Лейди Полунощ

24. Наречена Анабел Ли

-Не разбирам - повтори Дру. - Какво става?

Ливи притегли по-малката си сестра към себе си и обви ръце около нея. Двете имаха горе-долу един и същи ръст - никой не би се досетил, че Ливи е по-голямата от двете, ако не знаеше - ала въпреки това Дру се вкопчи с благодарност в нея.

Диего и Кристина стояха безмълвни. Седнал в стола си, Тай беше извадил една от играчките от джоба си и разтрепераните му ръце я сплитаха и разплитаха яростно. Главата му беше наведена, косата му беше паднала пред лицето.

Джулиън... Джулиън изглеждаше така, сякаш целият му свят беше рухнал.

- Но защо? - прошепна Дру. - Защо му е на Малкълм да отвлича Тави? И защо всички сте толкова разстроени?

- Дру, Малкълм е този, когото издирвахме - обясни Ема задавено. - Той е Пазителят. Той е убиецът. А сега Тави е при него...

- За кръв на Блекторн - добави Джулиън. - Последното жертвоприношение.

Дру се отпусна, ридаейки, върху рамото на сестра си. Марк целият трепереше... неочаквано Кристина се отдръпна от Диего и като се приближи до него, взе ръката му в своята. Ема стисна ръба на масата. Вече не усещаше болката в гърба си. Не усещаше нищо.

Единственото, което виждаше, бе Тави, мъничкият Тави, най-малкият Блекторн. Тави, който сънуваше кошмари, Тави в ръцете й, докато тя го носеше през опустошения от война Институт преди пет години. Тави, изпоцапан с бои в студиото на Джулиън. Тави, който единствен от тях имаше кожа, която не бе в състояние да понесе нито една руна. Тави, който не би разбрал какво се случва с него, нито пък защо.

- Чакайте - повика ги Дру. - Малкълм ми даде бележка. Каза, че е за теб, Джулс. - Тя се отдръпна от Ливи и извади сгънат лист хартия от джоба си. - Каза да не го чета, защото било лично.

Ливи, която бе отишла при Тай, издаде отвратен звук. Джулиън беше пребледнял като платно, очите му пламтяха.

- Лично? Иска да уважаваме неговите тайни? - Грабна листа от ръката на Дру и почти го разкъса, докато го отваряше. Ема зърна големи напечатани букви. Лицето на Джулиън придоби объркано изражение.

- Какво пише, Джулс? - попита Марк.

Джулиън прочете думите на глас:

Стаята избухна.

Черна мълния изригна от писмото в ръката на Джулиън и се стрелна към покрива, разбивайки прозореца на тавана със силата на топуз.

Парчета мазилка и стъкло се посипаха като дъжд и Ема закри главата си с ръце. Тай, който се намираше точно под дупката на покрива, се хвърли към сестра си и като я събори на земята, я закри с тялото си. Стаята се разлюля; една полица се разклати и политна към Диего. Кристина се откъсна от Марк и я блъсна настрани; полицата се разби на земята, минавайки на сантиметри от Диего. Дру изпищя и Джулиън я притегли към себе си, гушвайки я под мишницата си.

Черната светлина все така грееше право нагоре. Със свободната си ръка Джулиън хвърли бележката на пода и я настъпи с подметката на ботуша си.

Хартията начаса се превърна в прах, а черната светлина угасна.

Възцари се тишина. Ливи се измъкна изпод близнака си и се изправи, протягайки му ръка, за да стане. Изглеждаше учудена и разтревожена.

- Тай, не беше нужно да го правиш.

- Нали искаше някой, който да те закриля от опасности. Така каза.

- Знам - отвърна Ливи. - Но...

Тай се изправи... и извика. Назъбено парче стъкло стърчеше от задната част на прасеца му. Платът около раната вече бе пропит с кръв.

Тай се наведе и преди някой да успее да помръдне, издърпа стъклото от крака си. Пусна го на пода и то се пръсна на прозрачни, изцапани с кръв парчета.

- Тай! - Джулиън тръгна към него, ала Тай поклати глава, докато се свличаше в един стол с разкривено от болка лице. Около гуменката му бе започнала да се образува локвичка кръв.

- Нека Ливи го направи - каза той. - Така ще бъде по-добре...

Ливи вече се бе спуснала към него със стили в ръка. Късче стъкло беше порязало лявата й буза и кръвта изпъкваше върху бледата й кожа. Тя я избърса с ръка, докато довършваше целителната руна.

- Дай да видя. - Джулиън коленичи до брат си, а Ливи бавно вдигна крачола му. Раната минаваше хоризонтално през прасеца на Тай, червена, ала вече затворена, сякаш бе зашита. Въпреки това целият крак под нея бе облян в кръв.

- Още едно иратце би трябвало да оправи нещата - обади се Диего. - И руна за кръвопреливане.

