Лейди Полунощ

9. Земя, окръжена от морски вълни

Нищо чудно, че Джейс Херондейл изобщо не се беше поколебал да лети с мотоциклет, помисли си Ема. От него светът се разкриваше по съвсем различен начин. Двамата с Марк се носеха на север над магистралата, прелитайки над имения с огромни басейни, надвиснали над океана, замъци, долепени до каньони и скали, а веднъж дори се спуснаха по-ниско, за да видят партито в един заден двор, украсен с пъстроцветни фенери.

Марк я насочваше, като я докосваше лекичко по китките - вятърът бе прекалено силен, за да може да чуе гласа му. Минаха покрай едно заведение за морска храна; то бе отворено и през нощта и от прозорците струяха музика и светлина. Ема, която бе идвала в него, си спомни как седи на една от дървените маси за пикник заедно с Джулс и похапва пържени стриди със сос тартар. Пред ресторанта бяха паркирани десетки мотори „Харли Дейвидсън", но Ема се съмняваше, че някой от тях може да лети.

Тя се усмихна широко, опиянена от височината и студения въздух.

Марк докосна дясната й китка. Равен пясъчен участък се отделяше от плажа и поемаше към близките канари. Ема изправи мотоциклета, така че застанаха почти вертикално, докато изкачваха билото на една скала. Прехвърлиха върха, прелитайки на по-малко от метър от него, и се стрелнаха напред, а гумите докоснаха връхчетата на магарешките бодили, които растяха между високата трева.

Пред тях се издигна гранитно възвишение, куполовиден хълм навръх канарите. Ема се облегна назад, готвейки се да натисне газта, ала Марк се пресегна покрай нея и гласът му отекна в ушите й:

- Спри! Спри!

Мотоциклетът забуксува, подмина шубраците, издигащи се по ръба на скалите, и се закова на място. Около ниския гранитен хълм пред тях растеше трева, утъпкана тук-там, сякаш някой бе минавал оттук; в далечината вдясно от нея Ема забеляза очертанията на черен път, спускащ се с криво-личене към магистралата.

Двамата с Марк слязоха от мотора и за миг останаха така; морето проблясваше в далечината, хълмът се издигаше тъмен пред тях.

- Караш прекалено бързо - подхвърли Марк.

Ема изсумтя и провери дали Кортана е препасан сигурно през гърдите й.

- Звучиш като Джулиън.

- Това ми достави удоволствие - продължи Марк и застана до нея. - Стори ми се, че отново препускам с Лова, и вкусих кръвта на небето.

- Сега звучиш като Джулиън надрусан - измърмори Ема и се огледа наоколо. - Къде сме? Тук ли се събират лей-линиите?

- Ето там. - Марк посочи един тъмен отвор в скалите.

Докато отиваха към него, Ема се пресегна и докосна дръжката на Кортана. В това място имаше нещо, от което я побиваха тръпки - може и да бе просто могъществото на лей-линиите, ала когато се приближиха до пещерата и косъмчетата на врата й настръхнаха, Ема си помисли, че едва ли бе само това.

- Тревата е равна. - Тя посочи мястото около пещерата. -Изпотъпкана. Някой е минал оттук. Повече от един. Ала на пътя няма пресни следи от гуми.

Марк се огледа наоколо, отметнал глава назад, като вълк, душещ въздуха. Краката му бяха боси, ала коравата земя, тръните и острите скали, които се подаваха между тревата, като че ли изобщо не му пречеха.

Изведнъж се разнесе пронизителен звук - телефонът на Ема звънеше. „Джулс", помисли си тя и го извади от джоба си.

- Ема? - Приятният нисък глас на Кристина я стресна, беше като рязко напомняне за реалността след нереалния полет през небето. - Къде си? Намери ли Марк?

- Намерих го. - Ема погледна към Марк, който изучаваше растенията около входа на пещерата. - При средоточието сме.

- Какво? Къде е? Опасно ли е?

- Засега не - отвърна Ема тъкмо когато Марк се шмугна в пещерата. - Марк! - повика го тя. - Марк, недей... Марк!

Телефонът прекъсна. Ругаейки, Ема го пъхна обратно в джоба си и извади магическата си светлина. Тя начаса лумна, мека и ярка, пръскайки лъчи между пръстите й и огрявайки входа на пещерата. Проклинайки Марк под носа си, Ема се отправи натам.

Завари го вътре да разглежда още от растенията, които бяха видели навън, поникнали между сухите гладки камъни.

- Atropa belladonna - обясни той. - Означава „красива дама". Отровно е.

Ема направи физиономия.

- Нормално ли е да расте по тези места?

- Не и в такива количества. - Марк посегна да го докосне и Ема го стисна за китката.

- Недей. Нали каза, че е отровно.

- Само ако го глътнеш - отвърна той. - Нима чичо Артър не ти е разказвал за смъртта на Август?

- Нищо, което да не съм се потрудила сериозно да забравя.

Марк се изправи. Ема го пусна и разкърши пръсти - в ръцете му имаше жилава сила.

Докато той се отправяше към вътрешността на пещерата, която се стесняваше, превръщайки се в тунел, Ема неволно си припомни последния път, когато го беше видяла, преди да бъде отвлечен от Себастиан Моргенстърн. Усмихнат, синеок, с къса руса коса, къдреща се над връхчетата на заострените му уши. Широкоплещест... или поне такъв бе в нейните очи на дванайсетгодишно момиче. Със сигурност беше по-едър от Джулиън, по-висок и по-силен от тях двамата. Пораснал.

