Лейди Полунощ

14. Блестящи очи

Докато стоеше в мраморното преддверие, Джулиън рискува да хвърли един последен поглед в огледалото.

Беше накарал Ливи да потърси какво означава „полуофициално" и мрачните му подозрения се бяха потвърдили: означаваше тъмен костюм. Единственият, с който разполагаше, бе черен ретро костюм, който Ема беше изровила от един кош в „Скрити съкровища". Когато го беше видяла, облечен в него, тя бе плеснала с ръце и бе заявила, че прилича на филмова звезда, така че той, естествено, го беше купил.

- Изглеждаш прекрасно, Андрю.

Джулиън се обърна рязко. Беше чичо Артър. Окапаният му сив халат бе препасан хлабаво през кръста над провиснали дънки и скъсана тениска. Набола сива брада покриваше челюстта му.

Джулиън не си направи труда да го поправи. Знаеше колко много прилича на баща си като млад. Може би за Артър бе утеха да си въобразява, че брат му все още е жив. Може би гледката на Джулиън в официално облекло му напомняше за младостта им, когато двамата бяха ходили по партита, преди всичко да се разпадне.

- Здравей, Артър.

Артър кимна решително и сложи длан върху гърдите му.

- Имам среща с Анселм Найтшейд - каза той с дълбок глас.

- Радвам се да го чуя.

И наистина се радваше. Артър и Анселм бяха приятели, свързани от любовта си към Класическия период. Всичко, което ангажираше Артър, беше добре дошло. Той се обърна с почти военна прецизност, прекоси фоайето и излезе през вратата, отвеждаща в светилището. Тя се затвори след него с трясък.

Разнесе се смях и Джулиън се извърна от огледалото тъкмо навреме, за да види как Кристина слиза по стълбите. Мургавата й кожа сияеше на фона на старомодния розов брокат на роклята й. Пищни златни обици се полюшваха от ушите й.

След нея вървеше Ема. Джулиън забеляза мимоходом роклята й - беше с цвят на слонова кост и се рееше около нея като ангелски крила. Изпод ръба й, който се спускаше до глезените, се подаваха връхчетата на бели ботуши - Джулиън знаеше, че в тях бяха втъкнати ножове, чиито дръжки се притискаха до прасците й.

Косата й беше разпусната и падаше по гърба й на вълни с цвят на тъмно злато. В нея имаше раздвиженост и мекота, които Джулиън знаеше, че никога няма да съумее да предаде върху платното. Позлата, може би, ако рисуваше като Климт²³, но дори това би бледнеело в сравнение с оригинала.

Ема стигна до подножието на стълбите и той осъзна, че материята на роклята й бе толкова фина, че можеше да види очертанията на тялото й, загатнати под нея. Пулсът му за-думка от вътрешната страна на ръкавелите; костюмът като че ли го стягаше, кожата му бе гореща и го сърбеше.

Ема му се усмихна. Кафявите й очи бяха очертани със златна линия, от която светлите пръски в ирисите й изпъкваха - онези капчици от мед, които Джулиън бе прекарал цялото си детство, мъчейки се да преброи, да научи наизуст.

- Взех ги - каза тя и за миг Джулиън не разбра за какво му говори. А после си спомни и й протегна китките си.

Ема разтвори пръсти. Златни копчета за ръкавели, инкрустирани с черни камъни, проблясваха върху дланта й. Докосването й беше нежно, когато взе ръцете му в своите, обърна ги и внимателно закопча френските ръкавели на ризата му. Направи го бързо и сръчно, ала Джулиън почувства всяко движение, всяко плъзгане на пръстите й по кожата на китките му като допир на нагорещена тел.

Тя пусна ръцете му и като отстъпи назад, се престори, че го оглежда замислено.

- Е, предполагам, че ставаш - каза.

Изведнъж Кристина ахна. Беше вдигнала очи нагоре, към върха на стълбите, и Джулиън проследи погледа й.

Марк слизаше по стъпалата и Джулиън примига, не вярвайки съвсем на очите си. По-големият му брат като че ли носеше дълго, малко поовехтяло палто от изкуствена кожа... и нищо друго.

Не че той можеше да види всичко. Но виждаше достатъчно, и то му стигаше.

- Марк! Какво си облякъл?

Марк спря по средата на стълбището. Краката му бяха голи, стъпалата му - боси. Джулиън бе деветдесет и девет -процента сигурен, че и останалата част от него е гола под палтото, което бе доста широко. Не бе виждал толкова много от брат си от времето, когато двамата деляха една стая, когато той беше на две годинки.

Марк изглеждаше озадачен.

- Тай и Ливи ми казаха, че това е полуофициално.

В този миг Джулиън чу гръмогласния смях, който се разнесе над тях. Тай и Ливи седяха до парапета на горния етаж и се кискаха.

- А аз ти казах да не им вярваш!

Устните на Ема потръпваха.

- Марк, просто... - Тя вдигна ръка. Кристина го беше зяпнала с пламнали бузи, затулила устата си с ръка. - Върни се горе, става ли? - След това се обърна към Джулиън и понижи глас. - Трябва да му намериш нещо друго, което да облече!

- Хайде бе!

Ема го изгледа свирепо.

- Джулс. Отиди в моята стая. Раклата до леглото - в нея има дрехи на родителите ми. На маншетите има руни, така че ще се наложи да ги откъснем.

