Лейди Полунощ

10. Тя беше дете

-Готово - заяви Даяна и метна спортния си сак, който изтрака върху кухненския плот.

Ема вдигна поглед. Двете с Кристина стояха до прозореца и проверяваха превръзките на ръцете й. Целителните руни на Джулиън се бяха погрижили за по-голямата част от нараняванията й, ала някои от местата, изгорени от демонската кръв, все още я наболяваха.

Ливи, Дру и Тави се бяха настанили около масата и се караха за шоколадовото мляко. Тай беше със слушалки и четеше, спокоен в своя собствен свят. Джулиън беше до печката и приготвяше препечени филийки, бекон и яйца... с изгорели парченца в тях, както Дру ги харесваше.

Даяна се приближи до чешмата и изплакна ръцете си. Беше по дънки и тениска, дрехите и лицето й бяха изцапани, косата й беше прибрана в стегнат кок.

- Погрижила си се средоточието да бъде под наблюдение? - попита Ема.

Даяна кимна и посегна към една кърпа, за да си избърше ръцете.

- Джулиън ми изпрати съобщение. Да не си мислеше, че ще допусна да се измъкнете от изпитите на Клейва?

Думите й бяха посрещнати със стонове.

- Да си го мисля, не - отвърна Ема. - Да се надявам, може би.

- Така или иначе, лично се погрижих - каза Даяна. - Ако някой влезе или излезе от онази пещера, ще получим обаждане по телефона на Института.

- А ако не сме си вкъщи? - попита Джулиън.

- Съобщения. - Даяна обърна гръб на мивката. - Аз, Джулиън и Ема ще получим есемеси.

- Защо не Артър? - попита Кристина. - Той няма ли мобилен телефон?

Доколкото Ема знаеше, нямаше, но Даяна не отговори.

- Има и още нещо - каза тя вместо това. - През нощта мястото се охранява от мантиди, но както знаете, денем демоните не са активни навън. Не понасят слънчевата светлина.

- Чудех се - подхвърли Ема. - Няма логика онзи, който стои зад всичко това, да остави средоточието без охрана през половината денонощие.

- И с основание се чудиш. - Тонът на Даяна беше неутрален; Ема безуспешно се опитваше да открие по лицето й дали все още е ядосана. - През деня входът на пещерата се запечатва. С очите си видях как щом слънцето изгря, той изчезна. Това не ми попречи да разположа магическите бариери и руните за наблюдение (направих ги вън от пещерата], но докато слънцето е на небето, никой не може да проникне в средоточието.

- Убийствата и захвърлянето на телата... всичко това се е случило през нощта - обади се Ливи. - Може би зад тях все пак стои демон?

Даяна въздъхна.

- Наистина не знаем. Кълна се в Ангела, трябва ми кафе.

Кристина побърза да й напълни една чаша, докато Даяна отръскваше пръстта от дрехите си и се мръщеше.

- Малкълм ли ти помогна? - попита Джулиън.

Даяна пое с благодарност чашата от Кристина и се усмихна.

- Достатъчно е да знаеш, че е направено - заяви тя. - Днес ви предстоят изпити, така че ще се видим в класната стая след закуска.

И тя излезе, вземайки сака и чашата със себе си. Дру се нацупи.

- Не мога да повярвам, че ще имаме часове. - Тя беше по дънки и тениска, върху която имаше крещящо лице и думите

- Намираме се насред важно разследване - обади се и Ливи. - Не би трябвало да се занимаваме с изпити.

- Това е истинско оскърбление - заяви Тай. - Аз съм оскърбен. - Беше свалил слушалките, ала едната му ръка беше под масата и Ема чуваше щракането на химикалка - нещо, което често бе правил, преди Джулиън да му изработи подобри начини за съсредоточаване, макар че и досега се случваше да прибегне до него, когато беше неспокоен.

Сред звуците на всеобщото недоволство телефонът на Ема иззвъня. Тя наведе очи и видя екрана да присветва.

Джулиън я погледна за миг и отново се залови да разбърква яйцата. Носеше комбинация от бойно облекло, престилка и скъсана тениска, за която при други обстоятелства Ема би го закачила. Сега обаче тя се приближи до прозореца и вдигна телефона.

- Кам? Има ли нещо?

Ливи я погледна и извъртя очи, а после стана и се зае да разнася чинии между масата и печката. Останалите все още спореха, макар че Тави бе успял да се сдобие с шоколадовото мляко.