Джулиън стисна зъби. Досега той не се дразнеше от Диего така, както Марк, ала Ема видя, че в този миг едва се сдържа.

- Да - отвърна. - Знаем. Благодаря, Диего.

Тай вдигна очи към брат си.

- Не знам какво стана. - Изглеждаше замаян. - Не го очаквах... би трябвало да го очаквам.

- Тай, никой не би могъл да очаква нещо такова - каза Ема. - Така де, Джулиън изрече някакви думи и бум... привличащ лъч от ада.

- Някой друг ранен ли е? - Джулиън беше разкъсал крачола на Тай и Ливи, пребледняла като платно, рисуваше целителна руна и руна за кръвопреливане на своя близнак. Джулиън се огледа наоколо и Ема го видя как прави списък на семейството си наум: Марк е добре, Ливи е добре, Дру е добре... Ема видя и мига, в който той стигна до мястото, където би трябвало да бъде Тави, и пребледня. Челюстта му се напрегна. - Малкълм трябва да е омагьосал бележката, за да изпрати сигнала веднага щом я прочетем.

- А то наистина беше сигнал. - Лицето на Марк изглеждаше разтревожено. - И преди съм го усещал, в Двора на тъмните феи, когато се подготвят черни магии. Това беше тъмна магия.

- Трябва да отидем право в Клейва. - И последната капка кръв се беше отцедила от лицето на Джулиън. - Тайните нямат значение, наказанията нямат значение, не и когато животът на Тави е в опасност. Ще поема цялата вина върху себе си.

- Няма да поемаш никаква вина - заяви Марк, - която няма да поема и аз.

Вместо отговор Джулиън протегна ръка.

- Ема, телефона ми.

Беше забравила, че все още е у нея. Извади го бавно от джоба си... и примига.

Екранът беше черен.

- Телефонът ти. Не работи.

- Странно - каза Джулиън. - Заредих го тази сутрин.

- Използвай моя. - Кристина бръкна в джоба на якето си. - Ето... - Тя примига. - Той също не работи.

Тай стана от стола. Направи крачка и потръпна едва забележимо.

- Ще проверим компютъра и стационарния телефон.

Двамата с Ливи излязоха забързано от библиотеката. В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от шума на слягащите се върху пода отломъци. Подът беше покрит с парчета стъкло и натрошено дърво. Изглежда, че черната светлина беше избила стъкления окулус на тавана.

Друзила ахна.

- Вижте... на прозореца има нещо.

Ема вдигна очи. Окулусът се беше превърнал в кръг от назъбено стъкло, отворен към нощното небе, и за миг Ема зърна в него едно бледо лице.

Марк се втурна покрай нея и се покатери по извитата стълба... последва хаос от движения и той се строполи върху стълбата, стиснал яката на слаба фигура с тъмна коса. Марк крещеше; около двете боричкащи се фигури имаше натрошено стъкло. Те се претъркулиха заедно по стълбата, обсипвайки се с удари, докато не се озоваха на пода.

Тъмнокосата фигура се оказа стройно момче в окъсани, окървавени дрехи. Тялото му лежеше безчувствено на пода; Марк го притисна с коляно, посегна да извади камата си и на златното й сияние Ема видя, че неканеният гост беше Кийрън.

Марк допря ножа си до гърлото му и Кийрън настръхна.

- Би трябвало да те убия на място - процеди Марк през зъби. - Би трябвало да ти прережа гърлото.

Дру издаде тихичък звук. За изненада на Ема, Диего бе този, който сложи успокояващо ръка на рамото й. Ема усети, как той й става мъничко по-симпатичен.

Кийрън оголи зъби... а после и шията си, като отметна глава назад.

-Давай. Убий ме.

- Какво правиш тук? - Дишането на Марк беше накъсано.

Джулиън направи крачка към тях, сложил ръка на кръста си, върху дръжката на един нож за мятане. Ема знаеше, че от това разстояние спокойно може да убие Кийрън. И би го направил, ако решеше, че Марк е в опасност.

Марк стискаше камата си; ръката му не трепваше, ала по лицето му беше изписана болка.

- Какво правиш тук? - повтори той. - Защо би дошъл на място, където знаеш, че те мразят? Защо се опитваш да ме принудиш да те убия?

- Марк. - Кийрън вдигна ръка и пръстите му се вкопчиха в ръкава на Марк. Лицето му беше изпълнено с копнеж; косата, която падаше върху челото му, бе прошарена с тъмносиньо. - Марк, моля те.

Марк се отърси от него.

- Бих могъл да ти простя, ако беше бичувал мен - заяви той. - Ала ти вдигна ръка срещу онези, които обичам, и това не мога да ти простя. Кръвта ти трябва да потече така, както кръвта на Ема.

- Марк... недей... - Ема се притесни - не за Кийрън (част от нея би искала да го види облян в кръв), а за Марк. За това, което би му причинило да нарани или дори да убие Кийрън.