Сега, докато се прокрадваше дебнешком пред нея, а косата му проблясваше на магическата светлина, той й заприлича на диво дете. Движеше се като облак по небето, пара, оставена на милостта на вятъра, който можеше да я разкъса на парченца.

Марк изчезна зад един завой в скалите и Ема неволно затвори очи. Изчезналият Марк принадлежеше към едно минало, което съдържаше нейните родители, а миналото е място, в което можеш да се удавиш, ако му позволиш да те завладее, докато работиш.

А тя беше ловец на сенки. Винаги работеше.

- Ема! - повика я Марк и гласът му отекна между стените. - Ела да видиш.

Тя забърза след него по тунела, който изведнъж се превръщаше в овална зала с покрити с метал стени. Ема бавно се завъртя на пети, отворила широко очи. Не знаеше какво бе очаквала, но определено не и нещо, което приличаше на вътрешността на окултен океански лайнер. Бронзовите стени бяха покрити със странни символи, надраскана смесица от езици: някои от тях бяха демонски, други - човешки, макар и древни - Ема разпозна гръцки и латински, няколко откъса от Библията...

В стените бяха вградени две масивни стъклени врати, подобни на люкове, затворени и заковани, а между тях имаше причудлив метален орнамент. През стъклото се виждаше единствено бушуващ мрак, сякаш бяха под вода.

В помещението нямаше мебели, ала върху пода от гладък черен камък имаше нарисуван с тебешир кръг от символи. Ема извади телефона си и започна да прави снимки; блясъкът на светкавицата изглеждаше някак зловещ в полумрака.

Марк се приближи до кръга.

- Недей... - Ема свали телефона си. - ... да влизаш - довърши тя с въздишка. Марк вече беше вътре и се оглеждаше любопитно.

Ема не виждаше нищо друго освен голия под.

- Моля те, излез - опита се да го придума тя. - Ако там вътре има някаква магия и тя те убие, няма да е особено забавно да го обясня на Джулс.

Бледа светлинка трепна за миг, докато Марк прекрачваше вън от кръга.

- „Забавно" ми се струва малко слабо - спокойно каза той.

- Именно - отвърна Ема. - Това го прави смешно. - Марк я изгледа неразбиращо. - Забрави.

- Веднъж прочетох, че да обясняваш шега е като да правиш дисекция на жаба - подхвърли той. - Откриваш как действа, но в процеса жабата умира.

- Може би няма да е зле да се махнем от тук, преди ние да сме умрели в процеса. Направих снимки, така че...

- Намерих нещо - прекъсна я Марк и й показа квадратен предмет от кожа. - Беше в кръга, заедно с някакви дрехи и нещо, което приличаше на... - той се намръщи - избити зъби.

Ема грабна предмета от ръката му. Беше портфейл - по-опърлен мъжки портфейл.

- Аз не видях нищо - каза тя. - Стори ми се празен.

- Магически прах. Усетих го, когато пристъпих вътре.

Ема отвори портфейла и сърцето й подскочи. Вътре имаше шофьорска книжка с позната снимка. Мъжът, чието тяло бе намерила в уличката.

Имаше също така пари и кредитни карти, ала погледът й бе прикован в шофьорската книжка и името върху нея - Станли Албърт Уелс. Същата сравнително дълга, посивяваща коса и кръглото лице, което тя си спомняше, само че на снимката то не беше разкривено и изцапано с кръв. Адресът под името бе изгорен и не се четеше, но за сметка на това рождената дата и останалата информация бяха съвсем ясни.

- Марк. Марк! - Ема размаха портфейла над главата си. -Това е улика. Истинска улика. Мисля, че те обичам.

Веждите на Марк подскочиха.

- Ако беше изрекла нещо такова в царството на елфите, щеше да се наложи да се вречем един на друг и ти би могла да ми наложиш геш¹⁶, с който да ме принудиш да ти бъда верен, ако не искам да умра.

Ема прибра портфейла в джоба си.

- Е, при нас това е просто израз, който означава „Много те харесвам" или дори „Благодаря ти за изцапания с кръв портфейл".

- Колко особени сте вие, хората.

- Ти също си човек, Марк Блекторн.

В стаята отекна звук и Марк рязко вдигна глава. Ема потисна усмивката си, представяйки си как заострените му уши потръпват по посока на шума.

- Навън - каза той. - Навън има нещо.

Усмивката на Ема бързо се изпари. Тя се върна в тунела, прибирайки магическата светлина в джоба си, за да не я издаде. Извади стилито си и бързо нарисува няколко руни върху ръката си - за точен удар, за сигурна стъпка, за ярост в битката, за безшумност. Когато наближиха входа, се обърна със стилито към Марк, който вървеше зад нея, но той поклати глава. Не. Никакви руни.

Ема прибра стилито в колана си. Въздухът край входа на пещерата беше по-хладен, виждаха се осеяното със звезди небе и тревата, сребриста под лунните лъчи. Поляната навън изглеждаше пуста - Ема виждаше единствено трева и тръни, стъпкани сякаш от тежки ботуши и простиращи се чак до ръба на скалите. Във въздуха се носеше остър мелодичен звук, приличен на бръмченето на насекоми.

Зад нея Марк си пое рязко дъх, а после лумна светлина.

- Ремиел - каза той и серафимската му кама пламна за живот.