- Но това е смокингът на баща ти...

Тя го изгледа косо.

- Не се тревожи за това.

Дванайсет златни пръски в лявото й око, само седем в дясното. Всяка от тях приличаше на мъничка звезда.

- Ей сега се връщам. - Джулиън се затича по стълбите към брат си. Марк се бе качил на площадката на горния етаж с озадачено изражение, протегнал ръце пред себе си, сякаш разглеждаше ръкавите на коженото палто, решил, че именно в тях е проблемът.

Дру, стиснала Тави за ръка, се бе присъединила към близнаците. Те всички се кискаха. При вида на грейналото лице на Тай, когато погледна към Марк, Джулиън усети едновременно топлина и хлад.

Ами ако Марк решеше, че не иска да остане? Ами ако не успееха да открият убиеца и той бъде принуден да се върне при Дивия лов? Ами ако?

- Според теб дали тоалетът ми е прекален, или недостатъчен? - попита Марк, повдигайки вежди.

Ема избухна в смях и се свлече на най-долното стъпало. Миг по-късно Кристина се присъедини към нея. Двете се вкопчиха една в друга, останали без сили от смях.

Джулиън също искаше да се разсмее. Щеше му се да можеше да го направи. Щеше му се да можеше да забрави мрака, който дебнеше в периферното му зрение. Щеше му се да можеше да затвори очи и да падне, забравяйки за миг, че под него няма мрежа, опъната, за да го хване.

- Готов ли си? - попита той през затворената врата на банята. Беше извадил костюма на Джон Карстерс от раклата на Ема и бе завлякъл Марк в стаята си, за да се преоблече. Мисълта за брат му гол, в спалнята на Ема, никак не му харесваше, дори и Ема да не беше там.

Вратата на банята се отвори и Марк пристъпи навън. Смокингът беше черен и семпъл. Изобщо не личеше мястото, от което бяха откъснали ивиците с руни. Елегантните му линии сякаш се издигаха нагоре и караха Марк да изглежда по-висок, по-изискан. За първи път, откакто се бе завърнал, всяка следа от дивото елфическо дете бе изчезнала, като паяжини, които някой бе изчистил. Той изглеждаше като човек. Като някой, който цял живот е бил човек.

- Защо си гризеш ноктите? - попита той.

Джулиън, който дори не си беше дал сметка, че си дъвче палеца [приятната болка на кожа между зъбите му, металическият вкус на кръв в устата му), отпусна ръце в скута си.

- Гаден навик.

- Нещо, което хората правят, когато са нервни - каза Марк. - Дори аз го знам. - Пръстите му се забориха безуспешно с вратовръзката.

Джулиън се изправи и отиде при него, поемайки я от ръцете му. Не си спомняше кой го бе научил как се връзва вратовръзка. Малкълм, помисли си. Почти бе сигурен, че беше Малкълм.

- Но от какво толкова си нервен, малки братко? Не си бил отвлечен от елфите. Прекарал си живота си тук. Не че животът на ловците на сенки не е стресиращ, но защо ти си този, чиито пръсти са окървавени?

Ръцете на Джулиън спряха за миг.

- Не знаеш всичко за мен, Марк. Така както съм готов да се обзаложа, че и аз не знам всичко за теб.

Синьо-златните очи на Марк бяха широко отворени и откровени.

- Попитай ме.

- Предпочитам да го науча, когато му дойде времето. -Джулиън подръпна вратовръзката за последен път и се отдръпна, за да погледне произведението си. Марк изглеждаше така, сякаш бе слязъл от страниците на каталог, рекламиращ смокинги... ако моделите имаха заострени уши.

- Но не и аз. Кажи ми поне едно нещо, което не знам и което те кара да си хапеш пръстите.

Джулиън се обърна към вратата, а после спря с ръка върху бравата.

- Баща ни. Знаеш ли какво се случи с него?

- Беше превърнат в един от Помрачените от Себастиан Моргенстърн - отвърна Марк. - Как бих могъл да забравя?

- А после?

- После? - Марк изглеждаше объркан. - А после той загина в Тъмната война.

- Да, загина - потвърди Джулиън. - Защото аз го убих.

Марк си пое рязко дъх. В звука имаше шок и съжаление.

Джулиън настръхна. Не можеше да понесе да го съжаляват.

- Опитваше да се добере до Тай - каза той. - Направих това, което трябваше.

- Не е бил той - бързо рече Марк.

- Всички това повтарят. - Джулиън все още стоеше обърнат към вратата. Усети леко докосване по рамото и когато се обърна, срещна погледа на Марк.

- Ала не всички видяха как то се случи, Джулиън. Как баща ни бе Превърнат. Аз видях. - Гласът на Марк изведнъж стана гласът на по-големия брат, който бе някога, онзи, който знаеше повече, който бе живял повече. - Светлината в очите му угасна като свещ, погълната от мрака. Той вече беше мъртъв отвътре. Ти просто си погребал тялото.

В очите на Марк имаше тъга и познание, познание за мрачни неща. И неговите ръце бяха изцапани с кръв, помисли си Джулиън и за миг почувства такова облекчение, че товарът, легнал на раменете му, като че ли олекна едва забележимо.