- Не се обаждам, за да те моля отново да се съберем, ако това си мислиш. - Гласът на Камерън, долетял от другия край на линията, накара Ема да си го представи: намръщен, с разрошена червена коса, каквато бе винаги сутрин.

- Добро утро и на теб - отвърна тя.

- Крадец на мляко - каза Дру на Тави и закрепи една препечена филийка върху главата му. Ема потисна усмивката си.

- Вчера отидох на Пазара на сенките - продължи Кам.

- Ау! Не те е срам!

- Чух разни слухове край сергията на Джони Рук. Ставаше дума за теб. Каза, че преди няколко дена сте се сдърпали. -Кам понижи глас: - Не бива да се срещаш с него извън Пазара, Ем.

Ема се облегна на стената. Кристина я погледна многозначително и се настани на масата при останалите; много скоро всички бяха заети да мажат филийки с масло и да похапват яйца.

- Знам, знам. Джони Рук е престъпник, който извършва престъпления. Вече ми дръпнаха тази лекция.

Кам звучеше подразнен.

- Някой друг спомена, че си пъхаш носа в нещо, което изобщо не ти влиза в работата. И че ако продължиш да го правиш, ще пострадаш. Не от ръката на този, който го каза. Посплаших го и той обясни, че говорел за някой друг. Че бил чул разни неща. В какво си се забъркала, Ема?

Джулиън все още беше до печката; по раменете му Ема бе сигурна, че слуша.

- Би могло да бъде какво ли не.

Камерън въздъхна.

- Е, добре, щом искаш да остроумничиш. Просто се тревожа за теб. Бъди внимателна.

- Винаги - отвърна тя и затвори.

Без да каже нищо, Джулиън й подаде чиния с яйца и Ема я пое, давайки си сметка, че всички я гледат. Постави чинията върху кухненския остров, настани се на един от столовете и заровичка с лъжица в закуската си.

- Е, добре - каза Ливи. - Ако никой друг няма да те попита, ще го направя аз. Какво беше това?

Ема вдигна глава, канейки се да отвърне подразнено, ала думите заседнаха в гърлото й.

Марк стоеше на прага. Напрежението от спречкването в библиотеката предишния ден като че ли отново се завърна и над кухнята се спусна дълбока тишина. Семейство Блекторн се взираха в брат си с широко отворени очи, Кристина бе приковала поглед в кафето си.

Марк изглеждаше... нормално. Носеше чиста синя тениска и тъмни дънки, които му бяха по мярка; около кръста си беше препасал колан за оръжия. Макар да беше празен, очевидно бе, че е нефилимски колан, с руни за ангелска сила и точност, издълбани върху кожата. Китките му бяха стегнати в бойни ръкавици.

Всички се взираха в него, Джулиън бе застинал с шпатулата във въздуха. Марк изпъна рамене и за миг Ема си помисли, че отново ще се поклони, както предишната нощ. Вместо това обаче той проговори:

- Извинявам се за миналата вечер. Не трябваше да обвинявам вас, моето семейство. Политиката на Клейва е сложна и често пъти е забулена в мрак, и вината не е ваша. С ваше позволение бих искал да започна отначало и да ви се представя.

- Но ние знаем кой си - каза Тай. Ливи се наведе и прошепна нещо в ухото му, докосвайки го по рамото. Тай отново погледна към Марк, очевидно все така объркан, но и изпълнен с очакване.

Марк пристъпи напред.

- Аз съм Марк Антъни Блекторн - заяви той. - Произхождам от горд и древен нефилимски род. Служих в Дивия лов в продължение на години, които не мога да изброя. Възседнал бял жребец, изтъкан от дим, аз се носех във въздуха, събирах телата на мъртвите и ги отнасях в царството на феите, където телата и кожата им подхранваха дивата земя. Не изпитвах вина, а навярно би трябвало. - Ръцете му, които до този миг бяха сключени зад гърба, се отпуснаха до тялото му. - Не знам къде е моето място, но ако ми позволите, ще се опитам да го открия тук.

Думите му бяха последвани от миг мълчание. Децата около масата бяха зяпнали, Ема стоеше с лъжица във въздуха, задържайки дъха си. Марк погледна към Джулс.

Джулиън се пресегна и разтърка задната част на тила си.

- Защо не седнеш, Марк - предложи той с леко дрезгав глас. - Ще ти приготвя яйца.

Марк мълча по време на цялата закуска, докато Джулиън, Ема и Кристина разказаха на останалите какво бяха открили предишната нощ. Ема сведе подробностите за нападението на мантидите до минимум - не искаше Тави да сънува кошмари.