И в този миг, сякаш светлината бе разпръснала магически прах, Ема ги видя. Те подсвиркваха и цвърчаха сред високата трева.

Демони.

Ема извади Кортана толкова мълниеносно, че мечът сякаш сам скочи в ръката й. Бяха десетки, разпръснати между пещерата и ръба на скалата. Приличаха на огромни насекоми и по-точно - на огромни богомолки. Триъгълни глави, издължени тела, масивни грабливи ръце, покрити с шипове от хитин¹⁷, остри като бръснач. Очите им бяха гладки и белезникави.

Намираха се между тях и мотоциклета.

- Мантиди - прошепна Ема. - Твърде много са, за да ги победим. - Тя вдигна поглед към лицето на Марк, осветено от серафимската кама. - Трябва да се доберем до мотора.

Марк кимна.

- Давай - каза той рязко.

Ема се хвърли напред и го усети да я завладява в мига, в който ботушите й докоснаха тревата - студена вълна, която сякаш накара времето да тръгне по-бавно.

Видя как един от мантидите се обръща към нея и замахва с хищните си, покрити с шипове предни крака. Присвила колене, Ема скочи високо и с един удар отсече главата на демона. Плисна зелена кръв. Тя се приземи върху подгизналата земя в същия миг, в който тялото на демона се сгърчи и изчезна, всмукано обратно в родното му измерение. С периферното си зрение видя нещо да помръдва и се завъртя, забивайки Кортана в гърлото на друг демон, а после го извади и отново го заби. Мантидът стана на прах около острието.

Сърцето думкаше в ушите й. Това беше кулминацията, миговете, в които безкрайните тренировки, всички часове, цялата страст и омраза се събираха в една точка на фокус и решителност.

Марк се виждаше съвсем ясно, сиянието на серафимската му кама огряваше тревата около него. Той замахна към един от демоните и отсече предните му крака. Създанието се заклатушка, цвърчейки, все още живо. Лицето на Марк се разкриви от отвращение. Ема се хвърли към една купчина камъни, покатери се върху тях и скочи, посичайки демона надве. Чудовището изчезна, а тя се приземи пред Марк.

- Той беше мой - изгледа я той студено.

- Вярвай ми - отвърна Ема, - има и за двама ни. - Тя го сграбчи със свободната си ръка и го завъртя. Пет мантида тъкмо излизаха от няколко пукнатини в гранитния хълм. -Убий тези. Аз ще докарам мотора.

Марк се хвърли напред с вик като ловджийски рог, посичайки краката на демоните. Осакатени, те изпопадаха около него, облени в зеленикавочерна кръв, която вонеше на горящ бензин.

Ема затича към ръба на скалата, а около нея се надигаха демони. Тя забиваше меча си там, където бяха най-слаби - в съединителната тъкан, където хитинът беше тънък, отсичайки глави и крака. Дънките и жилетката й бяха мокри от демонска кръв. Мина на бегом покрай един умиращ мантид, втурна се към ръба на канарата...

И се вкамени. Един от демоните бе вдигнал мотоциклета между предните си крака. Ема би могла да се закълне, че създанието се хили насреща й, триъгълната му глава зейна, разкривайки няколко редици остри като игли зъби, докато покритите с шипове крака стиснаха мотоциклета и го разтрошиха. Разнесе се скърцане на метал, гумите се пръснаха и чудовището изцвърча ликуващо, когато машината стана на парчета, които полетяха по склона, отнасяйки със себе си надеждата на Ема за лесно бягство.

Тя изгледа мантида свирепо.

- Това беше наистина страхотно возило - процеди и като извади един нож от колана си, го хвърли.

Острието се заби в тялото на демона, зелена кръв рукна от устата на чудовището и разтърсвано от мощни спазми, то полетя след мотоциклета.

- Задник - промърмори Ема и се обърна към поляната.

Не обичаше да използва ножове за хвърляне в битка, най-вече защото бе малко вероятно да си ги получи обратно, след като убие някого. Оставаха й още три, серафимската й кама и Кортана.

Знаеше, че изобщо не са достатъчно, за да се справи с двете дузини мантиди, които пъплеха из тревата. Ала бяха всичко, с което разполагаше. Трябваше да свършат работа.

Откри Марк, който се беше покатерил на една издатина върху гранитния хълм и нанасяше удари под себе си, и се втурна към него. Избегна един крак, посегнал към нея, и го сряза с Кортана, без да престава да тича. Чу как мантидът изпищя от болка.

Един от по-високите демони протегна назъбените си предни крака към Марк, опитвайки се да го сграбчи. Ремиел се спусна яростно надолу и отсече главата му. Чудовището се свлече, а на негово място се появи друго и сключи челюсти около острието само за да политне назад, надавайки своя пронизителен писък. Беше смъртно ранено, ала отнасяше Ремиел със себе си - оръжие и мантид се свлякоха на земята в цвърчаща локва от демонска кръв и адамас.

Марк бе използвал всички оръжия, които Ема му беше дала. Поредният мантид замахна към него и той се залепи за гранита зад себе си. Сърцето на Ема се качи в гърлото й и тя се втурна напред, хвърли се върху стената, закатери се към Марк. Един огромен демон се надвеси над него със зейнала паст и той посегна към гърлото си, а Ема искаше да изкрещи, да му каже да се дръпне назад, да избяга.