- Благодаря ти за съдействието - заяви Марк официално. - С облеклото ми. Вече няма да се доверявам на близнаците, когато става дума за важни въпроси на човешките традиции.

Джулиън усети как крайчетата на устните му потръпват.

- Мъдро решение.

Марк плъзна поглед по тялото си.

- Имам ли достатъчно приличен вид?

- Приличаш на Джеймс Бонд.

Марк се усмихна и Джулиън усети моментен прилив на нелепо удовлетворение, че брат му бе разбрал думите му, че бе доволен.

Поеха обратно към преддверието в мълчание, което бе прорязано от пронизителни звуци, когато стигнаха до площадката на стълбището. Двамата се заковаха на място.

- Зрението ти разкрива ли ти същото, което и моето, братко? - попита Марк.

- Ако това означаваше дали виждам същото, което и ти...? - предположи Джулиън. - Отговорът е „да", ако имаш предвид, че фоайето е пълно с цял куп чихуахуа.

- Не само чихуахуа - обади се Тай, който седеше на най-горното стъпало и се наслаждаваше на случващото се. - Цял куп малки кученца от различни породи.

Джулиън изсумтя. Фоайето действително бе пълно с малки кученца. Те джафкаха и тичаха напред-назад.

- Не се безпокой за кучетата - каза той. - Найтшейд обича да ги затваря в преддверието, когато идва при чичо Артър.

- Найтшейд? - веждите на Марк подскочиха. - Анселм Найтшейд? Онзи, който оглавява клана на лосанджелиските вампири?

- Аха - отвърна Джулиън. - Понякога се отбива на гости. Двамата с Артър се разбират учудващо добре.

- А кучетата...?

- Обича кучета - обясни Тай.

Едно чихуахуа беше заспало до входната врата, вирнало и четирите си лапи във въздуха.

- Онова куче изглежда мъртво.

- Не е мъртво. Почива си. - Тай изглеждаше развеселен.

Джулиън разроши косата му и Тай подложи глава под ръката му, като котка.

- Къде са Ема и Кристина?

- Отидоха да докарат колата - отвърна Тай. - А Ливи се прибра в стаята си. Защо не мога да дойда с вас?

- Ако сме прекалено много, ще изглежда подозрително -обясни Джулиън. - Ще трябва да останеш тук и да пазиш Института.

Без да изглежда особено убеден, Тай ги проследи намръщено, докато те излизаха забързано през входната врата. Колата беше спряла пред Института, двигателят работеше.

Ема отвори вратата откъм мястото до шофьора и подсвирна.

- Марк. Изглеждаш невероятно.

Марк се погледна изненадано. Прилив на неприятна топлина опари китките на Джулиън. Кристина беше на задната седалка и също гледаше към Марк с изражение, което Джулиън не можеше да разчете.

Ема потупа мястото до себе си. В сумрака на колата тя бе просто сянка - бяла рокля и златна коса, като избеляла илюстрация в детска книжка с картинки.

- Скачай вътре, Джулс. Ти си мой... моят навигатор.

„Ти си мой." Джулиън се плъзна на седалката до нея.

- Тук завий надясно - каза Джулс и се наведе покрай Ема, за да посочи.

- Човек би предположил, че Институтът ще е в състояние да си позволи да инсталира надежден GPS в тъпата кола -измърмори Ема. Беше се опитала да въведе адреса, когато се качиха в тойотата, но GPS-ът бе отказал да се включи. Веднъж седмици наред беше говорил със силен немски акцент. Джулиън бе решил, че е обладан от духове.

Кристина смотолеви нещо и утихна. В огледалото за обратно виждане, Ема зърна, че тя се бе отдръпнала съвсем лекичко от Марк; беше толкова незабележимо, че никой, който не я познаваше, не би го усетил. Марк като че ли също не го бе забелязал. Той се взираше през отворения прозорец с разрошена руса коса и си тананикаше не особено мелодично.

- Намали малко, състезателке - каза Джулиън, когато някой зад Ема изсвири с клаксон.

- Закъсняваме - отвърна тя. - Представлението започва след десет минути. Ако някои хора не бяха решили, че „полуофициален" означава „полугол".

- Защо ме наричаш „някои хора"? - попита Марк. - Аз съм само един човек.

- Странно - подхвърли Джулиън и отново се обърна, за да погледне напред. - На тази улица няма никого.

- Има къщи - изтъкна Кристина.

- Които до една са тъмни. - Погледът на Джулиън обходи улицата. - Не мислите ли, че е малко раничко всички да са си легнали? - Той посочи. - Ето го и театъра.

Имаше право. На известно разстояние пред тях Ема видя светлини, ярък неон и електричество, знак във формата на стрела: ТЕАТЪР „ПОЛУНОЩ". Холивуд Хилс блещукаше в далечината, сякаш поръсен със звезден прах. Всичко друго тънеше в мрак, включително и уличните лампи.

Колкото повече наближаваха театъра, толкова повече паркирани коли имаше от двете страни на улицата. Скъпи коли - БМВ-та, поршета, италиански спортни автомобили, чиито имена Ема все не успяваше да запомни. Намери едно свободно място срещу театъра и угаси двигателя.

- Готови ли сме? - Тя се обърна към задната седалка. Кристина й намигна, а Марк кимна. - Да вървим тогава.