Дадоха паспорта на Станли Уелс на Тай, който изглеждаше страшно развълнуван, че е получил улика, и обеща, че след изпитите ще направи пълно разследване на злощастния Станли. Тъй като Марк нямаше да полага изпити, Джулиън го попита дали е съгласен да наглежда Тави в библиотеката.

- Обещавам, че няма да нахраня някое дърво с него, както правят с непослушните деца в Двора на тъмните феи - увери го Марк.

- Какво облекчение - отвърна Джулиън сухо, а Марк се наведе към Тави, чиито очи блестяха.

- Ела с мен, мъниче. В библиотеката има книги, които като малък обичах и които си спомням и досега. Искаш ли да ти ги покажа?

Тави кимна и сложи ръчичката си в тази на Марк с пълно доверие и в този миг нещо пробяга през очите на Марк, мимолетен проблясък на емоция. Без да каже нито дума повече, той излезе от кухнята заедно с Тави.

Предупреждението на Камерън отекваше в главата на Ема до края на закуската, докато разчистваха след това и докато отиваха към класната стая, където Даяна ги очакваше с голяма купчина листове. Не можеше да прогони думите му от ума си, поради което се представи потресаващо зле на езиковите тестове, както и в запомнянето на различните класове демони и долноземци. Обърка Азазел с Асмодей, пургатски с ктхонийски и никси с пикси. Даяна й хвърляше яростни погледи, докато поправяше теста й с плътна червена химикалка.

Всички други изкараха високи оценки и Ема подозираше, че малкото грешки, които бе допуснал, Джулиън бе направил нарочно, та тя да се почувства по-добре.

Изпита благодарност, когато приключиха с писмената и устната част на тестовете. Направиха почивка за обяд, след което се преместиха в тренировъчната зала, която Даяна вече беше подготвила за изпита. Имаше мишени за мятане на ножове, мечове с различни размери, а в средата на стаята - голяма тренировъчна кукла с дървено тяло, няколко ръце, които можеше да се махат, и парцалена глава, натъпкана със слама, като на плашило.

Около куклата беше очертан кръг от черно-бял прах - каменна сол, смесена с пепел.

- Атакувайте от разстояние, внимателно и прецизно - каза Даяна. - Нарушите ли кръга от пепел, ще бъдете скъсани.

С тези думи тя се доближи до черната кутия на пода и натисна едно копче. Кутията беше радио и стаята в миг се изпълни с оглушителен неприятен шум. Звучеше така, сякаш някой бе записал разбесняла се тълпа, която крещеше и трошеше прозорци.

Ливи изглеждаше ужасена. Тай потръпна и си сложи слушалките.

- Отвличане на вниманието - обясни Даяна силно. - Трябва да се справите въпреки...

Преди да успее да довърши, на вратата се почука - беше Марк с нерешителен вид.

- Тави е зает с книжките си - каза той на Даяна, която намали леко шума, - а ти попита дали бих се присъединил към тази част от изпита. Реших, че би било най-добре да приема.

- Но Марк няма защо да бъде подлаган на теста - възрази Джулиън. - Не е, като да можем да изпратим резултатите му на Клейва.

- Резултатите на Кристина също няма защо да бъдат докладвани - отвърна Даяна, - ала тя въпреки това се включи. Искам да видя как ще се справи всеки от вас. Ако ще работите заедно, трябва да познавам нивото на всекиго от вас.

- Мога да се бия - заяви Марк, без да спомене, че предишната нощ се бе справил с мантидите без помощта на никакви нови руни. - Дивият лов се състои от воини.

- Така е, но те се бият различно от ловците на сенки. -Даяна посочи тренировъчната стая около тях, остриетата с руни, мечовете от адамас. - Това са оръжията на твоите събратя. - Тя отново се обърна към останалите. - Всеки трябва да си избере едно от тях.

При тези думи лицето на Марк стана безизразно, но той не каза нищо. Нито пък помръдна, когато останалите се разпръснаха: Ема отиде да вземе Кортана, Кристина - своите ножове пеперуда, Ливи - сабята си, а Дру - дълъг, тънък мизерикорд¹⁹. Джулиън си избра чифт чакрами - метателни звезди с остри ръбове.

Тай се държеше настрани и Ема не можеше да не се запита дали Даяна забеляза, че Ливи бе тази, която избра една кама за брат си и я пъхна в ръката му. Ема го беше виждала да хвърля ножове - справяше се добре, дори отлично, но само когато искаше. Когато не искаше, нищо не можеше да го помръдне.