- Дойдох, за да помогна - каза Кийрън.

Марк се изсмя глухо.

- Твоята помощ не е добре дошла тук.

- Знам за Малкълм Фейд - задъхано каза Кийрън. - Знам, че отвлече брат ви.

Джулиън издаде гърлен звук; кръвта се отцеди от ръката, с която Марк стискаше ножа.

- Пусни го, Марк - обади се Ема. - Ако знае каквото и да било за Тави, трябва да разберем какво е то. Пусни го.

- Марк - меко каза Кристина и с едно рязко движение Марк се отдръпна от Кийрън и скочи на крака, отстъпвайки назад, докато не се озова съвсем близо до Джулиън. Джулиън, който стискаше ножа си болезнено здраво.

Бавно, мъчително, Кийрън се изправи и се обърна към тях.

Изобщо не приличаше на изящния елфически принц, когото Ема бе видяла за първи път в светилището. Ризата и широкият му панталон бяха изцапани с кръв и разкъсани, лицето му беше насинено. Не се свиваше, нито изглеждаше уплашен, но това като че ли бе проява не толкова на смелост, колкото на безнадеждност: всичко у него, от начина, по който изглеждаше и стоеше, до начина, по който гледаше Марк, говореше, че това е някой, който изобщо не се интересува какво ще го сполети.

Вратата на библиотеката се отвори рязко и Тай и Ливи се втурнаха в библиотеката.

- Нищо не работи - възкликна Ливи. - Нито телефоните, нито компютърът, нито дори радиото...

Тя млъкна рязко, а очите й се разшириха при вида на сцената пред нея: Кийрън, застанал срещу всички.

Кийрън се поклони лекичко.

- Аз съм Кийрън от Дивия лов.

- Един от елфическия конвой? - Ливи премести поглед от Марк към Джулиън. - Един от онези, които бичуваха Ема?

Джулиън кимна.

Тай погледна първо към Марк, а после и към останалите. Лицето му беше бледо и студено.

- Защо все още е жив?

- Знае нещо за Тави - обади се Друзила. - Джулиън, накарай го да ни каже...

Джулиън метна камата си. Тя прелетя покрай Кийрън, достатъчно близо, за да докосне косата му, и се заби в рамката на прозореца зад него.

- Незабавно ще ни кажеш - отсече той с тих, убийствен глас, - всичко, което знаеш за това, къде се намира Октавиан, какво се случва и как да си го върнем. Или кръвта ти ще облее пода на тази библиотека. И преди съм проливал елфическа кръв. Не си мисли, че няма да го направя отново.

Кийрън не наведе очи.

- Не е нужно да ме заплашваш. Макар че, ако ти доставя удоволствие, давай; на мен ми е все едно. Дойдох, за да ви кажа онова, което искате да знаете. Ето защо съм тук. Черната светлина, която видяхте, беше елфическа магия. Целта й бе да изключи всякакви средства за комуникация, така че да не може да поискате съдействие от Клейва или лосанджелиските нефилими. За да не може да потърсите помощ, нито да спасите брат си.

- Бихме могли да намерим уличен автомат - подхвърли Ливи колебливо - или пък телефона на някой ресторант надолу по магистралата.

- Ще откриете, че всички телефони в радиус от няколко километра са повредени. - В гласа на Кийрън се долавяше неотложност. - Умолявам ви да не губите време. Фейд вече отведе брат ви при средоточието на лей-линиите. Мястото, където извършва жертвоприношенията си. Мястото, където възнамерява да го убие. Ако искате да спасите момчето, трябва да вземете оръжия и да тръгнете още сега.

Джулиън отвори вратата на стаята с оръжия.

- Всички да се въоръжат. Ако не сте в бойно облекло, преоблечете се. Диего, Кристина, на източната стена има бойни дрехи. Използвайте тях, така ще бъде по-бързо, отколкото да отидете в стаите си. Вземете които оръжия си поискате. Кийрън, ти стой ето тук. - Той посочи масата в средата на стаята. - Където ще мога да те виждам. Да не си помръднал или следващият нож, който хвърля по теб, няма да пропусне целта си.

Кийрън го изгледа. Мъничко от видимото му отчаяние като че ли се бе оттеглило и в погледа му имаше арогантност.

- Изобщо не се съмнявам - каза той и се приближи до масата, докато всички други се защураха наоколо, въоръжавайки се и обличайки бойни дрехи. Не дрехи за патрулиране, които бяха по-леки, а тежките тъмни униформи, които обличаш, когато очакваш да влезеш в битка.

Когато знаеш, че ще се биеш.