Джулиън вече беше слязъл и отваряше багажника. Порови из купчината оръжия и стилита и протегна чифт тънки ножове за хвърляне на Кристина.

- Искаш ли ги?

Кристина свали презрамката на роклята си. Към сутиена си беше закачила един от своите ножове пеперуда, върху чиято дръжка проблясваше гравирана роза.

- Дойдох подготвена.

- За разлика от мен. - Марк взе двете ками и разкопча сакото си, за да ги втъкне в колана. След това вдигна ръка към гърлото си и докосна върха на стрела, който висеше около врата му.

Джулиън го гледаше безмълвен. Синьо-зелените му очи бяха тъмни, несигурни. По лицето му Ема разбра точно какво става в него: не беше сигурен дали брат му е готов да отиде там, където може би го грозеше опасност, и това не му харесваше, ала не виждаше друг начин.

- Добре - заяви той. - Оръжията да бъдат скрити, всички руни, които бихте искали да си добавите сега, нека бъдат на места, където никой няма да ги види. Постоянните руни, уверете се, че са покрити. Не можем да рискуваме да се озовем в ситуация, където бихме могли да бъдем разпознати от всеки, надарен със Зрението.

Ема кимна. В Института бяха сложили грим за прикриване върху парабатайската й руна и онази с отвореното око. Дори бе направила, каквото можа, за да скрие малките белези, които оставаха там, където някога бе имало руни.

Някои руни бяха постоянни, други - временни. Руната с отвореното око, която позволяваше на погледа да проникне през магически прах, беше постоянна, също като брачната и парабатайската руна. Временните руни изчезваха постепенно, когато силата им бъдеше изразходена - целителните иратцета например изчезваха с различна скорост, в зависимост от това, колко сериозно бе нараняването. Една руна за сигурна стъпка бе в състояние да издържи през изкачването на цяла планина. За възможно най-добри резултати в битка руните трябваше да са възможно най-скорошни.

Джулиън нави ръкава си и протегна ръка към Ема.

- Ще ми окажеш ли честта?

Ема извади едно етили от багажника и го прокара по голата му кожа. Сигурен удар, бързина и смелост. Когато приключи, повдигна косата си и се обърна, предлагайки му голия си гръб.

- Ако ги нарисуваш между лопатките на раменете, косата ми би трябвало да ги скрие.

Джулиън не отговори. Ема усети как се поколеба, а после ръката му я докосна невероятно леко по гърба, за да я задържи неподвижна. Дишането му беше учестено. „Нерви" -помисли си тя. Предстоеше им да се озоват в странна ситуация, а и се тревожеше за Марк.

Джулиън започна следващата руна и Ема почувства леко жилване, докато стилито се движеше. Тя се намръщи. Обикновено, въпреки че руните можеха да болят или парят, получените от твоя парабатай не боляха. Всъщност усещането бе едва ли не приятно - като да те обвият в закрилата на приятелство, усещането, че някой е запечатал своята отдаденост върху кожата ти.

Странно бе, че този път болеше.

Джулиън приключи и отстъпи назад. Ема остави косата й да се посипе по гърба и като се обърна, нарисува набързо една руна за пъргавост върху рамото на Кристина, под презрамката на роклята й. След това погледна към Марк.

Той поклати глава, както правеше всеки път когато му предложеха руна.

- Никакви руни.

- Всичко е наред - каза Джулиън, преди някой друг да е успял да проговори. - Той няма Знаци по себе си, освен руната с отвореното око, а тя е скрита с грим. Има нормален вид.

- Сравнително нормален - поправи го Ема. - Ушите и очите му...

Кристина пристъпи към Марк и разроши косата му, така че къдриците му се разпиляха и закриха заострените му уши.

- Не можем да направим нищо за очите му, но...

- При мунданите също се среща хетерохромия - заяви Джулс. - Най-важното, Марк, е да се опиташ да се държиш нормално.

Марк изглеждаше засегнат.

- Не го ли правя винаги?

Никой не му отговори, дори Кристина. След като напъха две ками в раменния калъф под ризата си, Джулиън затвори багажника на колата и те пресякоха улицата.

Вратите на театъра бяха отворени и върху потъналия в мрак тротоар струеше светлина. Ема чуваше смях и музика и долавяше смесицата от парфюми, вино, пушек.

На вратата млада жена в лъскава червена рокля прибираше билетите и слагаше печати върху ръцете на посетителите. Косата й беше оформена на големи букли в стила на 40-те години, устните й бяха кървавочервени. Носеше дълги до лактите сатенени ръкавици с цвят на слонова кост.

Ема я позна на мига. Беше я виждала на Пазара на сенките да намига на Джони Рук.

- Виждала съм я и преди - прошепна тя на Джулс. - Пазара на сенките.

Той кимна и я улови за ръка. Ема трепна, както заради неочакваната топлина около дланта й, така и от изненада.

Погледна го и видя изражението върху лицето му, докато се усмихваше на познатото й момиче с билетите. Мъничко отегчено, мъничко арогантно и страшно самонадеяно. Някой, който изобщо не се безпокоеше дали ще го пуснат да влезе. Играеше роля и да улови ръката й, бе част от нея, нищо повече.

Той протегна билета им.

- Господин Смит плюс трима гости.