Нещо проблесна между пръстите на Марк. Сребърна верижка, от която се полюшваше връх на стрела. Той замахна с него към главата на мантида и прониза изпъкналите му бели очи. Рукна гъста бяла течност и създанието залитна с писък назад в същия миг, в който Ема скочи на площадката и го съсече надве с Кортана.

Марк отново надяна верижката около врата си, а Ема изруга и тикна последната си серафимска кама в ръката му. Демонска кръв се стичаше по острието на Кортана и изгаряше кожата й, но тя стисна зъби, пренебрегвайки болката. Марк вдигна новото си оръжие.

- Дай му име - каза Ема задъхано и като извади един нож от колана си, го стисна в дясната си ръка; в лявата държеше Кортана.

Марк кимна.

- Рагуел - каза той и камата лумна в светлина. Мантидите изпищяха и се свиха, дръпвайки се назад от сиянието.

Ема скочи от скалата и се приземи, размахвайки Кортана и ножа около себе си като перките на хеликоптер. Въздухът се изпълни с писъци на насекоми, докато оръжията й поси-чаха хитин и демонска плът.

Светът сякаш беше забавил ход. Тя все още падаше. Разполагаше с всичкото време на света. Замахна първо с лявата, а после с дясната ръка, отделяйки глава от тяло, гърди от корем, сряза челюстите на два от демоните и ги остави да се давят в собствената си кръв. Преден крак се протегна към нея и тя го отсече с един замах на Кортана. Когато се приземи, телата на шест мантида се сгромолясаха с тъп звук на земята след нея и се изпариха.

Само предният крак остана да стърчи като някакъв странен кактус от земята. Другите мантиди я бяха наобиколили, съскайки и тракайки, но все още не нападаха. Изглеждаха нащрек, сякаш дори техните малки насекомови мозъчета си бяха дали сметка, че тя представлява опасност.

Единият от тях бе изгубил предния си крак.

Ема погледна към Марк, който все още стоеше на площадката... не че можеше да го вини - тя представляваше отлична фиксирана позиция, от която да се бие. Един мантид се стрелна към него, посягайки с остър крайник към гърдите му. Марк замахна с Рагуел и го прониза в корема. Демонът изрева и политна назад.

На ярката светлина от серафимската кама Ема видя как върху ризата на Марк избива алено-черна кръв.

- Марк - прошепна тя.

Той се завъртя изящно и камата му посече мантида надве. Демонът изчезна и в същия миг нощта изригна в светлина. По пътя се зададе кола и връхлетя на поляната. Позната червена тойота, чиито фарове разкъсаха мрака, обходиха поляната и осветиха мантидите.

Една фигура бе коленичила на покрива, опряла арбалет на рамото си.

Джулиън.

Колата се стрелна напред и Джулиън се изправи на крака и вдигна арбалета. Сложно оръжие бе той, арбалетът на Джулиън, способно да изстреля дъжд от стрели за съвсем кратко време. Той се обърна към демоните и изпрати първо една, а после и втора стрела в редиците им, носещ се на покрива на колата като сърфист по вълните, стъпил здраво, докато тойотата подскачаше по неравната земя.

В гърдите на Ема се надигна гордост. Хората често се държаха така, сякаш Джулиън не можеше да бъде воин само защото в ежедневния си живот бе мил, нежен с приятелите и семейството си.

Хората грешаха.

Всяка стрела намираше целта си, всяка от тях се забиваше в тялото на някой от демоните. Стрелите бяха подсилени с руни и пронизаните мантиди изригваха с беззвучни писъци.

Колата се носеше през поляната и зад волана Ема видя Кристина, стиснала челюст. Мантидите се пръснаха на всички страни, потъвайки в сенките. Кристина натисна газта и колата се вряза в няколко от тях, смачквайки ги на пихтия. Марк скочи от скалната площадка и довърши един потръпващ, разтърсван от конвулсии демон, като размаза с крак подобната му на наковалня глава. Демонът изчезна с влажен, лепкав звук, а Марк, чиято риза беше потъмняла от кръв, се свлече на колене. Серафимската кама се търкулна в тревата до него.

Колата спря рязко. Кристина тъкмо отваряше вратата откъм шофьора, когато един от мантидите изпълзя изпод гумите и се хвърли към Марк.

Джулиън изкрещя и скочи от колата. Демонът се надигна над Марк, който посегна към верижката около врата си...

Мощна вълна на енергия разтърси Ема, като прилив на кофеин - присъствието на Джулиън, което й вдъхваше сила.

Тя изтръгна отсечения крак от земята пред себе си и го метна. Той политна във въздуха, въртейки се като витло, и с тъп звук се удари в демона, посягащ към Марк. Създанието изпищя в агония и изчезна в облак от зелена кръв.

Марк отново се отпусна в тревата. Джулиън се надвеси над него със стили в ръка, а Ема се затича.

- Марк - каза той, когато Ема стигна при тях. - Марк, моля те...

- Не - изхриптя Марк и отблъсна ръката на брат си. -Никакви руни. - Надигна се на колене и се изправи, като се олюляваше. - Никакви руни, Джулиън. - Той се обърна към Ема. - Добре ли си?

- Добре съм - отвърна тя, прибирайки Кортана в ножницата си. Студът на битката се бе оттеглил, оставяйки я леко замаяна. На лунната светлина очите на Джулиън горяха със студен син цвят. Носеше бойно облекло, тъмната му коса беше разчорлена от вятъра, в десницата си стискаше арбалета.