Бяха обсъдили набързо дали всички да отидат при средоточието, или поне Дру да остане в Института, ала тя се бе възпротивила яростно и Джулиън бе отстъпил - точно сега Институтът не изглеждаше особено безопасен с разбития окулус в библиотеката. Ако Кийрън бе проникнал оттам, кой знае кой още би могъл да влезе? Предпочиташе семейството му да му бъде пред очите. А и не можеше да каже нещо за възрастта на Дру - двамата с Ема бяха дори по-малки от нея, когато се биха през Тъмната война.

За сметка на това беше дръпнал Тай настрани и му беше казал да се държи надалеч от битката, защото е ранен и в това няма нищо срамно. Би могъл да се заключи в колата, докато те са в пещерата.

- Значи, според теб с нищо не мога да съм полезен в битка? - попитал го бе Тай.

- Не - отвърнал бе Джулиън и наистина го мислеше. -Само че си ранен и аз...

- Това е битка. Всички можем да бъдем ранени. - Тай го бе погледнал право в очите. Джулиън знаеше, че го прави заради него, защото помнеше думите му, че хората се гледат право в очите, за да покажат, че казват истината. - Искам да отида. Искам да бъда там, за да помогна на Тави, и искам ти да ми позволиш. Това искам и то би трябвало да има значение.

Сега Тай бе заедно с тях в стаята с оръжията. Огромно помещение без прозорци, всеки сантиметър от стените му бе покрит с мечове, брадви и боздугани. Имаше купчини с бойно облекло, колани за оръжие и ботуши. Една керамична купа беше пълна със стилита, а върху маса, застлана с покривка, бяха подредени серафимски ками.

Джулиън ги усещаше край себе си, неговото семейство и приятелите му. Знаеше, че Марк е наблизо и си събува обувките, за да ги смени с ботуши. Знаеше, че Ема е до масата и преглежда серафимските ками, които вече бяха кръстени и готови - някои напъха в колана си, а други раздаде на останалите. Усещаше присъствието й съвършено ясно, докато тя се движеше из стаята, сякаш бе стрелка на компас.

А най-ясно усещаше Тави, който бе някъде там и се нуждаеше от него. В тялото му бе стаен студен ужас, който заплашваше да изтръгне решимостта от костите му и да изцеди концентрацията му. Да го потисне, за да се съсредоточи върху онова, което се случваше тук и сега, бе едно от най-трудните неща, които бе правил някога. Отчаяно му се искаше нещата да бяха различни, да разполагаха с помощта на Клейва, да можеха да се свържат с Магнус и да поискат Портал.

Ала нямаше полза от невъзможни желания.

- Говори - сопна се той на Кийрън, докато сваляше един колан за оръжия от близкия рафт. - Тази черна светлина, каза, че била „елфическа магия". Черна магия ли имаше предвид?

Сега, когато Марк вече не го гледаше, Кийрън имаше отегчен и раздразнен вид. Облягаше се на масата в средата на стаята, внимавайки да не докосне никое от оръжията... не, ясно даваше да се разбере изражението му, защото те бяха остри или плашещи, а защото бяха нефилимски оръжия и поради това - отблъскващи.

- Въпросът е дали ще се появи върху картата на Клейва -разсъждаваше Тай, докато си слагаше бойни ръкавици. Вече беше облечен и очертанията на превръзката около прасеца му едва личаха под дебелата материя. - Онази, с чиято помощ Магнус следи използването на черна магия. Или и това е блокирано като мобилните телефони?

- Беше магия на тъмните феи, но не е черна магия - отвърна Кийрън. - Няма да се появи върху картата. Те бяха съвсем сигурни в това.

Джулиън се намръщи.

- Кои са „те"? Всъщност откъде знаеш толкова много за Малкълм?

- От Ярлат.

Марк се обърна и го зяпна.

- Ярлат? Какво общо има той с това?

- Мислех, че поне това си разбрал - измърмори Кийрън. -Ярлат и Малкълм действат заедно, още от нападението над Института преди пет години.

- Те са съюзници? - попита Марк. - Откога го знаеш?

- Съвсем отскоро - отвърна Кийрън. - Заподозрях нещо, когато той толкова яростно отказа да ти позволи да се върнеш в царството на феите. Толкова много искаше да останеш тук, че разигра целия онзи театър с бичуването, за да не се върнеш при нас. Тогава си дадох сметка, че в плана ди те изпратят в Института се крие нещо повече от опит да намерят убиеца, отнел елфически живот. Целта бе да попречат на семейството ти да се свърже с Клейва, докато не стане твърде късно.

Ема беше препасала Кортана на гърба си, а в ръката си стискаше серафимска кама; беше се вкаменила, лицето й бе замръзнало от потрес.

- Ярлат ми каза нещо, докато... докато ме бичуваше. Че ловците на сенки не знаят на кого да имат доверие. Ставало е дума за Малкълм, нали?

- Най-вероятно - отвърна Кийрън. - Малкълм е невидимата ръка, направлявала Последователите, и пак той е убил родителите ти преди пет години.