Зад тях настъпи някакво оживление, когато Марк отвори уста, несъмнено, за да попита кой е този господин Смит, а Кристина го настъпи по крака.

Момичето на вратата се усмихна, червените му устни се извиха в дъга и то бавно скъса билета надве. Ако беше разпознала Ема, с нищо не го показа.

- Господин Смит. Протегнете ръка.

Джулиън й подаде свободната си ръка и тя щампова причудлив малък символ с червено-черно мастило - линии вода под пламък.

- Представлението закъснява малко тази вечер. Ще откриете реда и местата си върху билета. Моля ви, не сядайте на нечие чуждо място. - Погледът й се отправи към Марк, пронизващ, настоятелен, преценяващ. - И добре дошли. Вярвам, ще откриете, че Последователите са много... симпатична група.

Марк изглеждаше озадачен.

С печати върху ръцете и скъсан билет, четиримата прекрачиха в театъра. В мига, в който пристъпиха прага, музиката се издигна до оглушителни нива - беше онзи тип джазов бигбенд, който баща й обожаваше. „Само защото свиря иа цигулка, не означава, че не обичам да танцувам", спомняше си го да казва Ема, докато въртеше майка й в ритъма на импровизиран фокстрот в кухнята.

Джулиън се обърна към нея.

- Какво има? - попита нежно.

На Ема й се прииска да не бе в състояние да долавя настроенията й толкова съвършено. Тя извърна глава, за да прикрие изражението си. Марк и Кристина бяха зад тях и се оглеждаха наоколо. На един павилион наблизо се продаваха пуканки и десерти. Над него висеше знак с надпис

който сочеше наляво. Хора в елегантно облекло отиваха развълнувано натам.

- Нищо. Да вървим - каза Ема и подръпна Джулиън за ръката. - Да последваме тълпата.

- И то каква тълпа - измърмори той. Не грешеше. Ема не помнеше някога да бе виждала толкова много издокарани хора на едно място. - Сякаш сме попаднали във филм ноар.

Навсякъде беше пълно с красиви хора, онази холивудска красота, която Ема бе свикнала да вижда навсякъде из Лос Анджелис: хора, които имаха достъп до фитнес салони и солариуми, скъпи фризьори и най-добрите тоалети. Тук те приличаха на статисти във филм от 50-те години. Копринени рокли и чорапи с ръб, меки мъжки шапки, тесни вратовръзки и заострени ревери. Очевидно костюмът на Джулиън се бе оказал невероятно далновиден избор.

Залата беше елегантна, с таван от щампована мед, сводести прозорци и затворени врати с надпис

На пода беше постлан килим за танци и няколко двойки се въртяха под музиката на група, която свиреше върху издигнат подиум в дъното на помещението. Благодарение на наученото от баща си Ема разпозна звуците на тромбони и тромпети, барабани и контрабас и (не че за него се нуждаеше от специални познания) пиано. Имаше и кларинетист, който откъсна устни от инструмента достатъчно дълго, за да се усмихне широко на Ема, когато тя прекрачи прага. Имаше червеникавокафяви къдрици и в очите му се четеше нещо особено.

- Елф - каза Марк с внезапно напрегнат глас. - Поне отчасти.

0! Ема отново се огледа наоколо, плъзвайки очи по танцьорите. Беше ги взела за най-обикновени мундани, но когато се вгледа по-внимателно в множеството, зърна заострено ухо тук, оранжеви очи или пръсти с птичи нокти там.

К-А-К-В-0 И-М-А?, написа Джулс на гърба й; Ема усети топлината на пръстите му през тънката материя на роклята си.

- У всички има по нещо - отвърна тя и си спомни табелата на Пазара на сенките. „ОТЧАСТИ СВРЪХЕСТЕСТВЕН? НЕ СИ САМ." - Добре, че прикрихме руните си. Те всички са надарени със Зрението, всички притежават някаква магия.

- Музикантите са наполовина елфи - каза Марк, - което никак не е учудващо. Няма друго, което те да ценят повече от музиката. Ала тук има и такива, чиято кръв е смесена с тази на русалки и върколаци.

- Хайде, новобранци! - провикна се кларинетистът и внезапно четиримата ловци на сенки се оказаха облени от светлината на прожектор. - Развихрете се!

Ема го погледна неразбиращо и когато той размърда вежди, тя разбва защо очите му й се бяха сторили особени. Бяха като на коза, с правоъгълни черни зеници.

- Танцувайте! - извика той и всички в стаята нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.

Движещият се ярък лъч на прожектора превръщаше лицето на Джулиън в бяло петно, когато той посегна към Кристина и я издърпа сред тълпата. Сърцето на Ема натежа.

Тя потисна надигналото се в гърдите й чувство, обърна се към Марк и му протегна ръце.

- Ще танцуваме ли?

- Не умея да танцувам. - В изражението му имаше нещо, смесица от объркване и притеснение, от което Ема усети как я пронизва състрадание. Макар и несигурно, той пое ръцете й. - Елфическите танци не са... такива.

Ема го притегли към множеството. Пръстите му в нейните бяха тънки и студени, много различни от топлия допир на Джулс.

- Не се тревожи, аз ще водя.