- Джулиън - каза Даяна, усилвайки отново радиото. - Ти си пръв.

Джулиън пристъпи напред и замахна. Метателните звезди излетяха от ръцете му, въртейки се във въздуха като кръгове от светлина. Едната отсече дясната ръка на куклата, а другата - лявата, преди и двете да се забият в стената.

- Мишената ти не е убита - отбеляза Даяна. - Само без ръка.

- Именно - отвърна Джулиън. - За да мога да я разпитам. Или него, в случай че е демон.

- Добра стратегия. - Даяна се опита да потисне усмивката си, докато си записваше нещо в бележника. След това вдигна ръцете на куклата и ги закрепи на мястото им. - Ливи?

Ливи се справи с куклата с един замах на сабята си, без да престъпва обръча от пепел. Дру се представи сносно, като хвърли мизерикорда си, а Кристина отвори своите ножове и ги метна така, че върховете на всяко от остриетата потъна в главата на куклата там, където би трябвало да се намират очите й.

- Отвратително - обади се Ливи възхитено. - Харесва ми.

Кристина прибра ножовете си и намигна на Ема, която се беше покатерила някъде около средата на въжената стълба, стиснала Кортана в свободната си ръка.

- Ема? - Даяна изви глава нагоре. - Какво правиш?

Ема се хвърли от стълбата. Не беше същото като студената ярост на битката, ала докато политаше надолу, имаше един миг на свобода, който бе неподправена наслада, и най-сетне прогони раздразнението от предупреждението на Камерън. Приземи се върху манекена, стъпила здраво върху раменете му, и замахна, забивайки Кортана до дръжката. След това направи салто назад и се приземи на сантиметри от очертанията на кръга.

- Това си беше, за да се изфукаш - отбеляза Даяна, но върху устните й играеше усмивка, докато си отбелязваше нещо в бележника, преди отново да вдигне поглед. - Тиберий? Твой ред е.

Тай пристъпи към кръга. Бялата лента на слушалките изпъкваше върху черната му коса. Ема се сепна, когато си даде сметка, че на височина Тай бе колкото куклата. Тя често мислеше за него като за детето, което бе някога, ала той вече беше на петнайсет години, по-голям, отколкото бе тя, когато двамата с Джулиън станаха парабатай. Лицето му вече не беше лицето на малко момче. Мекотата бе отстъпила място на острота.

Тай вдигна камата.

- Тиберий - разнесе се глас откъм вратата. - Свали си слушалките.

Беше чичо Артър. Всички вдигнаха изненадани погледи -Артър рядко слизаше от тавана, а когато все пак го правеше, обикновено избягваше разговорите, храненията и какъвто и да било контакт. Странно бе да го видят застанал на прага като някакъв сив призрак: сив халат, сива набола брада, износен сив панталон. - Замърсяването от мунданската технология е навсякъде. В телефоните, които носите. Коли... в Лондонския институт нямахме коли. Компютъра, за който си мислите, че не знам. - Върху лицето му припламна странен гняв. - Няма да можеш да се хвърлиш в битка, носейки слушалки.

Изрече последната дума така, сякаш бе отровна. Даяна затвори очи.

- Тай - каза тя. - Свали ги.

Тай свали слушалките около врата си и потръпна, когато шумът от радиото изпълни ушите му.

- Тогава няма да мога да го направя.

- Значи, ще те скъсат - заяви Артър. - Трябва да бъде честно.

- Няма да бъде честно, ако не му е позволено да ги използва - намеси се Ема.

- Такива са условията на изпита. Всички трябва да го направите - каза Даяна. - Битките невинаги се случват при оптимални условия. Има шумове, кръв, неща, които отвличат вниманието...

- Аз няма да се бия - заяви Тай. - Не искам да бъда такъв ловец на сенки.

- Тиберий - настоя Артър рязко. - Прави, както ти казват.

Лицето на Тай се вкамени. Той вдигна ножа и го хвърли с преднамерена непохватност, но много силно. Оръжието се заби в черното пластмасово радио и го направи на парчета.

Възцари се тишина.

Тай сведе поглед към дясната си ръка - тя кървеше. Къс от строшеното радио бе отхвръкнало настрани и го бе порязало. Мръщейки се, той отиде до една от колоните. Ливи го проследи с нещастен поглед, а Джулиън понечи да тръгне след него, но Ема го улови за китката.