- Защо? - Ема беше като вкочанена. Джулиън до болка копнееше да отиде при нея. - Защо е убил родителите ми?

- Доколкото разбирам - каза Кийрън и в гласа му се прокрадна нотка на съжаление, - било е експеримент. За да види дали магията действа.

Ема беше занемяла, така че Джулиън зададе въпроса, който тя не бе в състояние да изрече.

- Какво искаш да кажеш с това, че е било „експеримент"?

- Преди години Ярлат бе един от елфите, които се съюзиха със Себастиан Моргенстърн. Освен това беше приятел на Малкълм. Както вероятно знаете, съществуват книги, които никой магьосник няма право да притежава, но които може да бъдат открити в някои нефилимски библиотеки. Некромантски произведения и други такива. Една от тях е Черната книга на мъртвите.

- Онази, за която се говори в стихотворението - обади се Дру. Въпреки че лицето й все още беше мокро от сълзи, тя вече беше в бойно облекло и грижливо сплиташе косата си, за да не й пречи. Сърцето на Джулиън се сви от болка, виждайки я такава. - „Черната книга търси да разгърнеш."

- Съществуват много черни книги - каза Кийрън. - Но Малкълм искал точно тази. След като Институтът бил прочистен от нефилимите, а Себастиан си тръгнал, Малкълм се възползвал от възможността да се вмъкне в библиотеката и да открадне книгата. Та кога друг път Институтът би останал неохраняван, с широко отворена врата? Взел книгата, намерил магията, която търсел, и открил, че за нея е нужно да бъде принесен в жертва ловец на сенки. Точно тогава твоите родители се върнали в Института, Ема.

- И той ги убил - довърши тя. - Заради една магия. - От гърдите й се откъсна горчив смях. - Подействала ли е поне?

- Не - отвърна Кийрън. - Провалила се и той захвърлил телата в океана, знаейки, че убийствата ще бъдат приписани на Себастиан.

- Ярлат ти е разказал всичко това? - Върху лицето на Марк се четеше подозрение.

- Проследих го в Двора на тъмните феи и чух какво им каза. - Кийрън се опита да срещне погледа на Марк, но той извърна очи. - Останалото научих, когато опрях нож в гърлото му. Малкълм трябвало да ви насочи в погрешна посока и да ви обърка, така че да не разберете какво прави... използвал Джони Рук за част от това. Искал да се заемете с разследване, което нямало да доведе до нищо. Присъствието на Марк щяло да ви спре да потърсите помощ от Клейва или Мълчаливите братя, защитавайки по този начин работата на Малкълм с Последователите, опитите му да възкреси мъртвата си любима. Когато свършел всичко необходимо, щял да отвлече един Блекторн, защото смъртта на някой с кръвта на Блекторн била последният ключ към заклинанието.

- Как може Малкълм да направи нещо такова? - попита Ливи с недоумение и ужас в гласа. - Той обича Тави... часове наред си играеше с него, носеше му играчки. Не би могъл да го убие. Не би могъл.

- Той е отговорен за дузина убийства, Ливи - напомни Джулиън. - Може би повече.

- Хората са повече от едно нещо - каза Марк и очите му се спряха за миг върху Кийрън. - Магьосниците също.

Ема все така стоеше с ръце върху серафимските ками. Джулиън изпитваше същото, което и тя, както винаги, сякаш сърцето й се отразяваше в неговото: изпепеляващ гняв, надигащ се над задушаващо чувство на отчаяние и загуба. Повече от всичко му се искаше да протегне ръце към нея, ала не смееше да го направи пред очите на всички.

Те щяха да разберат истината в мига, в който я докоснеше, щяха да отгатнат истинските му чувства. А не можеше да рискува това да се случи точно сега, не и когато сърцето му се гърчеше от страх за малкото му братче, страх, който не можеше да покаже, за да не обезвери останалите.

- Хората са повече от едно нещо - повтори Кийрън. - Ние сме повече от отделните ни постъпки, били те добри или лоши. - Очите му пламтяха, сребърно-черни, когато погледна към Марк. Дори и в тази стая, пълна с нефилимски вещи, необуздаността на Дивия лов и на царството на феите струеше от него като миризмата на дъжд или листа. Това бе същата необузданост, която Джулиън понякога долавяше у Марк - макар и да бе отслабнала, откакто той бе сред тях, тя все още се проявяваше в мимолетни проблясъци, като изстрели, зърнати отдалеч. За миг двамата му се сториха диви създания, несъвместими с онова, което ги заобикаляше.

- Стихотворението, написано върху телата - обади се Кристина. - Онова, в което споменава Черната книга. Според историята Малкълм го получил в Двора на тъмните феи.

- Така се разказва и в елфическата приказка - отвърна Кийрън. - Първоначално му казали, че неговата любима станала Желязна сестра, но по-късно Малкълм открил, че била убита от семейството си. Зазидана жива в гробница. Именно заради това потърсил краля на тъмните феи и го попитал дали съществува начин да върне някого от мъртвите. В отговор кралят му дал стихчето. То съдържало указания, само дето му отнело почти век, докато разбере как да ги изпълни и открие Черната книга.