Те се смесиха с танцуващите. Ема го направляваше, опитвайки се да си спомни видяното във филмите, в които танцуваха по този начин. Въпреки обещанието си да води, тя се зачуди дали не би било по-добре да остави Марк да поеме контрола. Той притежаваше невероятно изящество, докато благодарение на годините, посветени на тренировки, тя предпочиташе да раздава удари и ритници пред това, да се върти и да пристъпва грациозно.

Погледът й попадна върху момиче с къса яркозелена коса.

- Можеш ли да различиш кой какъв е? - попита тя Марк.

Той примига и бледите му ресници разпръснаха светлината.

- Отчасти дриада. Горска фея. Вероятно не наполовина. Кръвта на феите може да се прояви дори след поколения. Повечето от хората, надарени със Зрението, имат феи много назад в рода си.

- Ами музикантите?

Марк, който инстинктивно бе започнал да води, я завъртя натам. В музиката имаше нещо безнадеждно, помисли си Ема, сякаш долиташе от далечно, високо място.

- Кларинетистът е отчасти сатир. Контрабасистът с бледосинята кожа има кръв на русалка. Майката на Кийрън била никси, водна фея и...

Марк не довърши. Ема виждаше Джулс и Кристина, чиято яркорозова дреха контрастираше рязко с черния му костюм. Той я завъртя и Ема ухапа устната си от вътрешната страна.

- Кийрън? Елфическият принц, който дойде заедно с теб в Института?

Под движещите се лъчи Марк сякаш бе изтъкан от остри кости и светлина. Въздухът ухаеше на тамян, като евтините пръчици, които горяха със сладникава миризма по крайбрежните алеи във „Венис"²⁴.

- Бяхме приятели в Дивия лов.

- Е, би могъл и да не се държи като такъв задник с теб -промърмори Ема.

- Всъщност не мисля, че би могъл. - Марк се усмихна и Ема видя човешката му кръв, примесена с елфическата. От опит знаеше, че елфите никога не се усмихват толкова открито.

Тя направи физиономия.

- Имаше ли нещо в Лова, което да не беше ужасно? Беше ли поне нещо от него, и аз не знам, забавно?

- Това-онова. - Марк се засмя и я завъртя. Ето че елфическата му необузданост отново се проявяваше. Ема направи крачка назад и забави ритъма.

- Например?

Той отново я завъртя.

- Не ми е разрешено да говоря за това. То е геш.

Ема изпусна дъха си.

- Какво означава това? Че ако ми кажеш, ще трябва да ме убиеш?

- Защо да те убивам? - Марк искрено недоумяваше.

Ема отметна глава назад и се усмихна. Понякога да говори с него бе като да говори с Тай. Неведнъж й се случваше да подхвърли шега, която според нея бе напълно очевидна, само за да осъзнае, че е очевидна единствено ако си наясно с неуловимите норми на общуването. Нямаше представа как самата тя ги беше усвоила, ала знаеше, че го е направила, докато Тай все още се затрудняваше с тях, както, поне така изглеждаше, и Марк.

Да се опиташ да погледнеш света през очите на Тай, казал бе Джулиън веднъж, бе като да надзърнеш в калейдоскоп, да го разклатиш и отново да погледнеш в него. Виждаш съвсем същите проблясващи кристали, само че приели различна форма.

- Дивият лов беше свобода - каза Марк. - А свободата е необходимост.

В очите на Марк Ема виждаше необятността на звездите и върховете на дърветата, суровото сияние на ледници, проблясващите куполи на покрива на света.

Мислите й се върнаха към нощта, в която се бяха понесли над океана на неговия мотоциклет. Към свободата от това, да бъде необуздана, неспирана от нищо. Към мъчителния копнеж, който усещаше понякога, да не бъде свързана с нещо, да не отговаря за нищо, да не бъде спирана от нищо.

- Марк... - започна тя.

Внезапно изражението му се промени; гледаше към нещо покрай нея, ръцете му се напрегнаха. Ема проследи погледа му, ала видя единствено гардеробната. Отегчено на вид момиче седеше на плота и пушеше цигара в сребърно цигаре.

- Марк? - Ема отново се обърна към него, но той вече се отдалечаваше. Прескочи плота на гардеробната (за огромно удоволствие на момичето) и изчезна. Ема тъкмо се канеше да го последва, когато Кристина и Джулиън изникнаха пред очите й и го скриха от погледа й.

- Марк хукна нанякъде - оповести тя.

- Е, да, той все още не се е научил да играе в екип - отбеляза Джулиън. Беше поразрошен от танца, бузите му бяха зачервени. И последното косъмче върху главата на Кристина си беше на мястото. - Ще отида да го потърся, а вие може да потанцувате...

- Ще позволите ли? - Пред тях изникна висок млад мъж. Изглеждаше на около двайсет и пет години, издокаран в костюм на тънко райе и мека шапка от същия плат. Имаше платиненоруса коса и скъпи на вид обувки с червени подметки, които сякаш хвърляха искри, когато вървеше. Безвкусен пръстен с розов камък проблясваше върху средния му пръст. Погледът му беше прикован в Кристина. - Искате ли да танцуваме?

- Извинете ни - каза Джулиън спокойно и учтиво и посегна да сложи ръка върху тази на Кристина, - с приятелката ми...

Дружелюбното изражение на непознатия се промени... почти незабележимо, но то не убягна от вниманието на Ема. Напрегнатост зад очите му, която накара Джулиън да млъкне.