- Недей. Дай му минутка.

- Мой ред е - заяви Марк и Даяна се обърна изненадано към него.

Той вече бе тръгнал към манекена с решителна стъпка.

Отиде право до него, разпилявайки пепелта и солта под ботушите си.

- Марк - каза Даяна, - не трябва да...

Марк улови куклата и я издърпа към себе си, откъсвайки главата от тялото й. Около него се посипа слама. Той захвърли главата настрани, сграбчи двете ръце и ги изви, докато не ги строши. След това отстъпи назад, подпря крак в средата на дървеното туловище и натисна. Куклата се сгромоляса на пода с трясък.

„Би могло да бъде почти забавно - помисли си Ема, - ако не беше изражението върху лицето на Марк."

- Това са оръжията на моите събратя - заяви той и протегна ръце. Върху едната бе зейнала кървяща рана.

- Трябваше да го направиш, без да докоснеш кръга -каза Даяна. - Условията са такива и не аз ги определям. Клейвът...

- Lex malia, lex nulla - студено отвърна Марк и се отдалечи от куклата.

Ема чу как Артър си пое рязко дъх при мотото на семейство Блекторн. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе от стаята.

Джулиън проследи с поглед брат си, който отиде при Тай и се облегна на колоната до него.

Тай, който държеше дясната си ръка с лявата, стиснал здраво челюсти, вдигна учудено очи.

- Марк?

Марк докосна леко ръката му и Тай не се отдръпна. И двамата имаха пръстите на семейство Блекторн - дълги и изящни, с остри, добре очертани кости.

Постепенно гневът върху изражението на Тай се стопи и той погледна косо към по-големия си брат, сякаш върху лицето на Марк можеше да прочете отговора на въпрос, който Ема не знаеше.

Тя си спомни какво бе казал Тай в библиотеката.

„Не е виновен, че не разбира всичко. Или че нещата му идват в повече. Вината не е негова."

- Сега и двамата сме с ранени ръце - отбеляза Марк.

- Джулиън - каза Даяна, - трябва да поговорим за Тай.

Джулиън стоеше неподвижен пред бюрото й, зареял поглед през големия прозорец зад нея, към магистралата, плажа и океана, който се простираше отвъд.

Споменът бе изключително ярък, макар вече да не помнеше на колко години бе тогава. Беше на плажа и рисуваше залязващото слънце и сърфистите, носещи се по водата. Небрежна скица, с която искаше да улови радостта от движението, а не да предаде всичко съвършено точно. Тай също беше там и си играеше - строеше редица от малки съвършени квадрати от мокър пясък, с еднаква форма и размер.

Джулиън бе погледнал своята неточна, разхвърляна рисунка и прецизните редички на Тай и си бе помислил: „И двамата виждаме един и същи свят, но по различен начин. Тай изпитва същата радост, която и аз, радостта от творчеството. Чувстваме едно и също, само формата, която приемат чувствата ни, е различна".

- Вината беше на Артър... има един от лошите си дни...

- Не го отричам - отвърна Даяна. - И ще го имам предвид в оценката на Тай. Не е нужно да се тревожиш за Клейва.

От облекчение гласът на Джулиън изтъня.

- Тогава за какво става дума?

- Чу какво каза Тай. Не иска да бъде „такъв ловец на сенки". Иска да отиде в Сколоманса. Затова отказва да стане парабатай на Ливи. А ти знаеш, че за нея е готов да направи почти всичко.

Тай и Ливи бяха в компютърната стая, опитвайки се да издирят информация за Станли Уелс. Тай като че ли беше забравил гнева си от изпита, дори се бе усмихнал, след като Марк дойде да поговори с него.

Джулиън се запита дали бе лошо да изпитва ирационална ревност, задето Марк, който се бе върнал в живота им едва вчера, бе в състояние да разговаря с по-малкия им брат, докато той не можеше. Джулиън обичаше Тай повече, отколкото собствения си живот, и все пак не се бе сетил да му каже нещо така простичко и елегантно като „сега и двамата сме с ранени ръце".

- Не може да отиде - заяви на глас. - Той е само на петнайсет години. Останалите ученици са над осемнайсет. Мястото е предназначено за онези, които са завършили Академията.

- Той е не по-малко умен от който и да било възпитаник на Академията - изтъкна Даяна. - И знае колкото тях.