- Ето защо библиотеката беше унищожена при нападението - каза Ема. - Та никой да не забележи, че книгата е изчезнала, ако някога реши да я потърси. Толкова много книги бяха изгубени.

- Но защо Ярлат е казал на Малкълм, че Последователите могат да убиват не само хора, но и елфи? - попита Ема. - Ако действително е заговорничел с Малкълм...

- Това бе нещо, което Ярлат искаше. Той има много врагове в Дворовете. Било е удобен начин да се отърве от някои от тях. Малкълм накарал своите Последователи да ги убият, а смъртта им никога не би могла да бъде проследена до Ярлат. Черно престъпление е елф да убие друг елф.

- Къде се намира тялото на Анабел? - попита Ливи. - Не е ли погребана в Корнуол? Не е ли била зазидана там... в „гроб край морски води"?

- Средоточията са места извън времето и пространството - обясни Кийрън. - Самото средоточие не е нито тук, нито в Корнуол, нито в което и да било истинско пространство. То е място между световете, също като царството на феите.

- Вероятно в него може да се проникне и от Корнуол... ето защо онези растения растяха около входа - каза Марк.

- А каква е връзката със стихотворението „Анабел Ли"? -попита Тай. - Името, приликите в историята... едва ли е просто случайност.

Тъмнокосият елфически принц поклати глава.

- Знам само това, което научих от Ярлат и което е част от елфическите предания. Дори не бях чувал името Анабел, нито за мунданското стихотворение.

Марк се обърна рязко към него.

- Къде е Ярлат сега?

Очите на Кийрън проблеснаха, когато отвърна на погледа му.

- Губим време. Трябва да отидем при средоточието.

- Прав е. - Диего вече беше напълно готов: бойно облекло, няколко меча, брадва, ножове за мятане в колана. Над бойното си облекло бе наметнал челен плащ, закопчан на рамото с декоративната игла на центурионите: върху нея имаше пръчка без листа и думите Primi Ordines³¹. Джулиън се почувства полугол в сравнение с него. - Трябва да отидем при средоточието на лей-линиите и да спрем Фейд...

Джулиън се огледа наоколо, към Ема и Марк, към Тай и Ливи, и накрая към Дру.

- Знам, че познаваме Малкълм, откакто се помним. Ала той е убиец и лъжец. Магьосниците са безсмъртни, но не са неуязвими. Видите ли го, пронижете го в сърцето.

Думите му бяха последвани от мълчание, нарушено най-сетне от Ема.

- Той уби родителите ми. Аз ще бъда тази, която ще прониже сърцето му.

Кийрън повдигна вежди, но не каза нищо.

- Джулс. - Марк се приближи до Джулиън; косата му, която Кристина бе подстригала, бе разчорлена, под очите му имаше сенки. Ала в ръката, която положи върху рамото на брат си, имаше сила. - Ще ми нарисуваш ли една руна, братко? Защото се боя, че без тях, ще бъда в неизгодно положение в битката.

Джулиън посегна автоматично към стилито си, а после спря.

- Сигурен ли си?

Марк кимна.

- Време е да се отърся от кошмарите. - Той дръпна яката на тениската, оголвайки рамото си. - За смелост - каза, избирайки си руна. - И за пъргавост.

Останалите обсъждаха как най-бързо да стигнат до средоточието, ала Джулиън усещаше погледите на Ема и Кийрън върху себе си, докато слагаше едната си ръка на гърба на Марк, а с другата нарисува две руни. При първото болезнено докосване Марк се напрегна, но начаса се отпусна, изпускайки меко дъха си.

Когато Джулиън приключи и свали ръце, той се изпъна и се обърна към него. Въпреки че не беше плакал, разноцветните му очи лъщяха. За миг на света не съществуваше никой освен Джулиън и брат му.

- Защо? - попита Джулиън.

- Заради Тави - отвърна Марк и изведнъж в стиснатите устни и в решителната извивка на челюстта му Джулиън видя себе си. - И защото съм ловец на сенки - добави Марк и погледна към Кийрън, който се взираше в тях така, сякаш стилито бе белязало неговата кожа. Любовта и омразата имат свой собствен език, помисли си Джулиън, и именно на него говореха Марк и Кийрън сега. - Защото съм ловец на сенки - повтори той и като изпъна рамене, оправи тениската си, а очите му бяха пълни с негово лично предизвикателство. - Защото съм ловец на сенки.

Кийрън се оттласна почти яростно от масата.

- Казах ви всичко, което знам - заяви той. - Нямам повече тайни.