- А ако вие нямате нищо против, в случай че сте пропуснали да забележите, аз съм Син. - Той потупа джоба си, където бе сгъната покана като онази, която бяха открили в чантата на Ава, само че неговата беше бледосиня. Той направи физиономия при вида на озадачените им изражения. - Новаци -измърмори и в тъмните му очи проблесна нещо неприятно, почти презрително.

- Но разбира се. - Кристина хвърли бърз поглед на Джулиън и Ема и отново се обърна към непознатия с усмивка. -Извиняваме се за недоразумението.

Изражението на Джулиън бе мрачно, докато Кристина се отправяше към дансинга заедно с мъжа, който току-що се бе нарекъл Син. Ема го разбираше, но се успокояваше с мисълта, че ако непознатият опита нещо, Кристина щеше да го накълца със своя нож пеперуда.

- Май ще е най-добре и ние да танцуваме - каза Джулиън. - Това като че ли е единственият начин да останем незабелязани.

„Вече бяхме забелязани" помисли си Ема и действително беше така. Въпреки че никой не беше поставил присъствието им под въпрос, мнозина от танцуващите им хвърляха коси погледи. Доста от Последователите изглеждаха досущ като обикновени хора (Ема всъщност нямаше представа какво бе отношението им към мунданите), но като новодошли, те несъмнено бяха обект на внимание. Поведението на кларинетиста несъмнено го доказваше.

Тя улови ръката на Джулиън и двамата си проправиха път към другия край на стаята, където сенките бяха най-гъсти.

- Отчасти феи, ифрити, върколаци - промърмори Ема и хвана и другата ръка на Джулиън, така че двамата застанаха лице в лице. Той изглеждаше още по-разрошен отпреди, бузите му горяха. Не че Ема можеше да го вини, че е разтревожен. На повечето места, ако бъдеха открити, руните им не биха означавали нищо. Това множество обаче, подозираше тя, беше различно. - Защо са се събрали тук?

- Не е лесно да притежаваш Зрението, ако не познаваш и други като теб - отвърна Джулиън тихо. - Виждаш неща, които никой друг не вижда. Не можеш да говориш за това, защото никой не би могъл да те разбере. Трябва да пазиш тайни, а тайните... те разкъсват отвътре. Раздират те. Правят те уязвим.

Ниският тембър на гласа му прониза Ема до мозъка на костите. В него имаше нещо, което я плашеше. Нещо, което й напомняше за ледниците в очите на Марк, далечни и самотни.

- Джулс - каза тя.

Измърморвайки нещо като „забрави", той я завъртя, а после отново я притегли към себе си. Дългогодишните съвместни тренировки ги бяха превърнали в почти съвършени партньори за танц, осъзна Ема с изненада. Можеха да предугадят движенията на другия, телата им си пасваха съвършено. В състояние бе да отгатне накъде ще пристъпи Джулиън по ритъма на дишането и лекото стисване на пръстите му.

Тъмните къдрици на Джулиън бяха разчорлени, а когато той я притегли към себе си, Ема вдъхна уханието на карамфил на одеколона му и едва доловимия дъх на бои под него.

Песента свърши. Ема погледна към музикантите и видя, че кларинетистът ги наблюдава. Неочаквано той й намигна, а после групата подхвана нова мелодия, по-бавна и нежна. Двойките се раздвижиха едновременно, като намагнетизирани - ръце се обвиха около шии, длани се отпуснаха върху хълбоци, глави се склониха една към друга.

Джулиън се беше вкаменил. Ема, чиито ръце все още бяха в неговите, не помръдваше, нито дишаше.

Мигът се проточи до безкрай. Очите на Джулиън потърсиха нейните и каквото и да откриха в тях, то явно му помогна да вземе решение. Ръцете му се обвиха около нея и я притеглиха по-близо. Брадичката й се чукна неловко в рамото му. Това бе първото неловко нещо, което бяха направили заедно.

Ема почувства как той си поема дъх на пресекулки, усети го с тялото си. Ръцете му почиваха под лопатките й, топли, с разперени пръсти. Тя обърна глава и ето че чу ударите на сърцето му, забързани, яростни, усети коравината на гърдите му.

Вдигна ръце и ги обви около врата му. Между тях имаше достатъчно разлика в ръста, че когато сключи пръсти, те се заровиха в косата на тила му.

По тялото й пробяга тръпка. И преди бе докосвала косата на Джулиън, ала тя бе толкова мека там, в онова уязвимо местенце, скрито от падащите къдрици. Кожата му също бе мека. Инстинктивно тя я помилва с пръсти и усети едновременно най-горната извивка на гръбнака му и рязкото му поемане на дъх.

Вдигна поглед към него. Лицето му беше бледо, очите -сведени надолу, тъмните му ресници засенчваха скулите му. Беше прехапал долната си устна, както правеше, когато беше нервен. Ема виждаше вдлъбнатините, които зъбите му бяха оставили върху нежната кожа.

Ако го целунеше, дали щеше да има вкус на кръв, или на карамфил, или пък на смесица от двете? Сладко и ароматно? Горчиво и горещо?

Заповяда си да пропъди тази мисъл. Той бе нейният парабатай. Не можеше да го целуне. Той...