Тя се приведе напред, опряла лакти на стъкленото си бюро. Зад нея океанът се простираше до хоризонта. Следобедът напредваше и водата имаше тъмен сребристосин цвят. Джулиън си помисли какво би станало, ако стовари юмрук върху бюрото, дали притежаваше силата да строши стъклото?

- Не става дума за това, което знае - каза, а после спря. Стигнал бе опасно близо до онова, за което никога не говореха: за това, колко различен бе Тай.

Джулиън често мислеше за Клейва като за черна сянка, надвиснала над живота му. Те бяха отговорни за това, че бе изгубил по-големите си брат и сестра, толкова, колкото и елфите. През вековете държанието на ловците на сенки бе строго регламентирано. Разкажеш ли на мундан за Света на сенките, очаква те наказание, може би дори изгнание. Влюбиш ли се в мундан или в своя парабатай, ще бъдеш лишен от Знаците си - мъчителен процес, който не всеки преживяваше.

Изкуството на Джулиън, интересът на баща му към класическите произведения - на всичко това се гледаше с дълбоко подозрение. Ловците на сенки не би трябвало да имат странични интереси. Ловците на сенки не бяха творци. Те бяха воини, родени и възпитани като такива, досущ като спартанците. А индивидуалността не бе нещо, което се ценеше.

Мислите на Тай, неговият прекрасен любопитен ум, не бяха като тези на останалите. Джулиън бе чувал истории, слухове по-скоро, за други нефилимски деца, които мислели или чувствали по различен начин. На които им било трудно да се съсредоточат. Които твърдели, че когато се опитват да четат, буквите върху страниците разменят местата си. Които били обземани от дълбока тъга без видима причина или имали пристъпи на енергия, които не можели да контролират.

Ала това си оставаха единствено тихо прошепнати истории, защото Клейвът ненавиждаше да признава, че съществуват подобни нефилими. Те изчезваха сред утайката на Академията, обучаваха ги да не се пречкат на останалите ловци на сенки. Изпращаха ги в най-затънтените краища на света, като срамна тайна, която трябваше да бъде скрита. Не съществуваха думи, които да опишат ловците на сенки, чиито умове работеха по по-различен начин, нямаше думи за различното.

„Защото, ако такива съществуваха - помисли си Джулиън, - това би било равносилно на признание. А имаше неща, които Клейвът отказваше да признае."

- Ще го накарат да се почувства така, сякаш нещо с него не е наред - каза той. - А това не е вярно.

- Знам. - Гласът на Даяна беше тъжен. Уморен. Джулиън се зачуди къде ли бе отишла предишния ден, докато те бяха при Малкълм. Кой й бе помогнал да постави средоточието под наблюдение.

- Ще се опитат да го вкарат в калъпа на своите представи за това, какъв трябва да бъде един ловец на сенки. Той няма идея какво ще направят...

- Защото ти не си му казал - изтъкна Даяна. - Ако има идеализирана представа за Сколоманса, то е, защото ти никога не си я поправил. Да, Сколомансът е сурово, жестоко място. Кажи му го.

- Искаш да му обясня, че е различен - студено каза Джулиън. - Той го знае, Даяна, не е глупав.

- Не - заяви Даяна и се изправи. - Искам да му кажеш какво мисли Клейвът за различните. За ловците на сенки, които са различни. Защото как би могъл да направи правилната преценка, ако не разполага с цялата информация?

- Той е малкият ми брат - сопна се Джулиън. Денят отвън бе мъглив, част от прозореца се бе превърнала в огледало и той виждаше късчета от себе си - крайчеца на скула, стисната челюст, разрошена коса. Погледът в очите му го уплаши.

- Остават му три години, докато се дипломира. - Кафявите очи на Даяна грееха яростно. - Знам, че на практика ти си го отгледал от десетгодишен, Джулиън. Знам, че гледаш на тях като на свои деца. И те наистина са. Само че Ливи и Тай вече не са деца. Ще трябва да ги оставиш...

- Ти се опитваш да ми кажеш да бъда по-откровен? - не повярва на ушите си Джулиън. - Сериозно?

Даяна стисна челюст.

- Вървиш по ръба на бръснача, Джулиън, с всичко онова, което криеш. Вярвай ми. Самата аз вече половин живот вървя по същия този ръб. Свикваш с него, свикваш така, че понякога забравяш, че кървиш.

- Да разбирам, че няма да бъдеш по-точна от това?

- Ти си имаш своите тайни, аз - моите.