Свободната му ръка докосна лицето на Ема и тя усети как погледът й се вдига към неговия. В зениците му виждаше нощното небе.

- Добре? - повтори той дрезгаво. - Та ти кървиш.

Свали ръка и наистина - пръстите му бяха поаленели.

Ема посегна към бузата си и почувства резката по кожата си, кръвта. Болката.

- Не бях усетила - каза, а после думите се изляха от устата й: - Как ни откри? Джулс, как разбра къде да дойдеш?

Преди Джулиън да успее да отговори, тойотата даде на заден ход с мощен рев, обърна и подкара към тях. Кристина се показа през прозореца; медальонът проблясваше около шията й.

- Vámonos¹⁸ - подкани ги тя. - Да се махаме. Тук е опасно.

- Демоните не са си отишли - съгласи се Марк. - Само се отдръпнаха.

Прав беше. Мракът около тях бе пълен с движещи се сенки. Тримата побързаха да се качат в колата, Ема седна до Кристина, а Джулиън и Марк - на задната седалка. Докато се отдалечаваха от пещерата, Ема бръкна в джоба на жилетката си.

Портфейлът все още беше там. Заля я облекчение. Беше в колата, с Джулиън до себе си и с улика в ръка. Всичко беше наред.

- Нуждаеш се от иратце - обади се Джулиън. - Марк...

- Дръж това нещо надалеч от мен - заяви брат му с нисък, напрегнат глас и изгледа сърдито Джулиън и стилито в ръката му. - Или ще скоча през прозореца на тази движеща се кола.

- Как ли пък не - каза Кристина със спокойния си мил глас и решително натисна бутона, заключващ всички врати в тойотата.

- Тече ти кръв - не отстъпваше Джулиън. - Из цялата кола.

Ема се обърна в седалката и ги погледна. Ризата на Марк беше изцапана с кръв, но той не изглеждаше така, сякаш изпитва болка. В очите му припламна раздразнение.

- Магията на Дивия лов е върху мен. Раните ми зарастват бързо. Не е нужно да се тревожиш. - Той вдигна тениската си и избърса кръвта от гърдите си; за миг Ема зърна бледа кожа, опъната върху корав стомах, и грапавите ръбове на стари белези.

- Добре, че се появихте - отбеляза тя и погледна първо Кристина, а после Джулиън. - Не знам как разбрахте какво става, но...

- Не сме - кратко заяви Джулиън. - След като ти затвори на Кристина, проверихме GPS-a на телефона ти и открихме, че сте тук. Стори ни се достатъчно странно, за да дойдем.

- Ала не знаехте, че сме в опасност - каза Ема. - Просто, че сме при средоточието.

Кристина я погледна изразително. Джулиън не каза нищо.

Ема разкопча жилетката си и я съблече, премествайки портфейла на Уелс в джоба на дънките си. Битките пораждаха нещо като вцепенение, в което не си даваше сметка за раните си и което й позволяваше да продължи. Сега обаче болката се обади и Ема потръпна, докато отделяше ръкава от кожата си. Рана от изгаряне с червено-черни ръбове се спускаше от лакътя до китката й.

Когато вдигна очи към огледалото за обратно виждане, видя, че Джулс също я бе забелязал.

- Можеш ли да отбиеш за малко, Кристина? - приведе се той напред.

Любезен, както винаги. Ема опита да му се усмихне в огледалото, ала той не гледаше към нея. Кристина отби от магистралата и спря на паркинга до заведението за морска храна, над което Ема и Марк бяха прелетели по-рано. Над паянтовата постройка имаше голям неонов знак с думите

Четиримата излязоха от колата. Мястото беше почти празно, с изключение на няколко маси, около които над чаши с кафе и чинии с пържени стриди бяха насядали шофьори на камиони и почиващи от близките къмпинги.

Кристина настоя да влезе вътре и да им поръча нещо за хапване и пийване и след кратък спор, останалите се съгласиха. Джулиън метна якето си на една маса, за да я запази.

- Отзад има душ на открито - каза той. - Там ще сме сами. Да вървим.

- Откъде знаеш? - попита Ема, докато заобикаляха постройката, но не получи отговор. Съвсем ясно усещаше гнева му, не само заради начина, по който я гледаше, но и заради буцата, заседнала под ребрата й.

Пътеката, която обикаляше заведението, ги изведе до открит участък, обграден от контейнери за боклук. Тук имаше масивен двоен умивалник от стомана и както беше обещал Джулс, голям душ, до който беше облегнато оборудване за сърф.

Марк прекоси пясъка, който ги делеше от душа, и завъртя кранчето.

- Почакай - започна Джулиън, - ще се...

От душа шурна вода и Марк подгизна само за миг. Той вдигна лице към струята така спокойно, сякаш го обливаше тропически дъжд, а не студена вода в мразовита нощ.

- ...намокриш - довърши Джулиън с въздишка и прокара ръце през оплетената си коса. Коса с цвета на шоколад, така си мислеше Ема, когато беше по-малка. Хората смятаха кестенявата коса за скучна, ала не беше така - в тази на Джулиън имаше златисти кичури и следи от бакър и кафе.

Ема отиде до умивалника и изплакна раната на ръката си, след което наплиска лицето и шията си с вода, за да отмие демонската кръв. Тя беше отровна - можеше да изгори кожата и човек определено трябваше да внимава да не му влезе в очите или устата.