Лявата му ръка се плъзна надолу по гърба й и се спря върху хълбока й. По тялото й сякаш пробяга електричество. Чувала бе за пеперуди в стомаха и знаеше какво означава -онова пърхащо, неспокойно усещане дълбоко в теб. Само че тя го усещаше навсякъде. Пеперуди пърхаха под кожата й и изпращаха тръпки по цялото й тяло. Пръстът й написа въпрос върху китката му:

Д-Ж-У-Л-И-Ъ-Н, К-А-К-В-0 П-Р-А-В-И-Ш?

Ала той като че ли не забеляза. За първи път не чуваше тайния им език. Тя спря и вдигна поглед към него. Когато срещнаха нейните, очите му гледаха унесени. Пръстите на дясната му ръка бяха вплетени в косата й. Ема имаше чувството, че всеки косъм е оголена жица, свързана с нервните й окончания.

- Когато слезе по стълбите тази вечер - каза той, а гласът му беше нисък и дрезгав, - си мислех как бих те нарисувал. Как бих нарисувал косата ти. Че би трябвало да използвам титаниево бяло, за да уловя цвета й, начина, по който улавя светлината и почти сияе. Само че няма да се получи, нали? Защото тя не е само с един цвят, твоята коса. Не е само злато. Тя е кехлибар и охра, и карамел, и пшеница, и мед.

Нормалната Ема би се пошегувала. Описваш ме, сякаш съм зърнена закуска. Нормалната Ема и Нормалният Джулиън биха се разсмели. Ала това не беше Нормалният Джулиън; това бе един Джулиън, когото тя никога не беше виждала, един Джулиън, чието изражение бе оголено до изящните кости на лицето му. Обзе я отчаян копнеж, потъна в начина, по който изглеждаха очите му, като бледи пламъци, в извивките на скулите и челюстта му, в неочакваната мекота на устата му.

- Но ти никога не ме рисуваш - прошепна тя.

Джулиън не отговори. Изглеждаше изтерзан. Пулсът му туптеше тройно учестен. Виждаше го в гърлото му. Ръцете му бяха приковани в нея и Ема усещаше, че иска да я задържи където беше, да не й позволи да дойде дори на сантиметър по-близо. Разстоянието между тях беше нагорещено, наелектризирано. Пръстите му се извиха около хълбока й. Другата му ръка се спусна по гърба й, бавно, плъзгайки се покрай косата й, докато не откри голата кожа, където деколтето на роклята й тръгваше надолу.

Очите му се затвориха.

Вече не танцуваха. Стояха неподвижни; Ема почти не дишаше, ръцете на Джулиън се движеха по нея. Беше я докосвал безброй пъти преди: докато тренираха, докато се биеха, докато лекуваха раните си.

Никога не я бе докосвал по този начин.

Приличаше на омагьосан. Някой, който знаеше, че е омагьосан, и се съпротивляваше с всеки нерв от тялото си, а перкусията на една ужасяваща вътрешна борба туптеше във вените му. Ема усещаше пулса му в ръцете, които почиваха върху голата кожа на гърба й.

Пристъпи към него, почти незабележимо, само няколко сантиметра. Той ахна. Гърдите му се повдигнаха и се докоснаха до връхчетата на нейните през тънката материя на роклята й. Усещането я разтърси като електричество. Не бе в състояние да мисли.

- Ема - каза той задавено. Пръстите му се свиха рязко, сякаш го бяха пронизали. Притегляше я към себе си. Тялото й се блъсна в неговото. Тълпата се превърна в неясно петно от светлина и цвят около тях. Главата му се наведе към нейната. Дъхът им се сля.

Отекна звън на цимбали: разтърсващ, оглушителен. Те отскочиха един от друг в същия миг, в който вратите на театъра се отвориха и стаята бе обляна от ярка светлина. Музиката спря.

Високоговорител изпращя и се събуди за живот.

- Умолява се публиката да заеме местата си в театъра -обяви зноен женски глас. - Представлението на Лотарията ще започне.

Кристина се бе откъснала от мъжа с костюма на райета и се приближаваше към тях със зачервено лице. Сърцето на Ема думкаше яростно. Осмели се да хвърли поглед към Джулиън - за един мимолетен миг той изглеждаше като човек, който се бе препъвал из пустинята под жарките лъчи на слънцето, а когато най-сетне бе зърнал вода да блещука в далечината, тя се бе оказала просто мираж.

- Все още никаква следа от Марк? - побърза да попита Ема, когато Кристина се присъедини към тях. Не че имаше причина Кристина да знае къде се беше дянал Марк; Ема просто не искаше тя да погледне Джулиън, не и когато той изглеждаше така.

Кристина поклати глава.

- Ами тогава ще е най-добре да влизаме - заяви Джулиън. Гласът му бе съвсем нормален, а изражението спокойно. -Марк ще ни намери.

Ема не можа да се сдържи и го погледна изненадано. Открай време знаеше, че Джулиън е добър актьор (ловците на сенки бяха принудени да лъжат и да играят роли през цялото време], но този път изглеждаше така, сякаш си бе въобразила изражението, което бе зърнала върху лицето му само преди миг. Сякаш си бе въобразила последните десет минути.

Сякаш нищо от това не се бе случило.

23

Известен австрийски художник от края на деветнайсети и началото на двайсети век. - Б. пр.

24

Квартал в Лос Анджелис. - Б. пр.