- Не мога да повярвам. - На Джулиън му идваше да се разкрещи, да удари стената. - Ти не правиш нищо друго, освен да пазиш тайни. Помниш ли, когато те попитах дали искаш да оглавиш Института? Помниш ли как отказа и ме посъветва да не питам защо?

Даяна въздъхна и прокара пръст по гърба на стола си.

- Гневът ти към мен няма да реши нищо, Джулс.

- Може би си права. Ала това е единственото, което можеше да сториш, което навярно би ми помогнало. А ти не го направи. Така че ще ме извиниш, ако имам чувството, че съм съвсем сам във всичко това. Обичам Тай и вярвай ми, искам той да има онова, за което мечтае. Но да кажем, че му обясня колко суров е Сколомансът, а той въпреки това поиска да отиде? Можеш ли да ми обещаеш, че с него и с Ливи всичко ще бъде наред, когато се разделят, след като през целия си живот не са прекарали и ден далеч един от друг? Можеш ли да ми го гарантираш?

Даяна поклати глава. Изглеждаше победена, ала Джулиън не усещаше нито следа от триумф.

- Бих могла да ти кажа, че в живота няма никакви гаранции, Джулиън Блекторн, но виждам, че не искаш да чуеш нищо, което имам да ти кажа за Тай. Затова ще ти кажа нещо друго. Ти може и да си най-непоколебимият човек, когото познавам. В продължение на пет години успяваш да се справяш с всичко и всички в тази къща по начин, който не вярвах, че е възможен. - Даяна го погледна право в очите. – Ала това не може да продължава до безкрай. То е като разломна линия - рано или късно, ще поддаде под напрежението и тогава какво? Какво ще изгубиш, какво ще изгубим всички ние, когато това се случи?

- Какво е това? - Марк вдигна от пода Господин Лимпет, плюшения лемур на Тави, и го улови предпазливо за единия крак. Беше се настанил на пода в компютърната зала заедно c Ема, Тави и Дру. Дру държеше книга, на име „Танцът на смъртта", и не им обръщаше особено внимание. Тави се опитваше да накара Марк, с влажна коса и бос, да си играе с него.

Кристина все още не се бе върнала, след като бе отишла да смени тренировъчното си облекло. Тай и Ливи пък бяха на бюрото - Тай печаташе, а Ливи се бе настанила до клавиатурата и даваше нареждания и предложения. Оказало се бе, че адреса на Станли Уелс го няма в указателя, и Ема подозираше, че методите, които близнаците използваха, за да го издирят, каквито и да бяха те, надали бяха законни.

- Хайде. - Ема протегна ръка към Марк. - Дай ми Господин Лимпет.

Чувстваше се неспокойна и объркана. Даяна бе сложила край на изпита малко след като Артър си тръгна, и бе повикала Джулиън в кабинета си. От начина, по който той бе метнал нещата си в ъгъла, преди да я последва, Ема се бе досетила, че това не е разговор, който очаква с нетърпение.

Кристина се появи в библиотеката, прокарвайки пръсти през дългата си, мокра черна коса. Марк, който тъкмо подаваше Господин Лимпет на Ема, вдигна поглед... и в стаята се разнесе раздиращ звук. Кракът на лемура се отдели от тялото му и то тупна на земята, а пълнежът му се разпиля наоколо.

Марк каза нещо на някакъв непознат език.

- Ти уби Господин Лимпет - отбеляза Тави.

- Според мен той умря от старост, Тав. - Ема взе плюшеното тяло. - Имаш го от раждането си.

- Или от гангрена - обади се Друзила, вдигайки очи от книгата си. - Може да е било гангрена.

- 0, не! - Очите на Кристина се разшириха. - Почакайте... Ей сега се връщам.

- Недей... - започна Марк, ала Кристина вече бе излязла. -Ама че съм дръвник - печално каза той и разроши косата на Тави. - Съжалявам, малкият.

- Успяхте ли да откриете адреса на Уелс? - попита Джулиън още с влизането си.

Ливи вдигна тържествуващо ръце.

- Да. В Холивуд Хилс е.

- Защо ли не се учудвам - подхвърли Ема. Богатите често живееха в Холивуд Хилс. Самата тя също харесваше този квартал, въпреки че беше толкова скъп. Харесваха й криволичещите улици, водопадите от цветя, които се спускаха по стените и къщите, както и изгледът към обления в електрически светлини град. Нощем въздухът ухаеше на бели цветя - олеандри и орлови нокти, както и на сухо загатване за пустинята на мили от там.