Марк завъртя кранчето и излезе изпод душа. От тялото му се стичаше вода и Ема се зачуди дали не се чувства некомфортно - дънките и тениската му бяха залепнали за него, косата му лепнеше по врата.

Очите му срещнаха нейните. Студен син пламък и още по-студено злато. В тях Ема зърна необуздаността на Лова -празнотата и свободата на небесните простори. Побиха я тръпки.

Джулиън я изгледа пронизващо и каза нещо на Марк, който кимна и изчезна зад ъгъла на постройката.

Ема посегна да спре чешмата и потръпна - върху дланта й имаше рана от изгаряне. Понечи да извади стилито си.

- Недей - разнесе се гласът на Джулс и внезапно зад нея изникна топло присъствие. Тя стисна ръба на умивалника и затвори очи, усетила как за миг й се завива свят. Усещаше топлината на тялото му по гърба си, долавяше далечното му ухание на огън и карамфил. - Нека аз.

Целителните руни (всъщност всички руни), получени от твоя парабатай, действаха по-добре, усилени от магията на парабатайската връзка. Ема се обърна, опряла гръб в умивалника. Кожата и връхчетата на косата й бяха мокри. Беше настръхнала.

Тя протегна ръка. Джулиън обви пръсти около китката й и извади стилито си. Ема усещаше пътечката, която всеки от пръстите му, корави от мазолите по тях, загрубели от терпентина, оставяше върху чувствителната й кожа.

- Джулс - каза тя. - Съжалявам.

Връхчето на стилито му се допря до ръката й.

- За какво?

- За това, че отидох при средоточието без теб. Не се опитвах да...

- Защо го направи? - попита той и стилито пое своето пътешествие по кожата й, оформяйки линиите на целителната руна. - Защо тръгна с Марк?

- Мотоциклетът - обясни Ема. - Имаше място само за двама. Мотоциклетът - повтори тя, виждайки обърканото изражение на Джулиън, а после си спомни как мантидът го беше смачкал в острите си, покрити с шипове ръце. - А, да. Жребецът на Марк? Онзи, който елфите споменаха в светилището? Беше мотоциклет. И един от мантидите го натроши, така че, предполагам, би трябвало да кажа бившия му мотоциклет.

Иратцето беше готово. Ема отдръпна ръката си и загледа как раната се затваря и бързо зараства.

- Дори не си с бойно облекло. - Макар и напрегнат, гласът на Джулиън беше тих, ала пръстите му потръпваха, докато прибираше стилито. - Ти все пак си смъртна, Ема.

- Нищо ми нямаше...

- Не можеш да ми причиняваш това. - Думите му прозвучаха така, сякаш бяха извадени от дъното на океана.

Ема се вкамени.

- Кое?

- Аз съм твоят парабатай - каза Джулс, сякаш това решаваше всичко, и донякъде наистина беше така. - Ти се изправи срещу колко - две дузини мантиди, преди да се появим? Ако Кристина не ти беше позвънила...

- Щях да ги отблъсна - разпалено заяви Ема. - Радвам се, че дойдохте, благодарна съм ви, но щях да ни измъкна от там...

- Може би! - повиши глас Джулиън. - Може би щеше да го направиш, може би щеше да се справиш. Но ако не беше успяла? Ако беше умряла? Това щеше да ме убие, Ема, щеше да ме убие. Знаеш какво става...

Той не довърши. Знаеш какво става с онзи, чийто парабатай загине.

В продължение на един дълъг миг те се взираха един в друг, задъхани.

- Докато теб те нямаше, аз го усещах ето тук - каза Ема най-сетне и докосна ръката си там, където беше парабатайската й руна. - Ти усещаше ли го? - Тя сложи длан върху предницата на тениската му, поела топлината на тялото му. Руната на Джулиън беше нарисувана на ключицата му, на десетина сантиметра над сърцето му.

- Да - отвърна той и ресниците му се притвориха, докато погледът му проследяваше движението на пръстите й. - Да бъда далеч от теб, ми причиняваше болка. Струва ми се, че под ребрата ми е забита кука и в другия й край има нещо, което ме тегли. Сякаш съм завързан за теб, независимо какво разстояние ни дели.

Ема си пое рязко дъх, спомнила си четиринайсетгодишния Джулиън, застанал насред припокриващите се обръчи от огън в Града на тишината, където беше извършен пара-батайският ритуал. Изражението върху лицето му, когато двамата пристъпиха в централния кръг и пламъците се издигнаха около тях, как бе разкопчал ризата си, за да може тя да допре стилито си до кожата му и да вдълбае руната, която щеше да ги свърже до края на живота им. Знаеше, че ако само помръдне ръката си сега, би могла да я докосне -руната, която тя бе поставила над гърдите му...

Ема се пресегна и допря пръсти до ключицата му. Усещаше топлината на кожата му под тениската. Джулиън притвори очи, сякаш допирът й му причиняваше болка.

„Моля те, не ми се сърди, Джулс - помисли си. - Моля те."

- Аз не съм Блекторн - изрече дрезгаво на глас.

- Какво?

- Не съм Блекторн - повтори Ема, макар че думите й причиняваха болка. Те идваха от един дълбок извор на истина, в който не искаше да се вглежда по-внимателно. - Мястото ми не е в Института. Там съм заради теб, защото съм твоят парабатай, така че бяха принудени да ми позволят да остана. Вие няма нужда да доказвате, че давате нещо в замяна. Но не и аз. Всичко, което аз правя, е изпитание.