- И предполагам, че си тръгваш - каза Марк. - Благодаря ти за помощта, Кийрън. Ако отиваш в Дивия лов, предай на Гуин, че няма да се върна. Никога, независимо какви правила решат да измислят. Кълна се, че...

- Недей да се заклеваш - прекъсна го Кийрън. - Не знаеш какво може да се промени.

- Достатъчно. - Марк понечи да се извърне.

- Доведох своя жребец със себе си. - Кийрън говореше на Марк, ала всички останали ги слушаха. - Жребците на Дивия лов могат да летят. Никакви пътища не забавят нашето пътуване. Ще препусна напред и ще се опитам да задържа онова, което се случва на средоточието, докато вие пристигнете.

- Аз ще отида с него - рязко заяви Марк.

Всички го погледнаха изненадано.

- Ъъъ - каза Ема. - Не можеш да го намушкаш, докато отивате натам, Марк. Възможно е да имаме нужда от него.

- Колкото и примамливо да звучи, не възнамерявах да го направя - отвърна Марк. - Двама воини са по-добре от един.

- Правилно. - Кристина мушна двата ножа пеперуда в колана си. Ема вече беше закачила и последната от серафимските си ками.

Джулиън усети как познатият студ на битката се разлива по вените му.

- Да вървим.

Докато слизаха по стълбите, Джулиън се оказа до Кийрън. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Кийрън сякаш беше въплъщение на странност, необуздана магия, убийствената забрава на Лова. Джулиън не можеше да си представи какво бе открил Марк в него, което да обича.

- Брат ти грешеше за теб - каза Кийрън, докато отиваха към преддверието.

Джулиън се огледа, ала никой от останалите като че ли не ги слушаше. Ема беше до Кристина, близнаците бяха заедно, а Дру говореше срамежливо с Диего.

- Какво имаш предвид? - попита той предпазливо. В миналото се бе научил да внимава с елфите, с капаните, които те поставяха със своите думи и с лъжливи намеци.

- Каза, че си нежен - отвърна Кийрън. - Най-нежният човек, когото познавал. - Той се усмихна; в лицето му имаше студена красота, като кристалната повърхност на скреж. Ти не си нежен. Имаш безмилостно сърце.

В продължение на няколко дълги мига Джулиън не каза нищо, заслушан в звука на крачките им по стълбището. Когато стигнаха до последното стъпало, се обърна.

- Никога не го забравяй - заяви и пое напред.

Защото съм ловец на сенки.

Марк стоеше до Кийрън на поляната, която отвеждаше до скалите, а после и до морето. Институтът се възправяше зад тях, потънал в мрак, но поне оттук дупката на покрива не се виждаше.

Кийрън пъхна пръсти в устата си и изсвири, звук, който бе болезнено познат на Марк. Видът на Кийрън все още бе достатъчен, за да накара сърцето му да се свие от болка - от стойката му и как всяка линия на тялото му издаваше благородното му потекло до това, как косата му беше станала прекалено дълга, откакто Марк го нямаше, за да я подстриже, така че синьо-черните кичури му влизаха в очите и докосваха дългите му ресници. Марк си спомни колко омагьосан бе от извивката и движенията на миглите му. Спомни си допира им до кожата си.

- Защо? - попита Кийрън. Беше застанал леко извърнат от Марк, скован, сякаш очакваше да го зашлевят. - Защо реши да дойдеш с мен?

- Защото някой трябва да те държи под око. Някога можех да ти имам доверие, но не и сега.

- Това не е вярно. Познавам те, Марк. Знам, когато ме лъжеш.

Марк рязко се обърна към него. Даде си сметка, че винаги се бе страхувал мъничко от Кийрън: от могъществото на ранга му, от непоклатимата му увереност в самия себе си. Сега този страх бе изчезнал и той не бе сигурен дали беше заради руната за смелост на рамото му, или защото вече не се нуждаеше отчаяно Кийрън да живее. Желаеше ли го, обичаше ли го... това бяха различни въпроси. Ала той можеше да оцелее и в двата случая. Беше ловец на сенки.

- Окей. - Знаеше, че би трябвало да каже „Така да бъде", ала възвишената реч на елфите вече не беше в него, не пулсираше в кръвта му. - Ще ти кажа защо реших да дойда с теб...

Думите му бяха прекъснати от бяло проблясване. Уиндспиър преодоля едно малко възвишение и препусна към тях, подчинявайки се на призива на своя господар. Изцвили, когато видя Марк, и отърка муцуна в рамото му.

Марк го погали по шията. Десетки пъти Уиндспиър ги бе носил на гърба си в Лова, десетки пъти двамата бяха яздили заедно, бяха се били заедно и докато Кийрън се мяташе на гърба на жребеца, спомените бяха като кукички, забили се под кожата на Марк.

Кийрън го погледна отвисоко, принц до мозъка на костите си, въпреки изцапаните с кръв дрехи. Очите му бяха полупритворени полумесеци от сребро и чернота.