- В Лос Анджелис и околностите му живеят шестнайсет души, на име Станли Уелс. - Тай се обърна към тях на стола си. - Успяхме да съкратим списъка.

- Браво на вас - каза Джулиън.

Тави скочи на крака и се приближи до него.

- Господин Лимпет умря - оповести той и го подръпна за дънките.

Джулс се наведе и го вдигна на ръце.

- Съжалявам, хлапе. - Той опря брадичка в къдриците на Тави. - Ще ти намерим друга играчка.

- Аз съм убиец - унило заяви Марк.

- Не драматизирай - прошепна Ема и го ритна по голия глезен.

Марк я изгледа накриво.

- Елфите винаги драматизират. То ни е в кръвта.

- Обичах Господин Лимпет - заяви Тави. - Той беше добър лемур.

- Има много други добри животни - намеси се Тиберий сериозно; животните бяха една от любимите му теми, заедно с детективите и престъпленията. Тави му се усмихна, личицето му преливаше от доверие и обич. - Лисиците са по-умни от кучетата. Можеш да чуеш рева на лъвовете от четиресет километра разстояние. Пингвините...

- Да не забравяме и мечките. - Кристина се появи на прага, останала без дъх, и подаде плюшено сиво мече на Тави. Той го погледна несигурно. - Беше мое, когато бях малка -обясни тя.

- Как се казва? - попита Тави.

- Осо - отвърна Кристина и сви рамене. - Означава „мечка" на испански. Не бях особено изобретателна.

- Осо. - Тави пое мечето и се усмихна с щърбата си усмивка, а Джулиън погледна Кристина така, сякаш му бе донесла вода в пустинята. Ема неволно си спомни какво бе казала Ливи за Джулс и Кристина в тренировъчната стая и почувства леко, необяснимо жегване в сърцето.

Междувременно Ливи бъбреше, полюшвайки нехайно крака от бюрото:

- Така че всички трябва да отидем. Тай и аз можем да дойдем с колата заедно с Ема и Марк, ти би могъл да отидеш с Кристина, а Даяна ще остане тук...

Джулиън пусна Тави на земята.

- Добър опит. Само че това е работа за двама души. Ема и аз ще отидем и ще проверим дали в къщата има нещо необичайно, това е всичко.

- Ние никога не ходим, когато има нещо забавно - възнегодува Ливи.

- Важно е аз да разгледам къщата - обади се Тай. - Вие ще пропуснете всички съществени неща. Всички улики.

- Благодаря за вота на доверие - сухо отвърна Джулиън. -Вижте, Лив, Тай-Тай, нуждаем се от вас тук. Трябва да прегледате снимките от пещерата. Да видите дали ще успеете да разпознаете езиците и да ги преведете...

- Още превод - каза Ливи. - Звучи вълнуващо.

- Ще бъде забавно - обеща Кристина. - Ще си направим топъл шоколад и ще работим в библиотеката. - Тя се усмихна и Джулиън отново я погледна с благодарност.

- Това е отговорна работа - увери ги Джулиън. - Вие умеете неща, на които ние не сме способни. - Той кимна към компютъра; Ливи се изчерви, Тай изглеждаше доволен.

Но не и Марк.

- Аз също трябва да дойда с вас - каза той. - Елфите искаха да бъда част от разследването. Да ви придружавам.

Джулиън поклати глава.

- Не и тази вечер. Първо трябва да измислим как ще се оправим с това, че не можем да използваме руни върху теб.

- Нямам нужда от тях... - започна Марк.

- Имаш. - В гласа на Джулиън звъннаха стоманени нотки. - Нуждаеш се от руни за магически прах, ако искаш да останеш незабелязан. А и нараняванията ти от снощи все още не са зараснали. Дори и да оздравяваш бързо, видях, че в тренировъчната зала раната ти отново се отвори... течеше ти кръв...

- Моята кръв не те засяга - заяви Марк.

- Напротив. Именно това означава да бъдем семейство.

- Семейство - с горчивина повтори Марк, но после като че ли си даде сметка, че по-малките му братя и сестри също са там и го гледат, безмълвни и неподвижни. Кристина също се беше смълчала, приковала тъмен, разтревожен поглед в Ема.

Марк като че ли преглътна онова, което се канеше да каже.

- Ако исках да ми заповядват, щях да си остана в Лова -заяви вместо това с нисък глас и излезе.

19

Нож пеперуда (или балисонг) - сгъваем нож с двойна дръжка; мизерикорд - дълъг средновековен кинжал. - Б. пр.