Лицето на Джулиън се беше изменило; беше свел поглед към нея под лунните лъчи, устните му бяха полуотворени. Ръцете му се вдигнаха и нежно обвиха раменете й. Понякога, помисли си Ема, тя сякаш бе хвърчило, а той - онзи, който го пускаше, тя се рееше високо-високо, а той я задържаше свързана със земята. Без него би се изгубила сред облаците.

Ема вдигна глава и почувства дъха му върху лицето си. В очите му имаше нещо, което се разтваряше, не като пукнатина, плъзнала по стената, а като врата, зейнала широко, за да пропусне светлината отвън.

- Аз не те изпитвам, Ема - каза той. - Ти вече ми доказа всичко.

Някакво необуздано чувство се разля по вените на Ема, желание да сграбчи Джулиън, да направи нещо, нещо, да стисне дланите му в своите, да обвие ръце около него, да причини болка и на двамата, да накара и двамата да вкусят едно и също жадуващо отчаяние. Не го разбираше и то я ужасяваше.

Отдръпна се, освобождавайки се нежно от ръцете му.

- Трябва да се върнем при Марк и Кристина - промълви. - Доста се забавихме.

Извърна се от него, но не преди да види как изражението му се затваря, като затръшната врата. Почувства го като мъчителна празнота в стомаха си, неопровержимото знание, че независимо колко демона беше убила тази нощ, смелостта й бе изневерила тъкмо когато най-много се нуждаеше от нея.

Когато се върнаха пред ресторанта, откриха Марк и Кристина, седнали върху една от масите за пикник, заобиколени от картонени кутии с пържени картофи, хлебчета с масло, пържени миди и тако с риба. Кристина държеше бутилка с лимонада и се усмихваше на нещо, което Марк бе казал.

Вятърът, долитащ откъм океана, беше изсушил косата на Марк и тя се развяваше около лицето му, подчертавайки колко много прилича на елф и колко малко - на нефилим.

- Марк тъкмо ми разказваше за битката при средоточието - обясни Кристина, когато Ема се покатери на масата и посегна да си вземе пържен картоф. Джулиън се качи при тях и си взе безалкохолно.

Ема се зае да разкаже случилото се от своята гледна точка - от откриването на пещерата и портфейла до битката с демоните.

- Те смачкаха мотоциклета на Марк, така че нямаше как да избягаме.

Марк придоби унил вид.

- Жребеца ти го няма вече, чини ми се - каза Ема. - Ще ти дадат ли друг?

- Надали - отвърна Марк. - Елфите не се славят с щедростта си.

Веждите на Джулиън подскочиха.

- „Чини ми се"?

- Какво да ти кажа - сви рамене Ема. - Заразително е.

Кристина протегна ръка.

- Дайте да видим какво сте открили. След като пожертвахте толкова много, за да се сдобиете с него.

Ема извади портфейла от джоба си и той обиколи всички около масата. След това обърна телефона си към тях и им показа снимките, които бе направила в пещерата със стените, надраскани с причудливи езици.

- Гръцкия и латинския можем да преведем - каза тя, - но за останалите ще трябва да опитаме в библиотеката.

- Станли Уелс - заяви Джулиън, преглеждайки полуизгорелия портфейл. - Звучи ми познато.

- Когато се върнем, Тай и Ливи може да се опитат да открият кой е - каза Ема. - А ако намерим адреса му, бихме могли да отидем да видим дали няма да научим нещо от къщата му. Дали има причина да изберат точно него за жертвоприношение.

- Възможно è да ги избират случайно - предположи Джулиън.

- Не е случайно - обади се Марк, докато поднасяше бутилката към устата си, и всички замръзнаха.

- Какво? - попита Ема.

- Не всеки може да бъде използван за жертвоприношение в призоваваща магия - обясни Марк. - Не може да ги избират напълно случайно.

- В Дивия лов ви учат на черни магии? - учуди се Джулиън.

- Дивият лов е черна магия - отвърна Марк. - Кръгът в пещерата ми е познат. - Той докосна телефона на Ема. - Това е жертвен кръг. Некромантия. Могъществото на смъртта, впрегнато за осъществяването на някаква цел.

За миг всички се умълчаха. Студеният вятър рошеше влажната коса на Ема.

- Мантидите го пазеха - каза тя най-сетне. - Който и да е некромантът, не е искал никой да се натъкне на тайната церемониална пещера.

- Защото ще му трябва - добави Джулиън.

- Или на нея. Не само мъжете могат да бъдат магически серийни убийци.

- Имаш право - съгласи се Джулиън. - Така или иначе, наблизо няма друго място, където лей-линиите да се събират по този начин. Черна магия, извършена върху някоя лей-линия, вероятно би се появила на картата на Магнус... но дали същото важи и за магия, направена върху средоточието?

- Тя може да остане скрита от нефилимите - каза Марк. -Възможно е убиецът да извършва церемониалните убийства в средоточието...

- И да захвърля телата на друго място? - довърши Кристина. - Но защо? Защо не ги оставя в пещерата?

- Може би иска да бъдат намерени - предположи Марк. -Може би написаното върху тях е послание. Послание, което убиецът иска да изпрати.

- В такъв случай да го беше написал на език, който разбираме - промърмори Ема.

- Може би не е предназначено за нас - каза Марк.