- Е, кажи ми.

Марк усети как руната за пъргавост пари на гърба му, когато се метна зад Кийрън. Ръцете му се обвиха около кръста му, отпускайки се там, където винаги го бяха правили, върху колана му. Усети как Кийрън си пое рязко дъх.

Искаше му се да отпусне глава върху рамото му. Искаше му се да сложи длани върху тези на Кийрън и да сплете пръсти с неговите. Искаше му се да се почувства така, както се чувстваше, живеейки сред Дивия лов, че с Кийрън е в безопасност, че с Кийрън има някой, който никога няма да го напусне.

Ала съществуваха по-страшни неща от това, да те напуснат.

- Защото исках за последен път да пояздя заедно с теб, както някога - отвърна той и усети как Кийрън потръпна.

А после елфическото момче се приведе напред и Марк го чу да казва няколко думи на Уиндспиър на езика на феите. Конят препусна, а Марк вдигна ръка, за да докосне мястото, където Джулиън бе нарисувал руните. Почувствал бе прилив на паника, когато стилито бе докоснало кожата му, а после, за негова изненада, по тялото му се беше разляло спокойствие.

Може би райските руни наистина имаха място върху кожата му. Може би наистина бе роден за тях.

Държеше се здраво за Кийрън, докато Уиндспиър се издигаше в небето, порейки въздуха с копита, оставяйки Института далеч под тях.

Когато Ема и останалите пристигнаха, Марк и Кийрън вече бяха там. Излязоха от сенките в тръс, възседнали великолепен бял кон, при вида на който Ема си спомни колко пъти си бе мечтала да има кон като малка.

Тойотата спря. По небето нямаше облаци и лунната светлина бе остра и сребърна като нож. Обгърнати от нея, Марк и Кийрън изглеждаха като ярко очертани силуети на елфически рицари. Никой от тях не приличаше на човек.

Поляната, която се разстилаше пред скалата, изглеждаше измамливо спокойна под лунните лъчи, морската трева и храстите шумоляха тихичко. Гранитният хълм се издигаше над тях и тъмната дупка в стената сякаш ги мамеше да се приближат.

- Убихме много мантиди. - Марк срещна погледа на Ема. -Разчистихме пътя.

Кийрън седеше върху коня със свирепо изражение, лицето му бе полускрито от тъмната му коса. Марк бе сложил ръце върху колана му, за да се успокои. Внезапно, сякаш осъзнал какво прави, той го пусна и скочи на земята.

- Най-добре да влизаме - каза той и вдигна глава към Кийрън. - Ти и Уиндспиър останете на пост.

- Но аз... - започна Кийрън.

- Това засяга само семейство Блекторн - отсече Марк с нетърпящ възражение глас. Кийрън погледна към Кристина и Диего и отвори уста, сякаш за да се възпротиви, но после се отказа.

- Всички да си проверят оръжията - нареди Джулиън. -След това влизаме.

Всички, включително и Диего, послушно провериха коланите и бойното си облекло. Тай извади още една серафимска кама от багажника на колата. Марк прегледа бойното облекло на Дру и й напомни да стои назад и да не се отдалечава от тях.

Ема разкопча предпазителя около ръката си и като нави ръкав, я протегна към Джулиън. Той погледна първо голата кожа пред себе си, а после вдигна очи към лицето й и кимна.

-Коя?

- За издръжливост - отвърна Ема. Вече имаше руни за смелост и точност, и изцеление. Ангелът никога не бе дал на нефилимите руни за емоционална болка - нямаше руни, които да заличат скръбта или да излекуват разбито сърце.

От мисълта, че смъртта на родителите й бе просто един провалил се експеримент, безсмислена загуба, я болеше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. През всички тези години бе вярвала, че зад смъртта им се крие някаква причина, ала такава нямаше. Те просто се бяха оказали единствените налични ловци на сенки.

Джулиън улови нежно ръката й и тя почувства познатия и добре дошъл натиск на стилито върху кожата си. Докато Знакът приемаше очертания, той сякаш се вля във вените й, като струя хладна вода.

Издръжливост. Трябваше да издържи това знание, да се пребори с него, да се бие въпреки него. „Направи го заради Тави - помисли си тя. - Заради Джулиън. Заради всички тях." И може би накрая щеше да си отмъсти.

Джулиън отпусна ръка, очите му се бяха разширили. Знакът грееше върху кожата й, пропит със светлина, каквато Ема не бе виждала досега, сякаш краищата му горяха. Тя побърза да свали ръкава си, защото не искаше никой друг да забележи.

На ръба на скалата белият кон на Кийрън се изправи на задни крака, очертан от лунните лъчи. Морските вълни се разбиваха с тътен в далечината. Ема се обърна и пое към входа в скалата.

31

В Древен Рим така са се наричали най-високопоставените центурип ни (членове на командния състав на римската армия). - Б. пр.