради ловците на сенки? - учуди се той, отдръпвайки се, за да й позволи да си събере нещата.

- Шшт - прошепна тя и се отдалечи забързано, а пъстрата й коса подскачаше.

- Странно - промърмори Кит и се отправи към сергията на баща си.

Приближи се отстрани, навел глава и напъхал ръце в джобовете си. Сигурен бе, че баща му ще му се накара, ако се появи пред ловците на сенки, особено като се имаха предвид слуховете, че нефилимите вербуват насила всички непълнолетни мундани със Зрението, но страшно му се искаше да чуе за какво си говорят.

Русокосото момиче се бе привело напред, подпряло лакти върху дървения плот.

- Радвам се да те видя, Рук - каза то с очарователна усмивка.

Беше красива, помисли си Кит. По-голяма от него, а пък момчето, с което беше, направо се извисяваше над него. Беше нефилим, така че беше недостъпно красива. Блед белег се спускаше от лакътя чак до китката й, черни татуировки на причудливи символи обвиваха дългите й голи ръце. Друга надничаше от деколтето на тениската й. Това бяха руни - магическите Знаци, от които ловците на сенки черпеха своята сила. Единствено нефилимите можеха да ги носят - нарисуваха ли ги върху кожата на обикновен човек или някой долноземец, той щеше да изгуби разсъдъка си.

- А това кой е? - попита Джони Рук и посочи с брадичка момчето нефилим. - Прословутият парабатай?

Кит се вгледа в двамата ловци на сенки с повишен интерес. Всеки, който бе чувал за нефилимите, знаеше какво представляват парабатаите. Това бяха двама ловци на сенки, дали обет да си бъдат платонически верни за вечни времена, винаги да се бият рамо до рамо. Да живеят и да са готови да умрат един за друг. Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, най-прочутите ловци на сенки в света, също имаха парабатай. Дори Кит го знаеше.

- Не - провлачи момичето и взе буркан със зеленикава течност от една купчина до касата. Би трябвало да бъде любовна отвара, ала Кит знаеше, че няколко от бурканите съдържаха вода, оцветена с боя за храна. - Това място не е по вкуса на Джулиън. - Тя обходи Пазара с бърз поглед.

- Аз съм Камерън Ашдаун. - Момчето нефилим протегна ръка и Джони я стисна с доста слисано изражение. Кит се възползва от възможността да се приближи зад щанда. - Аз съм гаджето на Ема.

Русокосото момиче (Ема) потръпна едва забележимо. Камерън Ашдаун може и да й беше гадже сега, помисли си Кит, но едва ли щеше да бъде такова още дълго.

- Ха. - Джони взе буркана от ръката на Ема. - Предполагам, че си тук, за да продължиш оттам, докъдето бяхме стигнали.

Той извади от джоба си нещо, което приличаше на квадратно парче плат, и Кит зяпна. Какво му беше интересното на къс червен памук?

Ема изпъна гръб, придобила внезапно нетърпеливо изражение.

- Откри ли нещо?

- Ако го пуснеш в пералнята заедно с белите си дрехи, определено ще се сдобиеш с розови чорапи.

Ема пое парчето плат с гримаса.

- Говоря сериозно. Нямаш представа колко хора трябваше да подкупя, за да се сдобия с това. Беше в Спираловидния лабиринт. Парче от ризата, с която е била облечена майка ми, когато е била убита.

Джони вдигна ръка.

- Знам. Просто...

- Не се опитвай да бъдеш саркастичен. Моя работа е да бъда саркастична и духовита. Твоята е да те цедят за информация.

- Или да ти плащат за нея - обади се Камерън Ашдаун. -Нямаме нищо против да ти плащат за нея.

- Вижте, не мога да ви помогна - каза бащата на Кит. - Тук няма никаква магия. Това е просто парче памук. Накъсано на парцали и пропито с морска вода, ала въпреки това - просто памук.

Разочарованието, пробягало по лицето на момичето, беше ярко и недвусмислено. Без да се опитва да го скрие, тя прибра парчето плат в джоба си. Кит усети мимолетен прилив на съчувствие, което го изненада - и през ум не му беше минавало, че може да съчувства на един ловец на сенки.

Сякаш чула мислите му, Ема погледна към него.

- Е - каза тя и в очите й внезапно се появи блясък. - Ти притежаваш Зрението, нали? Като татко си? На колко си години?

Кит се вкамени, а баща му побърза да застане пред него, скривайки го от очите на Ема.

- А пък аз си мислех, че ще разпитвате за убийствата напоследък. Май си назад с информацията, а, Карстерс?