- Средоточието трябва да бъде поставено под наблюдение - заяви Кристина. - Някой трябва да го следи. Тъй като няма друго средоточие, рано или късно, убиецът ще бъде принуден да се върне.

- Съгласен съм - каза Джулиън. - Ще се наложи да организираме нещо, което да ни предупреди.

- Утре, през деня - предложи Ема. - Мантидите не би трябвало да са активни...

Джулиън се разсмя.

- Знаеш ли какво е утре? Тестът.

Два пъти в годината Даяна бе задължена да ги изпитва върху някои основни неща (като рисуване на руни, езици и физическа подготовка) и да докладва на Клейва за техния напредък.

Думите на Джулиън бяха последвани от цял хор възмутени възгласи и той вдигна ръка.

- Ще изпратя съобщение на Даяна. Но ако пропуснем теста, Клейвът може да заподозре нещо.

Марк измърмори едно не особено цензурно предложение за това, какво точно да направи Клейва с подозренията си.

- Не мисля, че знам тази дума - подхвърли Кристина с развеселен вид.

- Не мисля, че и аз я знам - отвърна Ема. - А зная цял куп мръсни думи.

Марк се усмихна и се облегна назад, но после рязко си пое дъх. Дръпна окървавената яка на тениската си от врата си и предпазливо погледна към ранените си гърди.

Джулиън остави бутилката си на масата.

- Дай да видя.

Марк върна яката на мястото й.

- Нищо не можеш да направиш. Ще ми мине.

- Това е демонска рана - настоя Джулиън. - Дай да видя.

Марк го погледна учудено. Вълните изпълваха въздуха около тях с тих шепот. В ресторанта нямаше никой освен тях; останалите маси се бяха изпразнили. Марк никога не беше чувал този глас на Джулиън, помисли си Ема, онзи, който не търпеше възражения и който звучеше като гласа на възрастен мъж. Мъж, когото трябва да слушаш.

Марк повдигна тениската си. През гърдите му минаваше дълга резка. Вече не кървеше, но видът на разкъсаната бяла плът накара Ема да стисне зъби.

- Нека да... - започна Джулиън и Марк скочи от масата.

- Добре съм - заяви той. - Не се нуждая от целителната ти магия. Не се нуждая от руните ти за безопасност. -Той докосна рамото си, където един черен Знак бе кацнал като пеперуда - перманентна руна за защита. - Нося я, откакто съм на десет години. Носех я, когато ме отведоха, когато ме пречупиха и ме направиха един от тях. Носех я, а тя не ми помогна. Руните на Ангела са лъжи, хвърлени в лицето на Рая.

Болка припламна и угасна в очите на Джулиън.

- Руните не са съвършени - каза той. - Нищо не е съвършено. Но помагат. Просто не искам да те гледам наранен.

- Марк - меко го повика Кристина, ала той беше някъде другаде, някъде, където гласовете им не можеха да го достигнат. Очите му горяха, ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту отново се разтваряха.

Много бавно той улови ръба на тениската си, съблече я през главата си и я пусна в пясъка. Ема видя бледа кожа, много по-бледа от нейната, корави гърди и тесен кръст, нашарени с тънките линии на стари белези. А после Марк се обърна.

Гърбът му беше покрит с руни, от основата на тила до кръста. Само че те не бяха като руните на обикновен ловец на сенки, избеляващи с времето, докато не се превърнеха в тънки бели очертания по кожата. Тези бяха изпъкнали, дебели и сиво-синкави.

Лицето на Джулиън беше пребледняло около устните.

- Какво...?

- Когато за първи път ме отведоха сред елфите, те се надсмиваха над нефилимската ми кръв - отвърна Марк. - Тъмните елфи откраднаха стилито ми и го строшиха, казаха, че не е нищо повече от мръсна пръчка. А когато опитах да се бия за него, те използваха ножове, за да издълбаят руните на Ангела върху кожата ми. След това престанах да им се опълчвам заради ловците на сенки. И се заклех, че никога вече руна няма да докосне кожата ми.

Той се наведе и вдигна мократа, изцапана с кръв фланелка. Когато се изправи срещу тях, гневът му се беше изпарил, и той отново беше станал уязвим.

- Навярно все още може да бъдат изцелени - каза Ема. -Мълчаливите братя...

- Не искам да бъдат изцелени - заяви Марк. - Те ми напомнят.

Джулиън слезе от масата.

- За какво?

- Да не се доверявам.

Кристина погледна към Ема над главите на момчетата. Върху лицето й бе изписана дълбока тъга.

- Съжалявам, че руната за защита не е успяла да ти помогне. - Гласът на Джулиън беше нисък и предпазлив и Ема никога не бе искала да го прегърне по-силно, отколкото в този миг, докато той стоеше срещу брат си под обагрените от океана лунни лъчи, а сърцето му се четеше в очите му. Косата му беше разчорлена, меки къдрици рисуваха въпросителни по челото му. - Ала съществуват и други начини за защита. Семейството ти може да те защити. Ние винаги ще те защитаваме. Няма да им позволим да те принудят да се върнеш при тях.

Марк се усмихна със странна, печална усмивка.

- Знам - отвърна той. - Знам, мой нежен малки братко.

16

В ирландския фолклор - магически наложена забрана или задължение. - Б. пр.

17

Подобно на целулоза вещество, основен компонент на екзоскелети-те на насекоми, членестоноги и други. - Б. пр.

18

Да вървим (исп.). - Б. пр.