Очевидно Рен беше права, помисли си Кит - действително всички знаеха за убийствата. По предупредителните нотки в гласа на баща си разбра, че трябва да се разкара от там, само че беше хванат като в капан зад щанда, без път за бягство.

- Чух слухове за умрели мундани - призна Ема. Повечето ловци на сенки влагаха дълбоко презрение в думата, с която наричаха обикновените човеци, ала в гласа на Ема се долавяше единствено умора. - Ние не разследваме случаите, в които мунданите се убиват един друг. Това е работа на полицията.

- Има и умрели феи - каза Джони. - Няколко от телата са били елфически.

- Знаеш, че тях не можем да разследваме - отвърна Камерън. - Такива са условията на Студения мир.

Кит долови мърморене откъм съседните сергии - знак, че не бе единственият, който подслушваше.

Студеният мир бе нефилимски закон, влязъл в сила преди около пет години. Кит почти не си спомняше времето преди него. Наричаха го закон, ала всъщност си беше наказание.

Когато Кит беше на десет години, светът на долноземците и ловците на сенки беше разтърсен от война. Нефилим, на име Себастиан Моргенстърн, се бе обърнал против собствената си раса - тръгнал от Институт на Институт, той унищожаваше обитателите им и контролирайки телата им, ги превръщаше в ужасяваща войска от роби, които се намираха под пълната власт на неговия ум. Повечето нефилими от Института в Лос Анджелис бяха убити или отвлечени.

Понякога Кит имаше кошмари, свързани с това - реки от кръв, течащи по коридори, които никога не беше виждал, и чиито стени бяха изрисувани с нефилимски руни.

Себастиан беше получил помощ от елфите в опита си да унишожи ловците на сенки. Кит беше учил за феите в училище - симпатични малки създания, които живеели в короните на дърветата и носели шапки от цветя. Истинските феи изобщо бяха такива. Тяхната раса включваше русалки, гоблини, водни келпита с акулски зъби и разбира се, дворяните - онези, които заемаха най-висок ранг в Дворовете на феите. Те бяха високи, красиви и страховити. Бяха разделени на два отделни Двора: този на феите - опасно място управлявано от кралица, която никой не бе виждал от години, и този на тъмните феи - тъмно място на измяна и черна магия, чийто крал бе като чудовище, излязло от някоя легенда.

Тъй като елфите бяха долноземци и се бяха врекли във вярност на ловците на сенки, предателството им беше непростимо престъпление. Ловците на сенки ги бяха наказали жестоко с един свиреп замах, станал известен като Студения мир, принуждавайки ги да им изплатят огромни суми и да построят наново всички нефилимски сгради, които бяха унищожени във войната, лишавайки ги от войските им и забранявайки на всички останали долноземци да им помагат по какъвто и да било начин. Наказанието за някой, хванат да оказва помощ на елф, беше жестоко.

Елфите бяха горда, древна, магическа раса, или поне така ce говореше. Кит никога не ги бе познавал по друг начин, освен като прекършен народ. Повечето долноземци и другите обитатели на мъгливия свят между този на мунданите и този на ловците на сенки не хранеха лоши чувства към феите нито им се сърдеха за нещо. Ала никой от тях нямаше намерение да се опълчи на нефилимите. Вампири, върколаци и магьосници гледаха да се държат настрани от елфите. Единственото изключение бяха места като Пазара на сенките където парите бяха по-важни от законите.

- Така? - подхвърли Джони. - Ами ако ви кажа, че телата са били надраскани с някакви символи?

Ема вдигна разко глава. Тъмнокафявите й, почти черни очи контрастираха със светлата й коса.

- Какво каза?

- Чу ме.

- Какви символи? Същите като върху телата на моите родители?

- Не знам - отвърна Джони. - Повтарям ви това, което чух. Все пак звучи подозрително, не мислиш ли?

- Ема - обади се Камерън предупредително. - На Клейва това няма да му хареса.

Клейвът беше органът на властта на нефилимите. Доколкото Кит бе чувал, те не харесваха нищо.

- Не ме е грижа - заяви Ема. Очевидно забравила за Кит, тя се взираше в баща му с пламнали очи. - Кажи ми всичко, което знаеш. Ще ти дам двеста.

- Добре, само че не знам много. Отвлекат ли някого, след няколко нощи го намират мъртъв.

- И кога за последен път „отвлякоха някого"? - попита Камерън.

- Преди две нощи. - Джони очевидно смяташе, че напълно си заработва заплащането. - Тялото вероятно ще бъде подхвърлено утре. Всичко, което трябва да направите, е да се появите и да видите кой ще го извърши.

Ема скръсти ръце на гърдите.

- Е, защо не ни кажеш как да го сторим?

Джони изсумтя.

- Носи се мълва, че следващият труп ще бъде подхвърлен в Западен Холивуд. В бар „Саркофаг".

Ема плесна развълнувано с ръце. Гаджето й повтори името й предупредително, ала Кит би могъл да му каже, че си губи времето. Никога досега не бе виждал тийнейджърка да се вълнува толкова за каквото и да било - нито заради известни актьори, нито за момчешки групи, нито за бижута. Това момиче направо трептеше при мисълта за някакво мъртво тяло.

- Защо ти не го направиш, щом толкова се тревожиш? -попита Камерън Джони. Имаше хубави зелени очи, помисли си Кит. Двамата с момичето бяха нелепо привлекателна двойка. Беше почти дразнещо. Кит се почуди как ли изглеждаше прословутият Джулиън. Ако се беше зарекъл завинаги да бъде най-добрият платоничен приятел на Ема, сигурно беше грозен като смъртта.

- Защото не искам да го правя - отвърна Джони. - Струва ми се опасно. Ала вие обожавате опасностите. Нали, Ема?

Тя се усмихна широко и на Кит му хрумна, че баща му май я познава доста добре. Очевидно и преди бе наминавала, за да задава въпроси... Странно бе, че не я беше виждал досега. Докато тя вадеше пачка банкноти от джоба си и ги подаваше на баща му, Кит се зачуди дали някога бе идвала у тях. Винаги когато се появяха клиенти, баща му го караше да слезе в мазето и да не вдига никакъв шум.

- Хората, с които си имам работа, не са от онези, с които би трябвало да се познаваш - бе единственото му обяснение.

Веднъж Кит се беше появил погрешка, докато баща му имаше среща с група закачулени чудовища в дълги одежди. Или поне Кит смяташе, че приличат на чудовища - очите и устните им бяха зашити, голите им глави лъщяха. Баща му му беше обяснил, че са Григори, Мълчаливи братя - ловци на сенки, покрити с белези и подлагани на магически изтезания, докато не се превърнат в нещо повече от човешки същества; те разговаряха с ума си и можеха да четат мислите на другите. Кит никога вече не излезе от мазето, докато баща му беше в „среща".

Знаеше, че баща му е престъпник. Знаеше, че си изкарва прехраната, като продава тайни, но не и лъжи - Джони се гордееше с това, че информацията му винаги е достоверна. Кит знаеше, че и той вероятно ще поеме по същия път. Трудно бе да водиш нормален живот, докато непрекъснато се преструваш, че не виждаш онова, което се случва пред очите ти.

- Е, благодаря за информацията - каза Ема и тръгна да си върви. Златната дръжка на меча й проблесна и Кит се зачуди какво ли е да си нефилим. Да живееш сред хора, които виждат същото, което и ти. Никога да не се боиш от онова, което се спотайва в сенките. - Чао, Джони.

Ема намигна... на Кит и баща му се обърна рязко, за да го погледне, докато тя потъваше в тълпата заедно с гаджето си.

- Каза ли й нещо? - попита Джони. - Защо те набеляза по този начин?

Кит вдигна отбранително ръце.

- Нищо не съм й казвал. Според мен забеляза, че ви слушам.

Джони въздъхна.

- Гледай да не те забелязват толкова.

Пазарът отново започваше да се оживява, след като ловците на сенки си бяха тръгнали. Разнесе се музика, заприказваха гласове.

- Колко добре познаваш онова момиче?

- Ема Карстерс? Идва при мен от години. Изглежда, изобщо не я е грижа, че нарушава правилата на нефилимите. Харесвам я, доколкото изобщо е възможно да харесваш някой от тях.

- Искаше да откриеш кой е убил родителите й.

Джони отвори едно чекмедже.

- Не знам кой е убил родителите й, Кит. Вероятно са били елфи. Беше по време на Тъмната война. - Той придоби праведен вид. - Исках да й помогна. И какво от това? Парите на нефилимите се харчат.

- А ти искаш ловците на сенки да насочат вниманието си към нещо друго и да го отклонят от теб. - Това беше само предположение, но Кит подозираше, че е прав. - Намислил ли си нещо?

Джони захлопна чекмеджето.

- Може би.

- За човек, който продава тайни, определено криеш доста неща. - Кит пъхна ръце в джобовете си.

Баща му го прегърна през раменете - рядък жест на привързаност от негова страна.

- Най-голямата ми тайна - заяви той - си ти.